Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (32)

32

„Коментари върху текущия филм: В този епизод ще покажем първо зародишна клетка на насекомо, после развитието на яйцето и накрая появата на гъсеницата. Колко силна е тази метафора! Ние също произхождаме от телата на своите родители — тези диви същества, които се наричат човечество. Посланието, което се крие зад тази метафора, се прицелва в подсъзнанието. То ни внушава, че идва време да се подготвим за нашата поява. Все още не сме достигнали периода на зрелост, но въпреки това, трябва да се готвим за наближаващото пълнолетие. Когато се появим на света, ще го направим за да властваме над повърхността на планетата. Постигнем ли своята зряла форма, ще се храним за да живеем, а не за да растем.“

Перюджи държа доста дълго телефонната слушалка, преди Шефа да отговори. Беше приседнал на крайчеца на леглото, малко след като се върна от обяда с Хелстрьом. Обядът го беше разочаровал напълно — нито следа от Фанси, всичко бе протекло доста официално в столовата на стария хамбар и никакъв отговор на подмятанията му за нови открития. Шефа нямаше да хареса доклада му.

Най-сетне в слушалката се разнесе гласът на Шефа, напрегнат и отзивчив, въпреки дългото забавяне. Старецът значи не беше заспал, а по-скоро се занимаваше с нещо, което не желаеше да прекъсне само за да отвърне на зова на телефона, който нерядко наричаше „това изобретения на ада“.

— Нали ви казах, че ще позвъня веднага щом се върна? — поде Перюджи.

— Откъде се обаждаш?

— От мотела, защо?

— Сигурен ли си, че този телефон е чист?

— Чист е. Проверих го.

— Въпреки това, да включим заглушителите.

Перюджи въздъхна и извади прибора. След като го монтира, гласът на Шефа звучеше някак отдалечено и кухо.

— Кажи сега какво си открил — нареди Шефа.

— Отказаха да отговорят по какъвто и да било начин на подмятанията ми за металургията и новите открития.

— Направи ли ясни предложения?

— Казах, че познавам човек, готов да плати дори милион за нови открития в тази област.

— И това не ги заинтригува?

— Ни най-малко.

— Съветът започва да ме притиска — каза Шефа. — Налага се да ускорим нещата, по един или друг начин.

— Този Хелстрьом трябва да има някаква цена!

— Мислиш ли, че ако вдигнем мизата той би могъл да захапе примамката?

— Не съм съвсем сигурен. В момента по-скоро ми се иска да изпратя Джанвърт и Миърли на юг от долината на Хелстрьом, за да потърсят някакви следи от Карлос и Тимиена. Нещо ми подсказва интуитивно, че са се приближили от юг. В тази част има повече дървета, а всички знаем колко предпазлив е Карлос.

— Никого няма да пращаш.

— Шефе, ако…

— Казах — не.

— Но ако все пак успеем да притиснем по някакъв начин Хелстрьом ще измъкнем онова, което ни интересува далеч по-лесно. Ще получим каквото ни трябва преди още съветът да… е, нали знаете как се държат онези, когато станат подозрителни.

— Няма да учиш баща си как се мътят яйца. Казах вече — не!

Перюджи почувства, че разговорът се затяга.

— Тогава какво да правя?

— Разкажи ми какво си видял в чифлика на Хелстрьом.

— Нищо повече от вчера.

— По-точно.

— В известен смисъл всичко изглежда съвсем естествено. Може би прекалено естествено. Никакви смехове, нито пък усмивки, всички са сериозни и посветени на работата. Точно тази дума ми хрумна, докато ги гледах — посветени. И това не е никак естествено. Приличаха ми на членове на някаква комуна, готови да се захванат с жътвата.

— Както е тръгнало, май няма да хванем голяма риба в този вир — рече Шефа, — но нали е дълъг пътят на човека към славата. Все пак, проблемът изглежда е доста по-сериозен, отколкото предполагаш.

— Така ли? — Перюджи внезапно беше на щрек, съсредоточен във всяка дума, идваща от другия край на жицата.

— Днес ми се обадиха отгоре — заговори Шефа. — Специален сътрудник на Човека. Поискаха да узнаят, дали някой от нас не си пъха носа в работата на Хелстрьом.

— Охо! — поклати глава Перюджи. Това обясняваше защо Хелстрьом се държи толкова уверено. Как ли този дребен доктор по насекомите е стигнал толкова нависоко?

— И вие какво направихте? — поинтересува се Перюджи.

— Излъгах — отвърна с безизразен глас Шефа. — Казах, че трябва да е бил някой друг, защото не знам нищо за това. Обещах обаче, да проверя, дали някой от моите сътрудници не е проявил самоинициатива.

Перюджи се загледа замислено в стената. Срещу кой се бяха изправили този път?

— Ако ни потрябва жертва, винаги можем да им подхвърлим Меривейл.

— Хрумна ми и тази възможност.

„И тази!“ — помисли си Перюджи.

Но Шефа не му остави време за тревожни мисли.

— Разкажи ми сега, с какво се занимават в чифлика.

— Снимат филми за насекомите.

— Това го чух още вчера. Нещо друго?

— Не съм съвсем сигурен какво точно правят, но имам известни подозрения къде го правят. Под хамбара-студио има мазе, където са разположени гардеробната и други подобни помещения, които на пръв поглед изглеждат съвсем обикновени. Но между хамбара и къщата има тунел. Минахме по него, когато се отправихме да обядваме в къщата. А, освен това, там ни чакаха няколко доста странни госпожици. Четири на брой, хубави като кукли, но въобще не говорят — дори когато ги запиташ нещо.

— Какво?

— Не говорят. Сервираха ни и изчезнаха. Хелстрьом обясни, че тренирали някакви особени акценти и учителят им наредил да не произнасят нито дума, освен ако той не присъства там, за да ги поправя.

— Звучи доста логично.

— Така ли? На мен пък ми се стори странно.

— Поддържаше ли връзка с Джанвърт и останалите?

— Не. Стана като вчера. Държаха се ужасно любезно и ми обясняваха всичко. Радиосмущения и други подобни. Ще бъда ли така добър, да не им създавам главоболия?

— Никак не ми харесва идеята, да прекъсваш радиосигнала докато си вътре. Ако нещо стане… май ще е по-добре да поставиш Миърли или ДТ за заместник, вместо Джанвърт.

— Успокойте се. Те почти ми намекнаха, че с мен всичко ще бъде наред, ако играя по техните правила.

— Как го направиха?

— Хелстрьом се постара да ми обясни колко се разгневявал, когато по някакви причини изоставали в програмата. Казаха ми да не се откъсвам от водача и да не им се пречкам.

— Кой ти беше водачът?

— Някакъв дребосък на име Салдо, не по-голям от нашия Джанвърт. Страшно мълчаливо хлапе. И нито помен от дамата, която ми подхвърлиха вчера.

— Дзюл, уверен ли си, че не си внушаваш…

— Уверен съм. Май сме в задънена улица. Според мен трябва да докараме ФБР, или щатската полиция и да ги пуснем по околните хълмове.

— Дзюл! Не ме ли чу, като ти казах за обаждането отгоре?

Перюджи се опита да преглътне, но гърлото му беше пресъхнало. Шефа ставаше опасен, когато гласът му придобиваше този спокоен, логичен оттенък. Значи имаше още нещо, освен споменатия разговор. Противникът бе надигнал глава.

— Не можем да искаме помощ за случай, който не съществува — добави Шефа.

— Знаете ли, че пуснах молба по канала — за помощ от ФБР?

— Знам, прехванах го и го анулирах. Тази молба не съществува.

— Има ли някаква възможност да огледаме чифлика от въздуха?

— Защо?

— Тъкмо исках да обясня. Между студиото и къщата има тунел. Интересува ме, дали в района са прокопани и други тунели. В геоложки проучвания вероятно разполагат с необходимата техника.

— Не мисля, че можем да поискаме подобна услуга, без да се разкрием. Все пък, ще проверя. Може би има друг начин. Мислиш, че може да са разположили лаборатории или нещо подобно под хамбара?

— Да.

— Виж, това е идея. Имам приятели в петролния бизнес, които са ни задължени за някои услуги.

— Но съветът…

— Дзюл! — в гласа се долавяше нескрито предупреждение. С други думи — не подлагай на съмнение моите способности.

— Съжалявам, Шефе — рече Перюджи. — Само че, всичко това страшно ме тревожи. През целия следобед едва се сдържах да не си събера багажа и да се махна от тук. Има някакъв ужасно неприятен животински мирис в този чифлик… и въобще мястото навява лоши мисли. Проблемът е, че не мога да определя какво точно буди тревогата ми, освен фактът, че няколко от хората ни изчезнаха там.

Гласът на Шефа придоби покровителствена, бащина нотка.

— Дзюл, момчето ми, не си измисляй допълнителни неприятности. Ако не успеем да сложим ръка на откритието на Хелстрьом и да поставим под контрол споменатия металургичен процес, ще ударим направо. Аз ще съобщя където трябва, че моите момчета са проявили самоинициатива и са разкрили някакво потайно гнездо на оси. За целта, обаче, ще ни трябват повече факти, отколкото имаме за момента.

— Портър и…

— Те не съществуват. Забравяш, че подписът ми е бил на заповедта.

— Ах, да, разбира се.

— После ще отида горе и ще заявя, че разполагаме с такава и такава информация, открита от наш човек в библиотеката на Масачузетския Технологически институт. Бих могъл да отида и на подобен риск, ако съм в състояние да докажа, че става дума за разработка на нови оръжейни системи.

— Ако не разполагаме с подробна информация най-вероятно и те да стигнат до нашите изводи.

— Абсолютно! — потвърди Шефа.

— Разбирам. Значи искате от мен да вляза в открити преговори с Хелстрьом?

— Тъкмо това. Има ли някаква причина, която те кара да си против?

— Бих могъл да опитам. Уговорихме си среща за утре. По време на разговора подхвърлих, че разполагам с цяла армия професионални помощници, готови да претърсят района до няколко дни и те…

— Какви мерки си взел?

— Джанвърт и групата му ще ме следят с оптични прибори, докато се движа на открито. Вляза ли в сградата, ще остана без връзка. Разбира се, ще направят опит да открият някое слабо място — прозорец или нещо подобно, което да послужи за микрофон на лазерния звукоприемник. Не смятам, обаче, да чакам подобна връзка преди да започна…

— И как смяташ да започнеш преговорите?

— Първо, ще намекна отново за помощта, която бих могъл да повикам. Ще призная, че представлявам могъща агенция на правителството, но няма да я идентифицирам. След това…

— Не.

— Но…

— Трима от агентите ни са мъртви и те…

— Те не съществуват. Вие сам го казахте.

— Не и за нас, Дзюл. Не. Искам само да ги увериш, че представляваш хора, заинтересувани от Проект 40. Остави ги в неведение за това какво точно ни е известно. Или вече са премахнали трима души, или ги държат за заложници и…

— Да търся ли подобна възможност?

— За Бога! Разбира се, че не. Но при всички случаи, повече ще ги е страх от онова, което подозират, отколкото от това, което знаят. След твоите вчерашни дрънканици, може би вече си представят, че ФБР, флотът или морските пехотинци са поставени в бойна готовност. Ако наистина ти е необходимо нещо, с което да ги притиснеш, можеш да споменеш нашите изчезнали приятели. Но не настоявай прекалено да научиш съдбата им. По този въпрос няма какво да преговаряме. Интересува ни Проект 40 и нищо друго. Не ни трябват убийците, или хората които са ги отвлекли, не са ни нужни и изчезналите. Ясно ли е?

— Напълно. — Перюджи почувства някаква празнота в себе си и внезапно се запита: „Какво ли ще стане ако и аз изчезна?“ Струваше му се, че знае отговора на този въпрос, и този отговор никак не му се нравеше.

— А аз ще се свържа с моите хора от петролната компания и ще проверя, с какво биха могли да ни помогнат, — каза Шефа, — но само в случай, че не се налага да се разкривам напълно. Дори да открием някое потайно място, където работят хората на Хелстрьом, не виждам с какво това ще помогне на разследването ни.

— Ами ако откажат да преговарят? — попита Перюджи.

— Не го превръщай в трагедия. Все още разполагаме със Съвета и силите, които стоят зад него.

— Но те няма…

— Да, знам, ще ни погълнат и двамата, а после ще изплюят костите. Но дори скелет е по-добре от нищо.

— Проект 40 може да се окаже нещо съвсем невинно.

— Сам не вярваш в това — рече Шефа. — Пък и твоя работа е да докажеш онова, което двамата подозираме вече. — Шефа прочисти гърло. — Без доказателства сме като със завързани ръце. Може и да крият тайната за близката кончина на света там долу, но докато не го докажем пред Съвета, нищо не бихме могли да предприемем. Колко пъти ще трябва да го повтарям?

Перюджи потърка коляното, на мястото където го бе ударил в студиото на Хелстрьом. Досега не си спомняше Шефа толкова често да е повтарял една и съща фраза. Какво ли ставаше в агенцията? Може би Шефа се опитваше да му намекне, че не може да говори съвсем открито?

— Искате ли да потърся някоя подходяща причина, за да се оттеглим от случая? — запита Перюджи.

— Само ако го сметнеш за правилно, момчето ми — в гласа на Шефа се долови явно облекчение.

Има някой с него, осъзна Перюджи. Вероятно е човек, на когото се доверяват, но не могат да му разкрият всичко. Колкото и да се опитваше, Перюджи не можа да открие човек, отговарящ на подобно условие. Би трябвало да е съвсем ясно за Шефа, че неговият агент няма никакво намерение да се оттегля. Но той очакваше подобно предложение от мен. Което означаваше, че някой в кабинета на Шефа чуваше и двете страни в разговора. Завоалираното зад многобройните приказки послание говореше за крайна предпазливост в действията на щаба. Обаждане отгоре. Колко могъщ може да е този Хелстрьом?

— Можете ли да ми кажете всъщност, колко нависоко са пръстите, които бихме могли да настъпим?

— Не.

Не беше изключено влиянието на Хелстрьом да беше на чисто политическа основа — пряко финансиране на партията, или нещо подобно. Ами ако — това също беше напълно възможно — просто си пъхаха носа в работата на някоя друга агенция?

— Виждам, че започваш да разбираш проблемите, пред които сме се изправили — отбеляза Шефа.

„Значи, при него има някой от друга агенция“ — помисли си Перюджи. Ето го обяснението — някой от хората на Шефа е бил внедрен в друга агенция. От това произлизаха две възможности — или едновременно две агенции са заинтересувани от Хелстрьом, или пък Проект 40 и Хелстрьом са дело на друга агенция. „Объркат ли се още малко нещата и ще започнем да се препъваме един в друг“ — помисли си Перюджи.

— Разбрах всичко — кимна той.

— Когато се срещнеш с Хелстрьом — продължи Шефа, — не му разкривай сам другата възможност. Остави го на него.

— Разбирам.

— Надявам се да е така — заради теб и заради мен самия.

— Да ви се обадя ли по-късно?

— Не, освен ако нямаш нещо ново за докладване. Ще ми позвъниш веднага след срещата с Хелстрьом. Ще те чакам.

Перюджи чу, че връзката бе прекъсната от другия край. Откачи заглушителя и остави слушалката върху телефона. За първи път в живота си Перюджи разбираше как са се чувствали неговите агенти. Всичко изглеждаше толкова лесно и безопасно, докато си седеше в креслото и даваше нареждания, а ето че сега трябваше да рискува живота си, а онзи отгоре нямаше да си мръдне пръста, ако му се случи някое нещастие!