Франк Хърбърт
Кошерът на Хелстрьом (35)

35

„Поверителни инструкции на Перюджи към Дейниъл Томас (ДТ) Алден: Джанвърт е получил специалния номер за директна връзка и кодирани послания до президента. Ако забележите, че прави опит да използва този код, трябва да го спрете незабавно, дори ако се налага използването на сила.“

Перюджи слушаше симфоничен концерт по радиото, с надежда, че това ще го поразсее. Но въпреки старанията си, мислите му неизменно го отвеждаха при странната жена, която бе видял в чифлика на Хелстрьом.

Фанси.

Какво странно име.

Избраха стая в мотела, защото им осигуряваше възможност за пряка връзка през задния прозорец, който гледаше право към планините и лагера на поддържащата група. Перюджи знаеше, че ще е достатъчно само да изпрати сигнал през прозореца отзад и незабавно ще влезе в контакт с някой от членовете на групата. Лазерният предавател улавяше гласовете им така, сякаш бяха при него в стаята. Но това, което най-вече подтискаше Перюджи беше, че Джанвърт е оставен за негов заместник и командваше групата в планината. Проклет да е този дребен хитрец Меривейл!

Положението изглеждаше доста тревожно и докато отвън бавно се спускаше нощта, Перюджи премисляше отново всички свои заповеди и инструкции.

Дали не трябваше да разпореди на Джанвърт нещо от типа на: „Искам да докладваш за текущото положение в щаба, преди да предприемаш каквито и да било действия, през онези периоди, когато съм в чифлика и връзката с мен е прекъсната.“

Споменатите действия бяха доста ограничени според инструкцията — слизане във Фостървил за продукти и наблюдение на Линкълн Крафт, промени в местоположението на лагера с цел да се избегне евентуално проследяване от въздуха, посещения между отделните лагери за предаване на постовете и поддържане на постоянно наблюдение…

До момента Джанвърт не бе дал повод, за да се усъмнят в лоялността му. Изпълняваше всичко според нарежданията.

— Шефа знае ли, че докато си вътре, връзката ще е прекъсната?

— Да.

— Това не ми харесва.

— Аз съм този, който трябва да се безпокои — не ти — отвърна Перюджи. За какъв се мислеше Джанвърт?

— Бих предпочел да огледам това място отвътре — каза Джанвърт.

— Няма да предприемаш никакви подобни опити, освен ако не получиш нареждане от щаба и само ако аз съм пресрочил предварително уговореното време на престой.

— Не се съмнявам в твоите способности — заяви едва ли не успокояващо Джанвърт. — Тревожат ме многото неизвестни в този случай. До момента Хелстрьом нееднократно прояви забележителна липса на уважение към нашите хора.

Перюджи си помисли, че Джанвърт се опитва да си придаде загрижен вид, без изобщо да е загрижен, и от това раздразнението му се повиши.

— Чифликът е мой проблем — заяви той. — Твоята задача е да наблюдаваш и да докладваш.

— Едва ли ще видим много, докато ти си вътре и лишен от връзка.

— Все още ли не си открил слабо място в защитата им?

— Щях да ти кажа, ако бях успял!

— Не се притеснявай от това. Знам, че не си се отказал.

— Никакъв звук не се долавя зад тези стени. Вероятно разполагат с доста усъвършенствана шумозаглушаваща система. Самата долина е пълна със странни звуци, но повечето са трудни за идентификация. Предимно от машини, при това тежкокалибрени. Склонен съм да вярвам, че разполагат с необходимата екипировка, за да засекат нашето наблюдение. По някое време тази вечер Сампсън и Рио ще разположат приборите си на позиция Г-8. На тях съм оставил наблюдението.

— Държите главите ниско, нали?

— Естествено.

Джанвърт бе взел всички предпазни мерки. „Защо не му вярвам?“ — питаше се Перюджи. Може би заради нежеланието, което бе изразил по време на завербуването? Перюджи се ядоса на себе си. Не му беше времето сега за подобни разсъждения. Какво ли правеше Шефа в момента?

Онази магнетична жена в чифлика — дали не му се беше подигравала? Някои жени го намираха за доста привлекателен, с неговото мъжествено, изпълнено с животинска сила тяло. Дали и в случая не ставаше дума за нещо подобно?

Глупости! Хелстрьом му я е подхвърлил!

— Там ли си още? — попита Джанвърт.

— Да! — остро и гневно.

— Какво те кара да мислиш, че в чифлика има и други хора, но не можем да ги видим? Тунела ли?

— Да, но има и други неща, които ме навеждат на тази мисъл. Запиши го за доклада, Дребосък. Искам да бъдат поставени под наблюдение доставките, които получава това място. Количество храна и така нататък. Бъди дискретен, но настойчив.

— Ще се погрижа за това. Искаш ли да поставя тази задача на ДТ?

— Не. Изпрати Ник. Необходима ми е приблизителна преценка за това колко души могат да се изхранят с поръчваното количество продукти.

— Разбрано. Шефа каза ли ти за диамантовите глави за сонди?

— Да. Би трябвало да са ги доставили точно по времето, когато Карлос и Тимиена са се намирали в района.

— Странно, не смяташ ли?

— Някои неща като че ли започват да се проясняват — заговори Перюджи. — Но все още не ни е ясна цялата картинка.

Но Перюджи едва сега се бе замислил върху странния въпрос — за какво са й на една филмова компания диамантови глави за сонди. Нямаше никакво разумно обяснение, нито пък сега беше времето да си блъскат главите. Най-вероятно да тръгнат по погрешна следа или да затънат в още по-голяма несигурност.

— Сигурно е така — подхвърли междувременно Джанвърт. — Да има още нещо за доклада?

— Нищо. — Перюджи въздъхна, изключи предавателя и го прибра в калъфчето на електрическата самобръсначка.

Джанвърт беше по-бъбрив от обикновено, но опитите му да звучи любезно и дори приятелски бяха съвсем фалшиви.

Перюджи се излегна в мрака на мотелската стая и се замисли за разговора. Чувстваше се съвсем изолиран. Беше сам, далеч от протекциите на Шефа и за първи път си зададе въпроса, защо беше необходимо да се захваща с тази работа.

„Защото искам да съм богат — отговори си той. По-богат от онази кучка в Съвета. И ще бъда, стига да успея да сложа ръка на този проклет Проект 40.“