Андрея Илиев
Защо? (6)

6.

„Шумно потапят веслата… шумно…“ — мислех, лежейки току до брега на реката.

Лодките на първи взвод вече бяха стигнали средата; всеки момент трябваше, а може би и вече да са тръгнали и тези на втори взвод.

„Тишина… още десетина минути тишина…“

Моят взвод бе минал първи на този бряг и сега войниците лежаха стотина метра по-навътре в дъга, която с най-изпъкналата си част сигурно опираше с района на немските блиндажи. Още със слизането налетяхме на стражевото им охранение — спяха. Така и не се събудиха…

Вече долавях очертанията на гумените лодки с тъмното кълбо от войници и оръжие в тях.

„Още малко… още…“

В този миг откос сряза тишината. Не, не беше немски шмайзер. Техният пукот е по-особен. Този беше почти непрекъснат, всички изстрели се сливаха в едно дълго ехо. Така стреляха шпагините.

Притиснах се в земята — знаех от опит, че всеки моментг върху нас ще се стовари небето.

Май тоя синковец изпразни целия пълнител.

Тишина.

Дори тия от лодките като че ли спряха да гребат.

Секунда. Две. Три…

„Бързо!… Гребете, глупаци!“

Тишина — измамна… В мен вече отекваха стъпките на германците към окопите и сандъците с мини.

Първата лодка опря в брега. Почти минута…

Както винаги първо светна ракета. После закиха картечница. Заедно с втората ракета вече свиреше и мина.

Кой ли?… Кой стреля? Някой от попълнението, стар гърмян войник няма да го направи. Паникьосал се е, така дълго и ужасяващо тракаше шпагина.

Мокър, объркан, първи взвод вече се тръшкаше по брега. Втората и третата мина кюснаха в реката. Там се развикаха хора, запляскаха гребла. Четвъртата, петата, шестата ме накараха да заровя глава в калта. По-нататък не можех да ги броя, защото всичко — виковете на първи взвод, откосите на моите автоматчици, — се сля в един непрекъснат вой.

Трябваше да се направи едно-единствено нещо — да се вдигне първи взвод и се отхвърлят немците от предните позиции. Дори и да не можехме да стигнем до шосето.

С прибежки се хвърлих към мястото, откъдето долитаха охкания и викове. Одрах се в невидими храсталаци, после пльоснах в някаква локва. На светлината на поредната немска ракета видях пред себе си стърчащи изпод върбалака крака. Скочих натам, оня изписка и отчаяно запълзя навътре.

— Излизай! — ядосах се.

Чу се остро, дълбаещо мозъка свирене и аз инстинктивно се хвърлих след войника. Паднах върху му, той запищя, замята се.

Гръм… Викове, викове… Тия да не мислят, че с крясъците си ще уплашат смъртта?

Добре, че шпагините режеха равномерно, успокояващо.

Изправих се на колене, докопах оня пъзльо и го дръпнах към себе си.

— Къде е ротният ти?

Целият трепереше. И очите му подивели.

— Там, там…

В тая тъмница можеш ли да разбереш къде е това там.

— Пълзи с мен.

— Слушам… тъй вярно, слушам…

Гласът му премина в скимтене. В това състояние и след гърмяща змия би пълзял със същата готовност.

Тръгнах пак към виковете. След трийсетина метра попаднахме на първата групичка. Бяха шест-седем войника и мълчаливо стояха на дъното на немски окоп. Внимателно ме огледаха на клечка кибрит и един рече:

— Вярно, подпоручик Тихомиров е…

Поразшаваха се.

— Ще извинявате, че така ви посрещаме, ама война е…

Двамата ги познах — Василев и Христов, опитни бойци, „кръстени“ още при Сотин и Грабово. Другите бяха от попълнението.

— Къде е поручик Панайотов?

Те замълчаха и като че ли се спогледаха в тъмното.

— Има-няма стотина метра оттук.

— Ама, господин подпоручик… — започна Василев. — Май няма смисъл да ходите.

— Защо?

— Убиха ротния… да му е лека чуждата пръст.

Клекнах наново в дъното на окопа. Панайотов…

— Тамка обаче е поручик Петров, командирът на нашия взвод. Е, чуйте, вика нещо по телефона.

По дяволите! Сега не е време за сантиментални преживявания.

— Василев, изправи се и виж отблясъците отпред. Там са автоматчиците. Пълзете и се присъединете към тях. Вземете и това момче — кимнах към лежащия до бруствера мой досегашен спътник.

— Слушам, господин подпоручик… Хайде, ставайте.

Мините продължаваха да се сипят, като по часовник горе увисваше ракета. Треперливата й светлина за секунда-две се облягаше на настръхналите крайбрежни храсталаци, студените води на реката, брустверите на окопите и уплашена отскачаше. Отпред автоматните редове и пушечните изстрели бяха станали по-къси и по-редки. Първоначалното объркване бе преминало и двете страни се дебнеха хладнокръвно.

Ясно чувах дрезгавия глас на Петров:

— Ало, „Печурка“, тук „Липа“!… „Печурка“, отвори си ушите… абе каквото искаш прави. Ако щеш и промивка… Предай на голямата „Печурка“… чу ли? Абе…

Пред мен изникнаха два силуета, сухо изчатка затвор на карабина и също такъв отсечен глас заповяда:

— Стой!

Спрях. Петров си е Петров — няма пропуск при него. Всичко е организирал като на маневри. Освен сланина, има и мозък.

— Подпоручик Тихомиров. Кой е насреща?

Те се оживиха:

— От първи взвод сме.

После снишиха глас и единият рече:

— Иди.

Щеше ми се направо да ги разцелувам — отсам реката бяха минали войници!

В същия момент, когато изчатка кибритената клечка и аз замижах заслепен, мината изсвири късо, тревожно, страшно. Метнах се назад, май дори блъснах войника, дано не съм го ударил лошо, после, когато докосвах земята, нещо на двайсетина метра между коренищата светна, мрак и взрив, който изпълни ушите ми, гърдите ми. Замириса на тротил, изгоряло и прясно разровена пръст.

Тишина. Дори автоматите не стреляха. Лежах на гръб, нещо ми убиваше в плешката. Няколко звезди висяха почти на хоризонта и се люлееха като махала на стенен часовник.

Първо ми се отпуши лявото ухо и в главата ми нахлу грохотът на боя — далечен тътен, тракане на лопатки, викове на ранени, къси команди. После размазания цветен свят започна да почернява и накрая сред мастиленото небе останаха две ракети. Ето, и те изчезнаха.

Лявото рамо ме болеше, пипнах го — нямаше кръв. Куртката и бричът отпред бяха кални. Пред мен миришеше силно на чесън от разрива на тротила и блатна тиня. Някой едва-едва попъшкваше. Запълзях натам.

— Тук сме… тук сме — повика ме някой.

В немски картечен окоп двама подскачаха около нощно фенерче, а трети лежеше на бруствера.

— Върза ли кабела?

— Какъв кабел?

— А, господин подпоручик, вие ли сте… Помислих, че е Аргиров. Влезте в окопа.

Надникнах от ръба надолу. Двамата, командирът на санитарното отделение и санитарният носач, се суетяха около грамаден мъжага, целият окъсан и покрит с кал.

— Викахме му да слезе в окопа, ама слуша ли, на… „Тук под храстите е сянка, добре съм“ — дума. Е, на… десният му крак, дясната ръка и рамото са на решето от осколките.

В същия момент гигантът отдолу изръмжа и след тлъста завъртяна псувня обясни:

— Щипе, глупаци.

— Господин поручик, подпоручик Тихомиров е тука.

Петров се подпря на здравия си юмрук и с пъшкане се примъкна назад. Облегна се на стената на окопа и чак тогава ме потърси с поглед:

— Тихче, поемай командването… Излязох от играта, майка му… Твоите и моите са тук. Втори и трети взвод останаха на другия бряг. Трябва да се окопаем, инак ни е спукана работата.

Лицето му бе обляно в пот. Раните го болят, не съм дупчен така досега, но предполагам, че мислите в такива случаи не са от приятните.

— Господин поручик, Аргиров вързал кабела. Ще говорите ли?

— Дай на подпоручика, той е началник вече… Псувай, Тихче, псувай и искай да ни върнат или да пратят втори и трети взвод.

Войникът горе на бруствера вече упорито викаше „Печурка“.

— А аз моите ги развърнах на рубежа на твоя взвод. Фелфебелът ги командва, него търси.

— Ало, ало… Момент така… Господин подпоручик, да говорите с адютанта на господин полковника.

Търколих се към него. Слушалката пукаше, гласът идваше като че ли от оня свят.

— Ало, тук „Водопад“ сто двайсет и пет… Ало, чухте ли? „Водопад“, „Водопад“… да. Докладвам обстановката към… — погледнах часовника си, четири без пет. — Тук сме „Водопад“ и „Липа“ едно. „Липа“ сто двайсет и пет е убит. „Липа“ десет е тежко ранен. Подразделенията водят бой на около триста метра от брега на реката. Заповедите ви?…

Оттатък дълго мълчаха. После оня рече:

— Чакай.

Отиде да пита.

— Що не го напсува? Много си мек — изръмжа Петров и завъртя една примерна с адютантски адрес.

Храстите, където той вероятно бе лежал на „сянка“, изпращяха и пред нас изникна силует с каска и немски автомат. Хвърлих слушалката и трескаво заопипвах за шпагина. Свързочникът до мен завъртя нощното фенерче и в правилния кръг се яви, подобно на Христос, Лазаров. Е, това вече бе много.

— Всъщност… ей, на, дойдох.

Седна до мен. Изненаданият войник продължаваше да го следи със светлината. Беше блед, много блед, много мокър, а пръстите му потреперваха върху автомата.

— Ама що ли не се връщам? Взводът ми го няма…

И той се изправи.

— Телефонът, господин подпоручик — подсети ме Аргиров и скочи към окопа, откъдето Петров ругаеше и питаше кой е дошъл.

— Какво става?… Защо оставихте слушалката? — раздразнено поиска сметка адютантчето.

Идеше ми да го наругая с оная дългата на Петров, да му обясня, че тук падат мини, валят куршуми, а не кюфтета и хич не е здравословно да се стои, но за какво?…

— Посрещах поручик Лазаров.

— Той при вас ли е?

— Сега дойде.

— Почакайте.

Пак само пукане.

Светлината на хоризонта упорито напъваше да изтласка мрака. Изстрелите бяха пооредели. Явно немците щяха да изчакат утрото.

— Ало, „Водопад“, чуваш ли ме? Командването на ротата да поеме поручик Лазаров.

Това „рота“ ме ядоса.

— Коя рота?

— Седма рота.

— Тук са само „Водопад“ и „Липа“ едно.

— Поручик Лазаров да поеме общото командване. Дръжте се до втора заповед. Сутринта дайте точните си координати, за да може артилерията да ви подкрепи.

— А до сутринта?

— Не съм длъжен да ви давам отчет — като че изплю лимон оня.

— Майната ти, копеле!…

Затвори слушалката.

— Слабо, слабо… — изръмжа Петров. — Но ти олекна, нали?

— Не, не ми олекна… Командвайте, господин поручик.

— Кой? Аз? — дръпна се назад Лазаров.

— Ти.