Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (52)

52

„Из дневника на Нилс Хелстрьом: Идеята за изолирана колония, съществуваща в пределите на човешката цивилизация не е уникална. Историята познава многобройни случаи на потайни общества. Дори в наши дни циганските съобщества представляват подобен, макар и груб пример. Не, уникалността ни не е в тази идея. Нашият Кошер е толкова отдалечен от всички тези общества, колкото те се отличават от примитивните, дълбаещи стените на пещерите прачовеци. Ние сме далечно подобие на колониален протозоон^[1] — всички членове на Кошера прикачено към един общ многоразклоняващ се ствол и този ствол се заражда в недрата на онази земя, която другите общества считат за своя люлка и единствено наследство.“

Трескав и объркан беше полетът му от летище „Кенеди“ — едночасов престой на „О’Хейр“, светкавично прехвърляне на чартърния самолет в Портленд, после шумната и възтясна кабина, докато пресичаха по диагонал Орегон, към югоизточния му край. Когато се приземиха в Лейквю Меривейл беше в ужасно настроение, подсилвано донякъде и от нарастващата възбуда.

Тъкмо когато най-малко беше очаквал, дори когато се бе примирил с личното си поражение, те го бяха повикали. Те — съветът, за чието съществувание се досещаше отдавна, но така и не бе съумял да установи със сигурност — те бяха определили Джоузеф Меривейл като „нашата единствена надежда за спасение в този тежък момент“.

А и кой друг, след като Перюджи и Шефа бяха мъртви? Дори само този факт го изпълваше с усещането за сила, което пък на свой ред подклаждаше гнева му. Какво право имаха да го карат да изпитва подобни неудобства?

Докладът, който му предадоха в Портленд, не спомогна с нищо да се уталожи гневът му. Оказа се, че Перюджи е проявил престъпна небрежност — прекарал е нощта с някаква мръсница! И при това е бил на работа!

Мъничкият самолет се приземи в мрака, само някакъв сивкав фургон с дремещ зад кормилото шофьор го очакваше. Фактът, че шофьорът се представи като „Уейвърли Гемел — Старши специален агент, ФБР“ пробуди тревогата, която Меривейл бе успял да потуши по време на полета — което на свой ред подхрани още повече гнева му.

„Значи, решили са да ме хвърлят на вълците“ — помисли си той, докато се настаняваше в колата, оставил на пилота да прехвърли багажа. Именно това подозрение беше покълнало в него по време на полета от Портленд. Докато гледаше през илюминатора надолу, към дребните мъждукащи светлини, той си мислеше с горчилка за това, че хората под него се отдаваха на заслужен отдих — вечеряха, отдъхваха, отиваха на кино, посещаваха приятели. Спокоен и тих живот, за какъвто Меривейл често си мечтаеше. Но същевременно Меривейл си даваше ясна сметка, че спокойствието под него зависеше в немалка степен от усилията на много хора — включително и неговите собствени — стараещи се да го поддържат. Ако знаеха, тези хора долу, какво правеше за тях, какво се налагаше да жертва…

Дори когато следваш безпрекословно и докрай заповедите на началството — дори тогава си беззащитен. Нищо не можеше да промени и това неочаквано повишение. Такъв беше универсалният закон: големите се хранят от по-малките, но колкото и да растеш, все има някой по-голям от теб.

Гемел имаше младежки изглед, контрастиращ с посивели коси, а лицето му сякаш беше изсечено от камък и напомняше за истинските му прадеди — индианците. Очите му тънеха в сянка. Гласът му беше дълбок и басов, с лек тексаски акцент.

— Да чуем последните новини — обърна се Меривейл към него, след като напуснаха летището. Агентът на ФБР управляваше със спокойната увереност на човек, отдавна престанал да се тревожи за състоянието на поверената му Кола. Няколко пъти пропадаха в дупки, преди да свият в някакъв страничен път.

— Първо, предполагам ви е известно, че няма никакви сведения от групата, изпратена в чифлика — рече Гемел.

— Научих това в Портленд — отвърна Меривейл, забравил за миг да се изфука с финия си британски акцент.

Гемел спря на следващата пресечка, изчака да мине някакъв автобус и когато шумът утихна, заговори:

— За момента ние също смятаме, че не бива да се доверяваме на местния помощник-шериф и че във Фостървил може да има и други, на които трябва да гледаме с подозрение — както в участъка, така и в градчето. С други думи — не можем да разчитаме на никой от местните.

— Какво ще правите с помощник-шерифа?

— Сигурно знаете, че вашите хора са го отвели. От него също няма вест.

— Какво съобщихте на хората от местното ръководство?

— Шпионски истории, малко прах в очите.

— И те са съгласни да не ни се пречкат?

— Не съвсем. Наложи се да намекнем за възможните политически усложнения сред най-висшите кръгове — едва след това омекнаха.

— И това стига. Предполагам, че вече сте навестили района около чифлика.

Гемел го погледна изненадано. Навестили? Ах, да, заели.

— Разполагаме само с единадесет души — рече той. — Толкова ни стигат за момента. От орегонската пътна полиция ни изпратиха три коли и шест човека, но те не са в течение. Започваме сравнително ограничена операция, с презумпцията, че предположенията на вашата служба с верни. Но при най-малкия признак, че сте следвали погрешна следа ще бъдем принудени да действаме според нашите правила. Ясно ли е?

„Презумпция, значи,“ — помисли си Меривейл. Фразата беше типично негова и той си даде бележка да я използва при подходящ случай. Ала не му хареса онова, което се криеше зад нея и Меривейл побърза да го съобщи.

— Известно ви е, сигурно, — отвърна Гемел, — че работим извън юрисдикцията си. Онази група, която сте изпратили, не е имала никакво законно основание за действие. Това си е била най-обикновено бандитско нападение. Знам, че хора като вас обичат сами да си измислят правилата. Но за нас това не важи. Моите инструкции, например, са съвсем ясни. Трябва да направя всичко според силите си, за да ви изградя съответстваща легенда, да осигуря защита на хората ви, но — нека не забравяме това но — дотогава, докато преценката ви за ситуацията съответства на действителното положение.

Меривейл го слушаше като втрещен. Вече не се съмняваше, че Съветът не го беше повишил, а наистина го бе хвърлил на вълците. Той беше сътрудник на двама души, които вече не бяха между живите и чиято политика се беше оказала губеща. Съветът го бе изпратил тук с думите: „От ФБР ще получите всякаква необходима помощ. Ако положението го налага, при първия удобен случай ще ви изпратим и подкрепления“.

Дрън-дрън!

Запече ли се положението, той ще е първата и единствена жертва. Сякаш не беше се случвало и друг път! Струваше му се, че вече чува как онези в Балтимор и Вашингон превключват на задна предавка. Ами ти добре знаеше какво те чака в тая работа, когато се захващаше с нея, Меривейл. А лицата им ще изглеждат професионално опечалени, докато се крият зад думите, предназначени за случаи като тоя: В нашата работа, когато се налага, трябва да умееш да приемаш удара.

Такова, значи, е положението. Нямаше никакво съмнение. Ако можеше нещо да се спаси, щеше да го направи, в противен случай ще спасява само себе си.

— Дявол да го вземе! — промърмори прочувствено той. — Да оставим засега всичко това. Какво научихте за моите хора?

— Нищо.

— Нищо? — Меривейл преглътна ядосано. Той се обърна и втренчи поглед в лицето на Гемел, осветено от идещата отсреща кола. Човекът от ФБР гледаше безстрастно пред себе си, сякаш наистина беше изваян от някакъв черен камък.

— Бих искал да ми обясните това „нищо“, стига да разполагате с някакво обяснение — настоя Меривейл.

— Както ни беше наредено, — рече Гемел, — изчаквахме вашето пристигане.

„Ясно, че такива са били заповедите“ — помисли си Меривейл.

Вече разбираше произтичащите от подобно поведение усложнения. В ситуация като тази, съществуваше само една уязвима цел. Всъщност, това също го е имало в заповедите на Гемел. Без съмнение. Без абсолютно никакво съмнение.

— Това е надхвърля всякакви граници — произнесе надуто Меривейл. Той се извърна и впери поглед в мрака, отвъд който блещукаха светлините на приближаващия се Фостървил. Пресичаха някакво открито поле, пътят се издигаше постепенно нагоре, в далечината се виждаха мрачните очертания на хълмове, огрени от звездна светлина. Пътят беше почти пуст. Мрачният пейзаж отвън навяваше на Меривейл усещане за самота и подсилваше чувството му, че е бил изоставен на произвола.

— Хайде да не се правим, че не се разбираме — предложи Гемел. — Дойдох да ви взема лично именно за да можем да си поговорим открито. — Гемел погледна многозначително Меривейл. Бедният нещастник, мечът вече бе вдигнат над главата му. Нима едва сега го осъзнаваше?

— Защо, тогава, не говорите открито? — настояваше Меривейл.

„Той е по-напорист, отколкото го налага ситуацията — помисли си Гемел. — Означава ли това, че Агенцията се е сдобила с нова информация, която усилва позициите й? Чудя се…“

— Правя всичко, което ми позволяват инструкциите — каза Гемел. — Не повече от час, след като пристигнах във Фостървил, съобщиха че ще кацнете в Лейквю. Наложи се да потегля незабавно, за да се срещна с вас. Оказа се, че Лейквю е най-близкото летище, снабдено с нощно осветление. Но дали това е била истинската причина, за да се приземите там, или е имало още нещо?

— За какво говорите?

— Ами, мисля си за последния инцидент — самолетната катастрофа в планината.

— Ах, да, разбира се. Имаше го в доклада, който ми връчиха в Портленд. Доколкото разбрах, все още няма заключение. Пожарът унищожил всички следи. Отдават го на мълния, или на избухнал резервоар. Казват, че пилотът трябвало да мине през Колумбийското дефиле, но летял директно за да спести време.

— Изключили ли са възможността за саботаж?

— Още не. Ако питате мен — напълно е възможно. Иначе, съвпаденията стават прекалено много. Вие как мислите?

— И ние подозираме нещо подобно.

— Как разпределихте вашите единадесет души и патрула? — попита Меривейл.

— Една от колите, с трима полицаи от орегонската пътна полиция изпратих на юг. Останалите две са в постоянна готовност и поддържат радиовръзка.

— Но каква е задачата на тези три коли?

— Разположихме центъра за свръзка в една стая в мотела на Фостървил. Колите се свързват периодично с центъра за доклад. Моите хора заеха позиция между града и чифлика и…

— Само две коли между града и чифлика?

— Не, три. Дори четири — с патрулната кола на пътната полиция. Моите три коли са разположени така, че да държат под наблюдение целта — едната е на изток, на пътя за горската служба, а другите две — по посока към чифлика. Имат заповед да не доближават на повече от две мили.

— Две мили?

— Точно така, и да не излизат от колите си.

— Но две мили…

— Когато добием ясна представа с какво сме се захванали, тогава можем да си позволим известни рискове — рече Гемел. — Но засега случаят е като уравнение с много неизвестни. — Гемел говореше с равен, спокоен глас, опитвайки се да сдържи яда си. Меривейл определено го дразнеше. Нима не разбираше, че до двадесет и четири часа можеше да се наложи Гемел собственоръчно да му постави белезници? Щяха да го арестуват само за да може ФБР да излезе сухо от ситуацията. На какво разчиташе този копелдак?

— Но две…

— Колко човека изгубихте там? — прекъсна го Гемел, без повече да крие гнева си. — Дванадесет? Четиринадесет? Съобщиха ми, че групата, която сте изпратили днес, се е състояла от девет човека. Изгубили сте поне още една група преди нея. За глупаци ли ни вземате?

— Четиринадесет, ако броим и Дзюл Перюджи — рече Меривейл. — Иначе добре ги сметнахте. — В бледата светлина от приборите, той забеляза как играят мускулите по лицето на Гемел.

— Значи имаме един мъртъв, тринадесет безследно изчезнали и самолетната катастрофа в планината — общо двадесет души. И вие имате наглостта да ми търсите сметка, защо не съм изпратил моите хора след вашите? Ако зависеше от мен, щях да докарам рота морски пехотинци и тогава да ги питам онези там, но не зависи от мен. А защо не зависи от мен? Защото цялата тази история намирисва на голямо издънване от вашите хора! И когато бомбата гръмне, ние не искаме да се опърлим от взрива. Разбрахте ли вече? Бях ли пределно ясен?

— Шайка страхливци — промърмори в отговор Меривейл.

Гемел внезапно сви извън пътя, удари рязко спирачките, при което задницата поднесе, дръпна гневно ръчната, изключи светлините и спря мотора. След това се извърна и погледна Меривейл.

— Виж какво ще ти кажа! Разбирам добре на какво си се насадил. Но никой от моята служба не е бил уведомен от началото, макар че точно това трябваше да сторите! Така че, ако излезе, че сме напипали някое гнезденце с комунисти — ще им видим сметката. Но окаже ли се, че става дума за печеливш клон на могъща индустрия, за опит от страна на близки до правителството групи да запазят някое ново откритие в тайна от лешоядите, които вие представлявате — тогава вече играта става съвсем различна.

— Какви ги приказваш — индустрия — ново откритие?

— Много добре знаеш за какво говоря! Не сме седели със скръстени ръце, приемайки наготово информацията, която ни подхвърляхте.

„Ако наистина знаят всичко — мислеше си Меривейл, — тогава защо ни помагат?“

Сякаш дочул въпроса му, Гемел каза:

— Това, което се иска от нас, е да се опитаме да потушим пожара, преди да е стигнал твърде далеч. Оцапаме ли се веднъж, ще оцапаме и правителството, на което служим. С други думи, не виждам никакъв смисъл да се караме. Не са ме изпратили тук, за да ти се пречкам. След като си го загазил вече, по-добре ще е да ми сътрудничиш, не мислиш ли? Или си готов да поемеш цялата вина?

Изненадан от внезапното спиране и от атаката на Гемел, Меривейл помълча няколко секунди, преди да промърмори объркано:

— Виж какво, аз…

— Питам те, готов ли си да да глътнеш кукичката?

— Разбира се, че не!

— Глупости! — Гемел поклати глава. — Какво си мислиш, че не знаем защо твоят началник е избрал краткия път за ада?

— Избрал краткия път за…

— Е, скочил от шибания прозорец! Искаш ли да си изкупителната им жертва?

— Изпратиха ме тук, като ме уведомиха, че ще получа от теб пълно съдействие, докато не пристигнат попълненията — заговори обидено Меривейл. — В никакъв случай не бих могъл да окачествя като съдействие всичко, което научих до момента.

Без да откъсва поглед от него, Гемел повтори, все още с известна доза съчувствие:

— Отговори ми само — с да, или не — разполагаш ли с някаква нова информация, която променя драматично досегашните ни предположения?

— Разбира се, че не!

— Нищо ли няма да ми кажеш?

— Няма да позволя, да ме подлагаш на кръстосан разпит — възпротиви се Меривейл. — Знаеш за случая точно толкова, колкото знам аз. Дори повече! Все пак, от преди мен си на сцената.

— Моля се да ми казваш истината — отвърна Гемел. — Защото в противен случай аз лично ще се погрижа да си понесеш заслуженото. — Той се обърна, запали и излезе на шосето. Когато наново включи светлините, пред тях побягна подплашено едра черно-бяла крава. В продължение на неколкостотин метра кравата тичаше право по шосето, сетне кривна към тревата и се изгуби от погледа.

Разтревожен и дори изплашен от положението, в което можеше да се озове, ако ФБР му откажеше съдействие, Меривейл побърза да каже:

— Наистина съжалявам, ако с нещо съм те обидил. Можеш да си представиш под какво напрежение съм. Първо, смъртта на Шефа, после неочакваната заповед да поема всичко в мои ръце. Да си призная, не съм мигнал, откакто се почна.

— Успя ли да хапнеш?

— В самолета от Чикаго.

— Ще ти уредя нещо, когато пристигнем в щаба — в мотела. — Гемел посегна към микрофона под таблото. — Ще ги накарам да приготвят кафе и сандвичи. С какво предпочиташ…

— Не е необходимо — вдигна ръка Меривейл, който се чувстваше малко по-добре. Гемел изглежда се опитваше да изгради отношенията им на приятелска основа. В това естествено имаше логика. Меривейл се покашля и продължи: — Подготвил ли си някакъв план за действие?

— Тази нощ сме ограничили всякаква активност до минимум. Ще чакаме настъпването на деня и ще държим постоянна радиовръзка. Докато не си изясним какво точно е станало. Все още не можем да се доверим на местната полиция. Казах ти вече, че предпочетох да не съобщавам нищо и на момчетата от патрулната служба. Най-важната задача е да поизчистим водата, дето е била размътена преди нас.

„Размътена от моите хора“ — допълни мислено Меривейл. Тия от ФБР бяха такива нетърпими сноби.

— И нищо повече за нощта? — попита той.

— Освен ако не е абсолютно наложително. До сутринта ще пристигнат и подкрепленията.

Погледът на Меривейл се проясни.

— Подкрепления?

— От Сан Франциско изпратиха два хеликоптера на морската пехота.

— Ти ли ги поръча?

— Нали все още ви прикриваме… — рече Гемел и се ухили. — Засега ще ги използваме само за разузнаване и транспорт. Да си призная, доста зор видяхме, докато ги получим без да даваме излишни обяснения.

— Много добре — кимна Меривейл. — В Портленд ми съобщиха, че имате телефонна връзка с чифлика. Така ли е?

— Връзката е прекъсната — съобщи Гемел. — Вероятно някой от твоите хора е прерязал жицата, преди да нахлуят вътре. Още утре ще изпратим ремонтната бригада. Наши хора, естествено.

— Така. Напълно поддържам решенията, взети от теб, но нека проверим, дали не е пристигнала нова информация в щаба.

— Щяха да ми съобщят, ако имаше нещо — рече Гемел. Той почука с пръст радиоприемника, като същевременно си мислеше: „Изпратили са ми чиновник. Няма съмнение, че са намислили да го жертват, а нещастникът дори не се досеща.“