Андрея Илиев
Защо? (15)

15.

Казано образно, започна да става като в поговорката: хванал се сиромахът на хорото и то тъпанът се скъсал… Малшанс. Златна възможност, заровете на дюшеш, птичето на рамото ти — и всичко се проваля, замъкът се срутва. Заради ония страхливци, селяндурите от ротите. Немци били, автомати имали, повече били. При Сливница, Гургулят, Булаир, Одрин да не би противникът да бе малоброен? Да, изражда се нацията. Духът й се изражда… Ей го тоя, командирът на разузнавателния ескадрон:

— Два от батальоните на сто и единанайсети немски полк сдадоха позициите си на усташи и власовци. Една рота подсили групировката, която атакува седма рота. Другите две роти са разположени в горичките южно от Долни Михоляц в резерв. Вторият батальон се прехвърли на десния фланг и усили отбраната на района, където форсира неуспешно нашата първа дружина.

Неуспешно! Каква грозна дума! Тромав, груб език! Ненапразно умните, възпитани хора са говорели и говорят френски.

— Сигурен ли сте в сведенията?

— Тъй вярно, господин полковник.

Рошав, с бузи на булдог и рамене на трикрилен гардероб. Неприятен, неприятен човек! Мръсен, май мирише на спарено. Офицер! Не пасе овцете на дядо си, някакъв котленски овчар, случайно попаднал на сръбско знаме при Сливница. Да не би да е лял кръв за него, да не би да го е пленил? Ами, сигурно го е откраднал! Това овчарите са страшно крадливо племе!…

— С очите си го видяхте?

— Съвсем не.

— Как ми докладвате тогава?

— Моите хора ходиха…

— Марш през Драва! Искам лично да съберете сведения! Лично! И не забравяйте преди това да се подстрижете!

Е, поне ми олекна.

А какви офицери имаше по моето време! Куршуми пищят, снаряди избухват, а пък майор Григоров — и сега го виждам, бога ми! — седи прав в буствера и шари с далекогледа напред. „Легнете, господин майор“ — пищи началник-щабът. А той: „Запиши: до клонестото дърво — картечница. А до червените камъни…“ Или капитан Иларионов — калъчката му бе като коса, а той като в ливада сред сърбите и сенегалците. Много техни майки почерни. И нямаше страх!… Ех, други времена бяха!

Сега да помислим над обстановката. Не може да няма изход. Не може да няма, не може… Заплетено… И се забавихме, ония от щаба на корпуса правилно негодуват и се карат. И аз да бях… Така, значи тук е първи батальон на сто и единайсети пехотен полк. Тук втори батальон. Две роти в резерв… Усташите, власовците… Хм… лудница. И нямам, нямам близък, с когото да се посъветвам, който да ме подкрепи. Винаги съм бил сам. Никога не съм имал приятели. Дори като дете. Защо?

Ето, този рошльо, разузнавачът, ми е земляк!… Чакай, той къде отиде?

— Райковски!

— Заповядайте!

— Намери бързо Стойков.

— Слушам.

Така… такаа. Значи придвижвам двайсет и осми пехотен полк, форсирам с него и унищожавам батальона в първи ешелон… Трудно. Да прехвърля и седемнайсети пехотен? Хм… Ами ако усташкият батальон при Мославна прехвърли реката в полосата му? Не… Но затрудня ли ги с двадесет и осми пехотен полк, те веднага ще вкарат в боя двете роти от резерва. Двеста и повече човека… с автомати… Лошо. С автомати… автомати… Ха! Ама идея!… Резерва къде е? Тук… Охо, добре. Точно така, точно така. Заедно с форсирането в атака ще се вдигне и седма рота с автоматния взвод. Те ще застрашат Долни Михоляц в тил и немците ще хвърлят срещу тях резерва. Хм… Не е много сигурно. Ами да, те не са глупаци. А ако първо тръгне седма рота? Залепят се резервите за нея и аз тогава вкарвам от запад двадесет и осми полк. Идеално!… Хм… пак има едно ако. Ако тия пъзльовци оттатък реката тръгнат с устрем, ако Лазаров… Пфу! А тоя Тихомиров — той много мисли. Също като баща си… Умници! Правда, истина — все човъркат. Цивилни гарги, а не войници… И Масларов — жив е мръсникът. В атака! В атака, докато умре Масларов. Долни Михоляц може и да не вземем, но Масларов трябва да умре. Хванат ли го — ще се раздрънка. Там, там ще стоят. И ще атакуват. На всяка цена. Целта оправдава средствата.

— Господин полковник, разрешете да остана.

— Да… Свържете се с „Липа“ оттатък Драва. Предайте им, че в дванайсет и трийсет часа трябва да са стъпили в Чифлика. Инак Тихомиров отговаря с главата си.

— Командир е Лазаров.

— Той е… е, няма да се справи. Тихомиров, чухте добре, по дяволите!

Райковски подсмръкна, но не излезе.

— Ясно ли ви е?

— Тъй вярно… Господин полковник, отишъл е.

— Кой?

— Стойков.

— Къде?

— Оттатък Драва. Заповядали сте му. Подстригал се и заминал.

— Как?… Хм… Добре, заминавайте.

Заминал… Май дори бяхме роднина по женска линия. Майната му. Един глупак по-малко…