Андрея Илиев
Защо? (22)

22.

Бяхме се събрали петнайсетината — другите осем, вече изяли полагаемото им се парче хляб, дежуряха на позициите. Мълчахме окаменели, вглъбени и дори пъшканията на ранените до нас като че ли минаваха край ушите ни.

— Господин подпоручик — повика ме Любчето. — Молим те… Като нема джепане, с ножа. С ножа бе, господин подпоручик.

Издържах молещия му поглед и рекох тихо:

— Стискай зъби, Сандов.

Имаше рана в корема, едва ли щеше да издържи до сутринта.

— Я не приказвай глупости — измърмори Ганчев и му подаде парче олово. — Вземи, засища жаждата.

— Не дойдоха нашите, а?… Пак не успяха.

Мръсен и пожълтял от страх, Коларов будеше неприязън у всички.

— Ще успеят, Коларов.

— Ами, я дойдат, я… — поклати глава той, помълча, преглътна шумно, после изведнъж ме погледна в очите и рече: — Да се предадем, а?…

— Млък! — ревна Цанко и скочи с изваден нож към него.

Другите зяпаха лениво.

— Христов!

Той спря като че ли се удари в стена, поколеба се и сумтейки, седна на мястото си.

— Вода… — плахо се обади от постелята раненото шопче Диньо.

Ганчев припълзя към него.

Изправих се, излязох от кръга. Дълго гледах към Чифлика, далече зад него, където от време на време притракваха сухи изстрели. Обърнах се рязко.

— Слушайте какво — започнах с дрезгав глас. — Аз съм господар на живота и смъртта ви. Но сега… Сега е изключителен случай. С една дума, господа, всеки да избира: смърт или плен.

Войниците като че ли не се изненадаха. А и вече можеше ли нещо да ги учуди?… Възцари се тежко мълчание, никой не се решаваше да проговори.

Извадих цигара, захапах я и започнах да се пипам по джобовете за кибрит. Стойнов ме изпревари.

— Последната клечка.

— Последната цигара — посочих. После добавих: — Кой ще се предава?

Всмукнах пестеливо и подадох цигарата на розовичкия бивш ученик от търговското училище Иванчо. Той дръпна, мъхнатото му лице пламна, закашля се и с подлютени очи се ухили:

— На конкуренцията — никога!

Ганчев забъркано прехвърли цигарата от ръка в ръка и млясна измъчено:

— Че как ще се предавам бе, господин подпоручик?

Захапа фаса, но тъй и не дръпна: да има за другите…

— Аз за едната чест живея — отсече Цанко и подаде цигарата на Стойнов.

Той смутено я завъртя в ръцете си. В душата му бушуваше океан от чувства, вълните се плискаха в очите му, искаше да каже нещо, но се овладя и рече простичко:

— Животът ми принадлежи на отечеството.

Шопчето изгуби съзнание. Любчето започна наново да се моли:

— Господин подпоручик, боли… моля те, свърши ме… Цанко, айде ти… брат да си ми…

Фасът мина през всички и спря в последния — Гайдаря.

— Не — отсече спокойно той, всмукна непохватно, но се опари и го изтърва на земята. Измъкна парцалче от джоба си и започна да забърсва ручилата на гайдата.

— Добре де, добре — неочаквано закрещя Коларов. — Да не съм по-лош от вас! А? С какво съм по-лош?… Оставам, мамка ви!…

И блъсна каската си в калта.

Бакалчето Иванчо извади от торбата си един хляб и демонстративно я изтупа. И хлябът свърши, значи… Ганчев го пое и започна с бавни, отмерени движения да го реже. Сякаш свещенодействаше. На всеки се падна по тънка, прозрачна фиийка и ние задъвкахме бавно, с чувството, че е последната комка.

Последната атака, шестата поред, започна към шестнадесет часа следобед. Без артилерийска подготовка, без викове, немците тръгнаха срещу ни като на учение. Сигурно ни бяха преброили при отстъплението от Чифлика. Вървяха така, както преди почти четири години ги даваха по кинопрегледите — млади, яки мъжаги със запретнати ръкави и подскачащи в ръцете шмайзери.

Какво си въобразяваха тия?

Бяха около стотина, толкова успях да преброя набързо.

— Господин подпоручик… аз такова…

Чилингиров.

— Какъв подпоручик съм — и му соча фелфебелските пагони на раменете си. — Нали ти ме разжалва.

— Ама е суха и здрава. Пък вашата беше като рибарска мрежа.

— Добре, добре. Кажи.

— Да отида при селските. Имам трийсет патрона.

Богаташ. Другите имаха по петнайсетина.

— Ето, вземи и тоя пълнител.

— Ами вие?

— Аз не мога да стрелям с шпагина. А за пистолета имам.

— Е, хубаво… Да отивам, а?

Но не тръгваше.

— Е?

— То, че няма да се видим, е ясно… Добре повоювахме с вас… Е, господин подпоручик…

— Ще ги върнем, Чилингиров, пак ще ги върнем.

— Курбан сме ние вече, господин подпоручик, курбан за бога и отечеството, както казваше ротният ми едно време като служих. Лека му пръст, и той беше хубав човек като вас. Ама хе… Е, раздрънках се. Сбогом, господин подпоручик.

И лъкатушейки като невестулка се спусна зад височината, после долу, в ниското, направи дъга и скочи в траншеята вляво.

Ето, изстрелите вече разсичаха тишината.

Зад първата верига, на около триста метра по-назад, се движеше още една. Почти толкова дълга. Да речем още сто човека.

Жертваното подразделение изпълни задачата си, господин полковник. Двеста души, двеста автомата вървят срещу нас, а не срещу пехотата, която атакува Долни Михоляц. Усещате ли, че огънят им е не толкова плътен, че веригите им са по-редки?…

Когато първите наближиха на около стотина метра от позициите на моите двадесет и трима, вдигнах цевта на отдавна приготвения пистолет нагоре и натиснах спусъка. Миг след това затракаха късите отсечени редове на шпагините, сухите тежки удари на манлихерите. Над всички се извисяваше емгето на Цанко Христов.

Първата верига на немците се люшна, отдръпна се назад, потъна в земята. А в далечината се виждаше трета. Боже мой, триста войника за мен, за момчетата ми!…

И втората верига не издържа на точните, отмерени, всички на месо изстрели. Някои залегнаха, други побягнаха назад.

А оттам вече идваше третата.

Двеста и петдесет метра.

Попълнена от предните две, сгъстена, громоляща като лавина със стотиците си оръжия, тя изглеждаше страшна.

Когато мина още петдеситина метра, от окопите долу изгърмяха няколко пушки.

И толкова.

Патроните бяха свършили.

Тогава…

Първо се чу гайдата, после на бруствера се изправи Гайдаря. Брадясал, окъсан, той свиреше ръченица. Предизвикателна, игрива, дръзка, закачлива, безумна. Последна!

Около него яростно, хищно зашариха автоматни откоси.

Гайдата изстена.

Войникът се свлече в траншеята.

Разстоянието, което ги отделяше от окопите, се стопи.

Двайсетината се счепкаха в ръкопашна схватка със стотиците.

Отдавна, отдавна, още от раждането си знаех какво ще направя по-нататък.

— „Печурка“ слуша — отзова се телефонната централа на дивизията.

— Аз съм „Водопад“. Дай ми „Свещник“.

„Свещник“ бе капитан Бабов.

— Сега… Той няколко пъти пита дали не сте се обаждали.

Добре. Не ме е забравил.

Изправен сред голяма локва, Цанко Христов яростно размахваше като тояга картечницата.

Телефонистът припряно викаше „Свещник“.

А… Цанко падна.

— „Свещник“ — сто двадесет и пет ли е?

Няколко немеца вървяха край редицата на ранените. Сухите изстрели от пистолетите им се забиваха в главата ми като гвоздеи.

— Говорете с „Водопад“!

От някакъв невъобразим, търкалящ се куп от човешки тела изпълзя Стойнов и с изкривено лице се хвърли към тях.

— Ало, „Водопад“!…

Куршумите от шмайзерите им го отхвърлиха като юмрук назад. Загина и Стойнов…

— Аз съм „Водопад“ — сто двадесет и пет.

— Как си? — с тревога рече Бабов.

Двама вече вървяха към моя окоп. Прицелих се. Валтерите са добра система.

— Искам стотина снаряда в района на отметка 174,6.

Чувах тежкото му дишане.

— Ти си на нея, нали?

Опитах се да надникна над бруствера, но почти двайсетина цеви блъвнаха огън срещу мен. Сниших се.

— Да.

Вече и дишането му не чувах. Май мълча цяла вечност.

— Добре.

По-нататък помня, че когато започнаха да свирят снарядите, се изправих в командно-наблюдателния пункт и се смях, смях… до плач…

 

 

… Лежах на дъното на окопа. Опитах се да стана, подпирайки се с дясната ръка в земята. Не успях. Не я чувствах. Главата ме болеше. С дясното око не виждах.

Опитах отново с другата ръка.

Пред мен блесна обляната в слънце равнина.

Мека, плаха тревица бе зазеленила земята. Тук-таме сребрееха малки локвички. Отгоре висеше синьо, чисто небе. А на стотина метра, изпънато като мост между тях, тръгнало от земята, протегнало обсипани с цветове клончета към небето, леко се поклащаше малко, криво дръвче.

Ако не бяха десетките трупове наоколо, това щеше да бъде една чудесна утрин.

По шосето от Долни Михоляц за Мославна вървеше военна колона. Българска колона. От български войници.

Олюлях се. Подпрях се с гърди в стената и със сетни сили успях да изляза навън. Махнах с ръка към шосето. Силите ми свършиха. Седнах на бруствера и притворих очи…