Андрея Илиев
Защо? (19)

19.

Райковски нахлу в канцеларията ми зачервен, въодушевен. Сякаш бе получил орден „За храброст“.

— Господин полковник! „Липа“ се обади… Били…

Тия пък кои бяха?

— Господин капитан, тук не е кръчма, че да влизате така.

Лицето му за миг побеля.

— Разбрахте ли?

— Тъй вярно… Тъй вярно, господин полковник.

Напомпан глупак. На такива при всички случаи е полезно от време на време да им пускаш по малко въздух. Да. Едно дребно удоволствие сред този общо взето неуспешен ден — да смачкаш фасона на едно аристократче. Тоя, същия Райковски. Леке с минало — прадядо му бил един от най-големите еленски чорбаджии.

— Докладвайте.

— Обади се подпоручик Тихомиров. Заповедта е изпълнена — автоматчиците са под стените на Чифлика.

Това преди един час сигурно щеше да ме накара да скоча от стола. Диалектика — всичко тече, всичко се изменя.

— Иска подкрепление. Немците пред него бягали. Счита, че ако бъде прехвърлена една рота, може да вземе Долни Михоляц.

— Аха… — откърти се от устата ми. — А картечницата.

— Унищожена е. Пратил някакъв горски…

— Какво?

— Войник някакъв, бивш горски стражар. Минал през блатата и завладял картечното гнездо.

Настроението ми се пооправи. От тази трънка май заничаше заек. И ако онова най-после е станало…

— Добре, Райковски, оставете ме да размисля. През това време искайте числено бойно сведение от Тихомиров.

И така, ще прехвърля една рота от седемнайсети пехотен полк, дори две при Тихомиров, ще ги подкрепя с минохвъргачните батареи на двадесет и пети… не, и тях ще взема от седемнайсети. И Долни Михоляц е мой. Главното, за което ми дъвчат кокалите, тази проклета седма рота, ще бъде моя коз. Нейното прехвърляне ще бъде оправдано, нещо повече — крайно необходимо. Виждате ли, господа, точно тя взе селото! Чудесно! В общи линии не мога да се оплача от късмета си. Ще натрия носа на много хора. Ако, да, ако…

Някой чука. Хм… Райковски.

— Е?

Май избързах. Изнервих се. Ето, проявявам любопитство. Напрежението си казва думата.

— До момента жертвите от личния състав са четиридесет и седем. От командния — поручик Петров и поручик Лазаров.

Май раменете ми увиснаха… Дали съм се издал? Не е лошо да се застраховам.

— Толкова много… Тежка работа е войната, Райковски. Толкова майки в черно. А децата? Имате ли деца, Райковски? Не?… Колко сираци, боже мой! Смазваща е отговорността на командира… Но дълг, Райковски, дълг…

— Е, престарах се. Никога не съм приказвал толкова много с това мамино синче. Значи е жив. Жив… Кошмар! Върви му на Масларов…

Хм… Значи ще разчитаме само на двадесет и осми пехотен полк. Бавно, но сигурно ще влезе в Долни Михоляц. Още повече, че Тихомиров и оня овен Масларов с двайсетината си човека ще продължат да задържат поне две роти.

— Предайте му, че не мога да пратя рота оттатък Драва. Няма откъде да я взема. Очаквам атака на десния фланг, срещу седемнайсети пехотен полк, който единствен засега не е зает в бойни действия.

Райковски май направи опит да се замисли. Много хора напоследък започнаха да мислят.

— Поне артилерия…

— А нея пък откъде да я взема?