Андрея Илиев
Защо? (9)

9.

Нещата вървят добре. Все си е друго, когато човек бързо и умно реагира на събитията.

И се отваря възможност за нещо повече. Имаше моменти, когато се отчайвах и виждах как къщата, която почти довършвах, се срутва. Двайсет и повече години да теглиш за едно полковничество и за няколко мига обратно — там, откъдето си тръгнал. После си виках: дано задържа поне това, което имам… А сега вече знам: не трябва да спирам. Това е шанс, зар, който съдбата небрежно е хвърлила в нозете ми. Комунистите раздрусаха дървото, гнилите плодове опадаха. А здравите са малко… Пък тепърва ще укрепват властта си, ще създават армия. За да се попълнят празните места, ще трябват кадри. Кадри малко, нужно е и време да се създадат. А места много, доста от тях и генералски…

Наистина, защо да не сложа лампазите? Да не съм глупав? Да не съм некадърен? Произходът ми също… баща ми беше бедняк, майка ми здравето си остави по чуждите ниви, брат ми още се бори със земята. Трябва да му се обадя като се върна, да се сдобрим. То толкова за сдобряване няма, не сме се карали. Просто едно отдръпване, охладняване на отношенията. Върнах се на село — той ръмжи, гледа ме изпод вежди. Издържал ме бил, когато съм учел, ако не бил той, никога нямало да видя пелерина. После започна да хленчи: туй няма, онуй няма, що не ми помогнеш… Дотегна ми, това е истината. Но сега трябва да го потърся, налага се.

Само да се отърва от Масларов… И как не се досетих за него досега? Всички други прехвърлих през ума си, а него пропуснах. Как?… Но сега е в ръцете ми и няма да го изпусна. Няма!

А Стаматов ще ми изброява: това ако, онова ако… Това са твои „ако“, господине. Аз имам свое — засега по-важно. А бъди сигурен, че знам какво правя — тактиката я разбирам по-добре от теб. Когато ти още не си можел сополите си да обършеш, аз вече бях раняван два пъти. Каймакчалан, Криволак, Завоя на Черна, Дойран, Добро поле, Битоля, Скопие за теб може да са история, но за мен — студ, глад, болка, кръв. Моя кръв!…

Осемнайсетгодишен отидох на фронта. Бяха минали славните дни на победите, устрема, възторга, фанфарите отзвучаваха… На тяхно място настъпваха мизерията, налъмите и въшките. Но злобата още бе насочена само срещу ония отсреща — англичани, французи, негри, сърби, араби — и те я изпитваха на гърба си. По това време мина един от щаба на дивизията — беличък такъв, лъснат. Оглеждаше войниците, мърмореше. Спря пред мен, цъкна с език и рече: „Такива като теб ми трябват!“ Събра още десетина — все млади и хубави, — и ни отведоха в тила. Там в едно селско училище, превърнато в склад, ни окъпаха, избръснаха и преоблякоха с нови дрехи. От долните гащи до шинела. Пращяха тия складове от кожухчета, куртки, ботуши. А ние ходехме като бездомни кучета!… Строиха ни в щаба и там един тиловак ни съобщи, че голяма чест и голяма отговорност е паднала върху плещите ни — на посещение тук щял да идва главнокомандващият генерал Жеков и престолонаследникът княз Борис. И ние трябвало да ги обслужваме на обяд. Бързаха и дори пропуснаха да ни нахранят. Разнасяхме тавите с печени агнета, пуйки, яребици, дамаджаните с вино, бутилките гръцка мастика, френски коняк и шампанско, подносите с торти и други сладкиши. Още се чудя как не съм се удавил от слюнката си… По едно време онова капитанче (то ни надзираваше) се развика и започна да налага един от набедените келнери — не издържал сиромахът, понечил да откъсне малко от кълката на пуйката, която носел. Смачка го в ъгъла, после нареди да го изхвърлят. А на нас заповяда да свирим с уста, когато прехвърляме нещо от кухнята към салона.

На банкета се паднах да прислужвам на един полковник. Беше явно от дребните риби, защото седеше в края на дългата трапеза, но упорито се стараеше да навакса разстоянието за сметка на гласа си и направи впечатление на княза и обърне вниманието му върху особата си.

— На осемнайсти март няколко руски аероплана започнаха да хвърлят бомби върху браилската гара. Влакът, в който се намирахме с Негово Височество и Главнокомандващият господин генерал Жеков потегли към южния край на града с цел да се отдалечи от застрашеното място.

— Животът на Негово Височество е най-ценното имане за България — също на висок тон се съгласиха тия около него.

— Но, господа, забележете! Престолонаследникът се показа от прозореца на вагона и заповяда влакът незабавно да се върне обратно. „Какво ще помислят войниците, господа?… Както те стоят на позициите, така и ние ще стоим на поста си тук!“

Естествено, никой не ги чу и никой не им обърна внимание. Омръзна им. Приказваха, смееха се, тупаха се по търбусите, един от гостите се напи и повърна… И тогава моят човек се оплака на съседа си, че трапезата не е кой знае каква и добре, че преди да тръгнат насам, хапнал от своите запаси. Инак щял да остане гладен… Гледах ги смаяно, а коремът ми куркаше ли, куркаше.

Тогава си рекох: стягай се, Янчо, стягай се. Трябва да се качиш горе. С цената на всичко. Трябва да стигнеш до тия, които при положение, че пред тях стоят печено агне, ловни деликатеси, вина, сладкиши, можеха да си позволят лукса да гладуват…