Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (66)

66

„Из Кошерния наръчник: Концепцията за свобода е неразривно свързана с вече дискредитираното абстрактно понятие за личност/его. И ние ще пожертваме тази свобода, за да се сдобием с далеч по-развит, усъвършенстван и гъвкав човешки материал“.

Меривейл стоеше на балкона, пред стаята, която бе наел на втория етаж в мотела и чакаше да настъпи утрото. Беше хладно и той бе навлякъл дебел сив вълнен пуловер с висока яка — достатъчно топъл, та да не усеща хлад дори когато се опираше на металната решетка. Пуфтеше замислено цигара, заслушан в звуците на нощта. Откъм паркинга се чу шум от стъпки, а в стаята под него, чийто прозорци бяха светнали само преди няколко минути, бърбореха неразбрано приглушени гласове.

Долу се отвори врата, изпращайки осветена пътека през целия двор — чак до плувния басейн. Някакъв мъж пристъпи в осветеното място и погледна нагоре.

Меривейл позна Гемел и си помисли, че може би агентът от ФБР вече е получил доклад за земетресението. Трусът, в следствие на който цялата сграда бе заскърцала застрашително, бе пробудил Меривейл преди около четиридесет и пет минути, изпълвайки го с някакъв първичен страх. Оказа се, че Гемел вече се беше пробудил, когато само няколко секунди след инцидента Меривейл бе набрал номера на стаята му и бе изкрещял: „Какво става?“

„Изглежда, че е земетресение — отвърна Гемел. — Проверяваме дали има разрушения. Ти добре ли си?“

Меривейл се огледа и включи нощната лампа. Поне ток имаше.

„Да, добре съм. А и в стаята всичко изглежда наред“.

Част от посетителите на мотела бяха излезли по балконите на стаите си, на малко след това се прибраха.

И ето че сега, застанал отдолу, Гемел разпозна силуета на Меривейл и го подкани:

— Хайде, побързай.

Меривейл хвърли цигарата на пода, загаси я с крак и пое към стълбите. Имаше някакво зле прикрито напрежение в жеста на Гемел.

Меривейл затича надолу по стълбите, прескачайки по две наведнъж, без да се безпокои от шума, който вдигаше. Шмугна се през вратата, която Гемел държеше отворена и чу как се хлопва зад него.

Едва когато прекоси половината стая и забеляза тримата, скупчени около маса, с поставен отгоре радиоприемник, Меривейл почувства, че се е случило нещо ужасно неприятно.

До стената имаше легло, покрито с разхвърляни завивки, част от които се въргаляха на пода. Един пепелник бе паднал под масата, сред купчина угарки и пепел. Двама от скупчените край масата мъже бяха облечени, но третият още беше по пижама. Светлината идваше от два плафона на стената. Всички присъстващи, включително и Гемел, бяха вперили напрегнат поглед в телефона, чиято слушалка бе вдигната. Мъжът с пижамата местеше уплашен поглед от слушалката към Меривейл и после пак към слушалката. Гемел посочи телефона и се извърна към Меривейл.

— Дяволите да ги вземат! Те знаят нашия номер!

— Какво? — Меривейл го погледна невярващо.

— Свързахме този телефон едва вчера — обясни Гемел. — Никой не знае за него.

— Не разбирам — рече Меривейл. Той не откъсваше поглед от лицето на Гемел, търсейки някакво обяснение за странния разговор.

— Хелстрьом ни се обади — каза Гемел. — Един от вашите бил при него, как му беше името… да имате Еди… Еди Джанвърт?

— Дребосъка? Дребосъка ръководеше групата, която…

Гемел вдигна пръст пред устата си.

Меривейл кимна.

— Та Хелстрьом ми заяви, че ще е най-добре, ако се вслушаме в думите на вашия човек, инак щял да вдигне целия град във въздуха, заедно с половината от щата Орегон.

— Какво?

— Каза, че това, дето сме го почувствали, въобще не било земетресение. Било някакво оръжие, което — както той твърди — можело да разцепи планетата. Доколко можем да се доверим на този Джанвърт?

— Напълно! — отвърна Меривейл автоматично. И веднага съжали за думите си. Това беше зле обмислен отговор, при това в момент, когато трябваше да защитава с всички сили способностите на Агенцията. Не биваше да проявява абсолютно доверие към Джанвърт, а по-скоро да изрази умерени съмнения.

— Джанвърт е на телефона и иска да разговаря с теб — продължи Гемел. — Вече ме увери, че заканите на Хелстрьом не са напразни, а освен това имал обяснение, защо една от патрулните ни коли не отговаря.

Меривейл отчаяно се нуждаеше от поне малко време, за да прецени ситуацията.

— Но нали ми каза, че телефонната връзка с чифлика била прекъсната? От чифлика ли се обаждат?

— Доколкото ни е известно. Изпратих едно от момчетата да провери кабелите. Изглежда Хелстрьом се е погрижил за възстановяването на връзката, или нещо подобно… Джанвърт твърди, че хората в патрулната кола били в безсъзнание, но отказва да съобщи причината за това. Настояваше първо да разговаря с теб. Рекох му, че спиш, но той… — Гемел кимна към телефона.

Меривейл преглътна мъчително с пресъхнало гърло. Да взривят половината щат? Дрън-дрън! Той приближи телефона, стараейки се да изглежда уверен, вдигна слушалката и заговори с най-добрия английски акцент, на който бе способен:

— Меривейл на телефона.

Гемел извади чифт слушалки, включи ги в допълнителния вход на телефона и ги нагласи, като кимна на Меривейл да продължава.

„Наистина е стария Фукльо, — помисли си Джанвърт, след като чу гласа. — Защо ли са го изпратили?“

Кловис стоеше срещу него, все още пребледняла от уплаха, но вече не хлипаше. Стори му се странно, че голотата й не го възбужда.

Джанвърт кимна на Хелстрьом, изправен само на крачка от него в здрача на студиото в хамбара. Лицето на Хелстрьом, озарено от зеленикавата светлина на странните монитори, изглеждаше мъртвешки бледо.

— Кажи му — нареди Хелстрьом.

Гласът на Хелстрьом кънтеше в цялата стая, предаван от говорителя на пулта.

— Здравей, Джо — поде Джанвърт, като нарочно за първи път се обърна към него с малкото му име. — Насреща е Еди Джанвърт. Сигурен съм, че си познал гласа ми, но ще ти се идентифицирам по друг начин, стига да искаш. Аз съм човекът, на когото даде специалния номер за директна връзка и кодирани послания до президента.

„Проклет да е!“ — кипеше от възмущение Меривейл, разгневен не само от признанието, но и от наглия тон на говорещия. Но нямаше никакво съмнение, че е Джанвърт. Абсолютно никакво.

— Кажи ми какво става — нареди Меривейл.

— Ако не искаш цялата планета да се превърне в една гигантска морга, най-добре ще е да слушаш внимателно думите ми и да ми повярваш.

— Виж какво, Дребосък, — прекъсна го Меривейл. — Какви са тия глупости, за взривяване на цялата…

— Ти млъкни и слушай! — кресна Джанвърт. — Чуваш ли ме? Хелстрьом притежава оръжие, в сравнение с което, атомната бомба е като детска играчка. Онези момчета в патрулната — колегите на агентите от ФБР, за които толкова се безпокоеше твоето приятелче — бяха поразени с миниатюрен модел на това оръжие. Може да убива хора от разстояние, или само да ги парализира — повярвай ми, видях го с очите си. А сега, искам…

— Дребосък — прекъсна го Меривейл, — май ще е по-добре да дойда при вас и лично…

— А, ела щом искаш — рече Джанвърт. — Но ако имаш някакви съмнения, по-добре ги забрави. Освен това, опитате ли се още веднъж да атакувате това място, дори само ако ме накарате да се усъмня, че ще го сторите, и незабавно ще позвъня на специалния номер на президента и ще му разкажа…

— Стига, Дребосък! Правителството няма да позволи…

— Майната му, на правителството! Оръжието на Хелстрьом е насочено право към Капитола. Вече ви демонстрираха неговите възможности. Защо не го проверите?

— Какво да проверим? Малкото земетресение, което…

— Новият остров край бреговете на Япония — рече Джанвърт. — Хората на Хелстрьом имат директна връзка със сателитния предавател на Пентагона. Там вече знаят за него и за сеизмичната морска вълна, която се е вдигнала в басейна на Тихия океан.

— За какво, по дяволите, говориш, Дребосък? — попита Меривейл, но същевременно придърпа бележника на масата и надраска: „Гемел, провери това!“ Гемел се наведе, прочете бележката, кимна, дръпна един от агентите и му зашепна.

Джанвърт отново заговори, с бавен и ясен глас, сякаш се стараеше да обясява на някое непослушно дете.

— Предупредих те, да слушаш внимателно — рече той. — Кошерът на Хелстрьом всъщност е разположен в гигантски комплекс от подземни тунели. Един дявол знае докъде достигат тези тунели встрани, но на дълбочина комплексът надхвърля пет хиляди фута. Отвътре са покрити с плътен слой от специален бетон, за който Хелстрьом твърди, че може да издържи на пряко попадение от атомна бомба. Склонен съм да му вярвам. Близо петдесет хиляди души живеят в тези тунели. Повярвай, моля те — повярвай.

Меривейл беше втренчил хипнотизиран поглед в бавно въртящата се лента на магнетофона, на който хората от ФБР записваха разговора.

„Хиляди проклятия! — мислеше си той. — Ако Дребосъка е прав, това не е работа за нас, а за военните.“ Меривейл почти беше готов да повярва на чутото. Звучеше твърде шокиращо, за да е измама. Меривейл отново придърпа бележника и написа: „Повикайте армията“.

Гемел прочете написаното, поколеба се за миг, сетне даде знак на друг от сътрудниците си, да прочете бележката и да я изпълни. След като я прочете, агентът погледна изненадано Гемел, но той закима енергично за да потвърди заповедта си, после дръпна агента и му пошепна нещо. Лицето на другия пребледня. Той изхвърча от стаята.

— Колкото и невероятна да звучи твоята история — говореше Меривейл, — за момента съм готов да повярвам на думите ти. Трябва обаче да те информирам за това, което възнамерявам да предприема в отговор. Ситуацията далеч надхвърля моите…

— Слушай, кучи сине! Ако дадеш сигнал за атака, ще хвръкне цялата планета!

Меривейл застина като парализиран, притиснал слушалката към ухото си и забеляза, че Гемел е не по-малко потресен. Никой не можеше да разговаря така със своя началник!

В наблюдателното гнездо на Кошера, Хелстрьом се приближи до Джанвърт и му пошепна:

— Кажи му, че Кошерът желае да преговаря. Печели време. Попитай го, защо не поиска справка от Пентагона за новоизникналия остров. Съобщи му, че сме готови да вдигнем във въздуха няколкостотин квадратни мили около Вашингтон, ако им е необходима още една демонстрация.

Джанвърт предаде посланието.

— Виждал ли си оръжието? — попита Меривейл.

— Да!

— Опиши го.

— Ти луд ли си? Няма да ми позволят. Виждал съм го, виждал съм и миниатюрния му, преносим вариант.

Първият сътрудник на Гемел се върна в стаята и докладва тихо на своя началник, който от своя страна написа в бележника: „Потвърждение от Пентагона. Изпращат подкрепления“.

— Дребосък, — попита Меривейл — наистина ли вярваш във всичко това?

— От самото начало само това ти повтарям, да те вземат мътните! Още ли не сте се свързали с Пентагона?

— Неприятно ми да говоря за това, Дребосък, но струва ми се, че няколко атомни бомби, спуснати директно върху…

— Ах, ти, проклет идиот! Ще престанеш ли с тези глупави подмятания?

Меривейл погледна озадачен слушалката.

— Дребосък, искам да те помоля, да овладееш тона и страстите си. Този… този кошер, както ти го нарече, ми прилича на най-обикновено средище за подривна дейност, което ние трябва да…

— Ще се свържа с президента! — прекъсна го Джанвърт. — Знаеш, че съм в състояние да го направя. Ти лично ми даде специалния номер. Ще говоря с него, а ти и твоята Агенция можете да…

— Дребосък! — кресна Меривейл, едновременно изпълнен с гняв и страх. Нещата определено излизаха изпод контрол. Възможно беше наистина да се крие нещо зад фантастичните заплахи на Джанвърт — работа на военните беше да ги проверят — но един разговор с президента щеше неминуемо да доведе до тежки последствия. Ще се търкалят глави. Никакво съмнение нямаше в това.

— Успокой се, Дребосък — рече Меривейл. — Слушай сега. Какви гаранции имам, че казваш истината? Описваш ми една доста страшна картина, в която ми е невероятно трудно да повярвам. Ако наистина тя отговаря на действителната, тогава случаят е от компетенцията на военните и аз нямам друга алтернатива, освен…

— Задник такъв! — изкрещя Джанвърт. — Нито дума ли не е проникнала в тъпия ти мозък? Само едно погрешно решение и не военните — целият свят ще престане да съществува! И прашинка няма да остане! Тези хора са в състояние да взривят цялата планета, или да я изпарят насред космоса — каквото им се прииска! Въобще няма да ви позволят да ги изпреварите, по какъвто и да било начин. В залог е планетата — цялата планета — не разбираш ли?

Гемел се пресегна, сграбчи ръката, с която Меривейл стискаше слушалката и я разтърси. Меривейл погледна към него.

Гемел държеше лист, на който бе написал: „Съгласи се с него. Поискай проверка на място. Не бива да рискуваме, докато не знаем с какво сме се захванали“.

Меривейл прехапа замислено устни. Да се съгласи? Но това е безумие. Щели да взривят света, как ли пък не! Дребосък, — рече той, — уверен съм, че съмненията, които имам към всичко това…

Гемел неочаквано смъкна слушалките, дръпна телефона от ръката на Меривейл, избута го встрани и даде знак на сътрудниците си да го задържат.

— Джанвърт, — каза той — на телефона е Уейвърли Гемел. Говорих с теб преди няколко минути, когато се обади. Аз съм старши специален агент от ФБР. Слушах целия разговор и съм готов да изпълня всички…

— Те само печелят време! — извика Меривейл, опитвайки се да се освободи от агентите. — Те блъфират, глупако! Не могат…

Гемел запуши слушалката с ръка и нареди на хората си:

— Изведете го и затворете вратата. — Сетне отново заговори на Джанвърт: — Това беше Меривейл. Наложи се да го отстраним насилствено. Като се има пред вид ситуацията, действията му са направо налудничави. Готов съм лично да посетя този… този кошер и да разгледам всичко, което сте съгласни да ми покажете, за да се уверя в правдивостта на тази доста чудновата история. Ще взема необходимите мерки, за да не бъдат предприемани никакви действия от наша страна, докато не се завърна с доклад, но в строго определено време. Разбираш ли ме, Джанвърт?

— Звучиш доста по-размуно от оня преди малко, Гемел — отвърна Джанвърт. — Слава богу, че си там. Почакай минутка.

Хелстрьом доближи устни до ухото на Джанвърт и зашепна.

— Хелстрьом е съгласен да дойдеш тук — съобщи Джанвърт, — и след това да се върнеш с доклад. Ако питаш мене, можеш да му се довериш.

— Какво друго ми остава — отвърна Гемел. — Кажи ми, къде точно трябва да отида.

— Просто ела в хамбара — рече Джанвърт. — От тук започва всичко.

Докато Джанвърт оставяше слушалката, Хелстрьом с изненада осъзна, че вече не изпитва умора. Кошерът беше спечелил така необходимоно време. В това нямаше съмнение. Не бяха много онези диви Външни, с които човек можеше да се разбере — хора като Джанвърт и този агент по телефона. Тези хора бяха в състояние да осъзнаят заплахата, стаена в новото жило на Кошера. Те първи щяха да вникнат в необходимостта от промяна. Светът също скоро щеше да се промени. Хелстрьом виждаше ясно пътя, който му предсоеше да поеме. От правителството на Външните ще изисква Кошерът да продължи необезпокояван от дивите човешки маси своето тайно съществуване. Разбира се, това не може да продължи вечно. Кошерът сам ще се погрижи, когато настъпи моментът за роене и Външните няма да успеят да им попречат. След първото роене ще последват още много, така дивите постепенно ще бъдат асимилирани и изтиквани към все по-тесни райони на планетата, която в момента деляха с утрешните човеци.