Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (13)

13

„Из протоколите на Кошерния съвет. Последните изчисления показват, че Кошерът ще започне да изпитва популационен натиск, когато премине бариерата от шейсет хиляди жители. Докато не разполагаме със защитата, която е в състояние да ни осигури Проект 40, не бива да допускаме подобно пренаселване. Независимо от научните постижения на нашите специалисти, все още сме твърди слаби пред огромната мощ на Външния свят, чийто машини за убиване ще ни прегазят. Макар нашите работници да са готови да дадат живота си в защита на Кошера, ние сме твърде малко, а Външните прекалено много. Но един ден, овладели силата на оръжието, с което ще ни дари Проект 40, ние ще можем да заявим на света за себе си и дори да изгубим част от работниците си в този ден, смъртта им няма да е безполезна, а напълно оправдана.“

— Бяха вежливи, както обикновено, но твърди и настоятелни — рече Джанвърт след като затвори телефона.

Слънцето грееше зад прозорците на апартамента на Кловис, а тя бързаше да се облече, преди да ги повикат за съвещанието, което и двамата знаеха, че предстои.

— Обзалагам се, че са ти казали да запазиш спокойствие — подхвърли Кловис.

— И още нещо — добави Джанвърт. — Този път лично Перюджи ще оглави групата. На стария Меривейл това никак не му се е понравило.

— Мислиш, че е предпочитал той да е начело?

— Божичко, не! Но той все пак е оперативен директор. Намести ли се веднъж Перюджи на върха, никой вече не ще слуша стария Меривейл. С други думи, той автоматично престава да бъде оперативен директор. Ето това не му харесва.

— Сигурно ли е за Перюджи?

— Абсолютно.

— Това обяснява досегашната липса на информация.

— Предполагам. — Джанвърт пресече стаята, седна на дивана до Кловис и взе ръката й в своята. — Малко съм уплашен — призна си той. — Да си призная, страх ме е за пръв път, откакто се захванах с тая скапана работа. Винаги съм усещал, че не дават пукната пара за нас, но да ни натресат Перюджи… — Джанвърт преглътна конвулсивно. — Този човек изчислява престижа си с броя на хората, които е изгубил по време на операция и никога не се е съобразявал с жертвите — както противниковите, така и нашите.

— За Бога, гледай да не издадеш пред него чувствата си — предупреди го Кловис.

— Не се безпокой. Там ще съм добрият стар Дребосък, винаги готов за шеги и закачки.

— Как мислиш, още днес ли ще ни пратят?

— Най-късно тази вечер.

— Странен човек е този Перюджи — заговори тя. — Понякога съм се питала що за птица е с неговото смешно име и всичко останало.

— Е, поне си има име — отбеляза Джанвърт. — А виж, Шефа…

— Дори не си го помисляй — предупреди го тя.

— Не си ли си задавала понякога въпроса, дали наистина работим за правителството? — запита я той. — Или хората над нас не са някоя свръхмогъща група, стояща дори над самото правителство.

— Ако говориш за това, за което ми се струва, че говориш, не искам да знам нищо по въпроса — отсече тя.

— Харесва ми твоето отношение — ухили се той. Сетне пусна ръката й, изправи се и отново закрачи неспокойно из стаята.

Кловис естествено беше права. Това място се подслушваше. Знаели са, че ще го открият тук. Нищо не можеше да се направи — когато работиш за да превърнеш света в аквариум за рибки, ти също живееш в този аквариум. Въпросът беше как да станеш един от зяпачите.