Андрея Илиев
Защо? (1)

1.

Чак ми премаля: стаята се завъртя пред очите ми и няколко мига стоях с краката нагоре. В главата ми нахлу кръв, пулсът отекваше в слепоочието като юмручни удари.

— Аз също съм потресен, господин полковник… Живот. Пряко попадение на голямокалибрена мина в къщата. За радост командирът на дивизията е само ранен.

Най-после златното пиле бе кацнало на рамото ми! Най-после шанс за нещо по-голямо в живота! И то какъв шанс — руският съветник и помощник-командирът на същото положение… За радост… правилно подчерта тоя глупак, адютантът… За радост… Добре, че са ранени. Инак щяха да пратят други.

Отпуснах се бавно на стола. Да, най-после. Е, да те видим на какво си способен, господине. Досега все се оплакваше, че нямаш късмет. Ето го, възползувай се. Цялата тая бъркотия, превратът на девети септември, войната, това раняване… Една верига от стечения на обстоятелствата, от която много глупаци се дърпат. Не, не тия от аристократичните салони. Такива като мен — селяци, приети във военното училище, а после в академията просто защото някой в армията трябва да служи и в черните гарнизони, да взема гениални решения, под които да се подписват други. Ония, чорбаджийските, които се наливаха в казината, наричаха ни цървуланковци, но не се гнусяха да спят с жените ни, докато ние дивеехме по маневри.

Ха-ха-ха! Духнаха им под опашките! Повечето се сащисаха — армията ненапразно се слави като консервативен апарат. А армията — това са хората, Едни се скриха, други се предадоха, търсейки си сами вина. Трети започнаха да заговорничат. Четвърти… Аз отидох в комитета им и си предложих услугите. Нюх. Или по-скоро правилни изводи от внимателно следената политическа обстановка — те щяха да водят война. Това бе неизбежно. И цар Борис да бе, и англичаните да бяха влезли в България, ако искахме да оцелеем като нация, като държава, трябваше да обърнем щика против губещия — Хитлер.

А как ще водите война? Без офицери?

Навън валеше дъжд. Фронтова пролет. Унгарска пролет. Чужда пролет. Настръхнах, гледайки пълзящите по стъклата капки.

Бог, цар, отечество… Старите морални ценности на офицера бяха мъртви. Отдавна, отдавна. А нови нямаше… Но кариера… кариера винаги може да се направи. Щом има власт, има и кариера.

— Извикайте началник-щаба подполковник Стаматов.

— Слушам! — изпъна се сепнато капитанчето, но не излезе. — Господин полковник, един фелфебел настоява да го приемете.

Повдигнах вежди.

— Напира… Казва, че сте били приятели.

Защо му трябва да лъже? Или е някакъв наивник? Аз никога не съм имал такова нещо.

Стана ми весело като гледах обърканата физиономия на капитанчето. Изглежда и то не можеше да смели факта, че имам приятели.

— Добре, да влезе.

В кабинета се вмъкна среден на ръст, набит мъжага с дълги мустаци. Поясокът му обаче бе износен, показваше дълга служба, в разрез с новичката униформа и здравите ботуши.

— Фелфебел Канев се явява по служба — отсечено козирува той. Нещо в гласа му ми се стори познато. Къде бях срещал тоя човек?

— Кажете, фелфебел.

Той се обърна и погледна безцеремонно към адютанта.

— Излезте, Райковски — кимнах към вратата, но нещо ме сряза в слабините.

Фелфебелът изчака полуобърнат, после ме погледна иронично и се усмихна.

Не беше на добро това идване.

— Забравяш приятелите си, полковник.

— А вие мястото си в гьола, фелфебел.

Той не беше вчерашен, явно долови несигурните нотки в гласа ми. Мълчаливо сложи длани на пагоните си. Чак се надигнах от стола:

— Масларов!…

— Штт!… Сега съм фелфебел Стоян Георгиев Канев.

Овладях се бързо.

— Слушам ви.

— Наредил си се — огледа той канцеларията. — Пасна на другарчетата. Дори си напреднал…

Следях го напрегнато. Полковник Масларов… Отдавна се знаехме с него — от военното училище. Служихме заедно като взводни, ротни командири После го изтеглиха в столицата. През хиляда деветстотин и тридесета година командва почетната дружина, която посрещна в Бургас слезлите от белия сватбен параход царствени младоженци Борис и италианската принцеса Йоана. Тя била очарована от юнашкия изглед на построените български воини и казала: „Такива си ги представях.“ Е, имаше и зли езици, които тълкуваха думите на царицата в съвсем друг смисъл и към тая фраза добавяха още две думи — „диви и груби“, ама нейсе… През тридесет и девета чух, че завършил академия в Германия, а през четиридесет и трета — че бил изпратен в Родопите със специални пълномощия за борба с партизаните. През четиридесет и четвърта пак беше в София, някъде в обкръжението на министъра на войната.

— Не се радваш на срещата ни.

Има си хас! Ако комунистите възприемеха в практиката си да лепят обявления по улиците за търсените от тяхната милиция престъпници, неговата снимка щеше да виси на всеки ъгъл.

— Ще бъда откровен — никак.

Масларов се подсмихна.

— Благодаря… Сега поне ти е ясно защо не успя да напреднеш при нашата власт. Винаги сме знаели, че вие, селяците, ще ни забиете нож в гърба.

— Вятър. Сами си изядохте хляба.

— Прав си. Като ви поверихме полковете… Ама хайде, стига сме се дразнили. Току виж сме си развалили достлука. Направо на въпроса — искам помощ.

— От мен?

— Да. Какво да се прави — дойде и това време — въздъхна той. — Едно кафе няма ли да поръчаш? Отдавна воюваш, сигурно имаш трофейно.

Държеше се покровителствено. Изглежда още разчиташе на влиянието си, на респекта отпреди години. Колко ме е „газил“ по плаца като юнкер — беше един випуск преди мен. Известно време като офицери тръгнахме рамо до рамо, но едната година старшинство и събитията през двайсет и трета го изхвърлиха много високо. И пак ме газеше — по инспекторски проверки, маневри, годишни анализи на армията, министерството… Може би си правеше правилно сметката и е успявал пред други. Сега обаче изпускаше две неща — омразата ми към такива като него и златното пиле на рамото ми. Впрочем, то май бе овесило човка и се канеше да отлети, уплашено от това чучело Масларов. Постой, миличко!…

— Не.

— Жалко… Ти май се каниш да ме изхвърлиш, а?

— Не.

— Ами?

И криви врата. Играе. Всичко — приятел, изпълнителен подчинен, любящ съпруг, добър гражданин, пламенен патриот. Винаги си е падал по театъра.

— По всяка вероятност ще се наложи да те арестувам.

— Мен? — засмя се той. — А после? Бъди сигурен, че до половин час ще дойдат за теб.

— Ти си луд!

— Може да съм луд, но не съм глупак. Знаеш ли, че скоро писах мемоарите си? И като се рових в тефтерите отпреди двайсет години, натъкнах се на факта, че през двайсет и трета година Ломско имаше две шпицкоманди. Моята и твоята.

— С тази разлика, че ти убиваше и палеше, а аз просто обикалях като турист…

— Турист? Ха-ха!… А две години по-късно?… За такива като теб другарчетата откриха народни съдилища! — закиска се Масларов.

— Мръсник! — не издържах аз.

— О, вече си откровен!

— Добре — започнах делово. — Какво искаш?

— Е, това е друго. Така може да се говори… Разполагаш ли с време?

Погледнах часовника, после бележника си. Имаше работа за трима командири, не за един. Но бях в шах и трябваше да го слушам, за да не изпадна в мат. И Масларов знаеше това. Кимнах.

— Как, мислиш, ще завърши войната?

— Що за въпрос?

— М-да… И ти си се отчаял… — рече с почти бащински укор Масларов. — Германия няма да загуби.

Погледнах го със съжаление.

Той се подсмихна презрително.

— Мислиш така, защото не знаеш някои факти. Германските войски на Западния фронт се предават на американците, но те не ги третират като пленници. Въоръжени, попълнени, дивизиите се съсредоточават дълбоко в тила и се готвят за ново настъпление на изток.

— Нима вярваш в това?

— Предадоха ми го отговорни хора — съзаклятнически пошушна той. — В мига, когато се срещат съюзниците, между тях ще пламне война. Америка никога няма да разреши болшевизма да завладее Европа. Нещо повече, това което не успя Хитлер, ще го сторят съюзените западни държави.

— Но това е… детинско! — не можех да намеря аз думи.

— Но е истина. И ние трябва да се приготвим за тоя момент.

— Ти затова ли си тук?

— Случайност — вдигна той рамене. — Смених си името, скрих се зад документите на някакъв си… За беда той подлежал на мобилизация.

Вече започна да ми прояснява. Луд! Нямаше съмнение, че пред мен стоеше луд. Продължих внимателно:

— И какво трябва да правим ние?

— Да привлечем командирите на полкове, щаба на дивизията като радетели на тази идея и в решителния момент да преминем с целия личен състав на страната на антируската коалиция.

— Лесна работа! — нервно се съгласих аз.

— Ние сме се клели не на цървуланковците, а в бог, цар и отечество. Просто трябва да изпълним дълга си.

— Прав си. Но знаеш ли — примижах, — нужно ми е време, за да размисля над всичко това.

— Така и предполагах. Можеш да ме намериш в седма рота на двадесет и осми полк.

Сега вече ми бе ясно как се чувства мишка в капан!

Добре, че първо, предстоеше настъпление и второ, главата ми винаги е раждала добри идеи…

На вратата се почука. Влезе Стаматов — малко фамилиарно, малко отегчено. Цялото му същество протестираше, задето го бях отклонил от работата му.

Вътре в себе си изпитвам презрение към такива мравки. Дай им задачи и им гледай сеира. Такъв не се интересува какво става наоколо. Като нулата е — за да има стойност, някой трябва да стои пред него, да го товари с работа и да го натиска. Да не говорим за златното птиче — в никакъв случай няма да го забележи, дори да му изкълве окото. Машина. Работи така, както е работил преди десет, двадесет години — тихо, без шум, делово. Такива цял живот носят на гърба си някой тарикат.

— Каква е обстановката?

Стаматов ме погледна учудено.

— Няма промени.

— Нещо от щаба на корпуса да се предавали?

— Не… Впрочем, искаха плана. Но ние с командира го направихме. Преди.

— Донеси го.

— Защо?

— Мисля, че трябва да го подпиша.

Стаматов присви очи.

— Той го подписа.

— Но не той ще го изпълнява.

Началник-щабът веднага съобрази:

— Вие не бяхте съгласен с някои пунктове.

— Запомнили сте.

— Значи, ще променяме — жално въздъхна той.

Разбирах го. В първата фаза на войната бях началник-щаб на дивизия и знам какво струват тия приумици и промени в последния момент. Затова злорадо вдигнах рамене.

— Аз искам да изпълня своя дълг.

Стаматов ме погледна втренчено, после се отърси:

— Слушам.

Разбира се, че имах забележки. Малко. А сега — много. Това бе всъщност продължението на историята със златното пиле. Настъпление, форсиране на Драва… Задача и половина. А наглед нищо особено. Ха-ха! Особеното беше в мои ръце. Ние воювахме повече от половин година. Биехме се сносно — да оставим суперлативите като геройски, самоотвержено, храбро. Но все пак на нас гледаха с друго око — едва ли не като башибозук. Руснаците ни възлагаха второстепенни задачи, а немците изправяха срещу нас сбирщина — усташи, казаци. Измет. Пълно пренебрежение и от двете страни. Времената на Балканската война, когато нашата армия и военна мисъл пишеха военната стратегия и тактика бяха отдавна минали.

На този фон какво очаква командира, който действува умно, дръзко, маневрено? Който настъпва и бие врага с малки сили? Или с една дума, работи съвременно?

Това беше на преден план в главата ми. До одевешната среща. Сега мина на втори план.

Влезе Стаматов — все така намръщен.

— Слушайте, господин подполковник — рекох, щом завърших с прегледа на документите, — каква противникова групировка отбранява Долни Михоляц?

— Сто и единайсети пехотен германски полк, господин полковник.

— Немци? Полк?

— Такива са данните на разузнаването.

— В такъв случай те са неточни. В смисъл надути. Главните сили на противника са между Мур и Драва.

— Съгласен съм с вас за последното. Но то не може да служи за опровержение на първото.

— И немци! Откъде го измислихте? Срещу нас е измет, Стаматов — усташи, полицаи, унгарци, власовци…

— Срещу десния си фланг имаме един батальон усташи. Но другите…

— Но погледнете с трезво око, Стаматов, размислете логически! Къде на това място ще се събере полк?

Нямах кой знае какъв интерес да се карам с него.

— Често да се разсъждава логически и да се разсъждава вярно са две различни неща, господни полковник. Особено на война.

Погледнах го. Не, нямаше злоба на лицето му. Казал го бе така, както би си поръчал не фасул чорба, а супа от месо за обед.

— Добре, достатъчно умувахме — рекох с променен глас. — Уточнявам замисъла си: в района на Мославна, срещу Чифлика, ще прехвърлим една рота, която ще има задача да овладее плацдарм и привлече към себе си противникови сили от Вилево и Долни Михоляц.

— Как ще ги привлече? — зяпна Стаматов.

— Ротата ще застраши фланга и тила на батальона…

— Какъв батальон?

— Който отбранява района Мославна — Свети Джурадж — продължих търпеливо.

— Там има немски полк плюс усташки батальон! — възбудено ме пресече пак. — И тая рота никого няма да привлече, защото ще я избият до крак още като стъпи на другия бряг. Със собствени сили, без ничия помощ.

— Вие се увличате, господин подполковник.

Ако ме познаваше добре, вече би престанал да ми противоречи. Преди да избухна, винаги говоря учтиво и равно.

— Напротив…

— Подполковник, вие изглежда забравяте къде е вашето място в строя и къде — моето. И кой в края на краищата носи отговорност за действията на дивизията.

— Господни полковник…

— Пишете, по дяволите и изпълнявайте!… Залагам своята, а не вашата глава!

— И заедно с вашата още стотици, господине.

Да не се надяваш, че може да крие в гърдите си толкова човешки чувства.

Погледнах го в очите внимателно и попитах:

— Вие комунист ли сте, Стаматов?

— Нямам честта. Защо, господине?

— Защото те са така загрижени за войничетата, верните синове народни.

Казах го и вече съжалявах: не биваше да се разкривам пред него. Грешка, грешка…

— Да се грижиш за живота на подчинените си, мисля, не е само принцип на комунистите, господин полковник.

Я гледай ти. Та той не бил чак толкова загубен!

Смръщих се.

— Казах да записвате, господин подполковник… Докато ротата води бой, ще прехвърлим една дружина североизточно от Свети Джурадж, която ще прегази противниковата отбрана и ще деблокира първия десант, за който така сте се загрижили. Имате пълна свобода за действие по подробностите.

Стаматов пишеше, набърчил чело. Лицето му бе застинало — уморено, кафяво.