Андрея Илиев
Защо? (5)

5.

— … И слушайте какво, капитане… как бяхте… Панайотов, да, Панайотов… Имате един нов фелфебел при вас, от мартенското попълнение. Наблюдавайте го внимателно и при най-малко подозрение за нелоялност, застреляйте го.

Глупак — ще ме шантажира. Колко малко ме познава. Колко малко въобще те познаваха хората си. Обща клетва, съвместна служба, вършил си някои неразумни неща — и значи цял живот си закачен за колесницата им… Ето и един друг от съвипускниците ми, въртеше куйрук около Дамян Велчев, дойде уж на инспекция в дивизията още преди да тръгнем за фронта. Прегръдки, целувки — ще речеш, че брат си вижда. А допреди месец-два ме отминаваше като малка гаричка — къде ти, той, завършилият инженерна академия в Торино, приближеният на няколко поредни министри, ще приказва с някакъв командир на полк без бъдеще?… Хъката-мъката — каза си го: „Готов ли си да оглавиш дивизията и я поведеш срещу омразното правителство на Отечествения фронт?…“ Показах му вратата. Късогледи хора. Глупави хора… Естествено, на другия ден сигнализирах на комунистическия комитет.

— Слушам, господин полковник.

— Има сигнал за него. Така че… Добре, свободен сте.

Стаматов веднага щръкна на неговото място.

— Инструктирахте ли командирите на роти, които ще форсират реката? — изпреварих го аз.

— Тъй вярно. — Той замълча. — С изключение на командира на седма рота.

— Реших да ви помогна.

— Така и предполагах. Затова бързах да дойда тук.

— Защо? — опитах се да скрия раздразнението си.

— Казаха ми, че го извикали в щаба на дивизията.

— Напразно сте били път. И ще ми е крайно неприятно, ако заради това не сте разяснили на хората подробно техните задачи.

— Чух какво му говорихте. Вие пропуснахте нещо, господин полковник.

— Така ли? Какво?

Не успях — пролича, че се нервирах.

— Забравихте да му кажете, че форсирането е демонстративно.

— Не може да бъде!

— Мога да повторя дума по дума всичко, което казахте.

— Случва се, Стаматов — започнах меко. — Остаряваме. Ще запълня сам пропуска си. Все пак, благодаря…