Андрея Илиев
Защо? (17)

17.

Вчера и днес сутринта оттатък реката се стреляше. Как ли се чувства сега Масларов? Сигурен съм, че снощи не е спал като мен — лежи, оцъклил очи в звездите и търси своята. Дали усеща края си? Навярно потреперва и мисли, че е от студа. От страх е, Масларов, от страх е. Пищи, крещи, пари ти — не разбираш ли, пържиш се в собствената си мас!…

Боли ме главата. И аз като Масларов не мога да спя. Малко да остана сам — и текват пред очите ми реките на миналото време. Много… живял ли съм толкова? Стесняват се, разливат се, смесват се. Минават пред очите ми хора — чудя се къде съм ги виждал; разиграват се случки, събития — чудя се дали съм участвал в тях.

Истина е, че това объркване започна, откакто се появи Масларов. Така ясно и определено изглеждаше всичко преди това. Нима съм се изчерпал, нима съм остарял? В главата ми е невъобразима каша. Кой е Масларов, кой е Пиперков, кой Кочо Стоянов, кой Вълков, кой Русев, кой Цанков, Сашо Сома, Калъча, Михайлов… Къде свършват те и къде започвам аз? Всички — живи, мъртви — напират, дишат с мен, ядат с мен, пият с мен, искат да излязат… Гърча се, искам да се освободя от тях, от убитите, от поруганите, осакатените, ние сме несъвместими, невъзможно е съжителството ни не дори в едно тяло, в един ум, а на този свят… Понякога се питам: живея ли всъщност или бълнувам?… Те ли са мъртви, аз ли съм мъртъв?… Друг път пък се присмивам сам на себе си: абе какво правиш ти, ще излезе, както е тръгнало, че имаш нещо като съвест… Но не мога да се убедя — дълбоко, дълбоко в душичката си знам, че това е страх. Животински, жесток, сковаващ всякаква мисъл, всякаква съпротива…

И си мисля: защо тогава, край Яребична, Дойран, Каймакчалан, не се страхувах? Бях млад, още с жена не бях спал, всичко ми предстоеше, а не се страхувах. Хвърлях се устремно напред, музиката обикновено свиреше зад нас химна, мушкахме… Много обичах тия атаки, в които успехът зависеше само от нашите щикове и дързост.

А сега? Сигурно ще полудея преди да умра. От мислене. От страх.

Нима оня хлапак преди години е бил по-смел? Нима съм се променил, нима не съм вече мъж?

И друго ми минава: щом съм същият, нима се страхувам за вещите, които съм придобил през тия години, парите, които съм спечелил, положението, до което стигнах? Нима това е страх да не се върна в подножието на стълбата, по която толкова години се катеря? Боже мой!…