Андрея Илиев
Защо? (16)

16.

Влизаше в квартирата ми като котка. Залепваше гръб на вратата потреперваща, притваряше очи и с облекчение казваше:

— Ох, сърцето ми ще се пръсне.

После със замах хвърляше връхната си дреха и скачаше към мен. Първата й целувка обикновено бе продължителна, отчаяна, като че ли след нея щяха да я окачват на въжето. После се отпускаше, дишаше сякаш е преплувала Ламанша, отпускаше се с изпънати назад ръце и тихо простенваше:

— Уф…

И пак се впиваше в мен. На третата започваше да се съблича. Огъваше се като змия, вързана за устата ми. И веднага затреперваше:

— Хайде, бързо… бързо!

— Целуни ме, хайде целуни ме. Не така… ето… ето така…

След това думите ставаха несвързани, безсмислени, неразбираеми, докато прераснеха в стонове…

Щом се обърнех по гръб, тя полягаше върху мен и дълго ме милваше с притворени очи. Пръстите й, тънки, бели, се ровеха в косите, лицето, тялото ми и така се впиваха, сякаш искаха да влязат под кожата ми.

После започваше да пита:

— Хубаво ли ти беше?… Обичаш ли ме?… Красиво тяло имам, нали? А гърдите ми? Как са?… Хлапетата, ония курвета от гимназията, нищо не струват, нали?…

Обичаше ме. Така както се обича вещ. Веднъж ми рече: „Ти си машина. Машина за любов.“ За нея аз бях точно това — хубава, приятна, доставяща удоволствие машина.

Аз не я обикнах дори и по тоя начин. Не мога да кажа, че по отношение на жените преди нея съм бил монах. Но всичко е било по-сдържано, по-свенливо. Няколкото момичета, с които бях имал връзки, до края се колебаеха, после се обличаха бързо и си отиваха с наведени очи. А тая Пауна беше безсрамница. Преди да излезе, дълго се разхождаше гола, оглеждаше се в огледалото, виреше предизвикателно гърди, хълбоци към леглото, където лежах и комай бе готова пак да се нахвърли отгоре ми.

Да, не можах да я обикна.

Отначало се срамувах и дори не смеех да вдигна поглед към нея. После ми стана все едно. Накрая започнах да забелязвам недостатъци по наглед безупречното й тяло. Когато мъжът получи от жената всичко, става дребнав. Та първият път, когато ми се набиха в очите висналата кожа около кръстта, бръчките по врата, отдадох го на любовното преяждане. Но това продължи и следващия път. Нещо повече, увеличиха се: ханшът й висеше някак надолу, краката й бяха стройни, но къси.

А в града вече всички знаеха. Включително и полковник Георгиев. Градска тайна, която всички с удоволствие човъркаха по кафенета, сладкарници, в единствената малка фабрика, тютюневите складове, на приеми. За няколко седмици влязох в устата на ученици, госпожи, пенсионери. Станах забележителност — няколко ученички се влюбиха в мен отчаяно и ме засипваха с писма, когато вървях по улицата, хората се обръщаха след мен, заглеждаха ме любопитно. Кошмар! Понякога се събуждах посред нощ с чувството, че край леглото ми се е струпал целия град и припъшква от удоволствие като ме гледа как спя.

Дявол знае колко щеше да продължи и как щеше да завърши тая история. Едва ли щях да се откопча от командиршата, ако не беше станало така с баща ми. Изпратиха го на Източния фронт, за да види победите на германската армия. Дотук добре, нали? Ама балканджийско магаре по калдъръм върви ли?… На една вечеря с министъра на войната и германското аташе го помолили да си каже впечатленията от германците, той мълчал, те го заврънкали, той мълчал, па накрая погледнал немеца и рекъл тихо, но всички го чули:

— Спукана ви е работата. До една година ще ядете голям бой.

Сбърка с четири месеца.

Понякога се ядосвам: защо му трябваше да гъделичка змията по гушата? За да види дали ще го клъвне?

Но после си представям физиономията на швабата и си викам: заслужава си, майка му стара!… Такъв таралеж трудно се смила и оня художествено издържани мутрички трябва да е правил!

След случая с Канев Кутин ми рече:

— Знаех, че сте сигурен другар, но все пак се изненадах, че се осмелихте да застанете сам срещу ония.

Това „другар“ почти ме разчуства.

— Е, чак сам…

— Сам бяхте, ние се уплашихме.

Не се изчервих, не съм толкова скромен. Тогава той зададе един неочакван въпрос, който ме изненада:

— Защо?

— Как защо?

— Ами се изправихте срещу него… И той офицер, и вие офицер. В едно сте се клели.

Чудно му е на хлапака. Де да беше само на него.

— Не знам — рекох.

— Как?… Според мен виждаме настъплението на нашите идеи, възприемането на работническите идеали от прогресивното офицерство…

И като ги заниза едни… Чак ми стана неудобно — как да му кажа, че няма нищо от рода на вяра, убеденост, идеали. Просто дисциплинираност — поставена ми е задача и трябва, длъжен съм да я изпълня. И дълг — не към цар, партия, класа, бог. А към едно момиче. Обикновено. Земно.

Но сега, като се сетих за бащата, си мисля — сигурно е имало и от онова, балканджийското, магарешкото. Той е знаел, че сече клона, на който седи, когато е говорил. И окото на автомата влудяваше пулса ми, знаех какво ще се случи — но мълчах. Как се нарича това?

Та стария го пенсионираха, макар до предния ден да го имаха за един от най-перспективните офицери и му предричаха бляскаво бъдеще. Но това не им стигна, ами подгониха и мен. Службата ми, независимо от всички усилия на Пауна, се утежни и загрубя. Въпреки че взводът ми се представи на есенните маневри отлично, „забравиха“ да ме повишат в чин поручик. Размина ми се и ротната длъжност. Няколко приятели ме предупредиха, че около оня дъртак Георгиев ставало нещо. Пауна ми донесе тесте с анонимни писма до него, в което доброжелатели го осведомяваха за нашата връзка. Той обаче бе прекалено ленив, прекалено държеше на душевното си равновесие, че да се трогне. Тогава направлението на главния удар се смени: един ден бях извикан при командира на дивизията и обвинен в „аморално поведение, уронващо престижа на българския офицер и скандални връзки с омъжена жена“. Основа на всичко това — копие на писмата до полковник Георгиев. Скандалът доби чудовищни размери. Вече се сънувах не с фуражка, а с цивилен каскет. Не изглеждах много лошо, по дяволите…

Но противниците ми не бяха взели впредвид, че аз имам могъщи съюзници. Клюкарите се чувстваха измамени и обидени от такъв край на нашата любов. Никой от посочените свидетели не потвърди, че ни е виждал двамата насаме. И другият — самата Пауна. Полковник Георгиев излезе от летаргията си, яви се в щаба на дивизията и изсипа кош напудрени приказки за нашата дружба, за взаимното ни уважение, за доброто ми възпитание и почтеността ми, а накрая размаха юмрук неопределено и спомена някакви зложелатели, за които нашето приятелство било трън в очите.

И тъй, всичко се замаза.

След месец Георгиеви се преместиха в столицата, а мен ме командироваха в Беломорския отряд. Може би някой се бе надявал на ожесточени сражения, кръвопролитни битки, много трупове. Може би някой се бе надявал, че ще срещна своя куршум… Кой знае. Отначало получавах всеки ден писма, после през ден, а накрая спряха съвсем. Дали защото не им отговарях?

Есента в два от полковете разкриха комунистическа конспирация и направиха чистка на всички неблагонадеждни. И тъй като явно бях от тях, за огорчение на онзи някой ме върнаха пак в малкото кално градче.

Май всички бяха забравили моята история. Бяха станали още поне десетина изневери, някой си Хинко от близкото Изворово бе заклал тъщата си, немците ядяха обещания от баща ми пердах, из околията бе тревожно — върлуваха шумкари.

И аз бях забравил Пауна. Дали защото вече бях забелязал момичето срещу моята квартира?…