Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (64)

64

„Из Кошерния наръчник: На обществото трябва да се гледа като на жив научен материал. С една и съща етика и морал трябва да се отнасяме както към отделната клетка, така и към цялото общество.“

Джанвърт тъкмо посягаше към микрофона, все още невярващ, че връзката с цивилизацията е само на една протегната ръка, когато някъде зад него прогърмя оглушително нечий глас.

„Джанвърт!“

Той реагира мигновено, тресна вратата за да изгаси осветлението, шмугна се под таблото и насочи оръжието в мрака.

„Джанвърт, зная че ме чуваш.“

Гласът идваше от дърветата, но навън беше твърде тъмно, за да различи някакви подробности. Завладя го нерешителност. Какъв глупак беше, да остави включена светлината!

„Обръщам се към теб по високоговорител, Джанвърт — продължи гласът. — В дървото над теб е монтиран микрофон, който може да улови гласа ти. Трябва да ми отговориш веднага.“

Високоговорител!

Джанвърт се беше притаил и не издаваше звук. Това беше някакъв номер. Подканваха го да говори, за да издаде местонахождението си.

„Тук, при нас, има един човек, който би желал да поговори с теб. Слушай внимателно, Джанвърт!“

В първия миг Джанвърт не можа да познае гласа от говорителя. Всяка отделна дума беше произнасяна с такова мъчително усилие, сякаш изстискваше и последните сили на говорещия. Гласът, без никакво съмнение, принадлежеше на жена.

„Еди! Тук е Кловис. Моля те, отговори!“

Никой друг, освен Кловис, не го наричаше Еди. Всички останали използваха омразното Дребосък. Той втренчи замислен поглед в мрака. Кловис?

„Еди — продължи тя. — ако не се върнеш при мен, те ще ме отведат долу, в онова място, където… където ти… отрязват краката и останалата… — тя захлипа неудържимо. — Отрязват ти краката и останалата част от тялото, над кръста… и, о Божичко, Еди! Толкова ме е страх. Еди! Моля те, отговори! Моля те, върни се!“

Джанвърт си спомни стаята с ампутираните тела и разноцветните стъклени тръбички. Сетне главата му се изпълни с бързо сменящи се картини — търкалящата се на пода глава, разкъсаното тяло, неговите собствени крака, опръскани с червеникав сок…

Той се сгърчи и повърна.

А гласът на Кловис продължаваше да го умолява.

„Еди, моля те, обади се! Моля те! Не им позволявай да направят това с мен. О, Боже! Защо не отговаря?“

„Защото не мога“ — помисли си Джанвърт.

Но друг изход нямаше. Трябваше да направи нещо. В колата вонеше нетърпимо от повърнатото, гърдите му пареха, но главата му се беше прояснила. Той се изправи и се подпря с ръка на таблото.

— Хелстрьом! — извика Джанвърт.

„Тук съм“ — това беше първият глас, който бе заговорил.

— Какви гаранции имам? — попита Джанвърт. Той опипа с ръка за дръжката на вратата. Да можеше да включи това проклето радио.

„Ако се върнеш, няма да сторим нищо лошо на мис Кловис и на теб — каза Хелстрьом. — Ние никога не лъжем за подобни неща, мистър Джанвърт. Естествено, ще се наложи да ви задържим, но никой от вас няма да пострада. Ще позволим на двама ви да контактувате по между си, по такъв начин, какъвто намерите за добре, но ако не се върнеш незабавно, ще изпълним заплахата си. Ще го направим, макар и с чувството на дълбоко съжаление. Отношението ни към възпроизвеждащия ампутат доста се отличава от вашето. Повярвай ми.“

— Вярвам ти — отвърна Джанвърт. Беше се опрял, разколебан, на вратата. Ако я отвори и сграбчи микрофона, какво ще направят онези? Сигурно преследвачите вече са наблизо. Щом са разположили говорител сред клоните на дървото, вероятно разполагат с някакви средства, за да го наблюдават. Следователно, трябваше да вземе предпазни мерки. Джанвърт вдигна плененото оръжие, възнамерявайки да прочисти района наоколо, преди да отвори вратата. Стараеше се да не мисли за Кловис. Но онази стая… Пръстът, опрян върху спусъка, отказваше да се подчини. Онази ужасяваща стая, с накълцаните тела! Отново почувства гадене.

От говорителя се носеше гласът на Кловис. Тя плачеше, умоляваше го и повтаряше името му.

„Еди… Еди… Еди… моля те, помогни ми. Не им позволявай…“

Джанвърт затвори очи. Какво да направя?

Докато търсеше отчаяно изход, той внезапно почувства остро парене в гърба и дясната страна, някъде отдалеч се разнесе тихо бръмчене, което го последва през цялото време, докато се свличаше надолу, към прашния път, за да изчезне накрая, заедно с всички останали звуци.