Андрея Илиев
Защо? (20)

20.

Лежах в командно-наблюдателния пункт. Чилингиров постла дъното със съчки, хвърли няколко шинела отгоре ми.

— На тях вече нито им е студено, нито мокро — кимна с глава към ниското, където бяха струпани убитите.

А те са много. Четиридесет и седем. Плюс деветте тежко ранени, които въпреки усилията на санитаря скоро също ще заемат мястото си долу. Там вече е Лазаров… Не можах да го увардя от русото куче. Намериха го вкопчен в един немец под стените на Чифлика… И Кутин е мъртъв. Загинал е нелепо, така както обикновено загиват храбреците — парче от снаряд го е улучило, когато надничал от окопа. Като тичал напред, паднал и Аргиров. А само преди няколко часа седеше пред входа на блиндажа брадясал, кален и се глумеше с Чилингиров: „Що не ме направят командир на дивизията за една минута.“ „Защо?“ — чуди се оня на акъла му. „Ще викна полковник Янакиев, ще изкомандвам «мирно» и ще му кажа: «От тази минута излизам един месец в отпуск. Ще ме заместваш ти…»“ — и Аргиров изтърва нещо средно между въздишка и смях. И ето, излезе в безсрочен отпуск до втората тръба, както казва поетът…

Аз оцелях пак. Проклетият ми късмет! Шинелът ми целият в дупки, а по тялото ми няма дори драскотина.

А можехме да вземем тоя озъбен с камъните си Чифлик. И Долни Михоляц можехме да вземем. Ако… На война това „ако“ може да се сравни с присаждане на таралеж вместо сърце — боде, ти дишаш, а очите ти се наливат със сълзи. Можеха, не, трябваше да прехвърлят рота.

Горския си свърши работата. Защо загина Горския?… Бяхме легнали обезкръвени пред Чифлика, ние нямахме сили да атакуваме, немците нямаха смелост да ни отхвърлят, когато от изток, от блатата изгърмяха два взрива, после в небето излетяха бяла и зелена ракета. „Пътят през реката е свободен“ — казваше войникът. Вече се бяхме върнали, аз разставих оцелелите на новите позиции, когато картечницата затрака — та допреди десетина минути. Е, и млъкна — значи, няма го вече Горския.

Айде, за артилерията разбирам — пазим снарядите за Берлин. Ама пехота… Ако пък и цялата дивизия е на запад от тоя кошмарен Долни Михоляц, да бяха събрали кашаварите. На тия тук само едно „ура“ им трябваше… „Дай, казва, числено бойно сведение.“ Мамка ти!… Ако оживея, поне два зъба ще ти изкъртя, негоднико! И ще кажа на командира на дивизията какви си ми ги дрънкал.

Вие ми се свят. Стените на окопа се клатушкат пред очите ми. Не успяхме… Заповядах отстъпление, колкото и да не ми се искаше. Има ли смисъл да държа трийсетината оцелели на голото поле за мишени на затворените в Чифлика немци? А те сигурно се изприщиха от радост, като ни видяха, че се оттегляме! Като загърмяха… Гърмят, щото имат патрони, а ние вече ги привършихме. Тогава ме раниха в лявото рамо. Нищо сериозно, не засегна кост, мина и замина, но докато се върнем (много ги гонихме!), докато организирам отбраната, доста кръв изтекла. Ей тъй, както говорех и припаднах.

Боли ме главата. Постоянна, тъпа болка.

Днес е хубав, слънчев ден. Стойнов разправяше, че сутринта рано видял ято щъркели да летят на север. Какво ли ще правят там? Сигурно ще се уплашат и ще се върнат. У нас да отидат — няма страшни железни птици в небето, огромни ръмжащи бръмбари в полето, безкраен тътен и тръпнеща земя… Кога ще свърши тоя лош сън?

Преди, в първата фаза на войната, не мислех така. Приемах я като нещо обикновено. Нечовешко, но обикновено. Професия и така нататък… Сега разбирам, че съм бил един обикновен глупак. Не може да умират млади хора — умни, красиви, орачи, лекари, агрономи, инженери, прости хора — и това да е нормално. Не може.

Това главоболие трябва да е от безсънието. Снощи не спах, по-миналата не спах, още по-миналата… Не помня вече кога съм спал. Нима цял живот съм будувал?

Оцелелите двадесет и трима ги разположих в клин. Острието му е на около двеста метра от шосето, там е Цанко Христов с картечницата, спокоен съм: пиле няма да прехвръкне от Мославна към Долни Михоляц, докато пръстите му могат да стискат спусъка. Другите са обърнати на изток и запад, те трябва да защитават ранените, труповете, да пазят това наше парче, закърпено върху чуждите дрехи с кръвта на петдесет и седмината. Плюс двамата офицери. И фелфебела Канев. Все забравям за него…

Горещо ми е… Денят е горещ. Да, хубав пролетен ден… У нас как ли припича. Спи ми се, а не мога да заспя… Тая глава… и рамото ми е изтръпнало.

— Устните ти са се напукали — скочи в окопа Чилингиров и зацъка с език. Пипна ме по челото: — Я че то и температура имаш…

Говори ми на ти. За подобно фамилиарничене преди два дни бих го смъмрил… Усилно ми е, кожата ми сякаш е отесняла. Лицето ми е мокро… И Шуманов тогава се бе изпотил. Шуманов… Всички го обичаха. Любимецът на взвода. „Нямаше право друг да тръгне, Кутин загина… Шумката остана единствения ремсист“ — говореше някой след атаката. Кой?… Нямал право друг… Аз не съм комунист, не съм ремсист. Но знам: сега вече нямам право да отстъпя. Нямам право да живея, докато Долни Михоляц, Мославна, онова село там, онова по-нататък, хиляди като него, Будапеща, Прага, Берлин не бъдат превзети. Това, че съм жив, ми дава право да поема задълженията на Кутин, Шуманов… На петдесетте убити тук българи, сто и петдесетте при Грабово, стотиците край Ниш, Куманово, Скопие, Косово поле, Стражин, Страцин и Драва… На Люба…

— Какво ви е, господин подпоручик?

Защо толкова отдалеч, защо на вие, Чилингиров?

— Сега, ей сегинка. Нося водичката… Ама не давам да пиете. Не може, господин подпоручик. Само с парцалчето ще ви навлажня устните.

Люба… Любов моя, мъко моя. За много неща съжалявам в тоя мой объркан живот, ала за грях пред бога и хората считам само едно: че не те опазих…

По-късно ония от полицията се мъчеха да ме убедят, че тя нямала никакви чувства към мен, че била обикновена шпионка и всичко било, за да се добере до сигурен източник на сведения за движението на войсковите части в района.

Не вярвам, не искам, не мога да вярвам. Истина е, че аз нищо не знаех за връзките й с комунистите, още по-малко, че е член на Околийския комитет на РМС. Дори когато излезе в нелегалност, ми каза, че отива на гости при някаква леля в Сливен. Е, малко дълго, но лелята била болна и самотна, трябвало, човещината налагала да се погрижи известно време за нея. Но това не е лъжа, това е първи закон на конспирацията!

Въздухът пари. Слънцето уж едва жълтее, а е така горещо. И въздухът не е син, а леко почервенял. Добре, Чилингиров отиде за вода… Той ще ми донесе, непременно ще ми донесе…

Тя ме обичаше почти толкова, колкото и аз нея… Може и повече… Хубаво беше — танци в казиното… тя е ефирна, лека в бялата си рокля. Но земна… Очите й сияят, обожава тангото… Есенна гора с ронещи се листа и крехка, подобна на нея брезичка. По улиците на София… имаме снимка в Борисовата градина… пред стар, очукан трамвай… Ръката й пърха в моята… Помня всеки миг с нея… Никой не може да ме убеди, че нашата любов е била конспиративна задача.

— Господин подпоручик, полегнете хубавичко…

Чилингиров.

— Горещо е, нали?

— Тъй, тъй… Пийнете това… Така. Докторът казва…

— Какъв доктор?

— Санитаринът де… аз тъй му викам… Той казва, че ви тресе, но нищо опасно… Дремнете малко, изтощен сте.

Вярно, не мога да си вдигна ръката. Чилингиров маха пред лицето ми с дисков пълнител. Разхлажда ме. Верният, добрият Чилингиров.

На двайсети март получих кратко писъмце от Люба. Лелята била по-добре, налагало й се да отиде до София, ако съм имал време на двадесет и втори март, да съм чакал влака от Бургас, за да се видим за няколко минути. Дори се разгневих: ако съм имал време… Едва изчаках да минат тия дълги два дни.

В петнадесет и тридесет часа бях на гарата с внушителен букет цветя и нетърпеливо тропах на перона. Не стига, че бях подранил, ами и влакът закъсня.

— Господин подпоручик…

Пак Чилингиров.

— Целият сте вода… Да взема да ви преоблека, а? И без това куртката ви е цялата в кръв и кал. Ето, в багажа на фелфебела Канев намерих чисто новичка. Е, вярно, че пагоните, ама… Ние нали знаем, че сте офицер…

Като малко дете ме гледа.

Влакът изскърца, спря с усилие на перона. Затичах се напред… после назад. Вече се бях отчаял, когато чух името си. Като малчуган така си представях, че звънят звънчеата по шейната на дядо Коледа. Видях я и се запровирах в навалицата от хора, блъскайки се в чували с вълна, вързани кокошки, чанти, денкове. Очите й грееха от щастие, беше проточила вратле, зъбите й се белееха…

Някой ми препречи пътя. Опитах се да го заобиколя и в същия момент видях как очите й започнаха да изстиват, как усмивката й гасне, как лицето й се смразява. От двете й страни стояха мъжаги с филцови шапки, единият нещо й говореше, сложил ръка на рамото й. Някакви нахали… Ей сега ще се разберем… Само че тоя тук какво ме дърпа?… Охо, двама били…

— Не бързайте, господин Тихомиров. Полиция.

Смаяно гледах значките им, благообразната дразнеща, гладко обръсната мутра на тоя, който ми говореше. Тариката. Тариката му викаха в града.

— Госпожица Данчева е вече арестувана. Тя е опасна комунистическа функционерка, една от най-търсените терористки в държавата.

Лицето на Люба побеля. Вече не ме гледаше, каза нещо, дръпна рамото си от ръката на оня. Той пак посегна, тя го блъсна и се опита да отвори чантичката си, другият за гърба й я сграбчи, блесна нещо метално в ръката й, оня отсреща го хвана, боричкане, тя извика. Сложиха й белезници.

Наоколо със закъснение пищяха, тичаха уплашени.

— Спокойно, господин Тихомиров. Неприятно, но дълг. Вие знаете най-добре какво е дълг…

Влакът тръгна бавно. Аз все още стоях като истукан, смаян, смазан. Тя се сети внезапно за мен, дръпна се, надвеси се през прозореца, потърси ме с поглед. Не можа да ме открие.

— Любааа! — изревах със закъснение.

— … Ние знаехме, че тя ще ви потърси, господин Тихомиров. Вие сте представителен мъж, жените имат слабост към вас…

И още се случва да преживявам на сън това. Ето и сега стоя вдървен, цялото ми същество вътре бушува, мозъкът ми крещи на ръцете да хвърлят букета и бръкнат в кобура, на краката да пристъпят напред, устата ми зее, устните мърдат, езикът се движи, а глас не се чува, аз стоя, пистолетът стои в кобура… Цял живот няма да си го простя — млад мъж, стрелец, с оръжие, а ченгетата да му отнемат момичето.

Защо стана така? Ден и нощ мисля, анализирам. Не, не беше страх. По-скоро нокаут от смайване. Моята Люба, нежната, крехката, слабата Люба комунистка, опасна терористка… Мозъкът ми не можа да го смели.

След преврата на девети септември ме заведоха в мазето на участъка. Ролите бяха сменени — Тариката беше вързан и посинен от бой, а млади момчета с навити ръкави обикаляха наперено. „Той е застрелял Люба“ — изсъска едно от тях и го ритна с погнуса.

Гледах го отпуснат. Той надигна очи. Празни, студени. Вече бе мъртъв и не му пукаше от ритници, юмруци. Прочете въпроса в очите ми и вдигна рамене безразлично…