Андрея Илиев
Защо? (18)

18.

Гръм. Главата ми се залюля като език на камбана и се удари тежко в нещо твърдо. Отворих очи, трясъкът още ехтеше в ушите ми, а отгоре ми падаха буци пръст и късове светлина.

Опипах главата си — нищо особено. Аргиров изръмжа от другия край на командно-наблюдателния пункт:

— Започнаха дойчовците…

Слънчето висеше високо горе цяло-целеничко. А аз, глупакът, помислих в първия момент, че то се е стоварило отгоре ми. Тишина. Далечен тътен, остър, пронизващ писък и земята под краката ми потрепера. Отгоре ни заваляха кал и съчки, небето потъмня. После отново светна… Но тишината я нямаше — отляво, отдясно, отзад някой приплакваше, друг подвикваше, трети ругаеше.

Часът бе осем. Акуратни — закусили и се заловили за работа.

Сутринта, преди да заспя, звънна онова гаднярче от щаба на дивизията и ми предаде заповедта на командира: да мобилизирам форсиралите и с цената на всичко до обяд да овладея Чифлика. Прозвуча ми като шега. Рекох да я върна — наругаха ме…

Пак взрив — плътен, захлупващ. Най-малко едно артилерийско отделение бие по позициите ни. Кал, съчки, май и парче желязо на трийсетина сантиметра от дясното ми рамо. Проклятия и вайкане…

Петдесет и двама — живи, здрави. Ама ако съдя по виковете, числото на годните да тръгнат напред вече е намаляло. А до края на артилерийската подготовка има още доста. Пак… Равномерно, методично. Към петнайсетина цеви — покриват позициите ни от левия до десния фланг… Друг път свършват бързо. И те нямат снаряди като нас. Ето, пак…

Така значи — трябва да атакуваме. Зад тази заповед се крие нещо. И това нещо е форсиране от запад. Там ги изтласкаха, първа дружина се върна обратно. Сега вероятно ще тръгнат отново, но част от силите, които охраняват брега, трябва да се прехвърлят срещу ни. Ако съдя по досегашните атаки, против нас има почти две роти. Очукани, обрулени, но две. Тоест, засега сме един срещу четири в тяхна полза. В най-добрия случай. Което пък показва, че аритметиката на войната е нещо много, много относително. По нейните закони ние отдавна би трябвало да сме избити или пленени, това късче земя вече трябва да е наш гроб, а ето, ние стоим, зъбим се и имаме дори нахалството да мислим за настъпление. А трябва да ударим. За да победим, трябва да вървим напред.

А за да оживеем имаше още една възможност — Горския да унищожи картечницата. В крайбрежните храсталаци две от лодките, с които дойдохме, стояха здрави, с малко повече напрягане на два курса можеше да се прехвърлим оттатък.

Но кой знае защо аз все по-рядко мислех за този вариант. Тия два дни ме бяха променили.

Чудно нещо е човекът — ето виждам, смъртта наближава, хората край мен умират, топят се, рано или късно — след час, два, най-късно утре — ще сграбчи и мен, а не се стряскам, не се плаша.

На последния изпит по тактика във военното училище изтеглих въпрос за обхождащите отряди. Знаех го добре, докладвах уверено и пълно. Затова се изненадах, когато един от членовете на комисията, възрастен полковник, участвал в атаката на Одринската крепост като взводен командир, поиска пояснение. „Ето, вие сте командир на дивизия. На петнадесет километра зад линията на фронта е разположен щаба на противниковата армия. Открива се възможност да го унищожите. Какво ще пратите — взвод или рота?“ — запита, гледайки ме внимателно. Направих разчетите, като взех в предвид средната скорост за настъпление, възможностите на подразделенията да водят самостоятелно бой и твърдо казах: „Ще пратя рота.“ Полковникът поклати глава: „Защо? Аз бих пратил взвод.“ Започнах да му доказвам, че докато по фронта се води бой, докато дивизията премине тези петнайсет километра, от взвода няма да остане и папер. Полковникът се усмихна и тихо каза: „Ти си командир на дивизия. В дивизията си имаш над седемдесет взвода. Нека този взвод унищожи чуждия щаб, пък нека го изтребят. Командирът на дивизията може да си позволи тоя лукс — да жертва живота на четиридесет човека, за да запази стотици.“ Това ми прозвуча като кощунство. Старецът разбра това, защото добави: „Но взводният трябва да е дързък, смел, безумец… А ротата е тромава, ще я забележат. Няма да изпълни задачата.“

По-късно разбрах, че е един от малкото оцелели защитници на Завоя на Черна. Там, където противникът хвърлял на ден по шейсет хиляди снаряда и където преди атака съглашенското командване давало на войниците си по двеста и петдесет грама ракия с етер и седемстотин и петдесет грама вино — с бистри глави не можели да ги изпратят срещу бранителите на височините.

Гръм. Земята се олюля. Тоя беше съвсем близо. А ако следващият хлътне в командно-наблюдателния пункт?

И така, моят взвод и тоя от седма рота, моите подчинени, аз сме жертваното подразделение, което трябва да постели този къс земя с телата си, но да осигури изпълнението на задачата. Да спести живота на десетки, стотици. Други. Които ще се върнат обратно, ще орат черната земя, ще сеят, ще жънат. Ще строят къщи, фабрики. Ще раждат, отглеждат и възпитават деца. Ще се радват, ще плачат, ще страдат. Хора. Други. Хора с много „ще“ пред себе си. Богаташи — с хиляди, милиони „ще“ пред себе си. А ние, бедняците — само с едно „трябва“…

Гръм… Гръм… Гръм… Кал, студ, въшки, мръсотия, глад, гръм и нещо голямо над тях — дълг. Към кого? Нали ги няма царя (кой?), бога (кой?), отечеството (кое?)? Къде си, Лазаров, агнешка карантия такава, къде се завря точно сега? Защо препуска оня конник край Мадара?… Някъде горят мършав старец в сива роба… Усещаш ли как мирише изгорялата човешка плът?… Защо не изплаче, защо не се откаже от ереста?… Един цар, сам невярващ в своята победа, от зори е тръгнал на бой… Защо този разтърсващ Стоян иска бяла риза, а не прошка? Нали отива на бесилото, а след него — прах и пепел… Защо един издържаше на десет и с „камънье и дървье“ ги връщаше обратно?… Заради кой бог?… Заради кой цар?… Заради бъдещето, Лазаров. Не моето. Не твоето. На тия край нас. На тия след нас.

Не крия, че то за мен е мъгляво. Аз съм песимист за себе си. Тежко на победените. А аз съм от тях. Но вярвам в звездата на България.

България… Рисуват я като младо момиче или зряла, тежка жена. А аз я виждам друга — бял, породист жребец, който се носи във вихрен кариер през вековете. Тича, тича — през времето и през села, ниви, градини, хълмове. Понякога се стрелва през тъмни гори и тогава зли ръце се протягат да го хванат и обяздят. Друг път спира изнемощял и добри хора му подават коричка хляб… Ето шанс, братко мой. Да му дадем сила. Да, ние сме като стиска попътна трева, като глътка вода… Трудна е тая на жребеца, Лазаров.

Като че ли трясъците пооредяха. Не минават назад, защото няма къде. Ние, шепа хора, сме на шепа земя. Затова оредяват… още един залп. Това май бе последното. Някъде отпред нещо ръмжи, проехтява сух изстрел, по пукота определям разстоянието — към осемстотин метра. Поредната атака. Коя е всъщност поред? Четвъртата или петата? Петата, да, петата. И макар че съм тук, в дъното на окопа, аз виждам как тежко, достолепно се надигат възрастните двайсетгодишни мъже. На война животът се носи шеметно. Срещу течението на времето и младежите остаряват бързо… Делово хващат шпагините, карабините, ето там Коледаров, добруджански селяк с криви силни пръсти, грижливо подлага кожухчето си под главата на ранения Стефанов. Парашкевов склопява очите на опънатия с цял ръст в траншеята войник. Прекрачва го и така, както другите — тежко, делово — върви напред. Всички — напред. Обречени. Жертвани. Силни.

Надигнах се и видях пред себе си крехката защитна паяжина на петдесетината цеви. Лицето ми побеля, когато преместих погледа си още по-напред, откъдето ехтяха откъслечните изстрели и нестройните автоматни редове. Паяжината беше обречена — с трясък безподобен, с неистово ръмжене, обвит в синкаво-черен облак от дим към нас пълзеше танк. Един. Остарял. Но танк.

И тогава усетих напрежението на залегналата пред мен верига. И най-дебелата паяжина не може да задържи бръмбар. Просто тя е правена за мухи, както и моята отбрана за пехотинци. Кой би могъл да предположи, че тук може да се появи танк? Откъде?… Хайде, подпоручик, действай, мисли, направи нещо! Охкане, тюхкане, чудене… Дори и стихотворение да напишеш, няма да ти помогне. Нужна е противотанкова пушка или противотанково оръдие. Нещо, което нямаш. Тогава? Тогава, братко, така както правехме в Драва-Соболч — с граната.

Да. Един трябва да изпълзи напред с граната. Танкът е на около седемстотин метра, върви бавно, почвата е размекната, върти на празен ход, киха, мята кал и тиня, но сантиметър по сантиметър се плъзга към нас. Един, един… Но кой?

Скочих напред, търколих се надолу, изпълзях край някаква трънка и тупнах в траншеята на моя трети автоматен взвод. Изправих се бавно. В гнездото точно прд мен стоеше Кольо Ганчев Трайков, а отзад на колана му висеше това, което търсех — противотанкова граната.

Посегнах към рамото му. Твой бил късметът, Кольо!… Ръката ми замръзна във въздуха. Четири деца чакат тоя слаб, приличен на туберколозен, обут винаги в ботуши с два номера по-големи от краката му. Суеверие… Е, какво пък, наистина го запазиха тия лопала, щото усещам, че гледам към съседа му вдясно — Митре Стойнов от Горноджумайско. А срещу мен — едни големи, хубави очи с лумнали пламъци от въпроси към мен… Обърнах се наляво — там беше Иван Донев Мартинов от Белоградчишко. Гръб. Свит, приведен, със стърчащи лопатки гръб. Красноречив в своето мълчание — наострен, потръпващ.

Ръката ми падна като отсечена, а в мен като гигантска вълна нахлу спокойствието. Топъл въздух, съсък от гълъбови крила, далечни хлопатари и кръшен девичи смях, висящ във въздуха… „Време ти е, Тихомиров. Дойде и твоя ред…“

Сега, сега трябва, тъкмо сега. Както баща ти при Булаир, чичо ти при Демир Хисар, вуйчо ти при Одрин, дядо ти край Сливница, големият му брат край Шейново… Както оня идеалист от „Радецки“, оня железен характер пред Хвърковатата си чета, оня… оня… оня… Тоест, отпред. Отпред, Тихомиров.

Миналото — жарава, настоящето — огън, бъдещето — куп сурови дърва. Какво те задържа на тоя свят, Тихомиров? Любима, майка? Фабрики, чифлици?… Ха-ха!

Като през сън откачих противотанковата граната от колана на Трайков и се хвърлих към бруствера. Първият път се хлъзнах, беше мокро, пък и момчетата се престарали, окопът е дълбок доста повече от метър. Засилих се — този път се задържах горе. Мъдруването и мъките по катеренето всъщност бяха продължили не повече от минута. Танкът бе минал около петдесетина метра и като че ли му ставаше все по-трудно. Пехотата зад него също не бързаше, войниците подскачаха пред очите ми на зиг-заг и току припукваха с автоматите си.

По челото ми бе избила пот. Горещо… сякаш съм в танка. Прекарах по лицето си ръкава на куртката и в същия момент някаква силна ръка ме хвана за колана и издърпа обратно в окопа.

Търколих се в калта, май дори нагълтах вода от локвата и скочих на крака освирепял. Току зад мен вече се вадигаше мръсна, кална фигура с огромна като чадър каска — Аргиров!…

— Не се сърди, господин…

Трябва да съм бил страшен, защото бързо додаде:

— Ама то Шумата пълзи… Шуманов бе, господин подпоручик!

Отпуснах се до стената зад мен. Притворих очи и кой знае защо ми се стори, че нещо страшно, непоправимо, сковаващо, ледено е минало край мен, полюбувало ми се е и е отминало. Бях толкова слаб, че въздъхнах с облекчение.

— Как ти бе, господин подпоручик… Току виж станало, недай боже… Какво ще правим без теб?

Пружината се навиваше бавно. Дишането ми се стабилизираше, а заедно с това се отдалечаваше, потъваше някъде — вътре в мен, в калта наоколо — режещото, смразяващо усещане. Съвземах се. Бавно, с несигурни крачки влязох в гнездото встрани от мен и проточих шия напред. Танкът наближаваше, струваше ми се, че не пълзи, а лети и че нищо не е в състояние да го спре. А Шуманов никакъв не се виждаше. Поднесох бинокъла към очите си и внезапно войникът изскочи пред мен, съвсем близо, да посегна с ръка и ще го пипна. Беше се спрял в малка вдлъбнатина, кафявата му униформа се сливаше с калната земя и стиснал до рамото си голяма граната, изчакваше.

Шуманов… Някъде от Пазарджишко. Двайсетинагодишен, широкоплещест, с пухкави момичешки устни. Защо той?

Петдесет метра… Шуманов се надигна едва-едва, погледна напред и пак се захлупи. Браво, момче, браво!

Обърнах се към Мартинов, после към Трайков:

— Хвърли ли граната, огън по пехотата! Предай вляво и вдясно по веригата!

Залепих се пак до стената. Танкът беше на трийсетина метра от Шуманов и почти на двеста от нас.

— Ще го убият… ще го убият… — хриптеше до мен Стойнов.

Двайсет метра… Хайде, момче. Какво, да не се уплаши?… А, надигна се, лицето му през бинокъла изглеждаше току до моето, носовете ни ще се чукнат… Черно лице, сгърчено… като земята черно… и хубави, млади очи. Които питат: защо трябва аз да умра, защо няма да се върна, защо няма да обичам, защо няма да видя мама, защо черешата в двора ще цъфти без мене… Защо?… И две големи, едри сълзи бавно тръгнаха по браздите край носа му…

Изправи се от кръста, замахна късо, като че хвърли камък. Колко ли камъни е хвърлил така в родното си село… Децата обичат, много обичат да хвърлят камъни… — и се захлупи напред. Плътен, подобен на плесница гръм… земята потръпна. Танкът изчезна в пламъци и дим.

Но пехотата вървеше напред.

— Огън! — изревах аз. — Огън! С всичко! Огън!…

Петдесетината цеви забълваха, затрещяха.

Бавно, крачка по крачка немците наближаваха. Ето, изравниха се почти с танка… Шуманов!… Момчето ги виждаше… раменете му подскачаха… Започна да отстъпва пълзешком с лице към тях.

Видяха го…

— Огъъън! — прегракнало виеше до мен Стойнов и манлихерата му трахкаше почти като автомат.

Няколко откоса разровиха земята край Шуманов.

Цанко Христов бе излязъл от окопа и застанал на колене на бруствера, стреляше от ръце, сипейки проклятия.

Намериха го… Откосите го удариха като камшик. Той се сви, загърчи се, ботушите му заораха калта.

— Убиха го… Казвах ли, господин подпоручик… Мамка им!

Извъртя се и ей така, през рамо хвърли поглед назад, към нас. Лицето му (виждах го, пак гледах през бинокъла) бе бяло, бяло… После започна да почервенява от бликащата от челото кръв…

После… После в кръга на бинокъла се появи ботуш. Познавах го — немски. Много ги бях виждал. Проблясна нещо, пресече цялото поле на окуляра и спря в гърдите на Шуманов.

Доубиваха го с щиковете.

Бинокълът падна от очите ми и на двеста метра от мен видях фигурите им — дребни, почти мравки до прострения на земята гигант.

Някаква сила — страшна, нечовешка — ме поде и изхвърли от траншеята.

— Напред!

Шпагинът в ръцете ми за секунди изпразни дисковия пълнител.

Край мен бавно, като на кино израстваха брадясали, мръсни мъже с изкривени, черни като земята лица и тръгваха напред…