Андрея Илиев
Епизод от войната (1)

1.

… Сънуваше: седем-осем въоръжени мъже влачеха други двама. Вървяха нагоре по ската, газейки в снега. Той стенеше и хрупаше. Отгоре се зъбеше слънцето.

В подножието на върха спряха пред гърлото на дълбока дупка в скалите.

— Тук — кимна един в шаячни дрехи, изпод които висяха полите на бяла фустанела.

Другите избутаха едър, бос мъж, съблечен по бельо към ръба на ямата. Той погледна замислен в краката си, обърна се и рече:

— Не ме погубвайте. Нека отида да убия каймакамина на Лерин или валията в Битоля. И да загина от турски куршум.

Този, към когото бяха отправени думите — костелив мускулест мъж със свъсено лице — каза мрачно:

— Късно е вече.

Думите му още не бяха отзвънели, когато един от другарите му замахна с дългия си нож. Главата почти се отдели от тялото. Трупът потрепери, подскочи назад подобно на пиле, събори друг от въоръжените и се затъркаля по урвата надолу, пръскайки кръв по белия сняг…

Очите и смръщеното чело бавно се увеличаваха и заемаха целия му сън.

Изведнъж нещо изскимтя, страшните зеници изчезнаха в черен коридор. Звукът се заблъска в стените като прилеп в затворена стая — жален, разкъсващ, влудяващ, а подире му като вагони на тежкотоварен влак загромолиха откъси от другия сън.

… Летище. Трима мъже тръсват пътните си чанти на една от малките кокетни масички в огромната зала и започват да ги отварят. В ръцете им се появяват картечни пистолети, които мигом затрещяват. Куршумите летят във всички посоки, пътниците пищят и тичат объркани и ужасени. Млад мъж стои в средата, на петдесетина метра от стрелящите и гледа с удивени, невярващи очи окървавените си ръце. Малко момиченце дърпа за рамото паднала руса жена с обезобразено лице. Откосите шарят около него… Възрастен мъж тича и реве с глас. Полицай се мъчи да се прикрие зад нисък диван, но куршумите го намират и там. Две момичета пълзят по пода кой знае защо хванати за ръце…

Единият оставя картечния пистолет на масата и изважда от чантата връзка гранати. Изтичва през стъклената врата навън, към пистите. И докато другите продължават кървавата сеитба по натъркаляните човешки тела в залата, той хвърля бомбите към самолетите и крещи.

Марк чува в съня си смразяващия му вик, струва му се близък, познат, напъва всичките си сетива и когато силуета започва да приближава и през мъглата и далечината запрозирват размазаните черти на нечие лице, заехтява страшен грохот като каменопад в огромна ламаринена фуния, ушите му писват…

Тъмна стая с черни стени. Малка, колкото карфица свещ. Космато лице, което не вижда, но е сигурен, че е космато. Тих, протяжен, изправящ косите глас: „До тук!… Доотуук! До…“

Марк извика и се събуди със страшното, вдивяващо чувство, че той, Джон Елрой Макгавърн, американец шесто коляно, онзи с размазаната физиономия от летището и онзи жесток, непреклонен мъж от Македония са един и същи човек.

Те бяха той.