Андрея Илиев
Защо? (14)

14.

Нощите бяха още хладни. И всичко бе влажно: земята, въздухът, дрехите. Звездите бяха червеникави, едри, приличат на дъждовни капки, които всеки момент ще се откъснат. Щурците мълчаха. Сигурно не бяха излезли още. Войната може да ги е прогонила оттук. Жабите обаче наваксваха — тяхното квакане заливаше околните хълмчета като нощта.

Не ми се спеше.

— Лягай — рекох на Аргиров.

— А? — стресна се той. — Заповядайте…

Душата му се рееше някъде на хиляди километри оттук. Имаше три деца, а веднъж май спомена и за възрастни родители. Пет гърла на две слаби, женски ръце е оставил някъде в Ямболско. Как да не мисли?

— Лягай.

Мислех да му кажа, че там, в България, няма да оставят семейството му да гладува. Делегациите, които ни посещаваха, отпускарите, писмата — всички казваха, че на тия, които имат човек на фронта, се помага всячески. Но се отказах. И друго чувахме — мътната вода от девети не е спряла. Пак ходят нощем и пак се чуват глухи изстрели.

Той направи няколко крачки към ниското, спря се и някак срамежливо рече:

— Благодаря, господин подпоручик.

Какво толкова ми благодари? Той е облъскан, изтощен, а на мен просто не ми се спи — защо да не го отменя?

— Айде, в три часа да си тук — грубо подхвърлих през рамо, загледан към немските окопи.

А ми идеше — какво идеше, на езика ми стоеше — друго. Да го потупам, да му кажа нещо хубаво, силно. Ама на, война… Комплиментите звучат или пошло, или като подигравка.

Не ми се спи. Главата ме боли. Цялото тяло ме боли. Сигурно съм настинал от влагата… И мислите се блъскат в главата ми като подплашени прилепи. Немците, окопите, патроните, реката… Особено реката. Тече кафеникаво-мътна и залива, залива всичко. Лакома, хищна река. Колко българска кръв прие?… Лазаров. Спи в блиндажа, но със сън неспокоен, неравен. Оная с косата и празните очи е застанала до него и току му подухва в лицето, врата, край ушите. Той я усеща, леденият й дъх го дразни, нервно подскача, мъчи се да се събуди и я прогони, а тя се подхилва доволна от играта: „Мой си… Мой си!“

Не, край мен я няма. Почти половин година война, а дори драскотина нямам. Късмет? Милост? Сигурно само бог знае, ама него пък го няма, така че значи — никой. Толкова хора измряха край мен — млади, стари, хубави, грозни, тънки, дебели, — а аз оцелявам. Приятелите загинаха, близките ми, любимата.

Ох, любимата… Ето язвата, която ме държеше буден, която ме караше да цъкля уморени очи в тъмнината и да стоя на тоя гол баир подобно на стар пес. Уж пред мен е тъмно, в главата ми се лее река, а изведнъж излиза светло петно, зеленооко островче сред водата — Любааа!… И в същия момент изстъргва гласът на онова цивилно ченге: „За нея всичко е било задача господин подпоручик. Заповед. Наистина.“

Казват, че имало фатални жени. Защо да няма фатални мъже? Двайсет човека поне излязоха след мен, когато попитаха за доброволци при Грабово. Аз се върнах, те останаха разхвърляни, окървавени по улиците, дворовете. Кошничаров, подпоручик Ангел Добрев Кошничаров вдигна взвода си в контраатака, за да прикрие оголения фланг на моя взвод. (Същия ден навършваше двадесет и пет години. „До пет часа следобяд свършваме с немците и в селото — вика. — Уредил съм царска вечеря…“ На другия ден въпреки отчаяната и дълбоко ешелонирана отбрана на охраната, ординарците и комендантците в щаба на полка нахлула пищна, гърдеста сръбкиня и захванала командира с ръце на хълбоците: „Вчера мина, днес мина! Фалирам — печена гъска, вино. И масло, с масло намазах гъската!“ Целият щаб — като треснат. „А него го няма!… И гостите ги няма.“ Сетили се да питат: „Кой?“ А оная червена, гърдите се поклащали, очите святкали възбудено — и монах да си, и стогодишен светец да си, съгрешил си! „Подпоручик Кошничаров! Рожден ден имал, пък ето на — няма го!“ Комадирът потъмнял, навел очи и попитал: „Колко ти дължи?“ Извадил пари, платил. Оная не очаквала толкова лесна победа. „Много са“ — рекла. „Хайде, върви си“ — обърнал се полковникът. „А подпоручикът?“ — решила да продължи кавгата славянката. „Върви си. Няма го вече…“ Тя най-сетне разбрала. Раменете й увиснали, клюмнала като осланено цвете. Пуснала парите…) Ако беше друг, сигурно нямаше да мръдне от окопите. Може би… кой знае… Но аз се върнах, а той остана на площада на Грабово… Ако не бях аз, тия сигурно щяха да са вече в плен. И навярно щяха да оживеят. И Люба… пак Люба…

Как можа да се влюби такова момиче в мен? При всички случаи не я заслужавах.

Всичко започна от боя на панаира. Обикновен, градски панаир на всеки Гергьовден. Зяпах по сергиите, закачах се с търговците. Панаирите в малките градчета са много колоритни. Това, което може да се види там и в цирка не се среща: мечки, маймуни, гуслари, мошеници, пехливани, мъжаги, които огъват на пръста си дебели пирони, лапачи на огън. Та на този панаир изляха на китела ми паница вино. Нарочно. Яки момци на моята възраст, но в протрити дрешки и продънени лачени обувки. „Що не му се извиниш, бре?“ — рече единият. „На тоя оскубан петел?“ — млясна другият. За което обаче веднага получи плесница от мен. Къс рев и се метнаха отгоре ми. Нищо особено — бяха здравеняци, но не струваха нищо в юмручния бой.

На другия ден управителят на казиното, човекът, който събираше и пресяваше всички градски клюки, ми подхвърли:

— Пауна Георгиева се интересува от теб.

— Коя?

Очите му едва не изхвръкнаха — така стремително се изнесоха напред.

— Как? Не знаеш коя…

Бях от седем-осем месеца в градчето, но останах настрани от хайлайфа. След работа четях, играех в някоя квартира карти с колеги, мъчех се с основите на радиотехниката. Рядко, обикновено в края на седмицата, се отбивах в казиното, за да изпия една бира.

Залепи се за ухото ми и доверително, почти тържествено изшептя:

— Жената на полковник Георгиев.

Полковник Георгиев бе командирът на съседния артилерийски полк. Мършав, почернял от годините, с малки, вечно гурелясали очички. Човек, който и получаването на пенсия веднъж в месеца би окачествил като тежко, смазващо задължение. Представих си как някое бабче от тая порода сърба кафе, гризе с изкуствено чене парче бисквита и разпитва за мен.

— Как не съм го забелязала, вика, досега тоя ягуар.

Трябва да съм направил доста красноречива физиономия, защото на оня очите му пак се понесоха напред. Вече бях тръгнал към вратата, когато рече с възхищение и закана:

— Ще знаеш обаче, господин подпоручик, че нея досега мъж не й е отказвал…

Следващата вечер ротният ми командир, капитан Господинов, тръгна с мен към портала и ей така, между другото, рече:

— Абе, ти досега май не си ми идвал на гости.

Не бях ходил. Публична тайна бе, че жена му е с големи претенции и не всеки можеше да влиза в дома й.

— Хайде тогава курс към моята квартира! Впрочем, нали нямаш ангажименти? Жената от кое време заръчва да те поканя. „Такова възпитано момче да имаш в ротата и да не ме запознаеш с него“ — вика. Ама тая вечер ще я изненадаме.

И тъй, отидохме. А там възклицания, писъци, демонстрации на изненада, задоволство. Зачервих бузи, отромавях като пенсионирана мечка.

Всички, които бяха ходили у Господинови, казваха, че били сащисвани от мебелировката и подреждането на стаите. Те заемаха втория етаж от къщата на директора на местната гимназия, човек не беден и с вкус. Но това, което бяха направили впоследствие, при това с надеждата, че дълго няма да се задържат тук, наистина струваше цяло състояние. Подовете бяха със скъп, вносен мокет, стените бяха облицовани с английски тапети, от таваните висяха позлатени полилеи. Мебелите лъщяха полирани, а няколкото картини при всички случаи не бяха репродукции. Тютюнът в ръцете на стария Господинов се превръщаше в пари, а те пък, попаднали у госпожа Господинова-младша — в лукс.

Но ще излъжа, ако кажа, че съм останал зяпнал насред салона за гости. Тези неща ги бях виждал в домовете на мои съвипускници, приятели. Пък и те бледнееха пред красотата на жената, седнала на дивана с полирани облегалки встрани и зелена дамаска. Така че може да се каже, че ченето ми все пак висеше, но по друга причина.

Беше в дълга малко под коляното синя рокля, която хармонираше чудесно с русата като слама коса и сините й очи. Краката й — бели, алабастрови, — бяха кръстосани свободно, но не предизвикателно.

— Навярно не се познавате? — сепна ме лепнещият глас на Господинова. — Господин Тихомиров… Госпожа Пауна Георгиева…

Това ми подейства горе-долу като юмрук в зъбите.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Тихомиров.

Ослепителна усмивка от двадесет и четири каратови зъби — естествени, боже мой!

Излишно е да казвам, че цялата вечер очите ми не се отлепяха от нея. Тя усещаше тия мои погледи, навремени някакви сини светкавици връхлитаха отгоре ми и потъваха в златния облак обратно, тя се подсмихваше едва-едва с ъгълчетата на устните си, а аз горях като фурна.

Какво говорихме? Смътно си спомням. Отначало жените оправиха градските клюки, прехвърлиха се към София. Когато домакинята поднасяше кафето с бисквитите, Господинов се мъчеше да разнищи кълбото на Източния фронт.

Някъде към двадесет и два часа госпожа Георгиева ме погледна втренчено, после сведе очи и рече:

— О, ние се увлякохме…

— Господин Тихомиров е в същата посока, мила — успокои я домакинята. — С такъв силен мъж не е страшна и джунглата…

— Господин подпоручик…

— А? — стреснах се аз.

До мен стоеше Аргиров.

— Три часа е.

— Аха… хубаво.

— Полегнете вътре. И се завийте… Сигурно сте вкочанясали. Под възглавницата е шишето… онова, дето го остави поручик Петров.

— Нищо ми няма.

Замълчахме.

— Ще извинявате… — стеснително рече войникът. — Жена имате ли, господин подпоручик?

— Нямам, Аргиров.

— Ами такова… изгора, господин подпоручик?

Засмях се късо.

— Защо, Аргиров?

— Ами гледам ви… нещо ви тежи. Мислите, мислите… Ето сега — цяла нощ без да мръднете. Очите ви на стъкло.

Прав си, човеко. Много ми тежи. Цялата земя е легнала на гърба ми. Пращят ми костите, краката ми се огъват, ще ми се да я хвърля тази земя — страх ме е, ще се счупи. И вървя, вървя, Аргиров…

— Нищо ми няма.

— То да си командир не е лесно. За всичко вместо нас мислите.

За всичко, Аргиров, за всички. А за Лазаров не остана време. За тоя Канев или Калев… За това форсиране. Демонстративните преминавания на другите роти. Защо дружината не успя да вземе Долни Михоляц. За бога, царя и отечеството. Какво ни кроят немците след няколко часа. И за Люба не остана време…