Андрея Илиев
Защо? (23)

23.

— Господин полковник, разрешете да остана.

Новият адютант. Тънък, фин — това е не адютант, а идеал.

Райковски го пратих в линейна рота. Зарази се от една болест — мисли. Казах му да предаде на Тихомиров, че нямам роти, нямам артилерия, а той:

— Как?… Има, господин полковник — седемнайсети пехотен полк, щабните поделения…

— Няма — казвам тихо.

— Има — твърди той.

Работата изби на пазарлък.

Побеснях… Излях си го на него.

Едно куче като не знае кога и кого да лае… Сега сигурно лази в калта пред Свети Джурадж.

— Кажете, Михайлов.

— Някакъв иска да влезе при вас.

Повдигнах вежди.

— Нали ви обясних реда.

— Тъй вярно! Ама с фелфебел излиза ли се наглава?

— Фелфебел?

Кръвта се дръпна от лицето ми.

— Тъй вярно. Окъсан, окървавен… Казва, че бил единственият оцелял от форсиралите срещу Чифлика.

В главата ми забиха камбани. Завиха сирени. С шеметна скорост, с раздиращ писък към мен полетя влак.

Нещо вътре в мен започна да набъбва, да ме изпълва, надига, гори. Бавно се изправих от стола.

— Не може да бъде! Не може!

— Господин полковник…

Изчезна изведнъж — това, дето ме вдигна. Краката ми се подкосиха. Цялата къща, масите, столовете, се стовариха отгоре ми, по раменете ми заскачаха всички тия блюдолизци — началници на служби, артилеристи, артелчици, свързочници.

Можеше и как още! Можеше да оцелее. Тоя мръсник Масларов късмета цял живот го гони.

— Лошо ли ви е, господин…

Нямах сили за циркове.

— Остави ме сам.

Той тръгна към вратата колебливо, спря се до нея и попита тихо:

— А фелфебелът?

Махнах с ръка.

— Слушам — и тракна с токовете.

Какво всъщност разбра?

Разходих се с празна глава из стаята.

Пак заваля дъжд. Отвратително време. Отвратителен свят.

Седнах в креслото си.

Край… Защото не той кла и беси в Ломско, не той бърка под полата на онова момиче, не той убива с цепеница, пуска ток по болшевиките, не той имаше мургав син, не той тъпчеше подчинените си като говеда, не той не зачиташе приятелство, другарство, не той мразеше хората, не той ги давеше в корито, душеше с кабел, не той ги караше да си копаят сами гробовете, не той произхождаше от село, не той мечтаеше и бе готов на всичко да влезе в хайлайфа, не той се ожени по сметка за курвата Рада Папазова, не той…

А аз.

А и да не съм — не го ли мечтаех, не се ли стремях към него?

Край… Чак ме сряза в корема, когато разбрах от кога съм го предчувствал тоя край.

Дръпнах чекмеджето на бюрото. Пистолетът лежеше на мястото си — черен, лъскав, със свален предпазител. Кога съм свалил предпазителя?…