Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (17)

17

„Из записките на Нилс Хелстрьом: Сред милиардите живи същества на планетата само човекът осъзнава своето съществуване. Той се измъчва от безброй въпроси, защото за разлика от насекомите, е неспособен да приеме, че единственият смисъл на живота е самият живот.“

Още от самото начало тази задача не се понрави на Тимиена Гринели. Не я тревожеше мисълта че ще работи с Карлос (и друг път бяха действали заедно), а по-скоро я притесняваше това, как ще прекарват свободното време. Като млад, Карлос се бе радвал на забележителна привлекателност и с годините не бе изгубил убеждението, че умее да се харесва на нежния пол.

С други думи, Тимиена не си правеше никакви илюзии, че времето извън работата ще се превърне в игра на криеница. Гринели не се мислеше за олицетворение на фаталната жена, но от опит знаеше, че притежава известен магнетизъм. Имаше издължено лице, което щеше да е грозновато, ако не го озаряваше личността, криеща се зад него. Тази личност осъществяваше контакт с външния свят с помощта на чифт кристално чисти зелени очи. Тялото й беше стройно, имаше светла кожа, от която се излъчваше женственост и чувственост, способни да запленят немалко мъже, включително и Карлос. Косата й беше тъмнокестенява и Тимиена предпочиташе да я прибира с шапка или барета.

Тимиена беше фамилно име със славянски произход и означаваше „потайна“. Името напълно й подхождаше. Винаги предпочиташе да е в сянка.

С решението си да изпрати екип от двама души, Меривейл неволно бе издал, че мисията крие опасност. Никак не й се понрави и онова, което прочете в папката и документите по случая Хелстрьом. Твърде много сведения произхождаха от втора или трета ръка. Повечето имаха полу-официален характер. От тях направо лъхаше на аматьорство. А в тяхната работа аматьорството беше престъпен грях.

„Но защо само двама? — беше възразила тя. — А местната полиция? Не можем ли да пуснем съобщение за изчезнал в района…“

„Шефа не иска и да чуе за това“ — прекъсна я Меривейл.

„Така ли каза?“

Лицето на Меривейл потъмня от яд. Знаеше, че го обвиняват в персонализация на заповедите на началството.

„Беше пределно ясен по въпроса! Трябва да се пипа крайно предпазливо.“

„Не виждам какво пречи ако поискаме официално издирване. Портър е посетил района. А след това е изчезнал. Ако може да се вярва на някои от сведенията, и други хора са изчезвали в този район. Ето например, онова семейство с двете деца…“

„За всеки един от предишните случаи е било намерено логично обяснение, Тимиена — прекъсна я Меривейл. — За съжаление, логиката и действителността рядко съвпадат. Ние се интересуваме само от последното и ще приложим максимални усилия за да се доберем до истината.“

„Никак не ми харесват тези логични обяснения — заяви Тимиена. — Пет пари не давам за измислиците на местните тъпанари.“

„Говоря за нашите източници на информация“ — поправи я Меривейл.

„С други думи, ще трябва да си заложим животите на карта отново — заключи тя. — Какво мисли Карлос?“

„Защо не го попиташ сама? Насрочил съм кратко съвещание в 11 часа. Джанвърт и Кар също ще присъстват.“

„И те ли участват?“

„Те са на резервната скамейка.“

„И това не ми харесва. Къде е Карлос?“

„В архивите, доколкото ми е известно. Имаш един час, за да се запознаеш със случая.“

„Merde^[1]!“ — промърмори тя и изхвърча навън.

Но и Карлос не можа да й бъде от особена полза. За него случаят беше „рутинен“. Всъщност, Карлос винаги се отнасяше така към работата — сякаш е чиновник в учреждение и трябва да отхвърли досадна задача. Прочиташ материала и изучаваш всички карти. Нищо чудно, че вече се ровеше из в архивите. Дори умът му беше на архивар.

Полетът до Орегон и пътуването с фургона напълно оправдаха очакванията й. Карлос не пропускаше нито една възможност да пусне ръка. Тимиена се принуди накрая да излъже, че е прихванала някаква заразна венерическа болест по време на предишната си задача. Карлос естествено не й повярва и тогава тя му заяви хладнокръвно, че ако не престане, ще го застреля. За по-голяма тежест извади от кобура малкия белгийски пистолет, с който никога не се разделяше. Нещо в поведението й му внуши, че не се шегува. Но настроението и на двамата се развали.

Виж, работата беше нещо друго, и когато потегли, издокаран в смешните си дрехи на зяпач на птици, Тимиена чистосърдечно му пожела успех. Ала през целия ден, докато се преструваше, че рисува, тя усещаше нарастващо безпокойство. Нямаше никаква конкретна причина, с която да обясни страховете си. Всичко наоколо будеше тревогата й. Струваше й се, че буквално подушва заплахата. А и Карлос бе пропуснал да уточни, кога смята да се върне. Изглежда всичко зависеше от онова, което щеше да открие в чифлика.

„Ще се върна веднага щом се стъмни — уверяваше я той. — А ти се постарай да бъдеш добра съпруга и си рисувай шарените картинки, докато аз зяпам по птичките. Защото, когато се върна, ще ти разкажа много потайни неща за птиците и пчелите.“

„Карлос!“

„Ох, моя любов, някой ден ще те науча да произнасяш това име с истинска страст.“ — След тези думи копелдакът я потупа по бузата и се отправи към гората.

Тимиена го проследи с поглед, докато се прокрадваше нагоре по затревения хълм. Денят отрано беше горещ и изпълнен с онова характерно мързеливо жужене на насекоми, което предвещаваше още по-големи горещини. Младата жена въздъхна и отвори кутията с акварелите. Всъщност, наистина я биваше в рисуването и не веднъж й се беше случвало да се увлича по натуралистичните пейзажи. А и хвърчащите наоколо златисти пеперуди бяха наистина необикновено примамливи.

Някъде по пладне тя остави за известно време рисуването и си приготви набързо обяд от резенчета твърдо сварени яйца и кисело мляко — от хладилната чанта във фургона. По време на кратката почивка тя остана вътре — макар че беше твърде задушно — за да провери приборите. За нейна изненада антирадарното устройство, което се включваше автоматично, показваше наличие на радарно излъчване в района около чифлика. Сигналът, съвсем недвусмислено беше насочен право към техния лагер.

Радарно наблюдение от чифлика?

Тя определи откритието като особено тревожно и дори си помисли, че ще е най-добре, ако тръгне веднага да търси Карлос. Другата възможност бе да включи радиовръзката и да докладва за това в щаба. Уверена бе, че в щаба ще могат да хвърлят повече светлина върху откритието. А и Карлос й бе наредил да остане в лагера. Новозавладялата я нерешителност засили още повече подсъзнателната й тревога. Усещането за надвиснала опасност ставаше все по-осезателно. Струваше й се, че нещо я предупреждава да напусне час по-скоро това място. Да изостави лагера и да побегне накъдето й видят очите! Този лагер беше като голяма и лесна мишена.

По здрач Тимиена сгъна скицника, прибра го заедно с боите в кабината и се намести на шофьорската седалка. Радиоприемника загря само за няколко секунди и почти веднага тя засече допълнителен сигнал на нейната вълна на прослушване. Още щом премина на предаване, сигналът се усили и заглуши нейният. Индикаторът за подслушване издаде протяжен вопъл. Тимиена побърза да изключи радиоапарата и се загледа през здрача към чифлика. Макар да не се виждаше от лагера, тя усещаше злокобното му присъствие.

И все още никаква следа от Карлос.

Само след минути ще се спусне мрак. Тя опипа нервно малкия револвер кобура на предмишницата й.

Защо, по дяволите, се бавеше Карлос?

Тя изключи светлините на фургона и постепенно мракът я обгърна. Радар в посока на чифлика. Заглушаващ сигнал на радиопредавателя. Положението се спичаше. Тя се изправи рязко, приближи безшумно задната врата и се спусна откъм противоположната на чифлика страна. Фургонът остана като стена зад нея, прикриваща я от всякакви възможни наблюдения. Приведе се и запълзя сред тревата. Още през деня бе забелязала пасящото в равнината стадо и сега се насочи право към него, сякаш водена от сигурен инстинкт. Израсла бе в една животновъда ферма в Уайоми и макар да бе привикнала да доближава животните яхнала кон, не изпитваше никакъв страх от тях. Заплахата по-скоро идеше откъм гърба й, където бе разположен чифликът на Хелстрьом. Кравите щяха да й предоставят така необходимото прикритие и маскировка от радарното следене. Ако Карлос се върне, вероятно първо ще запали осветлението във фургона. Предпочиташе да го изчака на откритото пасбище. Ала кой знае защо не вярваше, че Карлос ще се върне. Цялата тази ситуация изглеждаше ужасно объркана, така беше още от самото начало и време бе да се вслуша в инстинкта си за самосъхранение.