Уна-Мери Паркър
Под контрол (5)

5

— Как е работещото момиче? — през седмицата, след като обядваха заедно, Тим й се обаждаше за трети път.

— Добре съм — отвърна тя. Седеше на бюрото си в офиса на „Глория Антика“ и докато говореше с него, си драскаше в бележника извити криви и окръжности, които я караха да се чуди какво ли би изтълкувал по тях един психиатър.

— Ами Алън? По-добре ли е? — Тим изглеждаше искрено загрижен, като му каза за втория си баща. Когато преди години излизаха заедно, двамата с Алън бяха завързали топло приятелство, а Тим го смяташе за много разбран и състрадателен човек.

— Излиза от болницата след няколко дни, слава Богу! Няма търпение да се прибере вкъщи — отвърна Софи.

— Сигурно. Виж, утре пристигам в Лондон. Следобед имам интервюта за работа и още едно на следващата сутрин. Дали мога да отида до болницата, за да го видя?

— Много ще се зарадва.

— Добре. Ще му занеса бутилка „Гленфидич“, нали това още е любимото му питие?

Софи се засмя.

— Според мен, една от причините да иска толкова много да се прибере, е, за да може да си пийва пак, а това определено е любимото му.

— Какво ще правиш утре вечер? — въпросът бе зададен сякаш между другото, като между брат и сестра, като между колеги.

Сърцето на Софи леко потрепна. Колко пъти я бе питал това, когато беше на седемнадесет, и колко често тя бе отговаряла „нищо“ с целия ентусиазъм на безгрижната младост. А сега, незнайно защо, думите на Одри проехтяха в съзнанието й: „Мислиш ли, че на жена му й харесва да се завира в дълбоката провинция, докато той се разкарва из града с някое богато лъскаво момиче?“ Но Тим звучеше напълно делово, нямаше и следа от интимност или флирт и ако го отклонеше, щеше да се изложи, защото това би означавало, че го подозира в непочтени мисли.

— Нищо особено — отвърна тя направо. — И сега е мой ред, както казват в Австралия.

— Не, настоявам аз да те поканя — протестира той.

— Недей да спориш — каза тя весело. — Имаш си работа с властна делова жена, забрави ли? Днес всъщност продадохме няколко порцеланови чинии.

— И като знам какви са цените ти, сигурно с печалбата ще платите наема на магазина за година напред.

Софи избухна в смях.

— Не точно, но почти!

Когато той затвори, тя остана за малко на бюрото си и се замисли за него, спомни си какво й бе разказвал за годините, след като бе напуснал Англия. След като първоначалният му ентусиазъм от Австралия се стопил, решил да отиде в Хонконг, където имал по-добра перспектива за кариера. Но, изглежда, лошият късмет непрекъснато го преследвал: компанията, която го наела, пристъпила към доброволна ликвидация три месеца след като той постъпил на работа. Последвала серия от други длъжности, след което дошло предложението за високоплатен пост в лондонска застрахователна компания.

— Реших, че най-накрая съм успял — каза й той с тъга, — но точно тогава незапомнена рецесия се стовари върху Обединеното кралство и аз закъсах.

Сега нещата обаче се подобрявали. Работата му в Кардиф била добра, но много се надявал скоро да си намери мечтания пост в Лондон. Винаги бе бил изключително умен. Софи не се съмняваше, че с течение на времето ще успее, все пак беше само на тридесет и шест, още млад.

 

 

След като мисли цяла седмица само за това, Одри най-накрая се реши. Не можеше да продължава така. Никълъс никога не си беше вкъщи, а когато се прибереше, се държеше, сякаш не е там.

Подбра внимателно дрехите си, преди да излезе, облече тъмносиня пола и червено сако. Добави и новите златни обеци, които Софи й бе подарила за Коледа. Ефектът беше впечатляващ. „Ако Никълъс можеше да ме види сега — помисли си тя, — ще разбере какво пропуска.“

След половин час влезе във викторианската къща, преустроена в сграда за офиси от Никълъс и съдружника му малко след създаването на фирмата. Беше по-навътре от главната улица, близо до центъра на Нюбъри, градината отпред отдавна бе превърната в паркинг за колите на работещите вътре. С огромно удоволствие Одри остави автомобила си на мястото, запазено за Никълъс. Този следобед не беше в офиса си, но тя го бе проверила предварително. Затова бе дошла.

Одри се насочи право към кабинета му на първия етаж. Високата слаба жена с изрусена коса, която седеше зад бюрото в ъгъла, вдигна поглед към нея. Очите им се срещнаха и момичето стисна зъби, готово за твърда отбрана.

— Добър ден, госпожо Бевън. Боя се, че съпругът ви отиде на среща. Мога ли да направя нещо за вас?

Одри я намери за дразнещо оперена и прекалено самоуверена.

— Много добре знам, че съпругът ми не е тук — отвърна тя хладно. — Но не съм дошла да се видя с него.

Дениз О’Брайън изви добре оскубаните си вежди и се усмихна нагло.

— И какво мога да направя за вас?

Одри се позабави с отговора, отиде до бюрото на Никълъс и седна зад него. Бе застанала с гръб към големия френски прозорец и лицето й се намираше в сянка. Така печелеше предимство, помисли си тя. Докато можеше да наблюдава изражението на Дениз съвсем ясно от мястото си, съмняваше се, че момичето може изобщо да види нейното.

— Ще ви кажа какво можете да направите за мен — започна тя. — Като начало, можете да оставите съпруга ми на мира. Ако сте забравили, той е женен и има деца.

Дениз се усмихна подигравателно.

— Как бих могла да го забравя, госпожо Бевън. Но какво прави — си е негова работа. Ако му е приятно с мен, едва ли вината е моя, не мислите ли?

Одри се стегна и почервеня. Щеше да е по-трудно, отколкото си бе представяла. Момичето явно не изпитваше никакъв респект към нея.

— Няма нужда да го окуражавате.

— Да не би да намеквате, че съпругът ви е безхарактерен? Че може лесно да бъде съблазнен? Ако е така, дълбоко грешите, госпожо Бевън. Ники сам взема решенията си.

Одри почувства как отровната жлъч на гнева се надига към гърлото й. Как се осмеляваше тази уличница да нарича съпруга й Ники! Как се осмеляваше да твърди, че го познава по-добре от самата нея!

Тя стана, опря длани на бюрото, наведе се и очите й заискриха.

— Ти си само една малка уличница! — изрева тя. — Махай се! Събирай си нещата и изчезвай! Остави съпруга ми на мира, ясно ли е? Той е женен за мен. Имаме две деца и ти съсипваш всичко това! Да те няма!

Дениз О’Брайън невъзмутимо гледаше Одри с пълен с подигравка поглед.

— Не можете да ме уволните — отбеляза тя нагло. — Ники ме нае и ще остана, докато той иска. Благодаря ви.

— Да не мислиш, че тонът, който ми държиш, ще ти се размине? — Одри, която никога не бе имала успехи в отстояването на правата си, чувстваше, че Дениз печели позиции. Освен това се боеше, че Никълъс няма да се отърве от нея, дори и да го помоли.

— Не съм ви канила да идвате тук, госпожо Бевън. С Ники се обичаме, той никога не е изпитвал подобни чувства и аз нямам намерение да го изоставям точно сега. Говорете каквото си щете, но ние няма да се откажем един от друг и това е окончателно.

Съпругата би трябвало да изрече тези думи, а не любовницата. Дързостта на Одри се бе стопила и тя изглеждаше напълно съсипана. Тази млада жена беше толкова уверена, а едва ли имаше повече от двадесет и три, помисли си Одри. Изведнъж се почувства стара и невзрачна, червеното й сако изглеждаше старомодно пред стилната минипола и блузата на Дениз. Момичето притежаваше младост и — което бе по-лошо — очевиден сексапил. Дори и Одри го забелязваше.

— Имах намерение да говоря със съпруга си — каза тя, събирайки последните трохи от достойнство, които й бяха останали. — Това няма да ти се размине. Няма да гледам как семейството ми се разпада само защото на теб ти е приятно да въртиш мръсни афери с женен мъж.

За ужас на Одри, Дениз се засмя. Смехът й беше подигравателен, бе отметнала назад глава и я гледаше с пълно презрение.

— Според мен ще се убедите, че ако се стигне до избор, Ники ще предпочете да остане с мен. Аз му давам това, което иска, разбирате ли. Правя го щастлив.

За миг Одри остана вцепенена, после, без да каже нито дума повече, се обърна и излезе от офиса с високо вдигната глава.

Когато най-сетне се прибра, избухна в силни и мъчителни ридания, като преди това се скри в спалнята си, за да не я чуе чистачката. Сега осъзнаваше, че изобщо не трябваше да се среща с Дениз. Това бе възможно най-лошото решение, защото сега момичето я презираше, а Никълъс щеше много да се ядоса, като разбереше. Но какво би могла да направи?

 

 

Когато изписаха Алън от болницата „Сейнт Мери“, Джийн го взе и го закара право в апартамента им в Кенсингтън.

— И двамата можете да се пренесете при мен, ако искате — предложи Софи. Майка й изглеждаше така, сякаш самата тя се нуждаеше от грижи, толкова бе измъчена.

— Много мило от твоя страна, скъпа — отвърна Джийн, трогната, — но съм сигурна, че Алън с нетърпение очаква да се прибере у дома и да си легне в леглото.

— Разбирам го, но дали ти ще се справиш? — Джийн винаги бе играла ролята на безпомощната, седеше с цигара в ръка и даваше заповеди, докато Алън доброволно и с удоволствие вършеше повечето домашни задължения.

— Няма да навреди да опитам — отвърна Джийн кисело. — Алън ще се нуждае от доста грижи, но аз съм толкова благодарна на Бог, че го пощади, че съм готова да лъскам подове, ако това би помогнало.

— Горката мама! Забелязах, че си спряла да пушиш.

— Е, нали обещах?

— Сигурна съм, че той ще се оправи — каза утешително Софи. — Лекарите са много доволни от възстановяването му. И вече мина първия курс химиотерапия, нали?

— Горкичкият. Няма да му е приятно, че ще оплешивее — Джийн тъжно поклати глава.

— Не и ако това му спаси живота — отбеляза Софи.

— Разбира се, че си права. Отсега нататък ще живеем ден за ден и ще спрем да се тревожим за дребните неща, ще се съсредоточим върху важните.

След като отново остана сама в апартамента, а „Глория Антика“ вървеше добре, Софи реши да балансира деловите задължения и личния си живот, за да организира по-добре дните си и постигне по-голяма концентрация. За първи път след навършването на двадесет години имаше възможност да се буди сутрин с мисълта, че може да прави каквото си иска. А най-сладкото беше, че можеше да промени решението си, ако й се прииска. Когато бе омъжена за Брок, на моменти нямаше никаква представа какво следва и бе принудена да чака указанията му: „… погрижи се за събирането на багажа, тръгваме тази сутрин; не опаковай още, налага се да останем още един ден. Отиваме там. Не, не отиваме“. Брок го правеше от любов и загриженост, бе внимателен, но беше факт, че контролира всеки миг от живота й, а тя се чувстваше като човек без посока и цел, само пътуваше, без да пристига никъде. Цялото си време прекарваха на път… но закъде?

Харесваше й да контролира собствената си съдба, но имаше един проблем. След развода много от приятелите им застанаха на страната на Брок и не искаха да имат нищо общо с нея, въпреки че Брок бе заявил пред всички, че не е нужно да заемат страна. Съпругите от семействата, които все пак й останаха приятелки, й дадоха ясно да разбере — и тя го осъзнаваше за първи път в живота си, — че не им е приятно вече да се събират с нея, когато и мъжете им са там. Винаги предлагаха да се видят на обяд, на събиране на омъжени, разведени и овдовели жени, но никога на вечеря. Някои се извиняваха с половин уста, че не можели да намерят свободен мъж, за да закръглят бройката, но Софи не се заблуждаваше.

— Абсурдно е — каза тя веднъж на майка си. — Защо се чувстват заплашени? Не може да си мислят, че ламтя за съпрузите им.

— Ти може и да не ламтиш, но разведените отскоро жени обикновено си търсят мъже. Има и още нещо и съпругите много добре го знаят.

— Какво?

— Разведените жени са лесна плячка за търсещите нещо странично съпрузи — Джийн кимна многозначително.

— И защо точно разведените жени?

Майка й изглеждаше леко смутена.

— Защото им липсва редовният секс. И тогава се появява някой мъж, който им го предлага без обвързване, всичко става хубаво и безотговорно и разведената жена е толкова благодарна, че влиза в леглото му, без да протестира.

Софи избухна в смях.

— Е, тази разведена жена, която стои пред теб, не е такава.

Когато остана сама, Софи се замисли дълбоко върху думите на майка си. Откакто бе свободна, единственото нещо, което й липсваше, беше сексът. Брок беше много изкусен в леглото и през последните години уменията му заместваха изчезналата първоначална страст. Наистина й липсваше сексът, но разликата между нея и жените, за които майка й говореше, беше, че тя не се въодушевяваше от идеята за безотговорна и безсмислена връзка. Искаше да обича и да бъде обичана, това я възбуждаше, а и искаше обвързване.

Тази вечер бе поканена на парти, щеше да има възможност да се запознае с много нови хора. Софи се усмихна на себе си. Дали наистина в този момент искаше да завърже връзка? Отговорът дойде бързо и категорично. Да, искаше. Нуждаеше се от някого, с когото да споделя мислите и желанията си, с когото да пътува из провинцията през уикендите и да обядва в уютни селски странноприемници, да посещава нови ресторанти, да пие шампанско в леглото и да се наслаждава на красотата на Ла Маделийн.

Софи се погледна в огледалото, докато обличаше черна шифонена рокля, разкриваща стройните й загорели рамене и ръце през прозрачната си тъкан, и се почуди дали няма да срещне този човек тази вечер. Нямаше голяма вероятност, защото вече бе намерила това, което искаше. Единствената беда беше, че сега Тим Калторп бе женен.

 

 

Стаята бе препълнена с хора, които познаваше от години, повечето бяха приятели на Брок от банковата сфера. Мъжете я поздравиха с радост, жените я посрещнаха по-резервирано. Отношението им много й напомни за Одри и тя откри нескрита злобна завист в забележките им.

— Е, как върви магазинчето? Успя ли да продадеш нещо? — попита я пълна жена в прилепнала сапфирено зелена рокля, натруфена с перли. Със съпруга й бяха стари приятели на Брок и дълбоко осъждаха развода им. Преди Софи да отговори, съпругата на друг банкер се приближи към тях.

— Как живееш, скъпа? Не си ли ужасно самотна, след като се раздели с Брок? Изобщо канят ли те вече някъде?

Софи нямаше думи. Искаше й се да може да измисли някой бърз, умен и духовит отговор, но сякаш бе онемяла. Нищо в живота й досега не бе я подготвило за злобата на коктейлите, където алкохолът отприщваше нападките на жените, а мъжете я гледаха като обект за флирт.

— Според мен изглеждаш фантастично — намеси се въодушевено съпругът на жената в зелено. Беше висок и изглеждаше веселяк, надвесваше се над нея и се опитваше да надзърне в деколтето й. — Толкова чудесно изглеждаш, че сигурно е замесен някой мъж. Намери ли си вече някого, а?

Езикът на Софи изведнъж се развърза.

— Защо мъжете са толкова високомерни и си мислят, че само мъж би могъл да накара една жена да изглежда и да се чувства добре? — попита тя ядосано.

— Но ти направо грееш, Софи — отвърна той и й се усмихна глуповато. — Сигурно криеш нещо.

Софи се извърна към него, изглеждаше впечатляващо в черната си рокля, с единствен наниз огромни перли около шията, които подчертаваха семплия тоалет.

— Може да е просто защото съм взела горещ душ — отвърна унищожително. — Или пък от удовлетворението от собствения ми бизнес. Не мога да си представя защо решихте, че е свързано с нов мъж в живота ми — извърна се и се отдалечи, все още ядосана. Как си позволяваше този тъпак да смята, че само мъж може да накара очите на жената да блестят и страните й да розовеят? В този миг към нея се приближи един вдовец, когото познаваше от няколко години. Казваше се Доминик Ерол, внимателен и любвеобилен човек с очила с рогови рамки и добри обноски.

— Колко се радвам да те видя отново, Софи! — възкликна той и я целуна по двете бузи. — Четох за „Глория Антика“. Предполагам, че всичко върви добре, нали? Ти, разбира се, си експерт по старинния порцелан, сигурно е забавно да имаш собствен магазин. Направо ти завиждам! Разкажи ми всичко.

Интересът, който той прояви, бе като успокоителен балсам за наранените й чувства. Скоро двамата се усамотиха в един ъгъл и започнаха да бъбрят за предмети от Майсен и Лоустоф, Турне и Франкентал, да сравняват качествата на любимия си порцелан. За пръв път от много време срещаше човек, и то не доставчик, който споделяше ентусиазма й към порцелана, и който разбираше почти колкото нея.

Останалите гости започнаха да се разотиват. Не бе усетила как е минало времето.

— Горкичката — прошепна й дребна вещица с остри черти, облечена в лилаво златисто ламе. — Да те приклещи Доминик. Трябва да отидем някой ден на обяд, скъпа — и съучастнически й намигна.

— О, така ли? — отвърна Софи, без да пропуска и най-малката подробност.

Доминик, който вече се бе сбогувал с една приятелска двойка, се обърна към Софи.

— Чудя се — запита я той срамежливо, — дали не би излязла с мен на вечеря. Бихме могли да отидем в…

— С удоволствие — каза Софи решително и на висок глас, за да може да я чуе лилавото ламе.

Доминик я заведе в ресторанта в хотел „Хайд Парк“, печелил много награди, който се ръководеше от Марко Пиер Уайт. Кухнята беше прекрасна, виното — отлежало, а излъчването на помещението — отпускащо и фино, също като на домакина й. Говориха си и за други неща, освен порцелана и Софи трябваше честно да си признае, че прекарва прекрасна вечер в приятна приятелска атмосфера, спокойна и без конфликти. Също като вечерите с Брок.

Доминик я закара до апартамента й и я изпрати до входната врата.

— Прекарах чудесна вечер, Софи — в гласа му се прокрадна благодарност. — Компанията ти ми беше изключително приятна.

— Благодаря, че ме покани, Доминик — отвърна тя искрено. — И на мен ми беше много приятно.

Целувката му беше суха, попадна на бузата й, близо до ъгъла на устата, и беше вълнуваща като докосване на пеперудено крило. Когато се прибра и остана сама в леглото, тя пак се замисли за Тим. Неговите целувки бяха съвсем различни.