Уна-Мери Паркър
Под контрол (11)

11

— Номер 135. Изящна двойка статуетки на соколи. Китайски — водещият на аукциона посочи прекрасно оцветените порцеланови птици, поставени на покритата с кадифе маса.

— Сега ще ги донеса, сър — съобщи високо помощникът му.

Софи знаеше, че по предварителни разчети щяха да стигнат до тридесет-четиридесет хиляди паунда, и отчаяно копнееше да ги купи. Един от редовните й клиенти, страстен колекционер, щеше много да ги хареса. Порцеланът, изработен между 1736 и 1795 година, по време на император Кинлонг, винаги е бил популярен, особено предметите, които не носеха явни ориенталски черти.

В залата за аукциони на „Кристис“ се носеше напрежение и тя знаеше, че щеше да срещне силна конкуренция от останалите търговци на антики, както и от частните купувачи.

— Започваме с цена от петнадесет хиляди паунда. Има ли желаещи за петнадесет хиляди паунда? — погледът на водещия премина през цялата зала, очите му бяха проницателни и не изпускаха нищо. — Благодаря. Петнадесет хиляди — той забеляза някого в дъното на залата, който дискретно вдигна ръка. Започваше се. Стомахът на Софи се стегна. Още няма да наддава. По-добре да изчака да види какво ще направят другите. Ако сега започне да наддава, само ще вдигне цената — Шестнадесет хиляди… седемнадесет… осемнадесет… деветнадесет хиляди — настъпи моментно затишие и наддаването отново продължи с бясна скорост. — Двадесет хиляди, двадесет и една хиляди…

Софи погледна водещия право в очите и кимна почти незабележимо, но това бе достатъчно.

— Двадесет и четири хиляди… срещу господина в дъното.

Софи пак кимна.

— Двадесет и шест… двадесет и осем… тридесет хиляди. Тридесет хиляди паунда — тя отново кимна, чувствайки, че й призлява. — Тридесет и две хиляди.

Възцари се тишина. Дали наддаването щеше да продължи? Сега Софи бе наред. Водещият пак огледа залата, търсеше кимване или леко повдигане на каталога. Сякаш всички се бяха вкаменили. Софи се опита да овладее дишането си, но сърцето й силно биеше.

— Някой дава ли повече от тридесет и две хиляди? Спряхме на тридесет и две хиляди… — той млъкна за миг, който на нея й се стори цяла вечност. — Тридесет и две хиляди — произнесе водещият високо и удари гръмко с чукчето.

Свърши се. Красивите соколи бяха нейни, и то за тридесет и две хиляди, само от комисионата щеше да спечели десет хиляди, а може би и петнадесет.

— Номер 136. Майсенска осмоъгълна чиния…

Софи не го слушаше. Тя се изниза от залата, пламнала от вълнение. Купи единственото нещо, което искаше, и нямаше търпение да подреди уникалните птици на витрината на „Глория Антика“.

Когато се върна в магазина, намери Франки да обслужва известен вътрешен дизайнер, който избираше сервиз за десерт за свой клиент. Софи го поздрави, увери се, че добре се грижат за него, и отиде в офиса в дъното, където Тим говореше по телефона. Въпреки че бюрото му бе отрупано с книжа, той изглеждаше съвсем спокоен, когато й се усмихна топло. Пред него лежаха цели купчини фактури, ордери, касови бележки и формуляри за възстановяване на данъци, които бяха пристигнали тази сутрин.

— Здравей — поздрави я той весело веднага щом затвори телефона. — Сериозно съм се заел с прочистването. Няма да познаеш офиса, когато свърша.

— Ама че досадна работа. Не знам как ти стига търпението. Нямаш представа колко съм ти благодарна.

— Е, ще ми покажеш по-късно, нали? — прошепна той.

Тя го замери с кламер и се усмихна широко. Никога не се бе забавлявала така през годините, когато бе лишена от присъствието му. Сега всеки ден бе изпълнен с радост, смях и безгрижие. Знаеше, че щастието й ще бъде пълно и завършено, ако той й предложи да се оженят. Но веднага отхвърли тази мисъл. Защо да се измъчва с нещо, което очевидно нямаше да стане — поне не веднага? Пред нея лежеше сутрешната поща, все още неотворена. След миг Софи възкликна, поразена:

— По дяволите!

— Какво има? — попита Тим.

Тя му подаде една папка.

— От „Уайзмън, Страуд и Халкроу“. Моите счетоводители. Виж колко ми искат! Никой не ме предупреди, че ще ми струва толкова скъпо да се грижат за счетоводството ми. Господи! Това е обир!

Тим заговори, докато намръщено преглеждаше цифрите:

— Това е фирмата, която Брок ти препоръча, нали?

— Да. Те се грижеха за всичките ми пари, следяха данъците ми, също така водеха счетоводството на магазина — с помощта на моите скромни усилия, но сега ми искат хиляди! Възможно ли е това, Тим? — изглеждаше шокирана. За първа година сама се грижеше за финансите си и се чувстваше напълно объркана. Дори не разбираше какво показваха тези цифри. Очевидно беше, че се нуждае от някой, който да се грижи за счетоводството, но със сигурност не на такава цена! — Какво ще кажеш? — попита тя неспокойно. — Таксата оправдана ли е? Искам да кажа, че не съм собственик на някоя огромна корпорация. Брок ми прехвърли различни акции, както и някои капитали и недвижима собственост, също така инвестира в магазина, но за един счетоводител това би било дреболия, нали? — ужасно беше да се чувства така безпомощна.

— Съвсем елементарно — каза бавно Тим. — Плащаш си за името им, те са много успешна фирма с офис на много лъскаво място. Площад „Бъркли“ в Уестенд — какво ще кажеш?

— И какво да правя сега? Да намеря по-евтина фирма ли? Брок настоя да наема тях, защото знае, че съм безнадежден случай.

— Изобщо не си безнадежден случай — каза Тим, който внезапно се бе разнежил. — На човек или му върви с цифрите, или не. Ти си артистична. Там ти е силата. И можеш да си позволиш техния хонорар, нали?

— Не е там въпросът. Чувствам се използвана — каза сприхаво Софи.

— Знаеш какво стои зад това, нали? Брок все още иска да те държи под око. Контролира те дори от разстояние. Колко близък е той с тези счетоводители? Сама се досещаш, че е възможно да им е клиент и в същото време да ги е наел и за да му докладват как вървят делата ти.

— О, не, изключено! Брок не би направил такова нещо.

— Ти го познаваш по-добре от мен, скъпа. Но нали казват, че сметките на човека говорят за него повече от каквото и да било друго.

— Но това е шпиониране. Брок никога не би паднал толкова ниско. И какъв е смисълът? Той бе така щедър, когато се разделихме, и съм сигурна, че никога няма да си поиска това, което ми е дал.

— Може би се чувства по-добре, като знае точно какво правиш с парите му — Тим въздъхна и след това й се усмихна с любов. — Толкова си сладка. И толкова доверчива. Винаги виждаш най-доброто у човека, нали?

Софи се чувстваше объркана. Брок никога не бе й намеквал, че от щедростта му следва някаква обвързаност. Беше много богат и се грижеше за парите си, затова искаше тя да продължи да поддържа същия стандарт, на който се бе радвала по време на брака им. Възможно ли бе да продължава да я манипулира задкулисно?

Тя поклати глава.

— Ти не познаваш Брок като мен, Тим. Той не е мошеник. Според мен просто се е опитал да организира всичко така, че да нямам грижи. В края на краищата от мен зависи дали ще правя това, което искам, и като начало бих искала да попитам „Уайзмън, Страуд и Халкроу“ за какво е този хонорар.

— Те ще те омагьосат с разни термини, ще оправдаят и последното пени, а ти няма да знаеш дали да им вярваш или не, защото не си достатъчно запозната със счетоводните методи и работата, която изискват. Имаш голям портфейл от акции, те трябва да декларират всичките ти дивиденти. Ако имаш пари на депозит, значи получаваш лихви. Не забравяй и разходите по апартамента в Ийтън, Ла Маделийн и магазина. Като стана въпрос за него, се сетих, че е по-добре да го пререгистрираш като ООД, защото така ще плащаш по-ниски данъци и можеш да си приспадаш разходите…

— Чакай малко, Тим. Много бързаш. Точно затова Брок предложи тази фирма да се грижи за парите ми. Разбирам само малка част от всичко, което ми наговори — каза Софи.

Тим изглеждаше замислен.

— Брок очевидно още те обича. От друга страна, любовта му винаги е била покровителствена, сякаш си негова собственост. Нали затова го напусна? Според мен го мотивира желанието да продължи да те контролира. Това е синдромът на мъжа, който плаща за всичко. Знае, че няма да се справиш с финансите си без чужда помощ, а по този начин може да знае и кога точно си купуваш чорапогащник.

— Да — каза тя бавно и се натъжи от мисълта, че не е успяла да избяга напълно от предишния си живот. Думите на Тим я засегнаха. Наистина ли още беше наивно дете, което не можеше да се справи без бащинска помощ? — Мисля, че ще се отърва от тези счетоводители — каза импулсивно.

— Сега си независима жена — подкрепи я Тим. — Можеш да правиш всичко, което си поискаш. Дори това да е намирането на друга счетоводна фирма, която да се заеме с парите ти, преди да оплескаш всичко така, че никой да не иска да води документацията ти.

Тя му се усмихна с благодарност. Той възстанови самочувствието й и внезапно, в прилив на еуфория, осъзна, че може да поеме контрол над живота си. И защо не? Не беше глупава. Може и да не я биваше в сметките, но щеше да намери човек, който да й води документацията. По-важно бе, че бе напълно наясно, когато ставаше дума за старинен порцелан. „Глория Антика“ имаше по-голям успех, отколкото се бе надявала. Ако продължаваше да й върви така с магазина, нямаше да има никакви сериозни проблеми.

— Тим — започна тя, като се наведе напред в стола си и го погледна настойчиво. — Току-що ме осени страхотно вдъхновяваща идея.

— Няма да ти водя счетоводството — вече не се усмихваше.

— Почакай малко — знаеше какви щяха да са аргументите му. Не искаше да смесва удоволствието и бизнеса. Не искаше да е зависим от нея. Искаше да си намери добра работа, за да може да се издържа. Бяха говорили за това надълго и нашироко. — Ти си дипломиран експерт-счетоводител, нали? Получил си квалификация, преди да заминеш за Австралия. С други думи, наясно си с нещата.

Той вдигна вежди.

— Е, и? — прозвуча, сякаш се защитаваше.

— Защо не започнеш собствен бизнес, а аз бих могла да съм първата ти клиентка? Мога да те препоръчам на много хора. Самотни жени като мен, които не могат да различат едната страна на баланса от другата — каза тя с ентусиазъм. — Това е страхотна идея, Тим, нямам представа защо не ми е хрумвала досега. С твоите знания и моите контакти ще натрупаш цяло състояние, особено ако искаш хонорари като „Уайзмън, Страуд и Халкроу“ — добави на шега.

Тим остана сериозен и тя виждаше, че обмисля предложението.

— Като начало можеш да вземеш под наем малък офис със секретарка — продължи тя окуражително, — а като потръгне бизнесът, ще се разшириш.

— А какво мислиш, че ще каже Брок, като чуе, че си зарязала счетоводителите, които ти е препоръчал, и си поверила финансите си на бившия си приятел?

— Тим — изглеждаше твърдо решена, — и пукната пара не давам какво ще каже Брок. Вече не съм омъжена за него и мога да правя каквото си искам. Време е да разбере, че не съм глупаво малко момиченце, което се нуждае от постоянни грижи. Мога сама да се грижа за себе си — каза тя натъртено.

По лицето му се разля усмивка.

— Точно такава те обичам, позитивна и независима — каза той с любов. След това си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да се гмурне в дълбок басейн. — Добре, Софи, ще го направя. Всъщност мисълта да си имам собствена малка фирма ми се струва доста забавна — изглеждаше нетърпелив като малко момче и сърцето й се преизпълни с любов към него. — Наистина ли познаваш хора, които биха се възползвали от услугите ми?

— И още как! Можеш да събереш начален капитал, като продадеш къщата си в Уелс, нали?

Настъпи дълго мълчание и изведнъж той се затвори в себе си и стана напрегнат. Тя веднага съжали за думите си. Без съмнение споменът за Каролин беше много свързан с къщата и въпреки че изпита ревност, задето покойната му съпруга все още имаше власт над него, осъзна, че е била нетактична.

— Или още по-добре — каза тя ведро, сякаш не бе забелязала нищо, — вземи банков заем и използвай къщата като залог, а аз също бих могла да гарантирам заема.

По лицето му се изписа облекчение и цветът се върна по страните му. Той се засмя.

— Изглежда, разбираш от бизнес повече, отколкото предполагаш.

— Е, слушала съм много Брок, бизнесът беше и си остава неговият живот. О! — тя плесна с ръце. — Как ли ще се удиви, като разбере, че поемам напълно контрола над живота си?

— Можеш да го направиш, скъпа — увери я нежно Тим.

Тя погледна към часовника на ръката си.

— Да отидем на обяд да го отпразнуваме.

— Ами работата?

— Работихме достатъчно. Имах много успешна сутрин на аукциона в „Кристис“, а ти реши да започнеш нова кариера. Ако това не е достатъчен повод да празнуваме, здраве му кажи! — скочи на крака, тъмните й очи искряха от щастие.

— Добре, ти си шефът — засмя се Тим.

Софи също се засмя, сграбчи ръката му и го погледна право в очите.

— Май е така — каза тя замислено. — И усещането е прекрасно!

 

 

Одри беше толкова доволна, че нощта, която прекара с Трой в хотел „Бъркли“, остана незабелязана от таблоидите, че бе започнала да става безразсъдна. Щом можеше да се среща с Трой в Лондон, дори да прекарва цели нощи с него, без семействата им да заподозрат и папараците да забележат нещо, тогава вероятно биха могли да го правят по-често. Предложи му го, когато се срещнаха следващия път в малката горска хижа.

— Толкова е хубаво да прекараме заедно цялата нощ, скъпи — прошепна тя, докато лежаха прегърнати на възглавниците на пода. „Хижата беше романтична и възбуждаща, но нищо не можеше да замести голямото меко легло, помисли си тя.“ — Да го направим скоро отново. Винаги мога да кажа, че отивам на гости у сестра ми, а ти нямаш проблеми, ако кажеш, че отиваш в Лондон по работа, нали?

Трой вдигна поглед от ръцете си, които разкопчаваха блузата й.

— Рана не е глупава. Миналата седмица ми се размина, но е ужасно рисковано.

— О, Трой, с твоята работа сигурно често отсъстваш от дома си. Ами като ходиш на турне? — Одри отчаяно усещаше, че може да го загуби, ако не укрепи позициите си.

— Почти не оставам сам и Рана познава всички от групата. Не мога да те взема с мен и не мога да тръгна без тях — той потри с нос гърдите й, което я подлуди от удоволствие. — Ще трябва да продължим да се срещаме в тази малка стара хижа, а ако те заболи задникът от твърдия под, хич няма да е добре.

— О, тук много ми харесва — каза бързо Одри. Започна да се бори с токата на колана му и от нетърпение си счупи нокът. — Това е най-уютното, най-задушевното, най-хубавото скривалище в целия свят.

— Не, ето това е — промърмори той, с ръка между краката й. През следващите двадесет минути Одри се пренесе в свят на бурни усещания, в който тялото й стана господар на разсъдъка й и го остави безпомощен, празен, без съвест и без страх от последствията, ако ги хванеха. Нищо нямаше значение, освен потапянето в трескавата топлина, която се разливаше в слабините й, и когато плътта срещна плът, тя чу глас, който не вярваше, че е нейният:

— О, Господи, да! Чукай ме… чукай ме, Трой, чукай ме, докато умра — и не усети, че някой почука на вратата на хижата.

 

 

Докато изминат две седмици, Софи вече се бе отказала от услугите на „Уайзмън, Страуд и Халкроу“, а Тим бе поел финансите й. Също така започнаха преговори за наемане на малък офис на първия етаж на сграда, разположена срещу „Глория Антика“, на улица „Уолтън“.

— Всичко се нарежда прекрасно — каза радостно Софи. — Пак ще можем да обядваме заедно и да отскачаме през улицата да се виждаме — Тим бе взел заем от банката и тъй като не беше много склонен да използва като гаранция къщата си в Уелс, Софи с удоволствие му стана поръчител. Нямаше смисъл да го оставя да прави каквото и да било, свързано с паметта за Каролин, реши тя. Поне не на този етап. С времето щеше да му се наложи да свикне с мисълта, че тя е мъртва и животът продължава, но Софи се надяваше, че сам и по естествен път ще стигне до тази идея. Ако някога се оженеха, ще му се наложи да се примири със случилото се.

Междувременно дните течаха сред бурни и трескави приготовления, а Софи очакваше реакцията на Брок със свито сърце. Надяваше се, че няма да се обиди и да се разстрои, задето тя все повече се отдалечава от живота му. Без „Уайзмън, Страуд и Халкроу“ не би имал представа как движи делата си и тази мисъл я изпълваше със странно чувство на свобода. Но въпреки това не можеше да не бъде неспокойна — като дете, което е направило някоя пакост.

Когато седмица по-късно една вечер телефонът иззвъня, беше сигурна, че е Брок. За нейна изненада, чу гласа на втория си баща.

— Алън! Добре ли си? — попита тя веднага. Все още бързо се уморяваше и от време на време с майка й се тревожеха за него.

— Добре съм — каза той спокойно. — Майка ти ме помоли да ти звънна, защото се притеснява.

— Мама ли? И за какво се притеснява?

— Всъщност за теб. Можеш ли да се отбиеш у нас сама?

— Какво има, Алън? И защо сама?

— Искаме да разговаряме с теб за нещо лично.

Софи се напрегна.

— Защо не ми го кажеш сега? — никога не бе чувала Алън да говори така. — Нещо с Одри ли? О, не ми казвай, че с Никълъс най-накрая са се разделили.

— Не, няма нищо общо с Одри. Не е нещо сериозно, Софи. Просто с майка ти искаме кротко да си поговорим с теб и мислим, че е най-добре да се видиш с нас насаме.

— Утре няма да успея, Алън. Нито пък вдругиден. Тази седмица има големи разпродажби и аз съм по следите на много хубави предмети. Какво ще кажеш за петък по обед?

— В петък е добре. Тук, в апартамента, нали? По обед? — звучеше настойчиво.

— Да, добре. Ще се видим тогава — докато се сбогуваше с него, Тим излезе от банята, където си бе взел душ.

— Кой беше? — попита той.

— Алън. Той и мама искат да говорят с мен за нещо, кой знае какво. Прозвуча ми много тайнствено. Ще се видя с тях в петък.

 

 

— Не разбираш ли — настоя Алън, докато наливаше на Софи чаша бяло вино, — че налетя от трън на глог?

Седяха във всекидневната на апартамента им в Кенсингтън. И Джийн, и Алън изглеждаха загрижени. Софи се взираше неразбиращо в тях.

— За какво говорите?

— Преди няколко дни срещнахме случайно Тим, докато излизаше от „Хародс“ — рече Алън. — Каза, че започва бизнес като счетоводител на свободна практика и че ти си първият му клиент.

— Да, така е. Идеята е страхотна, той вече си намери офис и съм сигурна, че мога да му намеря доста работа…

— Няма нищо лошо в това — намеси се Джийн. — Това, което ни тревожи с Алън, е, че от него разбрахме, че ти си се разделила със счетоводителите си. Онези, които ти препоръча Брок.

Софи бе готова за съпротива.

— Писна ми да правя всичко, което Брок казва. Разведохме се преди повече от година, а аз все още се чувствам зависима от него. Искам сама да се оправям.

— Но ти не се оправяш сама. Ти си позволила на Тим да те контролира, вместо Брок. Да се оправяш сама, означава да не вземаш и пени от Брок. Винаги си говорила за желанието си да бъдеш свободна, да правиш каквото си искаш и аз уважавам това. Но сега, като оставяш делата си в ръцете на Тим, ти се връщаш на изходна позиция. Същото е, като да бе останала при Брок.

— Той поне беше богат — добави Джийн почти на себе си.

— Но аз не съм поверила всичко на Тим — беше отвратена от думите им. Напоследък сама вземаше решения. Тим не й казваше какво да прави или поне не направо. — Тим не ме е принудил да върша каквото и да било — запротестира тя разпалено. — Всичко, което сме направили, е по моя идея, защото аз така искам. Всъщност аз съм тази, която го контролира.

— И под кадифената ръкавица може да се крие желязна ръка — каза Алън загадъчно.

— И какво би трябвало да означава това?

— Означава, че е възможно — въпреки че не твърдя, че е вярно — да си манипулирана, без да го осъзнаваш. Не забравяй, че толкова си свикнала някой друг да поема отговорността, че е вероятно да не го забелязваш вече.

Поразена, Софи изгледа втория си баща. След това обърна очи към Джийн, сякаш чакаше обяснение, но майка й само се взираше тревожно в нея.

— Алън е прав, Софи. Наистина се притесняваме, че той така се намести в живота ти.

— Но, мамо! — не намираше думи. — Какво става тук? Познавам Тим от седемнадесетгодишна! Сигурно щяхме да се оженим, ако той не бе заминал. Все още се надявам, че ще се оженим. Обичам го повече от когото и да било на света. Защо ми говорите тези ужасни неща? — беше на ръба да се разплаче.

Изражението на Джийн се смекчи.

— Знам, миличка. Това е една от причините да се тревожим. Не искаме той пак да те нарани.

— Но защо трябва да ме наранява? — беше искрено изненадана. — Тим просто е взел присърце интересите ми. Всъщност, струва ми се, и двамата се отнасяте ужасно към него. Той се опитва да подреди живота си след смъртта на жена си, а вие говорите за него, сякаш е ловец на богатства — по лицето й се стичаха сълзи и тя зарови в чантата си за салфетка. — Той изстрада много — каза, ридаейки, — а аз толкова го обичам…

Алън постави внимателно длан върху рамото й.

— Не се разстройвай, скъпа. С майка ти просто сме загрижени за теб. И се притесняваме, че позволяваш на Тим да контролира парите ти. Не забравяй, че си много богата жена. Затова Брок искаше да отидеш при счетоводна фирма с много добра репутация.

Софи рязко вдигна глава.

— Брок говорил ли е с вас?

Алън изглеждаше изненадан.

— Не. Нито съм го виждал, нито съм го чувал през последната година.

Докато Софи пътуваше с таксито обратно към магазина, шокът и нещастието й се смениха с гняв. Майка й и Алън почти обвиниха Тим в злоупотреба. Те какво си мислеха, че той се кани да направи с парите й? Да избяга с тях? Да се ожени за нея заради тях? Твърдо реши да се защити. Ще им покаже! Ще им докаже, че Тим е напълно почтен, че е взел присърце интересите й и няма никакво желание да контролира живота й. Той не беше втори Брок. Беше от друго поколение, което не вярваше, че жената е „собственост“ на мъжа. Поколение, което се отвращаваше от идеята за съпругата като „трофей“. И тя бе от същото поколение.

Като се върна в магазина, завари Кейти и Франки да нареждат във витрината сервиз за вечеря, украсен с ръчно рисувани диви цветя в различни нюанси на червеникавокафяво.

— Така изглежда добре — коментира тя.

Кейти я погледна изпитателно.

— Добре ли си, Софи? Ужасно си бледа.

— Добре съм — отвърна тя и се забърза към малкия офис в дъното. Слава Богу, Тим не беше там. Нуждаеше се да остане известно време сама, за да проясни ума и да подреди мислите си. Как е могъл Алън да стигне до извода, че позволява на Тим да се разпорежда с живота й?

— Здравей — влезе Тим, който беше в прекрасно настроение. — Как си?

— Жива съм — отвърна Софи и се усмихна уморено.

— На това добре ли му викаш? — той се отпусна на стола от другата страна на бюрото и я загледа влюбено. — Какво има? — попита я сериозно.

— Нищо — каза тя бързо, като избягваше погледа му.

— Хайде, Софи! Изплюй камъчето. Какво имаха да ти казват Джийн и Алън?

Тя се изчерви от неудобство.

— О, нищо особено! Мислят, че магазинът и всичко останало не е лъжица за моята уста. Това е.

Знаеше, че той не й повярва. Беше прекалено проницателен, за да го залъгва с такава невероятна история.

— И още какво? — попита той.

— О, семейни проблеми — излъга тя, опитвайки се да звучи небрежно.

За нейно облекчение телефонът иззвъня и тя се възползва от възможността да го грабне преди Тим. Беше клиент от Америка, който редовно купуваше от нея, питаше дали има в наличност още майсенски порцелан. Софи говори с него колкото можа по-дълго, с надеждата, че Тим ще загуби интерес и ще спре да я разпитва, защото как би могла да му каже, че майка й и вторият й баща му нямат доверие?

 

 

Одри вървеше през гората със спокойна крачка, защото беше още рано за обичайната й среща с Трой. С какво нетърпение очакваше тези срещи! Колко прекрасно беше да се любят следобед, когато тя обикновено си наваксваше с гладенето и градинската работа. Животът й напоследък беше като в рая! Одри не си спомняше да е била по-щастлива някога. Сега й се искаше да тича, дори да танцува, мисълта, че след няколко минути ще види Трой, я изпълваше с енергия. Излезе лек вятър и повя в косата й, по лицето й и заплющя в шала на врата й. Чувстваше се палава и лудешки млада, затова започна тихо да си тананика.

Беше толкова дълбоко погълната от фантазиите си, че не чу шумоленето от стъпки по опадалите листа, нито усети присъствието на човека, който я следеше. Продължаваше да върви, сякаш не стъпваше на земята, и весело си тананикаше. Изведнъж една ръка я сграбчи изотзад, пръстите я стискаха здраво като менгеме. Стресната, Одри се извърна уплашено и се намери лице в лице с жена, която никога преди не бе виждала.

— Какво искате? — изпищя тя.

Жената насреща й се усмихваше широко. Лицето й бе привлекателно въпреки бръчките и следите от тежък живот. „Сигурно на младини е била ослепителна“, помисли си Одри в първия момент.

— Не ме ли помниш? Запознахме се на новогодишното тържество у семейство Бърчфийлд — гласът й беше ведър и спокоен.

Одри се поколеба. Лицето й бе смътно познато, но не беше сигурна откъде.

— Мисля, че познаваш съпруга ми — сега тонът на жената не беше толкова приятелски.

— Съпруга ви ли? — ужасно подозрение се надигна в ума на Одри.

— Точно така. Съпругът ми се казва Трой Кеслър. Аз съм Рана.

Шията на Одри пламна и тъмната червенина запълзя по лицето й.

— О, да! Разбира се. Сега си спомних. Колко глупаво от моя страна. Как си? Партито беше хубаво, нали? — знаеше, че плещи глупости, че ръцете й трепереха, а коленете й всеки момент щяха да се подкосят, но трябваше да опита да се справи със ситуацията. Какво, ли знаеше тази жена? „Дръж се спокойно — премина през ума й. — Не изпадай в паника. Отричай всичко и блъфирай, докато се измъкнеш от този кошмар.“

Направи опит да успокои гласа си.

— Семейство Бърчфийлд правят страхотни купони, нали? Много се зарадвахме, когато ни станаха съседи. Вие също ли живеете наблизо?

Сега очите на Рана изглеждаха като сини езера от враждебност и сбръчканата й уста вече не се усмихваше.

— Знаеш отговора на този въпрос. Не мисли, че съм глупачка. Ако не спреш да се срещаш тайно с Трой, не ми оставяш друг избор, освен да кажа на съпруга ти какво става.

— Кажи му! — каза вбесено Одри. — Никълъс изобщо не го е грижа. Бракът ни и бездруго е почти съсипан.

— Но нашият не е и аз нямам намерение да загубя Трой заради такава ужасна малка мръсница като теб.

Одри рязко си пое дъх. Никой досега не й бе говорил по този начин. Беше разгневена и си го върна.

— Поне младостта е на моя страна.

Дланта на Рана жилеше като оса. Одри се сви от плесницата.

— Върви си вкъщи, малка кучко! — гласът на Рана бе предрезгавял от яд. — Ако отново те сваря със съпруга ми, горчиво ще съжаляваш — след това се отдалечи, изглеждаше ексцентрично в дългия до глезените фермерски дъждобран и буйната си разчорлена коса, сива като дуло на пистолет.

Одри стоеше шокирана, гледаше след отдалечаващата се фигура, бързаща към хижата, където би трябвало да я чака Трой. В гърдите й се надигна стон на безсилие и нещастие и примесена със спирала за мигли сълза се търкулна по бузата й, докато се връщаше обратно по стъпките си към собствения си дом и стария си живот, защото отчаяно усещаше, че повече няма да види Трой.