Андрея Илиев
Защо? (2)

2.

… И като си помислиш, че всичко започна случайно. Направо случайно — така каза адютантът на командира. Отгоре предложили първи взвод, но някой от щаба на полка случайно се сетил, че преди да отида в автоматната рота, съм служил като взводен в седма рота. Били сме се сработили с Панайотов, познавали сме си кътните зъби и така нататък — та моят взвод да придадяли към форсиращите. Набрал точки щабаджията — случайно!… Да не би да се е подготвял предварително? Случайно бил там, случайно му хрумнало!… Случайностите са отвратително нещо — особено на война. Случайно умираш ти, а не другия, случайно избиват втори, а не трети взвод… Въобще купища случайности.

Гледах унило строените в две редици войници и мислено предъвквах темата за случайностите. Избиваше ме на философия — значи бе време да влизаме в бой. Опитът от половин година война показваше, че в такива случаи дисциплината пада и започват свързани с много късане на нерви пзвънредни произшествия. Инак е приятно да гледаш отзад панаира на първия ешелон. Като театър…

Фелфбелът на седма рота обикаля с ръце отзад взвода и от време на време излайва по нещо. Калев или Канев — нещо такова беше… Не го познавам, от мартенското попълнение е. Взел е обаче страха на войниците — ето, дори моите хаймани го гледат като врабци котарак. Трябва да го питам какво е работил като цивилен. Ходи изправен, наперен, говори кратко, отсечено. Типичен военен. Какво ли не прави войната от мирния човек… Но трябва да е бил клечка, защото в цялото му поведение личи отвращението от фелфебелските задължения. Дрехите ги раздава с два пръстта, а черпака държи като боздуган.

Един войник сложи на грубо скованата маса пред мен чинии с ядене — пържени яйца и компот от сушени сливи.

— Вие какво ядохте?

— Агнешка яхния и компот, господин подпоручик.

Георги Петров Чилингиров. Да има — да няма трийсет и пет години. Сух, среден на ръст, изпечен от полската работа. Като кон-бегач — без капка мас.

— Бива, а?

— Тъй вярно… абе, май са още слабички животинчетата… Пък готвачът вика: „Подпоручик Тихомиров не обича лучена яхния. Затуй ето, занеси му пържени яйца“

Ганушев. Земляк по прадядова линия. На фронта и това е роднинство.

— Аз му казвам: „Как тъй няма да обича агнешко? Слушай, ей, да не си изпатя заради теб?“ Като зафуча, сума немци бил изклал рамо до рамо с ваша милост.

Чилингиров изкриви устни зачуден:

— Ба, немци ще коли… Кашавар!

Отскоро е във взвода, но вече се чувства пренебрежението към останалите. Това е добре — да има самочувствие на особено. Храбростта е рожба на дързостта и самонадеяността.

— Истина е — рекох с пълна уста.

Войникът пак изкриви устни: брее, чак до кухнята ли опрели тия немчуря… Пък и може да си мисли, че ако и той е на специална храна при готвача, с удоволствие ще потвърждава, че оня е рязал край казана де лук, де немски глави… В края на краищата не е далеч от истината.

Зяпах разсеяно към разрушените постройки на чифлика. Войната тук също бе минала и прегазила кипящия дотогава живот. Селяните казваха, че конюшнята побирала осемдесет коня и до преди година-две наистина ги имало. А земя — хе, додето ти стигат очите. Всичко на господаря било… Тук картината в главата ми се смени, дойде Кавлаков, помощник-командирът на дружината. Сух като оня войник, който ми донесе вечерята, но с очила. Направо недоразумение — можеш ли да си представиш селянин зад ралото с очила на носа?… Често говореше на войниците за някакви светли идеали, за общо добруване, за равенство, за изменение на съществуващия ред. Събра и унгарците, къде с ръце, къде с някоя тяхна дума им вика: вземайте инвентара, поделете си нивите. А те го гледат като телета и клатят глави: хубаво, добре. Но не пипат нищо. После разбрахме, че това по тяхно му било не… Страхуваха се — какво щял да каже тузът като се върнел от Париж?… Кавлаков чак се запенваше: няма да дойде, ще строим ново общество, немците ги няма, подлогите им също. Ония пак по нашенски да, по тяхному не, а един на кавлаковски език обяснява — много вода е изтекла в Драва, много власти се сменили, ама чифлика си върви от баща на син…

Тук пак пропадам в мислите за бъдещето, което честно казано ме плаши с тъмнотата си. Щастливи са тия като Кавлаков… „Да изкарам войната“ — мисля унесено.

Мирише на пролет, на хубаво, на леко, на щастие. Мирише на любов. Напълних шумно гърди с въздух.

Когато ми се ще да се върна към нещо приятно, чудно защо не се сещам за глезотиите в къщи, за мама, за татко. Все ми се навират спомените за първата командирска година в малкия кален гарнизон. И все в такава пролетна надвечер: само че там в България, надвечерите са теменужени, каканижат щурци, от предхълмията, обрасли с бор, идва полъх на смола и още нещо — романтично, мамещо, неизвестно. Въздухът трепери от далечни хлопатари, къси подвиквания, но над всички е кръшния девичи смях. В градчето имаше гимназия и от инак многолюдните околни села тук идваха да учат много момичета. От казармата, която беше до последните, циганските къщурки, до офицерския клуб в центъра тоя смях ни съпровождаше като закачен с карфица над дворовете.

А тук — изранена земя, полусъборени сгради. Добре, че конюшнята бе оцеляла и направена за осемдесет коня, че цялата рота се побираше вътре. Къде ще се мери онази пролет с тая — мрачна, военна, фронтова. Чужда.

И сред тая наранена, превързана пролет единственото свое — кафявите купчини отсреща, захлупени с огромни зелени каски — ми станаха още по-мили. И ми се прищя да стана, да отида при тях и да им кажа нещо хубаво, нещо силно, разчуствстващо, ако щете да им извикам „хей, обичам ви…“

Но не го направих, сподавих порива. Боже мой, не защото ни втълпяваха във военното училище, че ние сме богоизбрани, че сме нещо особено, със синя кръв. Че цървуланковците трябва да се държат далече от офицера, че… Това отдавна го бях надживял, то беше назад. Още в началото на своята служба разбрах, че командирът се различава от войника само по това, че има повече и по-тежки задължения. И че кръвта ми е червена като войнишката. Просто войната ни бе надраскала, огрубила. Пък и по начало българинът не обича сантименталностите.

— Строй се!

Няколко мига неразбория и взводът застива в походна колона по трима.

Минах покрай строя и огледах снаряжението. Няколко човека накарах да покажат боеприпасите, на други проверих лопатките, на трети манерките. Фелфебелът Канев или Калев ме наблюдаваше с едва забележима ирония и току се полюляваше на пръсти. Дразни ме всичко в тоя човек… Трябва да попитам Панайотов що за птица е.

— Водете ги.

Фелфебелът почервеня от негодувание, но отсечено и гръмко, като че ли командваше полк, а не взвод от четиридесет човека, извика:

— Мир-но! Ходом-марш!

Взех закачения на конската ясла новичък шпагин и тръгнах след тях.

От портата на чифлика — дървена, с железни ребра по нея — е оцеляло едното крило. Другото, акуратно снето, защото пантите му стоят с греста, е отвято някъде от събитията. Та там ме чакаше капитан Бабов. На двеста метра по-нататък цвилеха и тропаха с крак запрегнатите в оръдията му коне. Въпреки че името му е такова, в капитана нямаше нищо бабешко. Напротив, беше едър, червендалест мъжага с винаги гланцирани ботуши. Офицер в пълния смисъл на думата — професионалист до кости, акуратен, грижовен и взискателен към подчинените си. За него казваха, че когато пехотата разберяла, че ще я поддържа батареята на капитан Бабов, настъпвала като на учение.

— Здравей.

— Здравейте, господин капитан.

Наперен, стегнат в кръста като оса. Пред него се чувствувах като юнкер първа година пред началника на училището. Малък, малък. Защо?

— За другия бряг ли?

— За другия.

— Мога ли да направя нещо за теб?

С баща ми са служили заедно. Не знам дали старият му е свършил някаква услуга, но той постоянно се държеше така, като че иска да се реваншира.

— Ами… Нищо — отговорих както винаги.

Той внезапно сложи ръка на рамото ми и рече:

— Ще поддържам форсирането на пехотната дружина. Като минете оттатък, дай ми координатите си. Аз ще предупредя свързочника от централата.

Понечих да откажа, но той ме спря.

— По-трудно ще е от шести март. А към вашата рота няма придадена или поддържаща артилерия. Няколко снаряда пред теб няма да ти навредят.