Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (11)

11

„Из дневника на Нилс Хелстрьом: Пиша тези редове завладян от напразна самонадеяност. Опитвам се да си представя изследователите, които ще ги четат. Да разбера, дали са рожба на въображението ми, или наистина съществуват в необозримото бъдеще. Вече не се съмнявам, че Кошерът трябва да запази способността за възприемане на информация чрез четене за продължително време, може би завинаги. Друг е въпросът, дали подобна способност би могла да служи на една вечна идея. Може би ще дойде ден, когато моите думи още ще съществуват, но няма да има кой да ги чете. Ала и това е малко вероятно, защото много преди това материалът, на който са нанесени мислите ми, ще бъде използван за други цели. Значи наистина само от самонадеяност се обръщам към моя въображаем бъдещ читател. Дали желанието да пиша не е пробудено от подсъзнателното усещане, че отреденото ми време изтича? В едно съм напълно съгласен с моята майка-първосъздателка — когато решаваме проблема с Външните, не бива да им се противопоставяме, а да търсим път за компромис и постепенно да ги приобщаваме към нашето общество. В тази насока съм съсредоточил усилията си и ако вие измените на тези принципи, може би все още не е късно да се вслушате в моя съвет.“

Една млада работничка-пазач прекъсна дрямката на Хелстрьом. Беше забелязала на екрана за наблюдение Външен, навлязъл в територията на Кошера. Клетката, която обитаваше Хелстрьом, бе напълно затворена и осигуряваше комфорта, полагащ се на един специалист. Работничката, която бе дошла да го извести лично, предаде важната информация с отсечените, безшумни движения, с които се характеризираше езика на жестовете, използван в Кошера.

Нашественикът се бе разположил на хълма над централната част от Кошера. Използваше бинокъл, за да огледа местността. Бяха го проследили от външния периметър, след като се бяха задействали датчиците в подземния тунел. Оставил бе своя съдружник при фургона на пътя за Фостървил.

Цялото послание отне не повече от три секунди.

Хелстрьом въздъхна, надигна се от меката и топла постеля и даде знак, че е приел съобщението. Работничката-пазач напусна клетката. Хелстрьом пресече бос хладния под, което му помогна да се отърси от сънливостта и активира монитора, свързан директно с външните датчици на Кошера. После съсредоточи вниманието си върху мястото, посочено в съобщението.

В първия момент се затрудни да открие Външния нашественик сред високата трева. Светлината в този час на деня падаше под неблагоприятен за наблюдение ъгъл. Дори се зачуди, дали работничката-пазач не беше сбъркала екраните. От време на време пазачите развиваха прекалена чувствителност и нервност, но все още не бяха допускали грешка, нито пък бяха подавали фалшива тревога.

Хелстрьом разгледа внимателно високата трева. На пръв поглед изглеждаше недокосната. Изминаха няколко секунди, после нещо се раздвижи сред храстите на билото. Сякаш цялата сцена в миг се промени и Хелстрьом забеляза нашественика — Външният се беше облякъл в дрехи, които се сливаха с тревата и това със сигурност не беше случайно. Повече от седемдесет години кошерен живот бяха превърнали превърнали необходимостта от запазване на великата тайна във втора природа при Хелстрьом. Беше съумял да развие изострено чувство за предпазливост много преди да напусне Кошера и приемайки фалшива самоличност, да заживее сред Външните. И ето че сега, още щом зърна нашественика, Хелстрьом побърза да нахлузи сандалите, закопча бялата лабораторна престилка и се приготви да излезе навън. Докато се обличаше, погледна към светещия кристален циферблат на стената — 2:59 следобед.

Отново се замисли за нашественика. Ако и този изчакваше както предишните, щяха да го приберат по тъмно. Хелстрьом си взе бележка да изпрати по-рано тази вечер групата за нощно помитане и да я предупреди за новопоявилият се обект. Кошерът най-сетне трябваше да научи с каква цел се появяват тук тези Външни.

Преди да излезе от клетката, Хелстрьом прегледа още веднъж външния периметър и зърна далеч в равнината паркирания фургон, и седналата край него жена, със скицник в ръка. Увеличи изображението и мигновено забеляза нервните движения, с които жената скицираше, както и предпазливите, нетърпеливи погледи, които скришом хвърляше в посока към долината и Кошера. Ще трябва да приберат и нея. Какво пробуждаше подозренията им към чифлика? Кой стоеше зад всичко това? Имаше определен професионализъм в действията на тези нашественици, който все повече тревожеше Хелстрьом.

Той преглътна замислено, докато ровеше в себе си за подходящия инстинкт, с който да посрещне тази нова опасност. Кошерът бе силен и прикрит добре, за да не буди ничие подозрение, но само той знаеше колко е уязвим и колко крехки ще са защитните му сили, срещу евентуално разкритие от страна на Външните.

Той плъзна поглед из клетката. Помещението, което обитаваше, бе едно от най-просторните в сложния развъден комплекс, изграден под територията на чифлика и близките хълмове. Именно от тук бяха започнали първите колонисти, на това място бе завършила многовековната им миграция, под предводителството на неговата майка-първосъздателка.

„Време е да престанем да бягаме, мои събратя-работници. Ние, които живяхме близо триста години потайно двойно съществуване сред Външните, разделени, готови да побегнем при първия признак на подозрение, най-сетне се събрахме на това място, което ще се превърне в наше убежище и ще ни дари със сила.“

Тя беше признала, че е била споходена от видение и чест гост в сънищата й бил самият свети Мендел „чийто слова ни разкриха онази истина, която дълбоко в себе си сме прозрели отдавна“.

Обучението, което бе получил в ранните си години Хелстрьом, още преди да бъде изпратен Отвън, бе озарено от мислите на неговата майка-първосъздателка.

„Най-добрите трябва да се съчетават с най-добрите. Само по този начин ще се сдобием със специализирани работници във всяка отделна област, които са ни необходими по пътя към изграждането на Кошера.“

В зората на онзи студен априлски ден на 1876, когато започнали да разширяват естествено оформените пещери под чифлика, полагайки основите на първия Кошер, тя им казала:

„Ние ще усъвършенстване нашия път и така ще се превърнем в смирените, за които някой ден земята ще разтвори обятията си“.

Клетката, която му бе отредена, съществуваше още от онези първи дни, макар работниците, а също и неговата майка-първосъздателка отдавна да бяха поели своя път към резервоара. Клетката бе дълга шестнадесет фута, широка двадесет и два и висока осем. Не беше съвсем правоъгълна, защото бе пригодена към един от ръкавите на естествено съществувалата подземна пещера. Врата имаше само от едната страна, а в стената към другия ръкав бяха вградени тръбите и комуникационните съоръжения. От първоначалния гранитен лабиринт Кошерът бе разширен на дълбочина близо една миля, а външният му периметър надвишаваше две мили под нивото на трите хиляди фута. По същество, това беше гигантски подземен развъдник, в който обитаваха близо петдесет хиляди работници (и тази цифра далеч надхвърляше дори най-смелите надежди на неговата майка-първосъздателка), интегрирани до съвършенство в една сложна структура, съдържаща собствени подземни цехове, хидропонни градини, лаборатории, генетични центрове и дори цяла подземна река, която ги снабдяваше с така необходимата им енергия. Отдавна бяха изчезнали гранитните стени на първоначалните пещери. Всички стени бяха еднообразно гладки, полирани и оцветени в сиво, до една излети от свръхиздръжлив лепкаво-растителен бетон — тяхно собствено производство.

С годините, стените в клетката на Хелстрьом постепенно бяха изрисувани в най-различни проекти, скици и графики, отразяващи различни периоди от развитието на Кошера. Не бе изтрил нито една от тях, безсмислено своеволие, което Кошерът прощаваше само на единици от специализираните си работници. Наслоени една върху друга, тези рисунки и скици сякаш бяха станали плът, от най-жизнената плът на Кошера.

Макар да разполагаше с повече пространство от останалите, мебелировката в клетката не се отличаваше от стандартната навсякъде из Кошера — легло, сглобено от лепкаво-растителни планки, покрито с мек пенест матрак, няколко кресла с подобна конструкция, бюро с твърдо, керамично покритие, дванадесет метални шкафа, произведени Отвън (макар нетипични за Кошера, Хелстрьом беше привикнал с тях), пултът с многобройните монитори и записващото устройство, което имаше пряка връзка с централния компютър. Гардеробът с донесени Отвън дрехи, поставен в ъгъла, показваше, че клетката е обитавана от работник-специалист, който защитаваше интересите на Кошера извън неговите граници, в чуждия и страшен свят отвъд. Като се изключат двете настолни лампи, едната на бюрото, а другата до пулта, стаята бе осветена от луминисцентните тръби, разположени на тавана по протежение на една от стените — стандартното осветление за всички галерии, тунели и клетки в Кошера.

Стига да пожелаеше, можеше да се премести в една от новите, далеч по-комфортни клетки в долните нива, но Хелстрьом бе привикнал с това място, в което живееше от времето, когато неговата майка-първосъздателка се бе отправила към резервоара, „за да се слее в едно със своя народ“…

Хелстрьом крачеше бавно из стаята, замислен за нашественика. Кой стоеше зад този човек? Едва ли бе дошъл тук, подтикван от обикновено любопитство. Хелстрьом долавяше присъствието на някаква могъща Външна сила, която бавно, но неумолимо обръщаше своето внимание към Кошера.

Даваше си сметка, че не бива да протака повече с отговора. Работниците-пазачи ставаха все по-раздразнителни и неспокойни. Нуждаеха се от заповеди и от усещането, че са предприети необходимите ответни действия. Хелстрьом застана пред пулта, закодира инструкциите си и ги въведе в комуникационната система. По този начин инструкциите бяха разпратени навсякъде в развъдника. Останалите специалисти щяха да поемат нещата в свои ръце. Работниците, посочени в съобщението, щяха да прочетат подаваните с езика на жестовете сигнали върху своите екрани. Беззвучният език на Кошера щеше да ги призове на всеобща защита.

Подобно на повечето специалисти, Хелстрьом си даваше ясна сметка, за това колко крехка е в действителност отбранителната способност на Кошера. Именно тази мисъл го изпълваше сега със страх и той завидя на обикновените работници заради тяхното невежество и душевно спокойствие, породено от ограничената отговорност.

Подтикван от завладелия го страх, Хелстрьом дръпна едно чекмедже на шкафа и извади папката с надпис „Джулиъс Портър“. Най-отгоре бе поставен печат със стилизирана изображение на резервоара, което даваше да се разбере, каква е била съдбата на портъровата плът. Така генетичният материал на Портър бе останал неизползван от Кошера и единствената следа, от неговото кратко пребиваване тук, бе усещането за тайнствена заплаха, останало неизяснено до края. Кой знае защо появата на новия нашественик бе накарала Хелстрьом да се замисли за Портър. Хелстрьом се доверяваше напълно на подобни инстинкти. Той плъзна поглед по ситно изписаните с кода на Кошера редове. Портър бе носил със себе си документи за самоличност, идентифициращи го като сътрудник на компанията „Блу девил“ от Балтимор, специализирана в производство и пласмент на фойерверки. Някъде в края на разпита бе споменал нещо за някаква „агенция“. И тази агенция, ако се съдеше по обърканите му думи, щяла да отмъсти за него.

Агенция.

За пръв път Хелстрьом съжали, че бе прибързал с изпращането на Портър в резервоара. Коравосърдечна и безотговорна проява от негова страна.

Идеята да се използват преимуществата на болката, за да бъде изтръгната информация от друго същество, беше в разрез с емоционалния баланс на Кошера. Болката, естествено, не беше непознат феномен. Появяването й у някой работник за по-продължителен период означаваше, че той трябва да се отправи към резервоара. Външните обаче, не разсъждаваха по този начин. Именно това бе едно от основните различия на Кошера. Едно същество убиваше друго за да яде и да оцелее. Това убийство предизвикваше и болка, но тя бе краткотрайна. Безсмислено бе да бъде продължавана изкуствено. О, да — понякога законите за оцеляване можеха да налагат други начини на поведение, но Кошерът предпочиташе да ги избягва.

Хелстрьом прибра папката, доближи комуникационния пулт и се свърза с дежурните от наблюдателното гнездо в хамбара. Комуникационната система, изцяло конструирана в Кошера, се отличаваше със своята функционалност, и Хелстрьом я огледа със задоволство, докато чакаше отговора. В този момент на екрана се появи лицето на Стария Харви. Гласът му леко потреперваше. Стария Харви трябваше отдавна да се е отправил в резервоара, но все отлагаха този момент, заради неговите умения и опит, от които Кошерът се нуждаеше непрестанно. И изглежда, сега повече отвсякога. Стария Харви беше един от първите размножители. Навсякъде из Кошера можеше да се срещне негов наследствен материал. Но освен това, Стария Харви бе един от малкото, които познаваха и разбираха Външния свят и именно той бе вдъхновителят и създателят на кошерната система за сигурност.

Разговаряха открито чрез вътрешната връзка. Не съществуваше никаква възможност Външните да проникнат със своите подслушвателни устройства през електронната завеса. В тази насока кошерните специалисти бяха задминали далеч колегите си Отвън.

— Вече си научил за нашественика — поде Хелстрьом.

— Да.

— Предполагам, че го следиш лично.

— Да. Изпратих един работник-пазач да те уведоми.

— Какво прави той в момента?

— Наблюдава. С бинокъл.

— Имаме ли някои от нашите навън?

— Не.

— Някаква външна активност по програма?

— Очакваме доставка — диамантови глави за сондата от петдесет и първо ниво.

— Не я прибирайте преди да ме уведомите.

— Разбрано.

— Възможно ли е той да носи със себе си някакъв прибор, с помощта на който действията му да бъдат следени отдалеч?

— Портър не носеше подобен прибор.

Хелстрьом сподави надигналото се раздразнение, но отбеляза, че Стария Харви също бе направил връзката с Портър.

— Друго исках да кажа — проверена ли е тази възможност?

— Не напълно, но в момента проверяваме.

— А, значи пипате здраво.

— Разбира се.

— Ще ми съобщиш веднага щом приключиш с проверката.

— Да.

— А какво е положението над нас? — попита Хелстрьом. — Някакви самолети?

— Два реактивни лайнера, които прелетяха преди час.

— Някакви данни за въздушно наблюдение?

— Никакви. И двата самолета бяха пътнически.

— Как мислиш, нашественикът готви ли се да остане по-дълго?

— Взел е раница с храна. Вероятно ще изчака настъпването на нощта, преди да си тръгне. От време на време го удряме с ниско-честотни вълни, за да го държим в тревожно състояние.

— Чудесно. — Хелстрьом кимна доволно. — Продължавайте с ултразвука. Колкото по-изнервен е, толкова по-лесно ще греши. Но внимавайте да не прекалите — иначе ще го прогоните преди тъмното.

— Разбирам — отвърна стария Харви.

— Така, а какво ще правим с жената във фургона?

— Държим я под непрестанно наблюдение. Нашественикът идва точно от тази посока. Предполагаме, че двамата са свързани. — Той се изкашля, за да прочисти гърлото си и по странния, дълбок звук можеше да се съди за напредналата му възраст. Хелстрьом внезапно си спомни, че Стария Харви бе на повече от двеста години, а това бе наистина много, като се имаше пред вид, че първите колонисти не са разполагали със съвременните научни познания на Кошера, за удължаване на живота.

— Без съмнение са свързани — рече Хелстрьом.

— А може би са само невинни туристи? — предположи стария Харви.

— Вярваш ли, че е възможно? — запита го Хелстрьом.

Последва продължителна пауза.

— Не съвсем — отвърна накрая Харви. — Но не е изключено.

— Според мен, идват от там, откъдето се появи и Портър.

— Какво ще кажеш, ако изпратим наши хора на изток, за да хвърлят око на тази компания за фойерверки „Блу девил“?

— Не. Не бива да разкриваме мащабите на нашето влияние. Смятам, че трябва да действаме крайно предпазливо в този случай. Особено ако тези двамата наистина са тук, за да научат какво е станало с Портър.

— Май действахме прибързано с него.

— Да си призная и аз се укорявам за това — кимна Хелстрьом.

— Какво представлява тази агенция, за която спомена Портър?

Хелстрьом се замисли. Точно този въпрос тревожеше и него. В последните си минути Портър буквално ги бе залял с объркана информация. Гледката бе доста неприятна и донякъде бе ускорила изпращането му в кланицата и резервоара. Може би настъпилата тогава бъркотия бе замъглила смисъла на онова, което им бе признал. Нито един жител на Кошера не би се държал по такъв начин, пък бил той и най-обикновен работник, неспособен дори да се изразява на езика на Външните. Портър ги бе заплашил, че съвсем скоро агенцията ще ги спипа. Агенцията била всемогъща. „Вече знаем за вас! — крещеше той. — Краят ви е близо!“ Всъщност, Портър беше първият Външен, надзърнал в потайните механизми на Кошера и отвращението му пред онова, което бе видял и което бе неизменна част от живота в Кошера бе разтърсило дълбоко Хелстрьом.

„И аз отвърнах с истерия на неговата истерична реакция — помисли си Хелстрьом. Никога повече не бива да го правя.“

— Тези двамата ще ги разпитаме внимателно — заяви той. — Може би те ще ни разкажат повече за агенцията.

— Смяташ ли, че не рискуваме нищо, като ги пленим? — запита Стария Харви.

— Необходимо е.

— Да не обсъдим ли и други възможности.

— Какво предлагаш?

— Внимателно опипване от нашите хора на изток, а на тези двамата ще хвърлим прах в очите. Защо да не ги поканим и да ги запознаем с нашата легална работа на повърхността. Съмнявам се да докажат по какъвто и да било начин, че сме свързани с изчезването на техния колега.

— Не можем да сме сигурни — възрази Хелстрьом.

— Но реакцията им щеше да е различна, ако знаеха, че носим вина.

— Те го знаят — рече Хелстрьом. — Не знаят само как и защо сме го сторили. Никакво хвърляне на прах в очите няма да помогне на този етап. Ще продължават да ни досаждат като мухи на труп. Най-важното сега е да печелим време. Ще информирам за всичко нашите хора Отвън, но ще ги предупредя да действат изключително предпазливо. По-добре да пожертваме Кошера, отколкото да изгубим всичко.

— Щом е така, бих желал да отбележиш, че аз оставам на друго мнение — рече Стария Харви.

— Ще бъде отбелязано и взето пред вид.

— Няма съмнение, че след тези ще пристигнат други.

— Вярно.

— И всяка нова група ще бъде по-опитна от предишната, Нилс.

— Така е. Но, както ни учат нашите специалисти, колкото е по-голям опитът, толкова повече се стеснява кръгозорът. Съмнявам се, че още първите проучвания са били извършвани със съгласието на централните структури на тази агенция, която иска да научи повече за нас. Не след дълго, обаче, те ще изпратят някой, който знае всичко, което искаме да научим за онези, които си пъхат носа в нашите работи.

Съдейки по объркването на Стария Харви, той не бе предвидил подобна възможност.

— И ти смяташ да плениш този някой и да го поставиш под контрол?

— Трябва да го направим.

— Това е опасен залог, Нилс.

— Обстоятелствата налагат да рискуваме.

— Двойно по-голямо е несъгласието ми — отвърна Стария Харви. — Живял съм Отвън, Нилс. Познавам ги добре. Планът ти ми се вижда крайно рискован.

— Ще предложиш ли друга възможност, с по-ниска степен на риск? Преди да отговориш, обмисли внимателно всички фактори и вероятно последствия от всяко наше действие. Допуснахме грешка с Портър. Сметнахме го за един от онези Външни, които и преди сме залавяли и изпращали в резервоарите. Само благодарение съобразителността на водача на нощната група бяха известили и мен за залавянето му. Така че, грешката в този случай е само моя, но последствията от нея засягат всички нас. Вече нищо не може да бъде променено. Проблемът още повече се усложнява от това, че не можем да премахнем всички следи, които сочат, че Портър е изчезнал някъде тук. В предишните случаи, без изключение, винаги успявахме да вземем предпазни мерки. Липсата на затруднения по-рано изглежда бе приспала бдителността ми. Известно е, че продължителна поредица от успехи винаги води в края на краищата до погрешни решения. Знаех го и въпреки това сгреших. Но не смятам да променя настоящата си позиция относно действията, които трябва да предприемем, защото стигнах до това решение взимайки пред вид и допуснатата грешка. Готов съм, естествено, да се подчиня и да отстъпя заемания пост.

— Нилс, съвсем не предлагам да…

— Тогава изпълнявай заповедите ми — прекъсна го Хелстрьом. — Макар да съм мъж, в момента аз управлявам Кошера, по нареждане на моята майка-първосъздателка. Тя настоя да заема този пост, а до този момент всички нейни предвиждания се оказаха точни. Докато сондирате жената и фургона с ултразвук, проверете дали не носи в себе си плод.

— Нилс, — отвърна малко нацупено Стария Харви, — знам добре, че непрестанно се нуждаем от свежа кръв. Веднага ще изпълня заповедта ти.

Хелстрьом пусна клавиша за връзка и лицето на Стария Харви изчезна от екрана. Макар понякога склонен към волности, когато се налагаше Стария Харви знаеше как да се подчинява и да заглушава гласа на инстинкта за самосъхранение, пораждан от заложените у всеки първични страхове. Именно тук се криеше превъзходството им пред онези представители на човешкия вид, които бяха израснали Отвън, в „дивото общество“, както го наричаха в Кошера, и бяха подлагани на непрестанни ограничения и забрани. Човек напълно можеше да се уповава на Стария Харви в подобни кризисни ситуации.

Хелстрьом въздъхна, осъзнал за пръв път истинската тежест на бремето, което бе понесъл — близо петдесет хиляди жители на Кошера в този момент зависеха от неговите решения. Той се заслуша, напрегна всички сетива, опитвайки се да установи дали животът вътре в Кошера тече както обикновено. Шумът, който стигаше до ушите му, бе като тихо жужене на излезли за прашец пчели в горещ следобед. Имаше нещо успокояващо в този шум, нещо, което го изпълваше с вътрешна увереност. Но точно сега, тази увереност не му бе достатъчна. Усещаше скритата тревога във всяка една от инструкциите, които изпращаше към всички краища на Кошера. И тази тревога нарастваше като снежна топка, за да се върне отново при него. Не, покоят наоколо бе само привиден.

Необходимостта да действат предпазливо на всяка крачка бе постоянно бреме за Кошера и всеки един от неговите обитатели. Хелстрьом също носеше своята част от тази почти непосилна тежест, оставена му в наследство от неговата майка-първосъздателка и онези, които бе избрала за да му бъдат учители. В началото, Хелстрьом беше от малкото, които се противопоставяха на идеята за заснемането на серия от документални филми. Опасяваше се, че това може да събуди излишни подозрения. Но накрая и той позволи да бъде увлечен от идеята, изразена накратко с кошерния афоризъм: „Кой би могъл да разбира по-добре насекомите от човек, роден в Кошера?“ — и дори бе въодушевен от възможностите, които разкриваше филмопроизводството. Кошерът неизменно се нуждаеше от този причудлив символ на силата — парите. Всеки един от филмите прибавяше значителна сума към техните банкови сметки в Швейцария. Парите бяха предназначени само за ресурсите, които можеше да им предостави Външният свят — и най-вече диамантови глави за техните подземни сонди. За разлика от дивото общество обаче, Кошерът търсеше хармонично съжителство с обкръжаващата среда, опитваше се да бъде полезен на тази среда и тъкмо по този начин да спечели съдействието й в полза на Кошера. Несъмнено тази изградена с десетилетия връзка щеше да им помогне и в тези трудни времена. Филмите не бяха грешка! — мислеше си Хелстрьом. В тях дори имаше нещо забавно и поетично — да изплашат, макар и прикрито, Външните, да им покажат реалността под формата на филм, да им разкажат за многообразието от насекомни популации и по този начин да им внушат, макар и подсъзнателно, уважение и страх пред тази природна сила.

Неволно той си припомни думите, които бе настоял да изпишат в послеслова към последния им филм: „В едно идеално общество няма нито чувства, нито съжаление. Не бива да се прахосват безценни ресурси заради онези, които са надживели своята полза“.

И ето че сега тези нашествия Отвън напомняха на Хелстрьом за атаки на търтеи, които всеки кошер би срещнал с яростна съпротива. Защото в кооперативното общество съдбата на всеки един член е неразривно свързана със съдбите на всички останали.

„Трябва незабавно да се кача горе — рече си той. Трябва да поема лично командването на центъра и да предприема защитни действия.“

Внезапно завладян от решителност, той се отправи към най-близката обществена баня, изкъпа се редом с неколцина химически кастрирани работнички, използва създадения в кошера депилатор за да почисти лицето си от косми и се върна в клетката. Облече се в далеч по-тежките и неудобни Външни дрехи — светлокафяви панталони, бяла памучна риза, тъмносив пуловер и бежово кожено сако. Обу чорапи и чифт леки кожени обувки, произведени в Кошера. Преди да излезе, отвори едно от чекмеджетата и извади малък автоматичен пистолет, който прибра в джоба на сакото. Оръжията на Външните имаха далеч по-голям обсег от парализатора, а освен това можеха да бъдат използвани за сплашване, тъй като им бяха познати.

След като приключи с обличането, Хелстрьом напусна клетката и пое по коридорите, изпълнени с познатия шум на кошерен живот. Пресече няколко нива с хидропонни инсталации, чиито врати бяха широко разтворени за да облекчават достъпа на берачите. Хелстрьом пътьом надникна вътре, където кипеше активна работа. Пълнеха огромни кошници със соеви семена. За някой Външен сцената би изглеждала малко объркана, но всъщност никой не се мотаеше, не разговаряше, нямаше разпилени кошници, нито блъскащи се работници. Пълните кошници се поставяха в отвори в насрещната стена, откъдето ги вдигаха нагоре за по-нататъшна обработка. Сигналите и заповедите се предаваха единствено чрез езика на жестовете. Погледнато с опитното око на кошерен специалист, това което ставаше в залата, бе неоспоримо доказателство за превъзходството на изградената социална организация. Всички работници бяха химически стимулирани, кастрирани, нито един не изпитваше глад (хранителните конвейери бяха малко по-нататък, в дъното на главна галерия) и изпълняваха задълженията си с ясното съзнание, че онова, което вършат е жизнено важно за целия Кошер.

Отвъд това ниво движението на Хелстрьом наподобяваше елегантен танц сред постоянно влизащите и излизащи работници. Тук нямаше точно разписание за работа. Работниците си тръгваха сами веднага щом огладнееха, или почувстваха умора. Други незабавно заемаха освободените места. Всеки знаеше какво се изисква от него.

Когато стигна асансьорната шахта — беше от старите модели с отворена врата — той спря, за да даде път на лабораторния екип пренасящ реплантационните семена, който се бе отправил към хидропонните съоръжения. Не биваше нито за миг да се забавя поддръжката на хранителния цикъл, който лежеше в основата на тяхното оцеляване.

Хелстрьом забеляза една празна кабина и пристъпи вътре в движение. Тук в асансьора тежкият животински мирис на Кошера, изсмукван и абсорбиран, преди да бъде изхвърлен навън в замяна на свеж въздух, бе далеч по-осезателен, което означаваше, че шахтата пропуска в долните нива и ще трябва да бъде ремонтирана. Поддръжката на съоръженията бе една почти непосилна задача, но в никакъв случай не биваше да я игнорират. Хелстрьом си отбеляза да обърне внимание на асансьорната работилница. Само след две минути той достигна подножието на хамбара-студио, съсредоточил цялото си внимание върху тревожния проблем.

„Не бива да прибързваме с изпращането на тези нови нашественици в резервоара“ — реши той.