Андрея Илиев
Защо? (11)

11.

Райковски ми долагаше за обстановката срещу Чифлика. Слушах го с половин ухо… Какво става с Масларов? Дали вече не е?… Хм… Навярно се пази кучето.

— Сигурен ли си в тези данни?

— Така ми предаде подпоручик Тихомиров.

— Виж какво, моето момче. Ти си млад, животът и службата са пред теб, затова ще ти кажа: не се доверявай на доклади само от един човек. Особено в такова сложно положение. Но как, ще речеш, мога да питам друг? Викаш например… хм… да, фелфебел Канев и започваш разговор. Питаш го за това, за онова и между другото за обстановката там. Наглед просто и невинно, но дава резултати.

На такива им е мил животеца, стискат със зъби, хапят, молят, плачат, само и само да оцелеят… Хе, приятелю, този път си във вълчи капан, няма отърване. Дори ако трябва цялата дивизия да падне под ножа!…

Мръсник си ти, мръсник от класа, затова дори и да имах съвест, едва ли щеше да се размърда. Усещаш ли, че това, при което прати толкова много хора, сега се върти около теб и се кикоти? Хи-хи! Много ми се ще да съм наблизо и да те погледам!

Едно време все го даваха за пример, а съберяха ли се двама „патриоти“, непременно им влизаше в усата с някое нововъведение. Дори Кочо Стоянов му завиждаше скришом.

Побоища с пръчки, цепеници, юмруци, кабел, ремък, камшик, дране на живи хора с нож, бръснач, (а веднъж опита и с кремък, щото „така се пеело в песните“), давене в корито, кладенец, река. И всичко това на фона на музика — грамофон, радио или цигански оркестър.

Но стихията му беше електрическият ток. Още във военното училище се славеше с любовта си към електротехниката. Е, намери й приложение — контакт, реостат, няколко кабела, единият от които в пикочния канал на жертвата и музика, музика…

— Господин полковник, Канев е в първи ешелон. Нямаше как да го извикат.

— Аха… Е, добре.

— Слушам. Ама… как не се сетих! Можеше поручик Лазаров…

С това пилешко мозъче наистина как?

— Е, те са все с Тихомиров… Влезли са си под кожите. Друг път.

— Слушам, господин полковник.

Значи е още жив… Толкова по-зле за другите.

Гад беше… Влечуго. През двайсет и трета година ме покани на жур в „неговата околия“. На масата прислужваше хубавичко като кукличка момиченце на тринайсетина години. (Много обичаше такива. Лигите му потичаха…) Масларов го следеше лакомо с поглед, навремени дори май преглъщаше от сласт. Като пийна, започна да го опипва, пощипва, бръкна под роклята му… Към полунощ поиска да се съблече голо. То се разплака. Масларов мазно го заувещава: „Хайде, миличко. Бисквитката ми… хайде, щото татко ти ще го пушна… Хайде де…“ Момичето се съблече. Беше още дете. Реки от сълзи изтекоха от очите му… „Хайде, отпусни ръчичките… Не се срамувай. Ами ние те гледаме като бащи… Баща ти не те ли е виждал като се къпеш?… А, ами ти още нямаш гърдички… Нищо… нищо. Я опитай един кючек. По музиката… опитай де…“ И я пиеше, пиеше на големи глътки с кръвясалите си жабешки очища… Накрая почти ни изгони, така се бе разпалил.

Струва ми се, че по тая част той не беше много в ред и затова търсеше деца, слугини, циганки. Комплекс за малоценност някакъв ли, не знам. Но жена му, госпожа Рада Папазова — Масларова, щерка на могъщия фабрикант Михалаки Папазов, хич не си поплюваше и в нашите среди се славеше като свободомислеща жена, която не се „церемони“ дълго с адютантите и ординарците му… Впрочем, тя също му се падна от небето. Говореха, че била бременна от някакъв арабин, търговски партньор на баща й, но старият и дума не дал да се отвори за женитба, а когато разбрал за позора й, омъжил я буквално за първия срещнат — Масларов, тогава майор. Факт е, че единственото им дете е мургавичко… Както и да е, той спечели, осъществи мечтата си — да влезе в светските среди и напредне в обществото.

Другарство, приятелство, колегиалност — това бяха за него смачкан вестник. На колко се е клел, на колко е обещавал, а още необърнали гръб, им е заточвал ножа…