Андрея Илиев
Защо? (8)

8.

Естествено, Лазаров нищо не пое. Седеше или ходеше като ваксиниран кон край телефона, аз му обяснявах, че трябва да вдигнем войниците и живи-умрели да вземем втория ред немски окопи, те са точно на шосето, нали затова проклето шосе ни прехвърлиха отсам реката, пък и тук е голо и ниско, окопите пълни с вода, войниците не искат да влизат в тях, а Лазаров пак ходеше или стоеше и някак унесено отговаряше: „Да, да… прав си…“

Към пет часа и половина сутринта далечното боботене на запад спря. Дружината, която трябваше да вземе Долни Михоляц или си бе свършила работата, или бе изтласкана. Не си правех илюзии — по-вероятно бе второто.

Някъде по това време Калчев, командирът на второто отделение от моя взвод, доведе при мен дребно кално войниче с големи уши.

— Тоя е, господин подпоручик — и го блъсна напред.

Иван Христов Киряков от мартенското попълнение.

— Кой?

— Дето стреля снощи.

— Че те всички стреляха.

— Тоя бе, господин подпоручик, дето ни издаде.

— Аа.

Очичките на Иванчо плуваха във влага — приличаха на маслинки в паница зехтин.

— Как се случи бе, Киряков?

— Ами… аз такова, господин подпоручик…

— По същество карай, пъзльо — пресече го Калчев. — Що народ отиде мърцина заради теб.

— Ти мълчи — срязах го аз. — Е?

— Ами то си е така, господин подпоручик — уплаших се… Нещо пълзи пред мен, храстите пращят… на двайсетина метра…

— Разрешете да доложа, господин подпоручик. Лъже. Аз гледах после — сто и петдесет метра, не по-малко.

— Тъй вярно, сто и петдесет метра — съгласи се и Киряков. — Господин ефрейторът вярно казва, ама на мен ми се сториха тогава двайсет… Виноват. Хубави хора изгинаха…

— Ти познаваше ли ги?

— Съвсем не.

Гледах го — отпуснат, примирен, с натежали очи. Готов всеки момент да оплаче сам себе си.

— Накажете ме… с каквото пише по книгите.

Ама че положение. Три години блъсках във военното училище, после още пет „събирах“ мед из войските, но никой не ме научи как да постъпя в подобна ситуация.

Изхъмках затруднен. Всъщност нямаше съмнение, че бе виновен. Но… Реших нещо неочаквано дори за самия себе си.

— Къде ти е снаряжението?

Киряков беше без колан и оръжие.

Калчев зяпна:

— Прибрахме го.

— Води го на позициите и му дайте всичко.

Киряков ме гледаше като ударен с приклад по главата.

— Ама той…

— Какво той? Абе ти чуваш ли какво ти говоря!

— Слушам, господин подпоручик.

Киряков се спусна към мен.

— Благодаря, господин подпоручик… Жив да си… Аз ще… Жив… Сто години…

И увиснал на ръката ми, на колене, упорито се мъчеше да я целуне.

Освободих се рязко.

— Хайде, Калчев.

В главата ми напъваха да избият доводи за някаква човещина. Глупости, Тихомиров, ти постъпи като обикновен бакалин — просто пресметна, че една цев повече никога не е излишна.

Та плюх на Лазаров и тръгнах по войниците. Моите и тия от първи взвод се бяха размесили и бе трудно да се каже кой командва отделните групички. Вече се развиделяваше и въпреки мъглата, успях да огледам местността. Всъщност, добре, че преди това я бях изучил по картата. Където не виждах, догаждах. Вляво бе равно, далече в мъглата се намираше Чифлика — масивна каменна постройка, подсилена от немците допълнително с бетонни съоръжения. Горният й етаж бе почти сринат от огъня на нашата артилерия още през март, но подземията си стояха и там сигурно имаше голям гарнизон. Затова в тази посока разположих моя взвод. Отдясно бяхме защитени естествено от блатата, само тук-таме имаше направления, от които вероятно можеше да се появи противник. Там поставих първи взвод.

На командирите на отделения обясних замисъла си: след като отблъснем настъплението на немците, преминаваме в контраатака и заемаме рубежа на шосето. Заповядах да се маскират, уточних сигналите.

Към седем часа вече си позволих лукса да помисля и за себе си. Между двата взвода имаше малка височинка с изкопан на върха й командно-наблюдателен пункт, а в подножието на обратния скат — доста обширен блиндаж. Там санитарите пренесоха Петров и другите ранени, а Чилингиров и Аргиров опънаха една макара кабел и преместиха телефона на върха.

Бяхме готови за представлението.

А то започна в осем часа. Дойчовците бяха закусили навярно с бял хляб, шунка, балканско сирене и чай и вървяха бавно, спокойно, сякаш това го налагаше доброто храносмилане. Сигурно и се оригваха… Изчакахме ги на стотина метра и блъвнахме отгоре им с всички оръжия. Стъписаха се, замятаха из калта натъпканите си кореми. Чилингиров изстреля червената ракета, няколко секунди почти тишина и затрещяха гранатите. После отначало колебливо, несигурно „ура“ и веригата тръгна напред.

Ония се сащисаха, па като хукнаха… В девет часа и петнайсет опряхме до шосето.

Отново обиколка на войниците, уточняване на позициите, организиране на отбраната. В дъга от реката до шосето, с лице към Долни Михоляц и Чифлика разположих моя взвод. От блатата до шосето, тоест обърнати към Мославна — първи взвод. В стика между двете подразделния се окопаха два картечни разчета със задача да не позволят и пиле да прехвръкне по пътя.

Накрая остана едно — да се заровим до уши в земята. Войниците разбираха колко е важно и не чакаха покана от мен.

Ето, тия от моето първо отделение вече са свършили всичко като в учебника по фортификация. Въртят някаква снимка из ръцете си и цъкат с език.

— Мъж и жена са, дума да няма — отсече Ганчев.

Общо взето, грубо скроен, недодялан. Имаше пет или шест деца и все се грижеше за някой от по-младите.

— Гледай я — руси коси, шия като мляко — засука мустак Сандов.

Той бе младичък, тънък, строен, направо ученик. И мустаци си бе пуснал, за да изглежда по-възрастен. Но се биеше като дявол — видяхме това в щиковите атаки през март.

— Тцъ… тцъ…

— Ама и него си го бива — униформата като излята по тялото му — поклати глава Ганчев.

— Оставил я в къщи и на война — учуди се Стойнов. — Брее!

— Аз съм бил в Германия. Всичките им жени са такива — опита се да озъпти спора Шуманов.

— Не може да бъде — завъртя упорито глава Сандов.

— Как не може?

— Да оставят такива жени и да тръгнат на война?

— Честно, бе!

— Тцъ… Не вярвам. Аз, ако я имах такава, през час да ми връчваха повиквателни, не мърдах.

— Абе чувал съм аз — не били много мъже те — подметна присламчилият с от съседната траншея Коларов.

Преди войната е бил пощенски раздавач в столицата. С него се бе случила любопитна история във връзка с женитбата на цар Борис, която той разказваше с голяма охота.

На трети октомври в църквата „Александър Невски“, където трябвало да бъде обявен годежът на царя, били събрани всички министри, дипломати, генерали. Чакали само потвърждение от Рим. А то не идвало и не идвало… В същото време Коларов мъдрувал над една телеграма от Рим, адресирана до „Пале София, Соколов“. Соколов бил псевдонимът на княз Кирил. Коларов бил зле с чуждите езици и решил, че това пале ще да е палас и тъй като адресът така придобивал реални координати, занесъл я на портиера на хотел София-Палас. В момента нямало клиент с такова име и телеграмата с абсолютна секретност била поставена на видно място, за да може Соколов да я види още с идването си… Късно вечерта, след настоятелните запитвания на двореца, телеграмата била открита. Главният директор на пощите, разярен от немарливостта на подчинените си, уволнил телеграфистите и Коларов. „И аз съм страдал от старата власт“ — обичаше да подмята той, макар че имаше земляци, които бяха чували финала в друг вариант. Като научил за нещастието им, царят ги възстановил на работа и Коларов доскоро финиширал така: „Добър и човечен господар имахме… Лека му пръст.“

— Кой ти го е казал? — завъртя се към него Стойнов.

— Ами и Сандов го каза — ти ако си в ред, оставяш ли такъв огън в къщата си, а?

— Абе… Мъже са дип те… Нали ги виждаш като тръгнат с автоматите — поклати глава Шуманов.

— Тцъ… Хубава, бре!

— И нашите си ги бива, ама де ги… — въздъхна Ганчев.

И всички внезапно млъкнаха, обзети от копнеж…

— Да не четете германски позиви? — изкара ги от домашното мислене Лазаров.

Въоръжен до зъби. На врата му висеше немски шмайзер, на колана кобур с пистолет и три гранати, а от кончова на ботуша му стърчеше дълъг нож от манлихера. Върху каската си бе сложил за маскировка венец от едва напъпили клонки. Лицето му бе решително, но неестествено сковано. Свети Георги преди боя с дракона.

— Няма ли заповед за оттегляне?

Едва сдържах усмивката си.

— Каква заповед? Нали чу задачата лично от полковник Янакиев?

Той замълча помръкнал.

— Другите две роти трябваше да се върнат. Само имитират, разбираш ли?

— Сигурен ли си?

Въпросът се откъсна сам от устата ми.

— Майка му стара, все не ми върви. Марко Тотев! Един цял живот и ловджийска пушка край него няма да гръмне, а аз върху олово ходя!… Толкова роти минават и се връщат, една остава — и аз там. Взводът ми се връща, аз — напред.

Хм… Над това си заслужаваше да се помисли. Но по-късно. Днес явно имах приемен ден. Сега трябваше да изслушам командира на санитарното отделение — среден на ръст, с малка остригана глава и остра, изпъкнала адамова ябълка, която изглежда бе свързана с краката му, защото подскачаше при всяко негово притропване.

— Какво има, Атанасов?

— Господин подпоручик, ефрейтор Атанасов, явявам се…

Махнах отегчено с ръка.

— Добре, добре…

— Поручик Петров е зле.

Има си хас да е добре. Санитарят ме гледаше объркано — тонът и държането ми го смущаваха. На война, братко, най-добре е да си циник, инак ти е спукана работата. Отдавна трябва да си го разбрал.

— Е?

— Трябват лекарства… Нужен е хирург.

— Какво искаш от мен?

Обърка се още повече. Чак ми дожаля за него.

— Една лодчица има там в храсталака. Да го прехвърлим на другия бряг. Гумена такава…

Намръщих се. Как беше оная за потъващия кораб и плъховете?

— И още двама има… все в краката. Ръцете им са здрави, сами ще гребат — сякаш прочете мислите ми Атанасов.

— Е, добре.

Такаа… Ако съдя по тия, които ни атакуваха досега, струва ми се, че в тоя район има много повече от пехотен батальон. И то не усташи, унгарци или власовци, а немци. Не бяха дошли от Мославна, защото откакто форсирахме, по шосето не бяха правили опит за минаване. Значи са си били тук. Мамка му, пак разузнаването!…

Там бяхме особено зле. Никога няма да забравя контраатаката на двайсет и осми пехотен полк на осми март, която попадна в празно пространство. А после немците ги удариха във фланг и тил… И само там ли? Ами в Югославия?… Знаеше ли някой какви сили стоят при Стражин или Ниш, Косово поле или Скопие? Смея да твърдя, че щабовете са действали като в мъгла. Ето и сега! Не може командирът на дивизията да ни прати шепа хора срещу толкова многоброен противник. Въпреки неприязънта ми (предизвикана сигурно най-вече от лошото ми настроение преди форсирането), общо взето полковник Янакиев бе кадърен офицер, щабаджиите казваха, че много се интересувал от руския опит и все нещо пишел, съобразявал… Разузнавачите са го заблудили, уверен съм в това, както, че утре слънцето ще изгрее от изток… А има, да, има смели, дръзки момчета измежду тях… Защо се получават тогава такива грешки?…

Сега трябва да съобщя предположенията си за противника, защото като нищо можеха да хвърлят отново дружината напред. Тук бе нужен най-малко полк… Пък и Лазаров ми подпали фитила с тия демонстрации и имитации.

Посегнах към телефона. Пак онова копеле, адютантът.

— Моля, дайте ми господин полковника.

— Зает е.

— Спешно е.

— Докладвайте.

Сух, сух — като суджук в началото на март.

Докладвах.

— Не мислете, че само вие си изпълнявате задълженията, господин подпоручик. А колкото до това демонстративно преминаване… Вие чухте заповедта на командира — точна, ясна, на чист български език.

— Що не дойдеш да я изпълниш?

Тресна ми слушалката.

И пак Атанасов.

— Що се влачиш при мен?… От първи взвод ли си? Седма рота? Отивай при поручик Лазаров тогава… Той е ротен, той да заповядва. Аз съм взводен… и то на автоматчиците. Какво общо имам с вас?…

Санитарят мълчеше. И пак объркан.

Досрамя ме изведнъж, хей така, както го гледах. Обърнах му гръб начумерен.

— Поручик Петров ви праща това.

Обърнах се — шише, в което унгарците обикновено държат плодова ракия.

— „Занеси му я — казва, — че е студено и може да го заболи гърло. Нека си прави компреси…“ Майтапи се.

— Той къде е?

Атанасов се учуди:

— Че нали разрешихте… Лодката тръгна за другия бряг.

Завъртях се към реката — мярнах кълбото, стори ми се, че различих Петров, другите двама… В тоя миг нагоре по течението закиха картечница. Немска — емге. Като ветрило по кафявата мътилка мина откос. Около лодката завря, един от тия вътре се катурна, после лодката изчезна и останаха две глави. Водата около тях продължи да ври.

— Убиха ги — учуден констатира Атанасов.

Притворих очи — после, после… Ще доживея ли това после?