Уна-Мери Паркър
Под контрол (21)

21

— Какво ли се е случило? — Джийн погледна учудено Софи. — Трудно е да се повярва, че умен мъж като Брок може да загуби всичките си пари.

— Заради фалита на „Торнтън-Колинс“, инвестиционната компания. Те се грижеха за личните инвестиции на Брок — отвърна мрачно Софи. Бе пристигнала от Франция в Лондон тази сутрин и едно от първите неща, които направи, бе да се отбие да види майка си и Алън и да им каже какво се бе случило. — Бедният Брок — продължи тя. — Работил е толкова усилено през целия си живот, а сега всичко се е изпарило. Включително и парите, които ми даде, когато се разделихме. Чувствам се ужасно заради това. Сигурно съм била обезумяла, за да поверя всичко в ръцете на Тим — тя отпусна глава върху ръцете си.

— Какво смяташ да правиш? — попита тревожно Джийн, докато се суетеше над чайника с кафе. Свали от закачалките им две яркоцветни чаши и ги сложи на кухненската маса. — Искаш ли нес кафе? По-бързо е.

— Добре — отвърна разсеяно Софи. Мислеше за мига, в който Брок е научил за фалита си. Дали бе получил безлично напечатано писмо, което му съобщаваше за бедата? Или пък факс, който обясняваше, че катастрофалното падане на йената е причината? Може би някой му се бе обадил? Фактът, че бе преживял такъв шок сам, я нараняваше повече от всичко.

— И какво смяташ да правиш? — попита пак Джийн.

Сепната, Софи се откъсна от мислите си.

— Да правя ли? В какъв смисъл?

Джийн седна и побутна към нея захарницата.

— Най-напред, изгуби състоянието си. Три милиона паунда! Господи, не ти ли се иска да убиеш Тим? Как би могла отново да спечелиш толкова много пари? Брок инвестира и в „Глория Антика“, нали? Какво ще стане, когато кредиторите поискат да си върнат парите с остатъците от имуществото му? Може да има и дългове. Възможно е да се наложи да продадеш магазина. Ами апартамента ти и Ла Маделийн? Ще можеш ли да си позволиш да ги запазиш?

Софи нервно въздъхна.

— Не знам, мамо. Толкова неща ми се струпаха. Шокирана съм и в момента не мога да мисля трезво. Прекалено рано е за планове. Първо, трябва да чуя какво казват счетоводителите. Може и да не съм загубила трите милиона. От Интерпол правят и невъзможното, за да намерят Каролин, и ако успеят, има надежда да си върна парите — отпи предпазливо от горещото кафе. — Все още не мога да го повярвам — добави като насън. — След смъртта на Брок и предателството на Тим се чувствам напълно разбита. Не мога да се съсредоточа върху нищо.

Джийн се пресегна през кухненската маса и постави ръката си върху дланта на Софи.

— Едно нещо обаче може да ти донесе утешение, мила. Независимо какво казва онази кучка Роуз Дювал-Хамилтън, ти не си виновна за смъртта на Брок.

— Така е. Мамо, мислиш ли, че ако Брок не беше умрял, щеше да дойде при мен за помощ? — Софи погледна с болка майка си и Джийн си я спомни като малко момиче, когато обръщаше към нея тези тъмни кадифени очи, за да чуе отговора, който искаше.

— Мисля, че е вероятно, мила. Защо питаш?

Очите на Софи се напълниха със сълзи и тя силно подсмръкна.

— Защото бих се надявала да се обърне към мен. Надявам се, че не би бил прекалено горд или прекалено независим. Беше толкова добър с мен. Всичко, което имам, е благодарение на Брок. Затова, ако е бил в беда, бих искала да мисля, че ще ме остави да му помогна — изхлипа.

Джийн стисна ръката й.

— Сигурна съм, че би се обърнал към теб — каза тя, въпреки че дълбоко в себе си се съмняваше. Смяташе, че Брок беше прекалено горд, за да потърси помощ от когото и да било, но каква полза да й го казва? Софи и бездруго си имаше достатъчно грижи, нямаше смисъл да я разстройва с предположения.

— Едно ще ти кажа — рече Софи бодро, след като си издуха носа в книжна салфетка.

Джийн вдигна вежди.

— Какво?

— Цялата тази история около Брок и парите му ми показа чувствата ми към Тим от друг ъгъл.

— Какво изпитваш към него сега?

— Нищо. Нищо не изпитвам. Той е само един парвеню, дребен мошеник, чиито единствени положителни качества са, че е сексапилен и забавен.

— И слабохарактерен — допълни Джийн.

— Ужасно слабохарактерен — съгласи се Софи.

— Бих искала да знам защо жена му го е изнудвала. Трябва да е било нещо много сериозно, щом е бил готов да те убие, за да не го разкрият.

— Казах ти, че нейната версия за връзката им беше съвсем различна, нали? Как само успя да ме заблуди!

— Но ти вярваш на Тим, а не на нея, така ли?

— Вярвам на Тим, защото го познавам много добре. Убедена съм, че казва истината.

Джийн не отвърна нищо. Софи не бе прозряла лъжите, с които Тим я бе оплел предишните шест месеца, защо бе толкова сигурна, че сега може да му се има доверие?

— Без съмнение всичко ще стане ясно на процеса — отбеляза тя тактично. — Струва ми се, че напълно са си лика-прилика.

Софи стана, едва бе докоснала кафето. През последните няколко дни бе загубила апетит.

— Сега отивам в магазина — каза тя уморено. — Ще трябва някак си да се стегна и да продължа. Най-добре ще е да се срещна и с банковия ми мениджър.

— О, мила, това е ужасно. Ще ми се да можехме да ти помогнем с нещо — каза съкрушено Джийн.

Софи целуна майка си по бузата — беше мека и уханна като праскова.

— Не се тревожи, мамо. Вие с Алън се грижете за себе си.

 

 

Софи усети напрегнатата атмосфера веднага щом влезе в „Глория Антика“. Кейти и Франки изглеждаха пребледнели и притеснени, докато излизаха от офиса, за да я поздравят.

— Какво става? — попита веднага Франки.

Софи ги погледна и осъзна, че и двете са наясно със сериозността на положението.

— Най-важното е да не изпадаме в паника — каза тя със спокоен глас. — Няма да знам колко е зле, докато не получа пълен доклад от банката и адвокатите. Това ще отнеме дни, ако не и седмици, но смятам да направя всичко възможно, за да запазя магазина. Може би ще успея да си върна парите, които Тим ми взе, и в такъв случай всичко ще бъде наред.

И двете кимнаха разбиращо.

— Стоките, които притежаваме, са на стойност неколкостотин хиляди паунда — продължи Софи. — В най-лошия случай ще продам някои от най-ценните предмети на търг. Няма да спечелим кой знае колко, но поне ще съберем малко капитал. Но да не изпадаме в униние. Положението може да не е чак толкова лошо, колкото си мислим.

— През последните няколко седмици бизнесът не вървеше много добре — каза печално Кейти. — В изминалата седмица сме продали само два предмета.

— Бизнесът никога не върви по това време на годината, а през август е възможно да не продадем нищо. Този бранш много се влияе от сезона. Освен туристите, повечето ни клиенти са вече в чужбина — каза Софи. — Но вероятно нещата ще се раздвижат около средата на септември. През януари и част от февруари също ще има затишие.

— Значи всичко е в реда на нещата? — попита Франки с облекчение.

— Напълно — отвърна Софи ведро, звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. — Сега да си направим кафе и да свършим малко работа — посочи сервиза за вечеря, изложен в шкафа със стъклени вратички. — Защо не сложите това на витрината? Махнете вазите и сервизите за кафе. Те могат да стоят и на полицата. Имаме нужда и от свежи цветя — сграбчи букета от бели божури, рози, делфиниуми и лилии и го понесе към офиса. — Тези са увехнали. Франки, като отидеш за цветя, може да купиш и шоколадови бисквити. Вземи пари от кутията с дребни — тя със замах внесе деловитост в атмосферата и скоро момичетата възвърнаха обичайното си добро настроение.

Когато вечерта най-накрая заключи, Софи се почувства ужасно изтощена. Костваше й изключително напрежение да мотивира Франки и Кейти през деня и липсата на клиенти изобщо не й помагаше. Махна на такси, което да я откара до апартамента й в Ийтън. Знаеше, че е по-добре да се прибере пеш, както винаги, за да се разведри, но тази вечер се чувстваше много уморена. Мечтаеше само за една ароматна гореща вана, лека вечеря и сън. Бе започнала да усеща влиянието на стреса от последните няколко седмици. А най-лошото бе, че не знаеше какво я очаква.

Когато влезе във фоайето, цялото в бял мрамор, огледала и стъкло, видя купчина писма на масата. Всички бяха за нея. Взе ги и въздъхна наум, защото знаеше, че ще й трябва час, за да ги прегледа, след това изкачи покритите със сива пътека стълби до апартамента си, прехвърляйки по пътя пликовете.

— О! Ето те и теб! — чу един познат глас да казва. Софи вдигна поглед и видя Одри да седи на стълбищната площадка, широко усмихната.

— Какво правиш тук? — попита учудено Софи.

— Днес ми се наложи да дойда до Лондон и реших да се отбия да те видя, преди да се прибера — докато й отговаряше, Одри стана и Софи забеляза, че е облечена в елегантен костюм от тъмносива коприна с пола и дълго сако.

Целунаха се набързо, Софи отключи външната врата и въведе сестра си.

— Изглеждаш великолепно, Од. Харесва ми тоалетът ти. Да не си ходила на покупки?

— Не. Не и днес. Отидох да видя мама и Алън. Изумително е колко добре се възстановява, нали? Тогава наистина си мислех, че ще гушне букета.

Софи кимна:

— Аз също.

— Обзема ме ужас, като си помисля какво ли би правила мама без него.

— Не искам дори да си го мисля — съгласи се Софи. — Ще пийнеш ли нещо?

Одри се поколеба за миг, после каза:

— Може да ми направиш много слаб коктейл водка с тоник, моля. Но наистина слаб, Софи, с повече тоник.

Софи вдигна вежди.

— Наистина ли? Откога си станала такава въздържателка? — отвори барчето в долната част на библиотеката и извади две кристални чаши.

— Не съм станала пълна въздържателка — отвърна разсеяно Одри. — Просто се опитвам да водя по-здравословен живот — свали си сакото и се настани на един от огромните фотьойли. — Какво чух, Брок бил банкрутирал, преди да умре?

— Горкият Брок! — Софи наля питиетата и поклати глава с тревожно изражение. — Сигурно му е дошло като гръм от ясно небе. Не искам да си го представям, сам в апартамента в Ню Йорк, когато е научил.

— Знаеш ли какво се е объркало?

— Инвестиционната компания, с която беше обвързан, е фалирала и завлякла него и още няколко души — поседяха мълчаливо известно време, след това Софи предложи: — Да говорим за нещо по-весело. Как са момичетата?

— В прекрасна форма. Както и Никълъс — Одри кръстоса крака и се усмихна самодоволно.

Софи се намръщи озадачено.

— Какво става, Од?

— Не разбирам какво имаш предвид — отвърна тя, опитвайки се да остане равнодушна, но не успяваше. — Защо трябва нещо да става?

— Защото — осведоми я направо сестра й, — за първи път не се оплакваш и не мърмориш за всичко.

Вместо да се ядоса, Одри избухна в смях.

— За Бога, какво става тук? — Софи изглеждаше напълно озадачена. — О, Господи, Од! Нали не се каниш да напуснеш Никълъс?

— Не, разбира се. Не ставай глупава.

— Тогава защо изглеждаш толкова щастлива?

— Защото пак съм бременна.

— Ти си… О, това е страхотна новина, Од! Никълъс доволен ли е?

— На седмото небе е. Този път се надяваме да е момче. Амелия и Ребека също са развълнувани — Одри се усмихна щастливо. — И ще се местим далеч от… — изчерви се. — Далеч от онзи район и ще търсим по-голяма къща в другия край на Нюбъри. Бебето, което очакваме, ни дава шанс да… така да се каже… е, да започнем наново.

— Толкова се радвам — каза топло Софи и отиде при Одри да я прегърне. — Значи затова искаше слаб коктейл.

— Точно така. О, толкова съм щастлива, Соф! Всичко се нареди прекрасно. Дениз вече излезе от играта и аз… аз отново съм близка с Никълъс и всичко между нас е чудесно.

— И нямаш нищо против авантюрата му с Дениз? — попита любопитно Софи. Брок й бе бил толкова верен, че не можеше да си представи какво е да имаш съпруг, който ти изневерява.

— Бих имала — каза бавно Одри, — ако самата аз не му бях изневерила. Така изтръгнах от себе си презрението, което изпитвах преди. Разбрах какво му е било на Никълъс. И научих всичко за секса. Чувствам се нов човек — добави тя свенливо.

— Наистина много се радвам за теб. Кога…

На вратата се позвъни.

— О, по дяволите, кой ли е? — Софи стана, отиде в коридора и натисна копчето на домофона. — Да? Кой е?

— Пратка за госпожа Дювал.

Софи се намръщи и обръщайки се към Одри, която я бе последвала в коридора, прошепна:

— Някаква пратка.

— По това време? — Одри погледна часовника си. — Почти осем е.

Софи отново заговори в домофона:

— Какво носите?

— Цветя. За госпожа Дювал. Трябва да се натопят. Не искам да ги оставям на стълбите.

Софи сви рамене.

— Добре, донесете ги горе. Първия етаж.

Одри изглеждаше заинтригувана.

— Кой ти изпраща цветя? Да нямаш нов обожател?

Софи се засмя тъжно:

— Искрено се надявам, че не — отвори вратата и зачака. По стълбите се чуваха забързани стъпки и една дребна фигура с голяма кожена чанта на рамо се шмугна покрай нея в коридора. Враждебните сини очи я изгледаха злобно и дребното бледо лице се приближи толкова до нейното, че тя усети топлия й дъх на бузата си.

— Тук ли е копелето?

— Каролин!

Одри, която стоеше на вратата на всекидневната, изпищя. Софи бързо се стегна. Беше очевидно, че Каролин е в истерия и не е на себе си. На Софи й приличаше на кон, който се кани да препусне в галоп. Когато залогът беше три милиона, трябваше да пипа внимателно.

— Каква изненада, Каролин — каза любезно Софи. — Със сестра ми пиехме коктейли. Ще се присъединиш ли към нас?

Челюстта на Одри увисна.

— Какво, по…

Софи я изгледа предупредително да млъкне. Каролин се втурна покрай Одри, без да каже нито дума, и влезе във всекидневната.

— Къде е мръсникът? Знам, че си го скрила тук — огледа се наоколо, сякаш очакваше Тим да се материализира иззад някой мебел.

Софи беше нащрек и я държеше под око. Каролин бе облечена в мръсни джинси и мъжка риза на райета. Русата й коса изглеждаше, сякаш не е мита от седмици, и висеше на мазни клечки покрай смръщеното й дребно лице. Това, което някога я бе крепило да не рухне, сега бе напълно изчезнало.

— Нека ти направя едно питие — Софи се опитваше да говори успокоително, въпреки че ръцете й бяха започнали да треперят. — Тим не е тук — добави.

— Не ме лъжи! — изсъска Каролин.

Софи наля чаша минерална вода и я подаде на неканената гостенка, докато Одри нервно се суетеше.

— Можеш да претърсиш апартамента, ако искаш. Той не е тук.

— Тогава знаеш къде е! — взе чашата и остана права, с широко разтворени крака и вдигната брадичка. — Той премина всякакви граници — продължи тя. — Не трябваше да се влюбва в теб, мамка му!

Софи изглеждаше искрено изненадана.

— Не се е влюбил. Всичко беше преструвки, които двамата сте планирали. Знаеш го много добре, Каролин. Той никога не ме е обичал. И двамата искахте парите ми.

Каролин присви очи и те се превърнаха в искрящи малки цепки, пълни със злоба и лукавство.

— Щяхме да живеем в Рио. Да започнем отначало. Всичко беше планирано. Но тогава той ме прецака — отпи от водата на едри глътки, направо я изля в гърлото си. — Но ще го пипна аз него — поклати многозначително глава. — Той се страхува от мен. Страхува се от това, което знам.

— Пак можеш да отидеш в Рио — каза внимателно Софи.

Каролин се извърна рязко към нея и изведнъж се разгневи.

— И как да отида според теб?

— Нямаш нужда от Тим. Имаш парите. Забрави за него. Върви сама.

— И да го оставя, за да можете двамата да продължите любовната си авантюра? Точно това искаш, нали?

— Надявам се да не ми се мерне пред очите, докато съм жива — каза хладно Софи. — Вземи си го със здраве.

— Притрябвал ми е Тим! — изкрещя тя внезапно. — Искам парите! Не разбираш ли, тъпа кучко?

— Каза, че си дошла тук да търсиш Тим.

Каролин поклати глава, лицето й бе изкривено. Беше толкова гневна, че едва говореше.

— Дойдох да търся Тим, защото избяга с всичките пари — изфъфли тя. — Не можеш ли да разбереш?

Тишината в стаята бе изпълнена с напрежение, което бе почти осезаемо. Одри рязко си пое дъх. Софи се взираше в Каролин удивено.

— Но нали ти взе парите от сметката в Швейцария? — каза тя.

По лицето на младата жена се изписа изненада, беше почти втрещена, но бързо възвърна самообладанието си.

— Лъжеш! — изпищя тя и хвърли по Софи чашата, която се разби на парченца в стената зад главата й. Одри сграбчи тревожно телефона, но Софи се втурна и го изтръгна от ръцете й.

— Не, Од! — каза тя твърдо.

— Но…

— Всичко е наред. Ще се справя. Защо не се прибереш? С нищо не можеш да ми помогнеш.

— Няма да те оставя сама с… — Одри млъкна нерешително.

— Всичко е наред. Знам какво правя. Хайде, върви си!

Одри поклати глава и се отпусна на един фотьойл.

— Предпочитам да остана.

Без да откъсва очи от Каролин, Софи отиде до мястото, където тя бе застанала неподвижно, взирайки се с празен поглед в мокрото петно на копринения тапет.

— Каролин, защо не седнем да поговорим? — каза тя успокоително. Хвана кльощавата й ръка и я поведе към дивана. Седна до нея, като внимаваше за нов изблик на ярост. — Тим е в затвора, Каролин — рече тя кротко. — Очаква го процес. Знам, че парите не са в него. Бяхме заедно, когато се обади в банката в Швейцария и оттам му казаха, че сумата вече е изтеглена. Според него това е твое дело.

— Той ги е взел — настояваше тя през сълзи. — Той взе парите, с които щяхме да избягаме, и не ми остави нищо. Нищо! Той е тук, при теб, нали? Лъжеш ме — беше се разплакала горчиво — като петгодишно момиченце, безпомощно, безнадеждно, изпълнено с отчаяние, неутешимо.

Софи я прегърна през раменете.

— Обади се на Дънкан Едуардс — прошепна тя на Одри, която кимна разбиращо. Дънкан Едуардс беше семейният лекар, който се грижеше за Джийн, Алън и Софи. — Помоли го да дойде тук.

Одри излезе бързо от стаята, за да се обади от спалнята на Софи. Каролин не я забеляза.

— Ти ме лъжеш… лъжеш ме — продължаваше да хленчи тя. — Той е взел парите… и… и ще остане при теб.

Софи не знаеше какво да каже, за да я разубеди. Но въпросът не й излизаше от главата. Ако Каролин не бе изтеглила трите милиона паунда, нито пък Тим, тогава кой?

 

 

— Дадох й успокоително. Ще поспи няколко часа, но ще трябва незабавно да постъпи в клиника. Много е зле — каза доктор Едуардс на Софи и извади мобилния телефон от задния си джоб. — Ще уредя да я приемат в психиатричното отделение на „Грейндж“. Знаеш ли нещо за историята на заболяването й?

Софи поклати глава:

— Едва я познавам. Виждала съм я само два пъти преди: първия път ми се стори добре, а втория й повярвах, когато ми каза, че съпругът й я тормози. Но тази вечер беше агресивна и способна на насилие, съвсем друг човек — тя погледна към Каролин, която лежеше на една страна на леглото в стаята за гости, все още бе бледа, приспана от инжекцията, която й бе направил лекарят.

— Искам да ти задам няколко въпроса — каза той, когато свърши разговора си по телефона. Бе уредил да дойде линейка и да прибере Каролин. — Беше прекалено объркана, за да я разпитам подробно, но ми се стори, че според нея, съпругът й е избягал с теб и взел някакви пари, които били нейни. Звучи ми много неправдоподобно — добави той и се усмихна. Дънкан Едуардс познаваше Софи — и като семеен лекар, и като приятел — от петнадесетгодишната й възраст и високо я ценеше.

— Дълга история — предупреди го тя, докато го въвеждаше във всекидневната, където Одри говореше с Никълъс по телефона и му обясняваше защо е още в града. — Седни, нека ти налея нещо за пиене.

Той се настани в единия край на тъмнозеленото кадифено канапе.

— Е, Софи, разкажи ми коя точно е Каролин Калторп.

Софи обясни набързо какво се бе случило, откакто Тим и Каролин бяха дошли на обяд в Ла Маделийн миналото лято.

Докторът я погледна изпитателно.

— Ти сигурна ли си, че не той е лудият? — попита я, когато чу как Тим бе тъжал за „смъртта“ на Каролин след „катастрофата“.

— Всичко е много странно — съгласи се Софи. — Отначало бях убедена, че е той, дори по едно време си мислех, че е убил Каролин. Но след това говорих с нея. Видях, че е истеричка, но ми се стори, че има причини да е такава. Каза ми, че Тим заплашвал да я издаде заради нещо, което била направила в Австралия, ако не върши каквото той й нарежда. Каза ми, че бил психопат. Изглеждаше ми уплашена от него. Но после, когато го видях във Франция преди няколко дни, той ми обясни, че всичко било нейна идея, че Каролин го изнудвала заради нещо, което се е случило в Австралия. Мисля, че част от думите му са истина. Приятели ми разказаха, че му се наложило бързо да напусне страната.

— Ама че необикновена история. Разбира се, че си спомням Тим от времето, когато излизахте заедно като тийнейджъри.

Софи едва се усмихна.

— Благодаря, че не каза, когато беше „млада“ — отвърна му тя. След това по лицето й премина сянка. — Моля се на Бог никога повече да не ме среща с него.

— Преживя много през последната година — рече той и я погледна загрижено. Отново беше лекар, който изпълняваше своя дълг и се грижеше за пациента си. — Как понасяш всичко? Спиш ли добре?

— Добре съм — отвърна Софи, — но ще се радвам, когато годината свърши.

— Това ще те направи по-силна занапред — отбеляза той с тихия си, вдъхващ увереност глас. — Казват, че стоманата трябва да премине през огън, за да се закали, същото е и с хората.

— Животът ми не се разви, както го бях планирала — отрони тя и в погледа й се изписа съжаление. Доктор Едуардс вдигна гъстите си посивели вежди.

— Скъпа моя, това много рядко става — напомни й той доброжелателно.

— Знам, но толкова много искам да имам семейство и да си възвърна контрола над собствения си живот.

— Но ти контролираш живота си. Отвори лично свой магазин, който просперира.

— Но се оставих да бъда измамена от Тим. Чудя се дали не съм от тези, които привличат властните мъже.

Одри досега мълчеше, но изведнъж се намеси:

— Може би, когато е влюбена, жената автоматически се отказва от силата си. Без да го осъзнава, тя сама иска мъжът да я контролира.

Софи я погледна с мълчалива почуда.

— Възможно е да си права — каза доктор Едуардс.

— Но ти не искаш да правиш всичко, което Никълъс те кара, нали? — попита Софи. — В повечето случаи сама вземаш решенията.

— Така е, ала само за дребните неща — съгласи се ведро Одри, — но ми харесва да се чувствам сигурна, като знам, че той носи отговорността. Когато става въпрос за важните неща, оставям той да вземе решенията. В края на краищата негова е грижата за покрива над главите ни.

Софи се усмихна широко.

— Доколкото знам, на това му викат „да си оплетеш кошницата“.

— На мен ми харесва, както и на повечето жени — запротестира Одри.

Доктор Едуардс кимна в знак на съгласие:

— Общо взето, на жените им харесва да се грижат за тях до известна степен. Поне със съпругата ми е така.

— Мъжете са родени, за да контролират ситуацията — продължи Одри. — „Който плаща, поръчва музиката“ — заяви и добави: — Брок вземаше всички решения, защото той плащаше.

— Да не искаш да кажеш, че когато жената е влюбена, тя не иска вече сама да контролира живота си? — попита доктор Едуардс. Нямаше нещо, което да обича повече от оживените дискусии.

Одри се поколеба, вече не беше толкова уверена.

— Не мисля.

— Е, при мен така стана — каза бодро Софи. — И сега си плащам.

 

 

Стените бяха бели. Таванът също беше бял. Дори чаршафите бяха бели. Намираше се сред бяла пустош и точно тук копнееше да остане завинаги. Да се прави, че всичко е наред. Че всъщност не лежи на високо тясно легло. Че е някой друг. Точно както правеше, когато… Мислите на Каролин моментално се отвърнаха от случилото се. Но всеки път, когато успяваше да го забрави, се появяваше някой лекар или психиатър — не знаеше как точно се наричат — и започваха да дълбаят, да я подпитват, да настояват, че имало неща, за които би искала да говори. Как не можеха да разберат? Не искаше да говори за нищо.

Каролин се обърна на една страна и плътно стисна очи. Разпитите им бяха толкова болезнени. Защо не я оставеха на мира? Всичко беше свършило и тя може би никога повече нямаше да види Тим. Ако някога разбереше истината за Австралия, никога нямаше да й прости. Мислите й отново се отклониха, отказваше да приеме случилото се — с нея, а не с него, както тя му бе внушила.

Отвори очи, искаше й се да заспи. Лъжите й за това, което стана в Австралия, преди никога не я бяха безпокоили. Защо сега не можеше да ги забрави? Всичко беше заради проклетите психиатри. Не трябваше да й задават въпроси за Тим. Да не я питат къде е, какво прави, защо тя не е с него, дали бракът им е щастлив. Не спираха да питат, докато не й се прииска да бе умряла, да може да умре, плака толкова много, че щеше да се удави в собствените си сълзи. Тогава й направиха инжекция и тя вече нищо не помнеше. Но въпросите им я бяха разстроили, отключиха нещо в главата й и освободиха преграда, която не й даваше възможност да се изолира отново от света.

С нея беше свършено, ако им кажеше, че тя… Ето! Замалко да се издаде! Ако това стане, край с властта й над Тим. Мислеше си, че той е убил онази жена, когато се връщаха от парти и колата му връхлетя върху нея в покрайнините на Сидни. Беше толкова лесно да го заблуди. Същата нощ бе пиян и бе пушил дрога. Тя се измъкна от шофьорското място в тъмнината и когато полицията дойде и линейките също пристигнаха, той вече бе настанен зад волана — в безсъзнание заради удара по главата, който бе получил. Изобщо не попитаха кой е карал.

Три дни по-късно той дойде в съзнание и тя го убеди да избягат от страната, преди да бъде обвинен в непредумишлено убийство. Отлетяха за Хонконг, въпреки че Тим изобщо не се бе възстановил. Започнаха нов живот. Запознаха се с Джонатан Хауърд, който помогна на Тим да си намери работа. И през цялото време Тим бе убеден, че той е отговорен за смъртта на жената.

Каролин се претърколи по гръб и се загледа в белия таван. Освен това трябваше да му внуши, че има „улики“, които могат да докажат вината му, и го предупреди, че ще ги използва, ако не прави каквото му каже. Най-силният й коз бе, че винаги отхвърляше предложението, което би го спасило от всичко. Съпругата не можеше да свидетелства срещу съпруга си. Всеки път, когато Тим поискаше да се оженят, тя отказваше. Докато не бяха женени, тя бе в безопасност. Тим щеше да се грижи за нея, да я издържа, да й дава всичко, което поискаше. Щом станеха семейство, той можеше да я напусне по всяко време.

— Нека се преструваме на женени за пред хората — бе казала Каролин, когато се установиха в Хонконг.

Преструвки… преструвки… Каролин стисна здраво очи, но образите останаха в главата й. От тях очите я боляха като от стара надраскана кинолента, паниката отново започваше да я обзема, като учестяваше пулса й, караше сърцето й да бие силно, а тялото й да изстива като лед. Знаеше, че не може да продължава така, не можеше вечно да се преструва… започна още на петнадесет години… не можеше да понесе и миг повече тази агония, която я разкъсваше и бавно я убиваше оттогава…

Изведнъж се почувства съвсем спокойна. Ясно беше какво трябва да направи и след като взе решението, усети огромно облекчение. Коридорът пред стаята й бе пуст, макар да чуваше как една от болничните чистачки говори с някаква сестра в приемната. В дъното имаше врата с табела: „Противопожарен изход“.

Бързо и решително Каролин тръгна към нея.

 

 

— Ако смятате да запазите „Глория Антика“, боя се, че ще трябва да се откажете от други неща, госпожо Дювал — каза й господин Търнбул със смесица от сериозност и съчувствие.

— И аз от това се боях — отвърна Софи. Говориха с изпълнителите на завещанието на Брок и разбраха, че — точно както се бяха опасявали — той е оставил неплатени дългове. Цялото му имущество, включително апартаментът в Ню Йорк и парите, инвестирани в магазина, трябваше да отиде за покриване исковете на кредиторите. Тя погледна банковия мениджър и заговори уверено: — На първо време можем да продадем апартамента. Не ми трябва жилище за милион и половина паунда в най-добрата част на Лондон.

Спомни си за миг красивите стаи с френски прозорци и високи тавани, толкова прохладни през лятото, тъй като от балконите долиташе ветрец, и толкова уютни със запалените камини през зимата. Изпълни се със съжаление. Беше толкова щастлива в Ийтън и едва ли някога щеше пак да има такъв великолепен дом.

— Може би най-добре да продам и Ла Маделийн — добави тя мрачно.

Господин Търнбул изглеждаше разтревожен.

— Колко капитал ви е необходим, за да поддържате магазина си?

През следващия половин час разговаряха само в цифри. Ако парите, които Брок бе инвестирал в „Глория Антика“, трябваше да се възвръщат на кредиторите, трябваше да продаде и двата имота. Така щеше да успее да си купи малък апартамент в Кенсингтън и да запази магазина, включително и да плаща на Кейти и Франки заплати.

— Значи всичко е уредено — каза Софи и сложи книжата обратно в куфарчето си. — Ще упълномощя „Хобърт Слейтър“ да продадат апартамента и ще поискам съвета им за Ла Маделийн.

— Това е голямо разочарование за вас — каза той тъжно.

Софи го погледна право в очите. Мъжът изглеждаше по-разстроен и от нея, че й се налага да продаде имотите си.

— Не е чак разочарование, господин Търнбул. Когато поисках развод от Брок, бях подготвена да си тръгна без пукната пара. Искам да кажа, защо ще ми дава пари и имущество, след като аз всъщност го напусках? Мисля, че е доста нечестно да зарежеш някого и да очакваш да вземеш половината от това, което притежава, със себе си. Бях поразена от щедростта му.

— Но Ла Маделийн е сватбеният ви подарък, нали? — подчерта той.

— Да, но още мисля, че постъпи много мило, като ми позволи да го запазя след раздялата ни.

Когато Софи се върна в магазина, с изненада установи, че изобщо не е разстроена от перспективата да се раздели с Ла Маделийн, както бе очаквала. Винаги бе обичала това място: камъните, толкова горещи, че пареха стъпалата й, небето, ослепително наситеносиньо, слънцето в червените жасмини, мързеливите закуски с пресни кайсии, охладено жълто грозде и узряло сирене, което се топеше и се размазваше по дърворезбования поднос като течна слонова кост. Най-хубави бяха дългите и успокояващи като балсам нощи, когато тишината се нарушаваше само от цвърченето на цикадите. Някога всичко беше толкова прекрасно. Но сега върху имението тегнеха тъмни сенки и горчиви спомени. Колкото по-бързо го продадеше, толкова по-добре.

 

 

Възрастният господин винаги разхождаше кучето си по обсипания с листа и обграден с дървета път, и винаги по едно и също време следобед. Никога не се отклоняваше от маршрута си. Когато излезеше от къщата на калкан, в която живееше от четиридесет години, завиваше вляво, на края на улицата завиваше вдясно и се озоваваше на булевард „Магнолия“. По него нямаше магнолии и доколкото той знаеше, никога не бе имало. От двете му страни растяха платани, гъстите им листа бяха покрити със слой прах, а стволовете им бяха олющени, защото кората непрекъснато се ронеше.

— Хайде, Рутланд — каза нежно възрастният господин на старото си куче и подръпна каишката му. Териерът душеше нещо в основата на стара тухлена стена, преди автоматично да вдигне заден крак. Възрастният господин продължи бавно нататък.

Изведнъж свистящ и шумолящ звук над главата му го накара да спре и да погледне нагоре. Чу се шум от чупещи се клони. Нещо бе паднало в короната на близкото дърво. Секунда по-късно едно тяло прелетя през листата и тупна зловещо в краката му.

Рутланд зави от страх и отстъпи назад, от нетърпение да избяга бе опънал силно каишката си. Старецът се взираше, скован от ужас, в младата жена, която лежеше просната на тротоара с разперени ръце и крака, сините й очи се блещеха невиждащо, русата й коса бе разпиляна около детинското й лице.

 

 

Заглавието на трета страница на „Дейли експрес“ казваше всичко. Софи го прочете, докато седеше в офиса си и пиеше първата чаша кафе за деня, и незнайно по каква ужасна причина й се стори предвидим и подходящ край за една измъчена душа.

„Каролин Рийс, двадесет и девет годишна, се самоуби, като скочи от покрива на «Грейндж» — психиатричната болница в Уимбълдън, където е лежала през последния месец.“

— О, Господи! — каза бавно Софи. — Чудя се как ще го приеме Тим — имаше снимка на Каролин на седемнадесет години, беше изключително красиво момиче в лятна рокля, но погледът й беше празен и тънката й усмивка бе измъчена.

Бащата на Каролин — Шон Рийс, бе цитиран да казва от дома си в Ирландия: „Каро така и не се възстанови емоционално от изнасилването на петнадесетгодишна възраст. След това стана потисната и лабилна, въпреки че получи навреме професионална помощ.“

Софи продължи да чете и хлъцна от изненада, когато стигна до последния абзац.

— Чуйте това — извика тя на Франки и Кейти, които се мотаеха наоколо, шокирани и стреснати, докато тя им четеше на глас историята. — Не са били женени! Никога не са били женени. Не мога да повярвам — тя поклати удивено глава. — При всичко, което се случи… те дори не са били женени.

— Каква игра е играел той? — попита Кейти.

— Не е бил Тим, а Каролин. Тя е мозъкът на всички планове, родили се в малката й объркана главица. Беше луда и истерична, но сега вече знаем защо. Бедата е била в това, че Тим е слабохарактерен, а тя е успяла да го наплаши. Заради нея е трябвало да я подкрепя и да се погрижи да получи подходящо лечение, вместо вечно да мисли само за себе си.

— Това е много тъжно — каза Франки. — Родителите й сигурно са съсипани.

— Също и Тим — отбеляза Кейти.

— Мислиш ли, че сега ще успееш да си върнеш парите? — попита Франки.

Софи сви рамене:

— Не виждам как това би помогнало. Парите не са у Тим, а повярвах и на Каролин, когато ми каза, че и тя не ги е взела.

Франки погледна съчувствено Софи.

— Щеше да можеш да останеш в апартамента си и да запазиш Ла Маделийн, ако тези пари не бяха откраднати, нали?

— Вече е прекалено късно — каза примирено Софи. — И двата имота са на пазара и мисля, че скоро ще сключа сделки за продажба. Намерих си апартамент близо до майка ми, в Скардейл Вилас. Вече твърдо съм решила и няма връщане назад.

— Ами Тим? — попита Кейти. — Какво ще стане с него?

— Ще бъде обвинен в опит за убийство, тежка телесна повреда, присвояване и измама — обясни накратко Софи. — Надявам се през следващите няколко години да остане в затвора и съм благодарна, че вече не е част от живота ми — не искаше да прозвучи грубо, но все още я болеше от начина, по който Тим я бе използвал. — Важното е — продължи тя, — че „Глория Антика“ е спасен, вашите работни места — също. Имам страхотни планове за бъдещето и първото нещо, което ще направя, е да наема фирма за връзки с обществеността, която да ни вкара във всички списания за изкуство. Освен това трябва да си ангажираме павилион на Панаира на антики в Гросвенър Хаус.

Тя се облегна назад в стола си, отново взе вестника. Оттам, под драматичното заглавие, я гледаше лицето на Каролин и Софи не можа да възпре чувството на тъга към жертвата, която се бе превърнала в мъчител. След като е била изнасилена на петнадесет, трябвало е да стане маниачка на тема контрол, за да оцелее. Смятала е, че ако има власт над другите, никой няма да я нарани отново. Докато в един мрачен юлски следобед не нарани сама себе си.

 

 

Седмица по-късно й се обади банковият й мениджър.

— Здравейте, господин Търнбул — каза тя. — Как вървят нещата?

— Имам новини за вас, госпожо Дювал — Софи позна по гласа му, че нещо се е случило, и се подготви за лоши новини. — Станало е нещо много странно — започна той. — Току-що научихме за него.

Софи, която се канеше да тръгва за работа, остави обратно чантата и куфарчето си.

— Какво е станало?

— Оказва се, че някой е подсказал на Брок Дювал какво се кани да направи Тим Калторп. Станало е, преди да наемете отново счетоводителите си, точно когато се появиха подозренията ви.

— Е, и?

— Чрез многобройните си контакти в банковата сфера господин Дювал е успял да проследи движението на парите, след като са откраднати от сметката ви, в американски долари. Изнамерил е и секретната сметка, открита от Тим Калторп в швейцарската банка.

Тя се намръщи озадачено.

— Значи е знаел какво е направил Тим с парите?

— Точно така — господин Търнбул направи пауза, за да постигне драматичен ефект. — Брок е изтеглил парите.

— Не! — тя стисна слушалката до ухото си и сърцето й заби силно. — Не! — повтори.

— Мениджърът от цюрихската банка е нарушил всички правила, като е дал на Брок паролата на сметката. Разбира се, Брок му е обяснил, че парите са откраднати от вас.

Винаги бе знаела, че Брок е много влиятелен, но това накара дъха й да спре.

— И къде са сега парите? — попита тя развълнувано и веднага осъзна, че храни напразни надежди. Брок бе умрял разорен. Парите й сигурно са изчезнали заедно с него.

Господин Търнбул продължаваше да говори, но тя успя да чуе само думата „Хамбург“.

— Какво казахте?

— Брок е внесъл трите милиона паунда на депозит на ваше име и сега са там, в Хамбург — повтори господин Търнбул.

Софи затвори очи.

— Значи не съм ги загубила? — не смееше да повярва.

— Не сте ги загубили — потвърди мъжът. — Навреме ли се появиха, за да запазите апартамента и вилата си?

Точно навреме. Точно! Сега разполагаше с всички средства, които Брок й бе оставил, и веднага реши, че ще ги инвестира в бизнеса си. Ако наистина искаше да започне отначало, щеше да е най-добре да се отърве от помпозността на миналото.

Каза на господин Търнбул, че въпреки всичко смята да продаде имотите си и добави:

— Защо Брок не ми е казал какво е направил?

— Може би е имал причини. Може да е искал сама да разберете какъв е Тим Калторп — предположи внимателно господин Търнбул.

Очите на Софи се разшириха от учудване. Забележката му беше дръзка и я изненада. Винаги бе мислила, че банковият мениджър преценява хората според паричните им знаци, а не по личните им качества, и най-важното в отношенията с него е взаимният интерес, а не състраданието.

— Може би сте прав — отвърна тя бавно.

— Брок не е знаел, че ще умре, затова мисля, че е планирал да ви каже какво е направил веднага щом се убедите в измамата на Тим Калторп.

„Значи Брок е мислил за мен до самия си край — каза си Софи. — Предпазвал ме е, грижил се е за мен, гледал е да съм добре. Благодаря ти, Брок“, произнесе безгласно. За миг очите й се напълниха със сълзи. Брок бе пълна противоположност на Тим. Единият само даваше, другият само вземаше. Единият бе предан, а другият — себичен до краен предел. Единият бе силен, другият — слабохарактерен.

— Благодаря, че се обадихте да ми кажете, господин Търнбул — каза тя треперливо, доволна, че е вкъщи и той не може да види колко е развълнувана.

Тръгна бавно към магазина и потънала в мисли за внезапния обрат на съдбата, който я бе сполетял, Софи осъзна, че за първи път наистина е останала сама. Нямаше го Брок, към когото винаги можеше да се обърне при нужда. Нямаше го и Тим, за да му поиска съвет. Върху плещите й бе легнала цялата отговорност за управлението на магазина и трите милиона паунда, които щеше да инвестира в стока, трябваше да мисли и за Франки и Кейти. Те показаха впечатляваща лоялност към нея през последните няколко месеца и се грижеха за магазина в нейно отсъствие ефективно и с жар. Сега от нея зависеше да не се провалят.

Отначало не го позна, както стоеше на тротоара пред „Глория Антика“ и се оглеждаше нагоре-надолу по улицата, сякаш очакваше някого. Приближи се, взря се в бледото изопнато лице и стресната, разпозна Тим.

Той заговори пръв, докато тя се бе втренчила в него с ужас:

— Здравей, Софи — гласът му бе нисък и напрегнат. Раменете му бяха приведени и бе отслабнал.

— Какво правиш тук? — не успя да овладее тревогата си. Дали не бе избягал от затвора? Криеше ли се? Да не би да очакваше да му предостави убежище?

Тим се огледа безпомощно — като човек, загубил пътя, неспособен да се ориентира.

— Може ли да отидем да поговорим някъде? Искам да ти обясня нещо — каза той нерешително.

Софи видя в погледа му онова момчешко излъчване, което познаваше толкова добре.

— Как се осмеляваш да идваш тук! — избухна тя гневно. — Няма за какво да говоря с теб.

Той не помръдна, но продължи да стои там, изглеждаше изпълнен със съжаление и изоставен.

— Всичко е наред, Софи. Пуснат съм под гаранция. Процесът ми ще е след месеци. Връщам се в Уелс, но исках преди това да те видя.

Тя премигна.

— Под гаранция? — не знаеше дали да му вярва или не. Кой би го пуснал под гаранция? Нямаше семейство и Каролин бе мъртва.

Тим кимна:

— Джини и Джонатан Хауърд платиха гаранцията ми. Ако беше казал, че го е измъкнал някой от Луната, Софи щеше да е по-малко учудена.

— За Бога, че защо е трябвало го правят? — попита тя направо.

Той се огледа, за да се предпази от минувачите, които се провираха между тях на тротоара.

— Моля те, Софи. Не може ли да влезем вътре? Само за няколко минути?

Тя отвори рязко вратата на „Глория Антика“.

— Добре. Но само за няколко минути — с каменно лице го поведе навътре в магазина, откъдето Франки и Кейти бяха зяпнали през нея към Тим, крайно заинтригувани. — Ще се бавим само няколко минути — отбеляза Софи и пое към офиса в дъното. — Ако дойдат клиенти, не искам да ме безпокоите — вдигна извитите си вежди към тях и те кимнаха с разбиране.

Софи се настани зад бюрото, което Тим ползваше, когато водеше счетоводството й. Той приседна на отсрещния стол така, сякаш движенията му костваха усилие.

— Е? — подкани го тя. — Какво имаш да ми казваш?

Тим изглеждаше наранен и в този миг тя осъзна, че самомнението му е толкова високо, та е решил, че може отново да й влезе под кожата, ако си изиграе правилно картите.

— Както ти казах, семейство Хауърд платиха гаранцията ми. Като чули за Каро, веднага пристигнали — обясни той.

— Да утешават опечаления вдовец? Това се случва за втори път през последните шест месеца. Само дето не си вдовец, защото никога не сте били женени.

— О, моля те, Софи! Нямаш представа какво съм преживял — Тим затвори очи, сякаш искаше да потисне някаква вътрешна болка.

— Какво толкова си преживял? — тя зяпна от нахалството му.

— Нямам предвид времето след ареста. А след като срещнах Каро в Австралия — той й описа катастрофата в Сидни и как през всичките тези години Каролин му бе внушавала, че тогава той е шофирал. — Мислех, че аз съм убил онова момиче! — възкликна и влагата, проблясваща в очите му, показваше, че е искрен. — Само си представи! През всичките тези години живеех в кошмар, примесен със страха, че във всеки един миг Каро може да ме издаде, ако не правя каквото ми каже — той отпусна глава в шепите си и когато пак заговори, гласът му бе сподавен: — Каро ме изнудваше по всякакви начини. Притискаше ме денонощно да правя каквото тя иска.

— И очакваш да те съжалявам? — попита Софи. — Виж какво, Тим. Каролин беше много болна. Най-доброто, което можеше да направиш, ако не бе толкова загрижен за собствената си кожа, щеше да е да се погрижиш да получи психиатрична помощ, и то още преди години. Съзнанието й е било замъглено! Защо никой не е направил нищо по въпроса?

— На моменти изглеждаше добре — каза той горчиво. — Когато обядвахме с теб — първия път, когато се видяхме, в Ла Маделийн, тя беше добре.

Софи си спомни онова време, сети се как Каролин си бе играла с малките й племенници — тя самата приличаше на момиченце.

— Джини и Джонатан не усетиха ли, че е болна?

Тим вдигна към нея пламналото си, покрито със сълзи лице.

— Не. Смятаха, че ме манипулира. Че е невротичка. Миналата седмица ми казаха, че винаги са ме съжалявали. Те, разбира се, смятаха, че сме женени — той въздъхна дълбоко. — Това момиче съсипа живота ми.

— И ти, не ще и дума, не си направил нищо, от което да се срамуваш — каза саркастично Софи.

— Не очаквам да ми простиш просто ей така — рече той сериозно.

— Нямаш представа колко си прав.

Той я погледна съкрушено, очите му бяха зачервени.

— Знам, че се отнесохме ужасно с теб…

— Ужасно? — повтори тя невярващо. — Не е ли малко бледо определение за опит за убийство?

— Знам, знам — Тим поклати глава. — Изобщо не трябваше да слушам Каро.

Изведнъж на Софи й се догади от унизителното самосъжаление на този разбит човек, който седеше прегърбен пред нея.

— Махай се оттук, Тим — каза тя и стана. — Джини и Джонатан може и да те съжаляват, но според мен заслужаваш всичко, което ще ти присъди съдът.

— Станала си много коравосърдечна, Софи — рече той патетично. — Но искам да знаеш, че всичко, което ти казах в началото на годината за любовта ми към теб, е вярно. Винаги е било вярно. Най-голямата грешка, която допуснах, е, че те изоставих тогава. Господи, това беше ужасна грешка! — Тим замълча и вдигна поглед към нея, както се бе изправила зад бюрото. — Въпреки всичко, когато този кошмар свърши, наистина свърши, мислиш ли, че… — сега я умоляваше, очите му се плъзгаха с копнеж по тялото й и излъчваха чувственост. — Имаме ли още един шанс, мила?

Софи избухна в смях и той се дръпна като ужилен.

— Мечтай си, Тим! — възкликна тя. — Ти за каква ме вземаш? — след това стана сериозна. Наведе се напред и се подпря с ръце на бюрото. — Паднал си по-ниско, отколкото можеш да си представиш — каза унищожително. — Не познавам по-долен човек от теб. А сега изчезвай оттук и никога, ама никога не се доближавай повече до мен.

— Но…

— Изчезвай, Тим! — очите й блестяха от гняв. — Иначе ще извикам полиция.

Тим се обърна, поражението бе изписано на лицето му.

— Знам как да те направя щастлива. Ти ме обичаше… някога — добави той.

Една студена ръка сграбчи сърцето й. Дали наистина някога я бе обичал?

Тя изопна рамене.

— Всичко свърши, Тим — помълча. — Но нямаше ли да си щастлив, ако ти бях казала „да“ и беше разбрал, че съм си върнала парите, които открадна от мен?

— Ти… — той посивя, а устата му глупаво зейна. Погледът му беше празен.

— Да — каза тя сладко. — Не е ли прекрасно? А сега сбогом, Тим. Знаеш пътя.

 

 

— Бях ужасена, когато го видях да стои пред входа — Софи вечеряше с Джийн и Алън. — Можете ли да повярвате колко нагъл е този мъж?

Джийн се усмихна, доволна да види Софи вече много по-уверена, отколкото през последните няколко месеца.

— Обзалагам се, че е бил шокиран, когато си му казала, че си си върнала парите — отбеляза тя.

— Съсипан — отвърна Софи и се усмихна ведро.

— Е, с това всичко приключи, нали? — подчерта доволно Алън. — Не мисля, че повече ще чуем нещо за Тим Калторп, освен, разбира се, като започне процесът.

— Само не мога да разбера — каза Софи — кой е информирал Брок. Знам, че не харесваше Тим, но нямаше причина да мисли, че ще открадне парите ми.

— Аз му казах — обади се тихо Алън.

— Ти? — Софи изглеждаше поразена. — Но когато говорихме, ти каза, че не си виждал Брок повече от година.

— Точно така. В онзи момент беше самата истина, но тъй като не ме послуша, свързах се с Брок и му разказах за подозренията си. И правилно съм постъпил, нали? — изглеждаше изключително доволен от себе си.

Софи се вгледа втрещено във втория си баща. Джийн избухна в смях.

— Той е хитра стара лисица, не мислиш ли? — подкачи го тя.

— Алън, защо не ми станеш главен бизнес съветник? — предложи Софи полушеговито.

Той я погледна обичливо.

— През последните две години измина много дълъг път и сега нямаш нужда от никого, Софи. Вече имаш пълен контрол над живота си.