Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (55)

55

„Из Кошерния наръчник: Един живот взема друг живот в името на живота, но нито един работник не бива да се завърта в този постоянен цикъл на регенерация, без да го налага оцеляването на нашия вид. Само видът е свързан с безсмъртието, чието значение за вида е съвсем различно от значението за отделната, смъртна клетка.“

Измина известно време, преди Джанвърт да започне да осъзнава странното състояние, в което се намираше. В началото му се струваше, че личността му се е раздвоила, но и двете производни са му добре познати. Едната беше изучавала право, постъпила бе на работа в Агенцията, влюбила се бе в Кловис Кар и се беше захванала с работа, която унищожава човешкото в човека. Другата личност изглежда се беше пробудила за живот по време на обяда с Нилс Хелстрьом и дребничката, подобна на кукла жена на име Фанси. Та тази, втората личност, се държеше доста странно. Но именно тя си спомняше, че двамата с Хелстрьом посетиха някаква стая, където различни хора му зададоха куп въпроси. Другият — странният — Джанвърт си припомни, че се беше постарал да отговори на всички въпроси искрено и изчерпателно. Направил го бе съвсем доброволно, дори се бе постарал да си припомни и най-малките подробности.

Имаше още, не по-малко странни спомени — огромни, отворени отгоре контейнери в някаква просторна зала, в някои от тях нещо бълбукаше и се пенеше, и други просторни зали — притихнали помещения, в които съвсем малки деца се учеха да ходят по мекия като трамплин под. Припомни си възкиселия мирис в тези зали, но и усещането, че въздухът е необичайно чист. Сетне, внезапно, от тавана бе рукнала вода, мирисът бе изчезнал, за да бъде заменен от някаква друга, тежка и топла миризма, която и до сега не напускаше ноздрите му.

Първата личност, която смяташе по право за оригинален носител на паметта му, бе прекарала в дрямка дълги часове, но сега се беше пробудила. Помнеше и къде за първи път се бяха възстановили двете нива на спомени. Беше в някаква стая със сиви стени, вдлъбнатина с дупка в единия край, където да се облекчават естествените нужди, и рафтове покрай стената. Върху горния рафт бе поставена прозрачна гарафа и чаша за вода. Водата беше топла. Малко преди това на рафта беше оставена чиния с храна. Спомни си и плоското лице на голия мъж, който бе донесъл чинията — без да промълви нито дума. В стаята нямаше никакви прозорци, само вратата и вдлъбнатината на тоалетната. От време на време откъм отвора на тоалетната се чуваше шум от течаща вода. Нямаше никакви столове, можеше да седне единствено на пода, а и го бяха съблекли напълно. Нищо в тази стая не би могло да послужи за оръжие. Гарафата и чашата бяха от необичайно здрава пластмаса. Опита се да ги счупи, но безуспешно.

В спомените му постепенно изплуваха и други посетители — две по-възрастни от него жени, които успяха да го прегледат — доста обстойно — и без никакво затруднение, а после му инжектираха нещо в левия хълбок. Мястото на инжекцията лекичко го пареше. Но малко след инжекцията започна възстановяването на първоначалната личност. По приблизителна преценка, това бе станало преди около два часа. Не беше напълно сигурен — бяха му взели часовника.

„Трябва да избягам“ — помисли си той.

Втората, странната половина, която сега бе задремала, извика в мислите му спомени за гъсти тълпи от голи хора, изпълващи коридорите, по които го бяха довели дотук. Намираше се сред човешки мравуняк. Как ще избяга от него?

Вратата се отвори и в стаята влезе някаква относително млада жена. Миг преди да се затвори, Джанвърт забеляза отвън втора, доста по-възрастна и мускулеста жена, въоръжена с едно от онези мистериозни оръжия, които приличаха на раздвоени камшици. Влязлата по-млада жена имаше кичур от къси, черни косми в слабините, на цвят съвсем като късо подстриганата й, черна коса. В лявата си ръка държеше нещо, което наподобяваше най-обикновена лекарска слушалка.

Джанвърт подскочи, когато влезе, и се отдръпна с гръб към стената.

Жената го погледна удивено.

— Отпуснете се. Тук съм за да проверя как ви понася промяната. — Тя нагласи слушалката на шията си и вдигна мембраната.

Без да откъсва поглед от нея, Джанвърт напипа гърлото на гарафата, но го изпусна и водата заля пода.

— Вижте какво направихте — укори го жената и се наведе да вдигне гарафата, търкаляща се в локва вода.

В мига, когато се изправяше, подтикван от отчаяние Джанвърт замахна с ръка и я удари с острието на дланта си по шията. Жената се строполи и не помръдна.

Оставаше другата жена, която пазеше отвън. „Отпусни се и мисли“ — повтаряше си Джанвърт. От тавана на стаята струеше хладна зелена светлина, на която бледата кожа на лежащата в краката му жена бе придобила съвсем мъртвешки изглед. Той се наведе, опипа пулса и не го долови. Издърпа слушалката, постави си я и преслуша сърцето. Нищо. Беше я убил с един единствен, отчаян удар и от това положението му ставаше още по-опасно. Той се надигна трескаво, издърпа трупа встрани от вратата и се огледа за следи от кратката схватка. Гарафата продължаваше да се търкаля на пода, но Джанвърт се поколеба, преди да я вдигне. И това колебание го спаси.

Вратата се отвори за втори път и вътре надникна възрастната жена с любопитен израз на лицето.

Джанвърт се хвърли право към нея, сграбчи я за косата, дръпна я вътре в стаята и заби коляно в гърдите й. Жената изпъшка болезнено и изпусна оръжието. Джанвърт я пусна, замахна и я покоси със саблен удар — също както първата — обърна се и блъсна вратата.

Беше се справил и с двете, имаше и оръжие. Той разгледа странния, подобен на камшик предмет. Излят бе от черна пластмаса, материал подобен на този, от който бяха направени гарафата и чашата. На дължина бе близо метър, в единия край имаше дръжка с удобни вдлъбнатини за пръстите. В основата на дръжката бе монтиран кръгъл циферблат с деления, а на мястото на показалеца беше вграден жълтеникав лост.

Джанвърт насочи оръжието към жената, която беше повалил току що на пода и натисна лоста. От раздвоения край се разнесе бап-хъммммм и той отпусна дръжката. Бръмченето утихна. Тялото на жената бе потръпнало конвулсивно при задействането на оръжието. Кожата на страната, обърната към него, придоби тъмно-виолетов цвят. Той се наведе и опипа пулса. Не долови нищо. И двете жени бяха мъртви. Отстъпи назад и погледна към вратата. Отваряше се навътре, знаеше го от опит, някъде по средата й бе разположен механизъм, подобен на дръжка, който обаче не се бе поддал на опитите му малко по-рано. Внезапно се изплаши, че в паниката си одеве се е заключил отвътре. Подтикван от нарастващото отчаяние Джанвърт изтича при вратата и я дръпна. Вратата се открехна с едва чуто изщракване и миг преди да я притвори, той мярна тълпите от крачещи навън хора.

— Трябва да помисля — произнесе гласно той.

Разберат ли, че е избягал, ще предположат, съвсем естествено, че се е насочил към повърхността. Дали имаше и други пътища, които да водят навън? Какво бе разположено на етажите под него? Уверен бе, че има поне още едно, по-дълбоко ниво. По пътя насам минаха покрай открит двоен асансьор, чийто кабини се плъзгаха постоянно в две противоположни посоки. В ръцете си държеше едно от техните оръжия и вече знаеше как да убива с него. Издирването щеше да започне съвсем скоро. Ще претърсят стая по стая целия тунел — поне от човешки ресурси, по всичко изглежда, не изпитваха недостиг.

Ще поема надолу.

Нямаше никаква представа на каква дълбочина под повърхността се намира. Слязоха до тук с асансьор, Джанвърт не бе успял да преброи етажите, по-точно пропускът бе на другата, втората личност.

Нямаше съмнение, че са му пробутали нещо с храната, за да го усмирят. И появата на втората личност също е дело на Хелстрьом. Може би дори в това се крие тайната на Проект 40. Нищо чудно в документите, които откриха в библиотеката да става дума за някакъв химически препарат, с чиято помощ се манипулират хора.

Едно е сигурно — преследвачите няма да предполагат, че е поел надолу. Ако въобще има някакъв начин да се измъкне от този човешки мравуняк, може да го открие само като действа изненадващо.

„Старай се да бъдеш непредвидим“ — припомни си Джанвърт.

Все още не чувстваше пълна власт над себе си, но знаеше, че не бива да се бави повече. Стисна оръжието в дясната ръка, открехна повторно вратата и надзърна отвън. Движението в тунела изглеждаше поразредено, няколко съвсем голи мъже и жени минаха мълчаливо близо до него, без да му обърнат каквото и да било внимание. Движеха се в колона — Джанвърт преброи девет човека. Малко по-дълга колона пресичаше отсрещния край на тунела в противоположната посока. От тях също никой не погледна към него.

ДЖанвърт направи няколко бързи крачки и се прилепи на опашката на колоната, която крачеше наляво. Отдели се при асансьора, изчака кабината отгоре и скочи вътре, заедно с някакъв слаб мъж с безизразно лице. Двамата застанаха с лице към изхода и се понесоха надолу без да разменят нито дума.

Миризмата, с която бяха пропити тунелите, все повече отвращаваше Джанвърт и той почувства, че тревогата му нараства. Мъжът до него по всичко изглежда не я долавяше. Дишаше съвсем спокойно, докато Джанвърт с мъка подтискаше гаденето си. „По-добре да не мисля за това“ — повтаряше си той. Колкото и странно да беше, съседът му изглежда не изпитваше никакъв интерес към Джанвърт. Всички косми по лицето и тялото му бяха грижливо избръснати, или премахнати по някакъв начин. Голата му глава лъщеше на изкуствената светлина.

Когато пресичаха поредното ниво мъжът неочаквано скочи навън и Джанвърт остана сам в кабината. Започна да брои етажите и когато стигна до десет, зачуди се дали не е време да слезе от асансьора. Вдигна очи към тавана. Беше също така сив и безличен, като пода. Нещо блестеше в единия ъгъл на кабината. Пресегна се и докосна странното петно. Беше лепкаво и Джанвърт поднесе пръст към носа си. Миришеше също като кашата, която му бяха поднесли за храна. Джанвърт изтри ръката си в бедрото и се замисли какво търси това петно от храна на тавана. Имаше само едно обяснение — таванът се превръщаше в под в някаква крайна фаза от движението на асансьора, когато кабината се преобръщаше. Асансьорът се движеше непрестанно. Хората се качваха и слизаха в движение от кабините. Съдейки по всичко, ставаше дума за затворена верига от кабини, които се движеха непрестанно между различните нива на този човешки мравуняк, създаден от Хелстрьом.

Кабината внезапно се заклати и се наклони наляво. Джанвърт приклекна, плъзна се и стъпи на стената, която сега бе под краката му. Сива, еднообразна маса запълваше входното отвърстие, докато кабината бавно се преобърна и доскорошният таван се превърна в под. Предположенията му се потвърдиха. Кабината потегли нагоре. Веднага щом се изравниха със следващото ниво Джанвърт скочи навън, огледа се, но наоколо нямаше никой. Намираше се в тунел, озарен с бледа червеникава светлина, но някъде по-нататък, в далечината се виждаха ярки жълти лампи. Погледна в другата посока, където тунелът извиваше и се губеше зад завоя. Реши да тръгне към светлината, обърна се и пое с отмерена крачка. Стараеше се да прилича на човек, който е тръгнал нанякъде по работа. Усещаше тежестта на оръжието в ръката си, дръжката беше хлъзгава от пот. Още преди да доближи осветения участък, до ушите му стигна шум от течаща вода. Малко по-късно забеляза, че светлината прозира през тесни успоредни на пода прорези в стените и тавана. Прорезите бяха на равнището на очите, достатъчно беше само да завърти глава, докато минаваше покрай тях, за да надзърне в просторна, ниска зала, в която на равни разстояния бяха подредени резервоари, които се пълнеха отгоре с вода, а наоколо съвсем делово щъкаха работници. Джанвърт се взря в най-близкия резервоар и едва сега забеляза подскачащите вътре съвсем дребни риби. Малко по-нататък група работници изсипваха уловените риби в метална количка.

Боже мили, това беше ферма за риби!

Джанвърт продължи покрай прорезите, а светлината пред него продължаваше да се усилва и да придобива розов оттенък. Този път в стената бе прокопана висока до тавана врата, зад която имаше втора зала, доста по-голяма от първата. Тук върху многобройни палети бяха разположени контейнери с растения, с гъсти, зелени листа, а отгоре се спускаха ярки осветителни тела. Звукът от течаща вода бе малко по-слаб. Работниците носеха тъмни очила и се движеха между палетите, преметнали през рамо торби, в които събираха някакви червени плодове, които Джанвърт взе за домати. Пълните торби отнасяха и изсипваха в отвор в далечния край на залата.

Все по-често на пътя си срещаше хора, някъде отпред се появи тихо бръмчене, което постепенно нарастваше. Джанвърт осъзна, че шумът се носеше от доста време, но едва сега му бе обърнал внимание.

До този момент, нито един от минувачите не даваше вид, че го е забелязал.

С наближаване източника на неприятния звук в тунела ставаше все по-топло. Бръмченето продължаваше да се усилва и вече приближаваше прага на болка. В стената отляво отново се появиха прорези. Джанвърт се наведе към един от тях за да открие, че зад стената е разположена гигантска по размери зала. Спускаше се поне на два етажа под него, вътре бяха монтирани някакви масивни цилиндрични машини, в сравнение с които работниците наоколо изглеждаха истински джуджета. Джанвърт прецени на око, че странните съоръжения са поне петдесет фута високи и сто в диаметър. Съвсем очевидно те бяха източникът на неприятния шум, а заедно с него в тунела нахлуваше и миризмата на озон.

Електрически генератори, досети се Джанвърт.

Никога досега не беше виждал електростанция с подобни размери. Простираше се на около половин миля вляво от него, поне още толкова вдясно и изглеждаше широка цяла миля. Ако това наистина бяха генератори, какво ли ги задвижваше?

Джанвърт получи отговор на този въпрос когато стигна до края на коридора. Тук тунелът свиваше вляво и се разклоняваше на два ръкава — единият продължаваше надолу към осветената зала, а другият, отделен от първия с ниска стена, постепенно се губеше в мрака, ала в далечния му край Джанвърт забеляза отблясъците на бързо течаща вода.

Водата — дали това не беше пътят за спасение?

Джанвърт се спусна с решителна крачка към водата и подмина още една групичка, без някой да се заинтересува от него. Още малко и стъпи на равна платформа, отвъд която се носеха тъмните води. Това беше цяла подводна река! Плъзна поглед надолу по течението и на около четвърт миля забеляза някакви движещи се светлинки.

Платформата край реката постепенно се стесняваше. Докато вървеше по брега, Джанвърт чуваше ясно шума от носещата се вода и приглушеното бръмчене на генератора.

Едва сега започна да осъзнава мащабите на подземното строителство, на което беше станал свидетел. Подобен размах можеше да бъде финансиран и подпомогнат единствено от държавата. Нима съществуваше някаква друга възможност? Всичко бе прекалено голямо, за да не бъде забелязано. Или…?

Ако тук наистина има пръст държавата, защо тогава Агенцията не знаеше нищо за това? Изглеждаше твърде малко вероятно. Шефа бе запознат с доста от най-грижливо пазените тайни. Неведнъж и два пъти служителите на Агенцията се убеждаваха в това. Дори Меривейл би трябвало да е в течение на проект с подобни мащаби.

Потънал в размишления, Джанвърт едва не се сблъска със сивокос мъж, спрял в края на вече съвсем тясната платформа. Зад него нагоре се издигаше паежиноподобна метална стълба. Сивокосият вдигна десницата си и замърда чудновато с пръсти право в лицето на Джанвърт.

Джанвърт сви рамене.

Мъжът отново даде някакъв неразбираем знак с пръсти и завъртя глава встрани. Имаше озадачен вид.

Джанвърт вдигна оръжието и го насочи към него.

Онзи отстъпи назад и поклати удивено глава. Устата му увисна, очите му се разшириха, тялото му се напрегна, търсейки някакво прикритие. Той отново вдигна ръка и замърда с пръсти.

— Какво искаш? — попита го Джанвърт.

Но сякаш го беше ударил. Мъжът отстъпи още една крачка назад и се спря на хлъзгавия бряг на реката. Но не отговаряше.

Джанвърт се огледа. Бяха съвсем сами и напрежението помежду им продължаваше да расте. Сигналите с ръка по всичко изглежда трябваше да му говорят нещо. И за двамата беше ясно, че не ще намерят общ език. Джанвърт взе бързо решение, стисна вградения в дръжката лост, разнесе се тихо бап-хъм и мъжът се строполи.

Джанвърт изтегли тялото му до водата и тук се спря, разколебан. Да го хвърли ли в реката? Но ако някъде надолу по течението го открият други и се отправят насам, за да разследват причините за инцидента? Отказа се и се заизкачва по стълбата.

Малко по-нагоре излезе на тясна платформа, която следваше коритото на реката. Джанвърт пое смело по протежение на платформата. Не изпитваше никакви угризения от факта, че бе убил още един от подопечните на Хелстрьом. Зави му се свят от движението на реката под него и растящия животински мирис и той протегна неуверено ръка към перилата.

Платформата изчезна в тесен, нисък тунел, осветен от жълтеникава луминисцентна тръба. Входа на тунела беше блокиран от масивна врата. В средата й бе монтирана метална дръжка, а над нея бяха изобразени няколко символа — един от тях наподобяваше стилизирано А, а другият приличаше на част от тяло на някакво обезглавено насекомо.

Вдигнал оръжието пред себе си, Джанвърт предпазливо натисна дръжката. Ръчката подаде и се завъртя с едва доловимо съпротивление. Джанвърт побутна вратата и в същия миг почувства слаб полъх във врата. От другата страна, тунелът продължаваше, значително по-широк и озарен в бледа розова светлина. Светлината бликаше от миниатюрни дискове, вградени в тавана. Тунелът постепенно се изкачваше нагоре.

Джанвърт затвори вратата зад себе си и завъртя дръжката — същата като онази от другата страна. После пое нагоре.