Андрея Илиев
Защо? (4)

4.

Към единайсет часа Панайотов разреши на всички да легнат. Войниците се натъркаляха под храстите, завити с шинели, съветски плащ-палатки, германски брезенти. Някои успяха да се уредят покрай артилерийските разчети в сеното за конете.

Не ми се спеше и затова лениво зяпах, заслушан в себе си, в света наоколо.

Недалеч от мен група от пет-шест души напали малко огънче в стар окоп за камион и го наобиколи. Сигурно бяха от мартенското попълнение (чепиците им още скърцаха), но явно имаше нещо, което ги дърпаше един към друг. Може би бяха земляци? Кой знае. Или пък са от едно отделение — на война хората по-бързо се сприятеляват, чувството за другарство е по-изострено. Човек инстинктивно търси себеподобни. Дори в атака гледа да се събере с другите, въпреки че им повтаряме в почивките, а в боя ругаем направо, защото стават по-голяма цел и немците веднага съсредоточават огъня върху тях. Знаят го, изпитвали са го върху себе си и пак развалят веригата. Един от войниците извади от пазвата си гайда и започна да завива ручилата й.

Тоя го бях виждал някъде. Не, не беше от старите. Нов е… Аа… набил се е в очите ми от срещата, която направи със седма рота и моя взвод преди час и половина полковник Янакиев — с още един си шушнеха нещо безразлично. Запомних го заради белега край веждата. Тогава се ядосах — коскоджамити полковник отпред, а те трън си вадят от петата. Сега вече ми беше смешно и тъжно.

— Скъпи синове! С вас преминахме хиляди километри по пътищата на войната за славата на майка България, за добруването и благоденствието на нашите семейства. Сега, орли, ни предстои да върнем на немците за клането на шести март. Не те, а ние сега трябва да минем Драва и нахълтаме в окопите им. Долни Михоляц, гнездото, от което започна германският удар, трябва да бъде овладяно. И тази чест се пада вам, наследниците на Крума и Симеона. Командването на дивизията счита, че вие ще оправдаете високото доверие и със стремителни атаки, непримирим, български дух, безспирно и безстрашно ще атакувате до пълния разгром на противника.

Цялата тая високо нагрята пара бе разпръсната с бодър, патетичен тон. Смешно беше, че той стоеше с вирната глава, изпъчени гърди и като че ли чакаше въпрос от тоя род: „А може ли, господин полковник, само с ножа да ги колим?“ или „Ще разрешите ли след Долни Михоляц, между другото, да вземем и Берлин?“

А тъжно, защото просто продължението бе тъжно.

Янакиев освободи войниците и извика само нас, офицерите.

— Господа, с вас ще бъда откровен. От вас се иска да минете реката и прекъснете шосето Вилево — Долни Михоляц. Долни Михоляц ще бъде взет от други. От вас се иска да привлечете колкото си може повече сили на противника и го заблудите относно нашите истински намерения…

Горях от възмущение. Защо на войниците каза друго? Страхува се? От какво — че ще издадат военна тайна? Или, че заблудени, ще натискат и ще привлекат с устрема си повече противникови бойци?… Не е все едно какво ще кажеш на войника, който пращаш да умре, господин полковник. Етиката на войната изисква да бъдеш честен.

Тогава горях от възмущение и си мислех: не си хубав човек, господине… А сега ми беше смешно и тъжно.

Кратко. Ясно. И лесно: преминете, прекъснете, привлечете, заблудете.

Гайдарят вече свиреше. Войниците бяха застинали край него и само мятащите се езици на огъня и леко поклащащите се от вятъра храсти край тях извикваха чувството за реалност. А извивките на гайдата бяха някак близки, приличаха на въжета, които свързваха всички тия налягали мъже. Никога не съм изпитвал някакво пристрастие към музиката, да не говорим за народната, а ми бе така хубаво. И ми се щеше тая гайда да свири, да ме люлее, докато свърши света… И огънят изчезна, мракът изчезна — люшнаха се пред мен едни планини с устрелени в небето върхове, кошута спря на горска поляна, разля се река — тясна, прозрачна, бърза. И сред нея жена — млада, хубава жена. Нещо заседна на гърлото ми, задави ме… Но ми беше хубаво, хубаво…

Гайдата бе спряла отдавна.

Отгоре висяха едри като гроздови зърна звезди.

Някакъв войник излезе от тъмнината с наръч клони и ги хвърли до огъня. После се наведе, взе някакво парче и го счупи в коляното си.

Пукотът ме изведе окончателно от унеса.

Кратко. Ясно. И лесно… Бързо. Внезапно. И лесно идва смъртта.

Войниците бяха заспали, само гайдарят седеше, подпрял брадата си с юмрук. Един от лежащите до него се раздвижи насън, извика. Той го потупа по рамото, каза нещо и оправи наметнатия шинел отгоре му.

Още не ми се спеше. По принцип не страдам от безсъние или кошмари преди бой. Човек свиква с всичко — включително и с мисълта, че може да бъде убит. Един руснак казваше, че всеки усещал смъртта и обикновено часове преди края ставал особен, неспокоен. Бяха ни обградили десетина човека, българи и руснаци, в църквата на Драва-Соболч. В едно от затишията той се умълча, вглъби се в себе си. „Няма я“ — въздъхна с облекчение и лицето му се отпусна. „Ще дойдат“ — рекох, мислейки, че става въпрос за немците. „Не — казва, — говоря за оная с косата, не за германците.“ Трябва да съм го изгледал доста особено, защото той се усмихна с превъзходство: „Усеща се… От двадесет и втори юни воювам, бях граничар. И много хора измряха край мен. Ето, ти няма да умреш днес. Но — той се наведе до ухото ми, — виждаш ли онова хлапе до прозореца? Лицето му е жълто, безкръвно. Иска да заспи, но не може, върти се, чоглаво му е. Защо?… Оная е край него, дебне го. И той няма да й избяга и инстинктивно, вътрешно вече го знае…“

Опитах се да се вгледам вътре в себе си — можех вече да го правя сносно или си въобразявах, че мога — но храстите встрани изпращяха и червеникавите отблясъци на огъня осветиха дълъг мършав мъж с каска.

— А, Тихомиров…

Лазаров, командирът на втори взвод от седма рота.

— Ние тук пак… Ония от щаба на бели чаршафи спят…

Мърморко. Цялото му същество е заето от фикс-идеята, че всички са добре, че всички са се уредили, а на него съдбата е обърнала гръб. Еди-кои си ядяли свинско, а той овнешко, там спяли в къщи с млади хазайки, а той в село, където най-младото същество бил един старец на шестдесет и девет години. Този правел пари в тила, пък той гниел на фронта; тези от предните линейни роти обирали пръстените и златните зъби на убитите, а той си губел времето във втори ешелон… Определено неприятен човек.

— Комунистите голям номер ни скроиха.

Мисъл, необятна като пустата.

— Ама ти май се оправи…

Защо пък да не го подразня?

— Кой? Аз ли?

— Абе сигурно те водят техен… няма как. Нали страда заради баща си.

И още как!

— Знаем ние, знаем…

Едно такова гласче на пренебрегнат, чак да ти дожалее. Е, вече ми се приспа.