Андрея Илиев
Защо? (12)

12.

Вече разполагах само с петдесет и девет човека, от които седем ранени. (Между тях беше и оня, малкият, с маслинките в зехтина — Киряков.

— Господин подпоручик — извика ме.

Върнах се.

— Господин подпоручик… Аз съм… Нали тогава ме пуснахте… Нали не бях много виновен, а, господин подпоручик?

Санитарят се изпъна между мен и него.

— Рана в корема — пошушна в лицето ми и направи физиономия: безнадежден е…

— Яде ме нещо отвътре… Все си викам…

— Успокой се, Киряков — клекнах до него и го хванах за ръката. — Разбира се, че не си виновен. Те рано или късно щяха да ни открият.

— Хе… и аз тъй думам. Тъй, е, почти ми олекна, господин подпоручик…) Останалите лежаха, наредени акуратно в широк немски блиндаж с продънен покрив. Все още бяха по-малко от живите.

А немците и тоя път се върнаха. Но утре пак ще дойдат. И вдруги ден пак… Докога ще се връщат?

Лудост е да стоим тук, лудост. Ония трябва да го разбират. Ония на другия бряг — командирът, началникът на щаба… Само онова хайванче, адютанта, едва ли разбира. За да ни спасят, има две възможности — да побързат с атаката на Долни Михоляц или да заповядат оттегляне. Хм… За първото нищо не мога да направя. За второто обаче трябва да помисля — картечницата нагоре по течението.

Чилингиров и Аргиров лежаха на десетина метра под командно-наблюдателния пункт и нещо шушукаха.

— Чилингиров!

Всяка змия би му завидяла на пълзенето.

— Заповядайте!

Целият бе посивял, слял се бе с калта.

— Намери Горския.

Това е човекът, който може да свърши работата.

Чилингиров се отдалечи с прибежки.

Телефонът иззвъня.

— Адютантът, господин подпоручик — изхриптя Аргиров и ми подаде слушалката.

Той пък има само едно хоби — да ми разваля настроението. Затова посегнах като към кисела краставичка.

— Ало!… Ало!…

— „Водопад“ слуша.

И на него му прихрупа май краставица като разбра, че не е Лазаров.

— Искам да говоря с фелфебел Канев.

Едва не хлъцнах от изненада — ама мераци пък има тоя! Сложих длан на телефонната слушалка и изръмжах на Аргиров:

— Какво си дрънкал?

— За какво бе, господин подпоручик?

— За Канев.

Не бях докладвал за бунта, защото считах, че това не са неща, за които може да се говори по телефона.

— Думичка не съм обелвал.

— Той къде е?

— Кой?

— Канев, кой!

— Хе там.

Проследих пръста на Аргиров. Далече, в ничията земя, като пъпка стърчеше сива купчинка.

— Хукна да бяга към немците като забухаха мините. Очистиха го. Ние ли, те ли… Бог знае.

Адютантчето се опита да бъде вежливо:

— Да не стрелят?

— Нещо такова — измънках.

Май ме заболя зъб от мислене.

— Невъзможно, господин капитан — (Петров би оцъклил ей такива очи, ако можеше да ме чуе.) — Напред е, на позицията. Много напред.

— Е, добре… — и затвори телефона.

Почесах се по брадата (и тя пораснала — трябва да се обръсна.) Откъде му дойде на ума на капитанчето за фелфебела? Какъв разговор могат да имат двамата? Някакъв заговор?… Съучастници? А бунтът тук да е сигнал за нещо по-голямо? Значи правилно, добре съм постъпил като скрих. Лично на командира на дивизията ще кажа. Капитанчето и преврат…

— Господин подпоручик.

Чилингиров вече се е върнал.

Пфу!… Какви ли не мисли му идват на човек в обкръжение.

— Горския, господин подпоручик.

Кривокрак, рижав, с жълти петна като кръпки по лицето, ловък, хитър, но инат, проклет до дъното на душата си, от очите му наднича нещо първично, животинско.

— Патроните са на привършване — неестествено бодро започнах аз.

— На привършване — съгласи се той.

— Трябва да докараме.

— Трябва.

— Но оная картечница пречи — махнах към блатата.

Горския се замисли за миг.

— Разбрах, господин подпоручик.

Нещо ме сви под лъжичката. Ех, съвест!…

— Газил ли си блата?

— Бях ловен по Дунава.

— Е, хубаво.

Уми ли си ръцете, Пилате?

Надвечер тъкмо започнах да се бръсна и ето ти Лазаров. Пак въоръжен до зъби, а на раменете си е наметнал немско маскировъчно платнище. Само физиономията му е угрижена.

— Здрасти!

Не сме се виждали от инцидента с Канев. Ами да, не за здрависване, за целуване станахме.

— Замечтал се беше нещо. Е, бръсни се.

Гузен. Какво пък, и от това съм доволен. Ако задълбочи разчувстването и поеме командването, ще бъда още по-доволен. Такива признаци поне засега обаче не забелязвах.

А колкото за мечтата… Тя е една — да се свърши всичко това, да отида при командира и да му докладвам: „Господин полковник, задачата е изпълнена.“ Почти неизпълнима мечта…

И така, аз се бръснех и пъшках, защото бръсначът бе затъпял, а пък той мълчеше.

— Ах, Чилингиров, негоднико, нарочно си чукал острието в камъните, за да се дера сега!

Войникът се хилеше добродушно.

— Е, чак пък… Ако оживеем, господин подпоручик, ще отида веднъж в София на берберница. Там Шуманов вика, че имало женски да бръснат.

— Има, Чилингиров, има…

— Едни такива, казва, белички, напомадени…

— И мене ще извикаш, дяволе.

— Ако оживеем, господин подпоручик.

— Ще оживеем.

— Е, то там божа работа.

— Ах, Тома Неверни!…

Ей така се дърлехме с моя Чилингиров — да олекне на душата.

Лазаров ни слушаше с бледа усмивка.

— Тихче — рече, когато войникът се спусна в ниското, за да напълни канчето с вода.

Беше жълт, долната му устна висеше и се виждаха венците му — с болнав, морав цвят.

— Ще оживеем ли?

Очите му ме опипваха трескаво.

— Е, хайде сега… И теб ли тряба да агитирам?

— Сънувах, че ме ухапа куче. Жълто… русо куче.

— Къде си виждал русо куче? Да не е била някоя русокоса гимназистка?

— Подиграваш се. Куче беше, Тихче, куче… Ухапа ме.

— Глупости… Образован човек си, знаеш механизма на съня. Учил си го.

— Не са глупости… Нали знаеш оная песен за Хаджи Димитър и черното куче? Дядо ми много я обичаше. Пийнеше ли, все караше чалгаджиите нея да му пеят.

— Тежък мъж е бил сигурно дядо ти.

— Да… Слушай, Тихче… Добре, Чилингиров, остави канчето. Аз ще полея на взводния ти… Ти отиди в окопа горе… — (Чилингиров ме погледна въпросително и аз му кимнах.) — Тихче, слушай… защо стоим тук? Да си обираме крушите. Не, чакай, не скачай така… Не при немците… При нашите. Тъй ами — натиснали ни германците, изтласкали ни, не сме удържали…

Той бе приближил лице до моето, горещият му дъх пареше бузите ми, а ръцете му трескаво, удавнически стискаха раменете ми.

Луд! Луд от страх. Освободих се внимателно.

— А картечницата?

Раменете му увиснаха, лицето му изведнъж се сбръчка.

— Да… картечницата.

Човек без надежда. Мокър, мръсен парцал, закачен на пирон.

— Значи… ще се мре — с усилие рече той. — Кога, майка му стара, ми е вървяло?

— Щеше да ми поливаш.

Той наведе канчето, но мисълта му бе другаде и изля половината вода на земята, вместо в шепите ми.

— И защо? В името на какво? Бог, цар, отечество… Бог няма, знам го вече. Няма, няма бог… В нищо съм се клел. Царят… Тоя сополанко ли? Комунистите сигурно ще почакат да стане пълнолетен и ще го дадат на народния съд. Борис умря. Отечество… Кое отечество? Това на Филов или онова на Муравиев? Или на комунистите! Колко отечества има, Тихче? Уж едно, ама не е едно… Кажи ми, Тихче. Защо мълчиш?

— Хайде до блиндажа. Там ще полегнеш, ще починеш.

— Смееш ли ми се, Тихче?… Треперя… страх ме е. Така ме е страх… Какво те питах?

— Първо поспи. Хубаво поспи. Тогава ще приказваме, а?

Какво ще приказваме? Какво ще ти отговоря, като и мен ме мъчат тия въпроси?…