Андрея Илиев
Защо? (10)

10.

И досега се чудя как се хванах на тая уловка.

Ама като размисля — как да не се уловиш. Идва един кален войник от седма рота и казва: „Поручик Лазаров ви моли да дойдете на позициите на първи взвод.“ И аз тръгнах — как, моли ме човекът, макар че може и да заповяда. И вървя в калта, жвакам. Левият ботуш се е пробил и пръстите ми са мокри.

Едно временце се е отворило, една обстановка се е създала — отпред немци, отзад вода, вляво немци, отгоре вода… Няма нужда врачки да ровят в бъдещето ти. Но човек е проклето същество, по-точно оптимистично и нахално същество, защото се улавям, че мисля за ботуша: „Още някой ден и ще те сменя…“ Дали ще нося някога други ботуши?

Довлякох се до командно-наблюдателния пункт на Лазаров — малка подутина като моята могилка. За своя изненада в подножието заварих целия първи взвод. Направо да изтръпнеш — десния фланг оголен. Наобиколили Лазаров и още един — а, фелфебелът Калев или Канев, — и си приказват ли, приказват. Влязох в кръга, без да надавам ухо какво толкова ги е събрало, понечих да ревна, но си останах само с намерението и зиналата уста. Фелфебелът ме погледна властно и кимна, сякаш нямах намерение да се карам, а му исках разрешение да остана. Направи го толкова естествено, толкова спокойно — ето, с това ме нокаутира.

— … Господа, време е да проумеете очевидното — с болшевизма ще бъде свършено. Червената армия, независимо от сегашните си победи, е обречена. Свободните западни държави се съюзяват, пленените германски части се комплектоват. Западна Европа се готви за война с Русия…

От групичката войници вдясно се надигна пребледнял момък: Костадин или както му викаха галено Кутин. Доколкото си спомнях, брат му е бил убит като партизанин, а самият той бе ремсист.

— Мълчи, гнидо!

— Аха… — усмихна се зло фелфебелът. — Вашето е за малко, другарче, за много малко. Само да ви видят демагогията и некадърността да управлявате. Вие не можете да водите този народ! Викахте против войната — колко дни след като победихте, влязохте в нея? А ние четири години удържахме: взехме с ум това, което вие с кръвта на българския войник ще загубите!… Край! Българският народ иска мир, хляб и свобода!… Мир! Да воюват руснаците. Ние ще работим и ще плащаме репарациите. И ще живеем!

Това ставане се оказа добре дошло за фелфебела Калев или Канев. Виж ти накъде отива работата.

— Майната ти!… — извика Кутин. — Арестуван си!

И се наведе за пушката си.

В този момент към него скочи един от ефрейторите. Събори го назад. Сграбчи го за реверите, надигна го и го удари с глава в лицето. Няколко типчета от мартенското попълнение, въоръжени с немски трофейни шмайзери, вече стърчаха зад фелфебела и черните очи на оръжията зловещо скачаха от човек на човек.

Работата отиваше на преврат. Ха, сега се сетих! Тоя Калев или Канев точно на превратаджия прилича — лустросан, изтънчен, властен висш офицер от старото поколение. Политикан. Такъв знае поне сто начина да ти подложи динена кора, но много смътно си спомня бойните възможности на пехотната дружина. Чудесно познава вкусовете на шефа си, но направо се шокира, когато разбере, че и войниците обичат месо… Мразя ги. Силна дума ли? Трябва да си видял оня свят, да си загубил човек, който е част от теб, да си бил тъпкан в калта и душата ти да е излизала на мехури и едва тогава можеш да кажеш: мразя… Когато бях с единия крак в гроба, гад като този, вместо да заповяда на полка си да настъпи и се съедини с щурмовия отряд в завзетото вече от нас Грабово, отишъл на зъболекар в село, отдалечено от командния му пункт на осем километра. Началник-щабът му цяла сутрин лъгал командира на дивизията, че дружините на полка настъпват, а когато измамата му станала явна, оправдал се, че огънят на немците бил много силен, че в царевичните ниви на фланговете имало останали немски автоматчици и щял да даде много жертви… После помощник-командирът на дивизията ни убеждаваше, че го правили от безсилна злоба, от ненавист към новата власт… Глупости. Наистина, при Сотин и Грабово не съсредоточавахме огъня на артилерията, разпилявахме живата сила и огневите средства по целия фронт, не достигаше свързочно имущество, нямахме автомати, липсваха танкове и наистина това бяха част от причините за неуспехите. Но вярно бе и че все още ни командваха хора, направили кариера благодарение на мастити роднини, ходатайства, раболепничене и добро впечатление на някой банкет. Паркетни офицери. Те не бяха служили в черните гарнизони, не бяха мирисали войнишки партенки, не бяха яли от войнишкия казан, не бяха спали на гола земя, не бяха мръзнали, не бяха газили кал. Някой им го бе спестил. И в резултат ето ти в мирно време малодушни, безотговорни командири. А на война това с нарича другояче.

Има и друго — Люба. Но…

Фелфебелът продължи, сякаш нищо не беше се случило. И това ако не е нахалство, здраве му кажи.

— Разберете, ние сме обречени. Нас ни прехвърлиха тук, за да умрем. Хей така, напусто. Не заради семействата ни, родината. Напусто, бадева. Най-много някой ще получи орден за нашата смърт. И затова са виновни комунистите — защото ни въвлякоха в тази война, защото издигнаха и сложиха начело на дивизиите и полковете некадърниците. Нас ни командват хора, които не разбират ей толкова от тактика. Най-доброто, което можем да сторим за семействата си, е да се предадем. Това е единственият шанс да се измъкнем от капана, в който ни натикаха.

Той ни огледа отгоре-отгоре — за него въпросът вече бе приключен.

— Подпоручик Тихомиров!

Май на мен ще се падне честта да изкова бялото знаме.

Долу-горе ме потърси навреме — вече бях готов.

— Подпоручик!… На вас говоря!

Даже не благоволих да надигна очи.

— Фелфебелите се явяват при мен по служба, заповед и личен въпрос.

Зъркелите му се наляха с кръв. Сега да тръгне срещу немците, цяла рота ще обърне в бяг.

— Как смеете?… Подпоручик!

Тия, старите, са много чувствителни на тема почит.

— Ако чакаш, господинчо, да скоча, да се изпъна и изрева „заповядайте“, няма да стане.

И плюх встрани, загледан занесено в грозните върбалаци. Пролетта е оптимистичен, но грозен сезон.

Не е нужно кой знае какво изкуство да изкараш от кожата един мъж в критическа възраст.

— Ще станеш и ще се изпънеш!… Келеш! Вчерашен келеш! Пред теб стои полковник!

Е, това исках да чуя.

И Кутин се обади тъкмо навреме.

— Маскирал си се, а?… Какво криеш?

Войниците зашушукаха.

Оня разбра грешката си и изсъска пожълтял:

— Доведи взвода си от позициите.

Подсмихнах се.

— Никога.

Добре, войниците вече май спореха на нисък глас.

— Лазаров, докарай автоматчиците.

Шмайзерите на мартенците бяха увиснали, но в замяна на това ефрейторът бе присвил едното си око и старателно търсеше с мерника и мушката лявата страна на гърдите ми. Малко повече от десет метра — ако не го дръпне някой от стоящите наблизо, ще ме надупчи като швейцарско сирене.

— Няма да стане — усъмни се Лазаров.

— Как няма да стане?

— Само на него изпълняват.

И ме посочи.

— Кажете, че е убит.

— Тъй, ама е жив.

Без да иска Лазаров ускори смъртната ми присъда.

— Беше.

Малшанс. Най-много съм се страхувал от войната заради това — че ще умра тъпо и безлично. Ей така — бадева… Дядо ми е воювал в Руско-турската война, участвал е в Съединението, бил се е срещу сърбите, седем пъти е влизал с чета в Македония. Три месеца след разгрома на Илинденското въстание е пазил населението от зверствата на башибозука. А го е убил българин.

Излязъл на лов в Балкана. Спрял при едни овчари, поприказвали. Един от тях — сприхав, грамаден мъж — харесал ножа му и поискал да го купи. Дядо ми се засмял и рекъл: „С кръв е взет, срещу пари не го давам.“

По обяд седнал на сянка, хапнал и полегнал. Беше охтичав от четничеството и се уморяваше бързо. Овчарят се прокраднал, изправил се зад него и вдигнал кривака… Човекът, който вражеските куршуми, турските ятагани и сръбските саби не успяха да достигнат, умря от българска тояга…

Жалко. Какво да се прави — семейна традиция. Не ми провървя. Впрочем, то пък кога ли ми е вървяло… Върбалаците не ми изглеждаха толкова грозни.

— Не стреляй!

Кутин. Но не може да мръдне, защото двама мъжаги — приятели или земляци, — го стискат за раменете и дърпат надолу. Аз нямам такива близки и затова трябва да умра. Заслужавам си го — като заложих на лоша карта.

В този момент изчатка затвор някъде встрани, откъм могилката. Без да поглеждам, знам на какво е — емге. Трофейно. И гласа знам — на Цанко Христов. Говори тихо, обикновено и затова звучи страшно, сковаващо:

— Не стреляй, земляк, дори не се опитвай, щото преди да си обрал спусъка, вече ще съм ти забил куршума… И не къде да е, а в челото. Знаеш ме, земляк…

На сто метра ръчен часовник с манлихерата го прави на сол. Землякът изглежда бе прекрасно осведомен за това, защото замръзна и дори не посмя да мигне, за да не предизвика страшния стрелец.

— Така-а… Никой, никой да не шава… И ти, господин фелфебел или що беше там… Хубави ги нижеш, ама не съм те виждал в боя… А с подпоручик Тихомиров в щикова атака съм бил. Затуй не го давам… Разбрахте ли, бре?

Цевта на картечницата чертаеше къса линия от превратаджията към ефрейтора. Цанко Христов се бе изчерпал, мършавото му лице се кривеше затруднено.

С една дума, дойде пак моя ред. Кимнах на Кутин и земляците му.

— Вържете ги!

Скочиха.

В този момент някъде от северозапад се чу грохот, буквално от всички страни засвири, някой почти изплака:

— Миниии!…