Уна-Мери Паркър
Коварно отмъщение (1)

Първа глава

Понеделник, 13 септември, рано сутринта

Е, най-сетне! Не е ли прекрасно? Нали ще бъдем щастливи? Слава Богу, че най-сетне всичко се оправи!

Знаех си, че това е единствената възможност! След всички тези разпри… Когато ме отхвърли… Мили Боже! Нямаш представа каква болка ми причини! Отначало не исках да повярвам. Как можа да постъпиш така с мен? Боже, със седмици не знаех къде се намирам…

Но въпреки това непрекъснато ми липсваше. Странно е как човек си въобразява какво ли не. Представя си, че му се случват множество приятни неща: че е с някого, че разговарят, че се смеят заедно… а после е толкова разочарован, когато нищо от това не се сбъдне!

Така стана и с мен. Винаги съм си представял съвместния ни живот. И винаги съм оставал разочарован, когато нищо от това не се сбъдваше! Както когато ми отказа.

О, Господи, толкова неща искам да ти кажа! Копнея да ги споделя с теб. Но ти знаеш, че те обичам, нали? Обичам те повече от всеки друг на света…

Това е моментът, за който копнея от ужасно дълго време. Вече няма връщане назад, нали така? Най-сетне сме заедно и се надявам винаги да бъде така.

Само ти и аз.

 

 

За пръв път притеснението прониза Джоана Найт към девет без петнадесет, когато установи, че Арабела още не се е появила на работа. Точността й бе прословута, така че това наистина бе странно. Обикновено идваше на секундата в осем и тридесет. Към девет притеснението на младата жена се превърна в тревога. Все си повтаряше, че майка й ей сега ще влети в салона на магазина с разпиляна по раменете руса коса, с искрящи от оживление сини очи и извити в закачлива усмивка ярко начервени устни и ще каже: „Нали знаеш, че никога не закъснявам, скъпа? Движението е направо ужасно!“

Тогава защо бе изключен мобилният й телефон?

Модната репортерка и снимачният екип на „Би Скай Би“ вече започваха да губят търпение. Отново им предложиха кафе, но това не ги успокои.

— Смяташ ли, че ще дойде скоро? — попита Доминика. — Тази сутрин трябва да интервюираме още един дизайнер. Не можем да чакаме още дълго.

Беше навечерието на Седмицата на модата в Лондон и Доминика Шепърд, някогашен модел, а сега телевизионен журналист, започваше да се изнервя.

— Сигурна съм, че е на път за насам — отвърна Джоана и все още вярваше, че е точно така. — Ще позвъня на икономката й и ще попитам по кое време е излязла.

Доминика и екипът й не спираха да крачат неспокойно напред-назад. Тя се втурна към бюрото си и грабна слушалката на телефона. Мелоса вдигна след няколко позвънявания.

— Госпожа Уебстър излезе като обикновено — каза тя на разваления си английски. — Завежда Луиз на училище. Като винаги.

— Кога излезе, Мелоса?

— Ами като винаги… в осем и четвърт.

— Благодаря — каза Джоана и бавно постави слушалката на вилката.

Лоша работа. Всяка сутрин Арабела като по часовник тръгваше от апартамента си в Кенсингтън в осем и петнадесет, пътем оставяше Луиз в училище, отправяше се право към работата си на Пимлико Роуд и пристигаше точно в осем и половина.

Ръководената от нея модна къща „Арабела Дизайнс“ се намираше на мястото на някогашен ъглов магазин, но заемаше и двата горни етажа. В момента мястото се отличаваше с изключителна атмосфера. Стъклени летящи врати водеха към удобен и просторен салон със съблекални, а към улицата гледаше витрина, на която днес бяха изложени три вечерни рокли. Шивашкото ателие и кабинетите се намираха на горните етажи, където работеха двадесет шивачки, помощничка и лична асистентка на собственичката, а също и дъщеря й, която завеждаше връзките с обществеността и разполагаше с малък кабинет.

Джоана погледна ръчния си часовник. Беше девет и петнадесет. Не беше Бог знае колко късно по нормалните стандарти, но за майка й това бе нетипично голямо закъснение.

Бутна вратата с крак и набра номера на „Рутландс“ — не беше нужно всички да чуват с кого говори.

— Обажда се Джоана Найт — обясни, когато се свърза с малкото частно училище. — Бихте ли ми казали дали вече доведоха Луиз Уебстър?

— Да — учудено отговори секретарката. — Госпожа Уебстър пристигна една от първите както винаги.

Позвъни и в „Екюс“ на Бромптън Роуд.

— Извинете, там ли е Арабела Уебстър?

Последва кратка пауза, докато момичето прегледа книгата със записаните клиенти.

— Не си е запазила час за днес. Дъщеря й ли се обажда? Струва ми се, че познах гласа ви. Майка ви беше тук вечерта за измиване и изсушаване, така че едва ли ще дойде в близките няколко дни.

Джоана натисна мишката върху бюрото си и прегледа на екрана на компютъра си данните в личния файл на Арабела. Зъболекар… лекар (лекуваше високото си кръвно налягане)… остеопат… спортната зала… педикюрист… Откъде да започне?

В този момент вратата се отвори и идвайки от кабинета си, разположен диагонално отсреща, в стаята нахълта слаба, крехка жена на около четиридесет години. Елинор беше асистентка на Арабела и управителка на магазина.

— Какво става? — разтревожено попита тя. — Добре ли е Арабела? Защо я няма?

Издадената й долна челюст блестеше като оголена кост на фона на боядисаната й черна коса. Изгледа Джоана гневно, сякаш тя бе виновна за отсъствието на майка си.

— Не знам — отвърна младата жена, профуча покрай нея и се втурна по тесните стълби надолу към приземния етаж. Приемната — в сиво и бяло, в която имаше само стойка със закачалки за тридесетина облекла, няколко модерни стола и ниска стъклена масичка с аранжирани отгоре й бели цветя — изглеждаше ослепителна под светлината на телевизионните прожектори. Внезапно някой ги изключи.

— Тук стана ужасно горещо — изръмжа недоволно член на екипа, докато тя вървеше по сивия килим, прескачайки кабелите.

— Боя се, че трябва да тръгваме — със съжаление й съобщи Доминика и погледна златния си часовник. — Закъсняваме, а трябва да стигнем до Фулъм. Тази седмица е направо невъзможна…

Много по-малко време бе нужно на екипа да събере нещата си, отколкото да ги постави.

„По дяволите!“, помисли си Джоана, докато се качваше тичешком по стълбите. Толкова усилия бе положила да уреди това интервю за телевизията, а сега се чудеше дали изобщо ще отразят ревюто! Едва ли имаше нещо по-капризно от медиите. Щом стигна на площадката, чу гласа на Елинор. Вратата на кабинета й беше отворена, а тя явно разговаряше с някого по телефона.

— Новата колекция на Арабела е направо революция в модата! Съвсем различна е от всичко, което е правила досега. Използва кожа, метал, пера, малки огледала и коприна, внос от Китай. За първи път организира голямо ревю по време на Седмицата на модата в Лондон и интересът към него е направо небивал… — асистентката поверително сниши глас и Джоана трябваше да се напрегне, за да чуе думите й. — Разбира се, тя облича много популярни жени: поп звезди, холивудски актриси и някои членове на кралското семейство. Обожават моделите й, особено за пътувания в чужбина например…

Младата жена се намръщи. Майка й никога не споменаваше за членовете на кралското семейство пред медиите, защото въпросът беше извънредно деликатен. Възможно бе те силно да се засегнат, ако сметнат, че се възползва от покровителството им. Тъкмо се канеше да прекъсне излиянието на Елинор, тъй като освен всичко друго, разговорите с журналистите бяха нейна работа, когато Роузи Макдонал, началничка на шивачките и управител на ателието още от първите стъпки на Арабела в бизнеса, слезе по стълбите от горния етаж.

— Майка ти пристигна ли вече? — неспокойно попита тя.

Джоана поклати глава.

Закръглена и розова, същинско олицетворение на името си, Роузи я изгледа с майчинска загриженост.

— Имаме проблем с вечерната рокля в черно и златисто. Трябва да я попитам дали иска презрамките да бъдат с мъниста, или от черен сатен.

Целият екип работеше усилено от седмици, подготвяйки колекцията за ревюто в петък, и напрежението растеше все повече и повече. Всичко трябваше да бъде идеално. Арабела обичаше да проверява всеки шев и никой, дори Роузи, не се осмеляваше да взима окончателни решения или да прави поправки, без да поиска разрешението й.

Майка й закъсняваше вече час и половина и Джоана усещаше как главата й започва да се раздира от ужасна болка.

— Наистина съм изморена. Боже, дано не й се е случило някакво нещастие!

— Може неочаквано някой друг да е пожелал да я интервюира. От някое радио например? — притече й се на помощ Роузи.

Джоана поклати глава:

— Интервюто й със „Скай“ беше едно от най-важните за седмицата. Никога не би ги подвела… освен ако нещо не я е принудило.

 

 

Джоана Найт никога не бе възнамерявала да работи като завеждащ връзките с обществеността в компанията на майка си. Когато завърши интерната с девет издържани матури и четири специални предмета, включително и специализация по изкуствата, Арабела я изпрати да обикаля света с група приятели по време на свободната й година. Преживяването беше превъзходно и момичето с огромно удоволствие бе обиколило Индия и Тайланд, за да се озове най-накрая в Австралия и Нова Зеландия.

Когато се върна в Лондон и се настани в една мансарда в Пимлико, бе напълно готова да започне тригодишното си обучение в колежа по изкуствата „Сейнт Мартин“, където бе имала щастието да бъде приета. Точно за това си бе мечтала винаги, но майка й внезапно реши, че има други планове за нея. И понеже никой никога не успяваше да попречи на Арабела да получи онова, което иска, в крайна сметка стана на нейното.

— Скъпа — подхвана тя замечтано един ден, когато бе поканила дъщеря си на неделен обяд в апартамента си, — знаеш ли какво бих искала повече от всичко друго на света?

— Какво, мамо?

Тогава Джоана бе на деветнадесет години и смяташе, че майка й притежава всичко, за което би могла да мечтае една жена.

Арабела, слаба и с прекрасен тен, със златиста коса и забележителен сексапил, се протегна и взе ръката й в своята, без да обръща внимание на изгризаните й нокти и на леко пухкавите й пръсти.

— Слушай, моето момиче, най-съкровеното ми желание е да работиш заедно с мен във фирмата. Извоювали сме си име, миличка, компанията се прочува. Искам да се разраснем още повече и да станем известни като Коко Шанел. Знам, че ни предстои дълъг път и че най-напред имам нужда някой да инвестира в мен. Да повярва в способностите ми, за да мога да стана неоспорим авторитет в света на модата.

В размъкнатата си фланелка и свободните си панталони Джоана не изглеждаше особено спретнато и я зяпна твърде учудена, за да отговори.

— Аз ли? — възкликна пресипнало.

Защо майка й ще иска да я въвлича в такъв бляскав начин на живот? Висшата мода изобщо не бе нейната стихия. Винаги бе постъпвала според желанията на Арабела, най-вече за да има мир и спокойствие, но беше грозното патенце в семейството, многообещаващата млада художничка, която не се интересуваше особено от вида си, подвластна на уличната култура на обкръжението си. А ето че сега майка й я молеше да стане част от модната индустрия!

— Но нали отивам в „Сейнт Мартин“? — пресегна се към чашата си с вино и отпи.

Арабела придаваше огромно значение на красотата. В крайна сметка нали точно това беше нейната работа — да прави жените красиви, независимо от възрастта им. В действителност в това отношение беше истински сноб. Обикновените хора не я интересуваха.

Точно затова Джоана тайно бе убедена, че любимка на майка й е природената й сестра Луиз — деветгодишното деликатно момиченце с руси коси, които нежно обгръщаха сърцевидното й личице. Светлосините й очи бяха подчертани от тъмни мигли. Устните й винаги изглеждаха така, сякаш току-що е яла малини. Малката трябваше да е тази, която ще се включи в майчиния бизнес, а не каката. Джоана се бе метнала на баща си Джереми Найт — висок и силен мъж със сръчни ръце. Тя никога не слагаше грим, макар да признаваше, че сивите й очи — досущ като тези на татко й — са доста красиви, тъмната й коса, подстригана късо по-скоро за удобство, отколкото в търсене на стилна прическа, е съвсем прилична.

— Не мога, мамо — възкликна детински, ужасена от подобна перспектива. — Никога няма да успея да се впиша там.

Арабела се намръщи, задето среща съпротива.

— Разбира се, че ще се впишеш — заяви почти сърдито тя. — Ти си моя дъщеря! Кого другиго да поставя начело на връзките си с обществеността? Ти умееш да общуваш с хора, а аз бързо ще те науча на основните номера.

Макар да бяха сами, защото Луиз прекарваше почивните дни с баща си Ерик Уебстър, Арабела се приведе над масата и поверително сниши глас:

— Имам нужда от човек, комуто да се доверя, скъпа. В крайна сметка рано или късно двете с Луиз ще наследите бизнеса ми, така че защо да не станеш част от него още сега? — стисна ръката на дъщеря си и се изкиска като развълнувана девойка. — Ще бъде много забавно! Толкова ще се радвам да се виждаме всеки ден! Направо нямам търпение.

— Но аз не знам нищо за връзките с обществеността. Винаги съм искала да уча в колеж по изкуствата. Това ме влече — разбунтува се момичето.

Арабела се отдръпна, вдигна с две ръце дългата си руса грива и от гърба я преметна през едното си рамо.

— А кой плаща наема за апартамента ти! — попита студено тя. — Ако не бях аз, нямаше да можеш да си позволиш дори една-едничка стая в Ърлс Корт с джобните пари, които ти отпуска баща ти.

Джоана се изчерви, защото знаеше, че това е истина.

— Не виждам причина да продължа да те финансирам, след като не желаеш да ми помогнеш. И какво ще стане, когато завършиш този колеж? Светът гъмжи от бедни художници. Да не би да очакваш цял живот да те издържам? Виж, миличка — продължи тя и смени тона, — не бих те помолила, ако не вярвах искрено, че ще се справиш прекрасно с работата. Толкова ми се иска да бъдеш близо до мен! Всичките тези години, когато беше далеч, в интерната, бяха за мен… Ужасно ми липсваше.

— Луиз беше при теб.

— Тя е още дете. Не сме настроени на една и съща вълна, скъпа…

В крайна сметка Джоана, разбира се, отстъпи. Както правеха всички в отношенията си с Арабела. Още преди да усети, се оказа записана в курсове за компютърна грамотност и бизнес, започна работа в известна агенция за връзки с обществеността, за да натрупа опит, и осемнадесет месеца по-късно се върна и започна работа в „Арабела Дизайнс“.

Върху бюрото в новия си кабинет намери букет розови рози и картичка, на която бе надраскано:

„Добре дошла, скъпа моя. Много съм щастлива, че си тук.

С цялата ми обич, мама“.

Вече беше дванадесет и половина. След хаотичната сутрин внезапно настана тишина и магазинът опустя. Клиентките, които пазаруваха, се бяха превърнали в дами, които обядват. По Пимлико Роуд не минаваше почти никой, който да се полюбува на роклите на витрината. Дори шивашкото ателие беше притихнало, защото момичетата бяха спрели работа, за да хапнат по някой сандвич, да пийнат кафе и да прегледат „Сън“ или „Мирър“ със съзнанието, че довечера ще работят до късно. Елинор беше отишла да осребри няколко чека. Все още нямаше вести от Арабела.

Твърде напрегната, за да се храни, Джоана си взе само бутилка минерална вода от хладилника в малката кухничка и се зачуди какво да предприеме по-нататък. След сутрешното притеснение, когато бе обмисляла няма ли да е добре да телефонира на всички местни болници, за да попита дали майка й не е претърпяла някаква злополука, внезапно настъпилата тишина й подейства смазващо. Прииска й се да позвъни на приятеля си Фреди, с когото живееше, но той работеше като адвокат на малолетни престъпници и щеше да прекара целия ден в съда, затова реши да се обади на баща си. Родителите й не общуваха помежду си, след като съпругата бе напуснала дома им след четиригодишен брак. Но Джереми бе запазил близостта с дъщеря си и тя обичаше втората му съпруга Виктория — сърдечна, обикновена жена, която готвеше ароматни гозби и приготвяше домашен хляб.

Набра номера на списание „Метрополитън“ и помоли да я свържат с рекламния отдел.

— Ало? — приятно й бе да чуе успокоителния и звучен глас на баща си.

— Здравей, татко, аз съм. Знаеш ли, тревожа се за мама. Не се появи на работа и просто не знам какво да правя. Проверих къде ли не, но няма и следа от нея. Вече пропусна едно важно интервю за телевизията, а следобед би трябвало да даде друго за „Дейли Телеграф“. Не знам как да постъпя.

— Не може да е отишла далеч — спокойно каза Джереми. — Това е най-важната седмица за нея, нали?

— Да. Цяла сутрин звънят най-различни хора и искат да разговарят с нея. Какво да им казвам, по дяволите? Освен, че е заета, че в момента е възпрепятствана, че е извън офиса, че има среща с важен клиент… Вече не мога да измислям извинения — добави отчаяно.

— Не се паникьосвай, миличка — утешително я посъветва баща й. — Възможно ли е да е отишла да огледа залата за ревюто? Ще бъде в Националния исторически музей, нали? Може би просто се е увлякла, докато е уговаряла подробностите. Ти вече я познаваш по-добре от мен, но съм сигурен, че продължава да е перфекционистка. Ако подиумът е с десет сантиметра по-къс, ще ги накара да го построят отново.

— Но не разбирам защо мобилният й телефон е изключен през целия ден. Позвъних в агенцията за модели, в „Картие“, на Джими Чу, на гримьорите, на всички, които участват — на никого не се е обаждала.

— Мммм — замислено проточи Джереми и замълча за момент. — Ако ставаше дума за някой друг…

— Точно така!

— Позвъни ли в болниците, за да провериш дали не е постъпила в някое от спешните отделения?

— Не — тихо и ужасено призна дъщеря му. — Помислих си за това, но после си казах, че ако се е случило нещо, щяха да ни уведомят.

— Ей сега ще го направя, скъпа. Опитай да не се тревожиш. Сигурен съм, че има съвършено просто обяснение. Хората не изчезват просто ей така. Освен това познаваш добре майка си — тя е роден боец. Ще ти звънна след няколко минути.

Джоана се отпусна във въртящия се стол изтощена, а вече и измъчвана от мисли как майка й лежи ранена или е в кома, преживяла е сърдечен удар или дори…

Елинор се върна от банката запъхтяна и разтревожена.

— Чу ли се с нея? Пристигна ли вече?

Младата жена поклати глава:

— Сигурна ли си, че не е оставила съобщение на бюрото ти или дори в ателието, с което да обяснява днешното си отсъствие?

Асистентката изглеждаше много отчаяна, а кокалестите й ръце не спираха да се движат.

— Не, разбира се. Ужасно се притеснявам за нея, Джоана. Работи толкова усилено, за да подготви тази колекция. Намира се под огромно напрежение… но винаги ми казва къде ще ходи, какво ще прави, с кого ще се среща… — очите й се напълниха със сълзи и тя отсечено добави: — Винаги знам къде мога да я открия. И ти като неин така наречен медиен агент също би трябвало да знаеш.

Джоана се изчерви и се почувства като сгълчана ученичка. Телефонът на бюрото й рязко иззвъня и тя се сепна. Грабна слушалката.

— „Арабела Дизайнс“. С какво мога да ви помогна? — автоматично изрече.

— Аз съм, Джо…

— О, татко!

Гласът му звучеше внимателно и премерено:

— Няма новини, което е добре. Говорих със спешните отделения във всички по-големи болници в Лондон, но в нито едно не е постъпила жена, която да отговаря на описанието на майка ти.

— Слава Богу! — възкликна Джоана и усети как я залива вълна от облекчение. — Но какво да правя сега?

— Бих те посъветвал да изчакаш още малко и да видиш какво ще се случи. Ако не се появи и в късния следобед, според мен трябва да се обадиш в полицията. Обяви я за изчезнала.

— За изчезнала ли? — повтори Джоана слисана. С ъгълчето на окото си забеляза ужасеното изражение на Елинор, която стоеше и слушаше разговора им. — Какво да кажа, татко? Мислех, че за изчезнали се обявяват само малки деца. Не трябва ли да се изчакат поне четиридесет и осем часа, щом става дума за възрастен?

— Не е задължително. Тази седмица е важна за майка ти, нали така?

— Най-важната в кариерата й.

— Тогава смятам, че трябва да предприемеш нещо, ако не се свържеш с нея до пет следобед.

— Добре.

Изпълваха я едновременно гняв и тревога. Как смееше Арабела да им причинява това невероятно безпокойство, след като вече се намираха под огромен стрес! На какво си играеше, по дяволите?

 

 

Минаваше два часът. Джоана погледна графика и осъзна, че тази вечер ще се проведе големият прием в Ланкастър Хаус, даван от министър-председателя и съпругата му по повод на откриването на Седмицата на модата в Лондон. Всички щяха да бъдат там: Вивиан Уестуд, Катрин Уокър, Аманда Уейкли. Списъкът с гостите приличаше на енциклопедия „Кой кой е“ в света на модата. Арабела направо бе изпаднала в екстаз, когато получи покана, и вълнението й бе особено трогателно, като на малко момиченце, докато обмисляше избора си на тоалет. Джоана притеснено си помисли, че приемът ще е чудесна възможност и за фотографите. Щеше да е наистина много жалко, ако майка й не успееше да се появи навреме.

 

 

В четири часа в шивашкото ателие настъпи истински хаос и момичетата се разбъбриха помежду си. Ехото носеше откъслеци от разговорите им по стълбите чак до кабинетите на долния етаж.

— Никога няма да успеем с това темпо…

— Какво каза Арабела за тези копринени рози?

— Не знам. Трябваше да е тук, по дяволите, а не да трупа всичко на наш гръб…

— … просто продължавайте работа!

— Как да продължа, като…

— Не ми дръж такъв тон!

— Ама никой ли не знае къде е?

Разговорите на висок тон замениха обичайното тихо бръмчене на шевните машини. Затръшна се врата. След това настана тишина.

„Роузи ще се оправи с тях“, с надежда си рече Джоана. Много добре знаеше, че повечето момичета в шивашкото ателие не харесват майка й, защото в даден момент тя можеше да се държи мило, а в следващия да бъде своенравна и взискателна, затова никоя не беше сигурна в какво положение се намира. Но всички искаха да запазят работата си в един бизнес, който зависеше изцяло от капризите на клиентите. Топдизайнери с клиентела от знаменитости фалираха удивително често. Случваше се непрекъснато и тъкмо когато те самите и всички останали смятаха, че се радват на финансова стабилност. Арабела винаги успяваше по някакъв начин да се задържа над повърхността, но само толкова, затова никой не се чувстваше спокоен за работата си.

След няколко минути Елинор надникна в кабинета на Джоана:

— Всичко е под контрол — обяви тя. — Знам, че Арабела би искала работата да продължи, затова просто казах на момичетата какво да правят. Вдигнаха невъобразима олелия за гарнитурите, а Роузи не може да се оправя с тях. Както и да е, положението вече е под контрол и когато майка ти се върне, всичко ще бъде наред.

Джоана знаеше, че би трябвало да й благодари, задето е поела инициативата, но едновременно с това се тревожеше. В отсъствието на Арабела надзорът над шивашкото ателие беше задължение на Роузи, затова всяка чужда намеса би подронила авторитета й.

Когато дъщерята започна работа преди осемнадесет месеца, Елинор се засегна дълбоко. Даде ясно да се разбере, че е против това чисто семейно назначение, и се възползваше от всяка възможност да я злепостави.

В този момент телефонът отново иззвъня.

— Извинявай — каза Джоана учтиво, но натъртено. Асистентката си тръгна оклюмала.

Младата жена грабна слушалката и усети как по тялото й веднага се разлива вълна от облекчение, щом чу познатия любим глас.

— О, Фреди, толкова се радвам, че се обаждаш. Боя се, че е възможно да се е случило нещо ужасно…

— Миличка, какво има?

— Мама не дойде на работа и никой не знае къде е. Наистина се тревожа, Фреди. Просто не знам какво да направя.

— Това не е в стила й, нали? Провери ли навсякъде?

— Да, а татко си обади в болниците. Сякаш е потънала вдън земя — по бузата й се търколи сълза и капна на ризата й. Тя яростно се зае да търка петното.

— О, Джо, скъпа, това е истински кошмар! — той спря, сякаш обмисляше нещо. — Може ли да е отишла да се срещне с човек от семейството си? Може пък някой да се е разболял и да се е втурнала…

— Знаеш, че мама в момента няма семейство. И двамата й родители починаха преди години, а тя няма братя и сестри.

— Освен това й предстои много важна седмица, нали?

— Не ме питай. Цял ден се чудя какви да ги разправям на медиите.

— Мамка му! Ама че бъркотия. Боже, иска ми се да можех да направя нещо. Днес заседанието на съда приключи рано, но трябва да се връщам в кантората и един Бог знае кога ще се прибера довечера.

— Добре — нещастно продума тя. — Ще ти се обадя, когато имам новини.

— Опитай да не се притесняваш, скъпа. Доколкото познавам Арабела, със сигурност е добре…

Иззвъня другият телефон.

— Трябва да затварям, Фреди. Ще се видим довечера.

Засипаха я обаждания от журналисти, които внезапно бяха осъзнали, че имат да гонят краен срок. „По дяволите! По дяволите! По дяволите!“, ругаеше Джоана и отново и отново посягаше към слушалката. Вече беше уредила интервюта на Арабела във вестниците, в списанията, в радиото и в телевизията за следващите четири дни, а също и пълното отразяване на ревюто й. Какво щеше да каже на всички, ако майка й не се появеше?

В четири и половина позвъни на Мелоса отчасти за да се увери, че е взела Луиз от „Рутландс“, но и за да попита дали междувременно не се е чула с работодателката си.

— Не ми се е обаждала — нервно каза жената. — Какво става, Джо? Къде е тя?

— Не знам. Чуй ме, Мелоса, не казвай нищо на Луиз. Не искам да се разстройва. Ако попита за мама, кажи й, че е заета в работата. Ще намина да я видя, преди да си легне. Нали днес не е свободният ти ден?

— Не, ще остана тук. Слава Богу!

— Добре, Мелоса. Ще се видим скоро.

 

 

Джоана проведе един последен телефонен разговор, преди да си тръгне от офиса.

— Татко, няма никакви новини. Нищичко.

— Обади ли се в полицията?

— Още не. Мислех сега да го направя. Ще отида на място и ще нося снимка на мама.

— Хубава идея. Мога ли да направя нещо, Джо?

В душата й се надигаше непознат ужас. Тласкан от решението, което беше взела, той сякаш доби конкретна форма.

— Не, татко — отвърна тя и се насили да прозвучи спокойна.

— Пази се, миличка, и ме дръж в течение.

— Добре. До чуване, татко.

 

 

Понеделник, 13 септември, късно следобед

Когато Джоана пристигна в полицейския участък на Белгравия, полицаят в приемната изслуша нервното й бърборене, след това записа името й и отиде да повика някой, който да запише показанията й.

Тя седна на твърдата пейка във фоайето и доби нереалното усещане, че сякаш участва в епизод от сериала „Законопроектът“. Но колкото повече се замисляше за днешното отсъствие на майка си, толкова по-невероятно започваше да й се струва то. Арабела планираше тази седмица от години. Винаги бе мечтала да направи собствено ревю, на което да присъстват знаменитости от света на модата. Беше се омъжила за Джереми Найт на седемнадесет години след бурна любов от пръв поглед, а Джоана се бе родила десет месеца по-късно. Независимо че живееха в малко студио във Фулъм, за кратко бяха опияняващо щастливи. Понякога оставаха в леглото по цели дни, любеха се, слушаха музика и си четяха на глас. Джереми беше очарователен, красив и романтик по душа, но бе едва на двадесет и две години и все още не печелеше добре в агенцията на Дж. Уолтър Томсън, макар да имаше обещаващо бъдеще в света на рекламата.

Отначало Арабела, която нямаше друго семейство, приемаше този живот. Купуваше евтини плодове и зеленчуци от сергиите на Норт Енд Роуд, чиито собственици сваляха по няколко пенса от цената, само защото тя бе млада и красива, имаше дълга руса коса и изящна фигура. Освен това се държеше с тях приятелски и винаги се усмихваше, затова не след дълго те започнаха да я наричат „Бела“ и да я поздравяват с „Добро утро“, когато се появеше с бебето в една ръка и с пазарската кошница в другата.

Но постепенно на небосклона започнаха да се трупат буреносни облаци. Отначало Джереми се стараеше да не обръща внимание на нарастващото й недоволство и неудовлетворение, когато не успееше да получи онова, което иска. Караха се дали да си купят кола, дали да отидат на почивка, дали да си наемат по-голямо жилище. Младата съпруга крещеше, че никой не може да живее от секс и въздух. Затова той си намери работа в друга агенция, където печелеше малко повече, но тя пак не остана доволна. Желанието да има хубави дрехи се превръщаше в страст и понеже не можеха да си позволят роклите, за които мечтаеше, Джереми й купи шевна машина и предложи сама да започне да си ги шие.

Без сам да усети, той постави началото на кариерата й, която я отведе на върха, и само след четири години той остана без съпруга. Един ден Арабела просто го напусна и взе Джоана със себе си. Други жени бяха започнали да се възхищават на облеклото й, затова тя се възползва от зашеметяващия си външен вид и започна да шие и за други. Скоро се наложи да наеме две шивачки и да се премести в по-голям апартамент. Новината се разнасяше от уста на уста и бизнесът й се разрастваше. Някой й предложи да я подкрепи финансово, за да се разшири още повече, и само за няколко години тя нае Роузи Макдонал да се грижи за шивашкото ателие и Елинор Андрюс да поеме магазина и административната работа.

Джоана живя с майка си, докато навърши осемнадесет години, като до деветата си година бе поверена на грижите на бавачка, а след това бе изпратена в интернат. Когато бе на дванадесет, остана шокирана, когато майка й неочаквано се омъжи за един професор по история, Ерик Уебстър, от когото роди Луиз, сега деветгодишна. И този брак не просъществува дълго. Преди три години Арабела се раздели със съпруга си след бурен развод. Джоана трябваше да признае, че майка й никога не е била предсказуема и днешният ден е поредният пример за нейната своенравност.

— Бихте ли дошли тук, госпожице?

Джоана вдигна поглед. Висок и мускулест униформен полицай с пясъчноруса коса и сериозно изражение се взираше в нея.

— Сержант Чембърс ще ви приеме.

— Благодаря ви.

Тя го последва по един коридор до стаята за разпити. След минутка вътре влезе млад мъж със сив костюм, тъмносиня риза и раирана вратовръзка. Изглеждаше уморен и измъчен. Настани се от другата страна на масата и въздъхна дълбоко.

— Госпожица Найт?

Джоана кимна.

— Разбрах, че искате да обявите някого за изчезнал — каза Чембърс, придърпа към себе си бележник и извади писалка от вътрешния джоб на сакото си.

Опита се да бъде кратка и му разказа всичко за майка си.

— Надявам се — изрече и внезапно се запита дали е трябвало да идва тук, където хората денонощно се занимават с изключително тежки престъпления, — че не вдигам много шум за нищо, но наистина е твърде необичайно за майка ми да изчезне по този начин, особено в такъв момент — вече му беше разказала за модния бизнес на Арабела.

— Знаете ли дали е взела паспорта си? Какви кредитни карти носеше обикновено?

— Нямам представа, но ще разбера.

Чембърс стисна устни и започна да прави някакви драскулки в бележника си.

— Какво е здравословното й състояние?

Джоана рязко вдигна поглед:

— Много добро. В действителност се оплаква от високо кръвно налягане, но следва предписаното й лечение, а други оплаквания няма.

— Други проблеми?

— Не. Тя е много активна… но в крайна сметка мама е само на четиридесет години… почти четиридесет и една.

— А какво ще кажете за депресия? Възможно ли е да страда от това?

Въпросът направо я смая.

— Не, това е последното, от което може да се оплаква. Тя е изключително дейна и енергична. В действителност животът й е прекрасен — добави и си помисли, че майка й може и да работеше здравата денем, но и добре се забавляваше нощем.

— Бихте ли ми дали името на лекаря й, моля? Разбирате, че трябва да проверим тези неща.

Джоана се изчерви от намека, който се криеше зад въпроса.

— Със сигурност не е извършила самоубийство — възрази разпалено. — Това е последното, което би могло да се случи.

Чембърс невъзмутимо продължи да си драска. След това вдигна поглед към нея с уморени очи, които се нуждаеха от хубав и продължителен сън.

— Има ли врагове?

— Не мисля… Не, сигурна съм, че няма.

— Да е споделяла, че я следят? Или да е получавала анонимни писма? Странни обаждания по телефона?

— Но какво е това? — възмутено избухна Джоана. — Майка ми може да е претърпяла злополука, да е изгубила паметта си или… — гласът й заглъхна и тя съжали, че Фреди не бе имал възможност да я придружи.

— Това са рутинни въпроси, госпожице Найт. Трябва да елиминираме всичко, което е без значение. Вашето име е различно от фамилията на майка ви. Означава ли това, че тя има втори брак?

Джоана кимна.

— Първият й съпруг е Джереми Найт, а вторият е професор Ерик Уебстър.

— В момента с професора ли живее?

— Разведени са — кратко отвърна Джоана.

— И още един въпрос. Кой е последният човек, който я е видял тази сутрин?

— Учителката в „Рутландс“ — частното училище, което посещава сестра ми.

 

 

Джоана махна на едно такси, за да я закара до Емперърс Гейт, където Арабела беше купила мезонет за себе си и за Луиз, след като бе напуснала Ерик. Заемаше първия и втория етаж на къщата, която се намираше в най-широката част на затворената уличка, и гледаше към триъгълна тревна площ, заобиколена с дървета и оградена с нисък парапет от ковано желязо. Това беше старомодна и изискана част на Кенсингтън, отдалечена от търговското оживление и глъчката на Кромуел Роуд, и отначало Джоана се учуди от избора на майка си. Смяташе, че би предпочела малък апартамент в Мейфеър или стара къща близо до Найтсбридж.

Но когато отиде да види мястото, осъзна, че големите стаи в стил „Едуард“ с техните високи тавани и издължени прозорци са точно като за Арабела. Тук, далеч от бащата на Луиз, тя можеше да създаде свой собствен стилен декор. Тук несъмнено щеше да се радва на начина на живот, който искаше за себе си — уютен, но изискан, — щеше да разхвърля по пода огромни копринени възглавници за гостите си, да запали десетки бели свещи, докато облечени в бяло келнери разнасят апетитни хапки и доливат шампанско в чашите на всички присъстващи.

Когато Джоана пристигна, Луиз тъкмо бе приключила с вечерята и гледаше телевизия.

— Здрасти, Джо! — възкликна тя с обич и се хвърли в прегръдките на кака си. — Не знаех, че ще идваш.

Сестра й я прегърна и си каза, че сигурно точно така е изглеждала и майка им, когато е била дете.

— Здравей, зайче. Какви ги свърши днес?

— Ами както винаги — изкиска се момиченцето. — Направих едно котенце за мама.

— Котенце ли?

Луиз се изфука с първия си опит да измайстори нещо от глина.

— Дори го изпекоха! — гордо обяви тя.

Джоана внимателно постави фигурката върху дланта си.

— Красива е. Много ми харесва козината.

— Учителката ми показа как да я направя. Издълбават се чертички в глината с игла.

— Много интересно.

Луиз грейна цялата от похвалите.

— Къде е мама?

Сърцето на Джоана се сви, защото бе очаквала този момент с ужас и се боеше, че ще предаде собствената си тревога на това доверчиво дете.

— Мама е доста заета в работата — отвърна тя толкова убедително, колкото успя.

— Може ли да й се обадя?

— Ами — започна сестра й и погледна часовника си, — по това време сигурно вече са се включили телефонните секретари, затова няма смисъл да опитваш. Сигурно ще се прибере много късно, когато ти вече ще си заспала. — „Боже, как може да я лъжа по този начин“, помисли си тя, но на глас изрече: — Защо не отидеш да се изкъпеш? Мама иска да потърся някои документи.

Веднага щом Луиз излезе от стаята, Джоана забързано се приближи до бюрото, където в едно от чекмеджетата Арабела държеше паспорта си. Все още беше там и бе валиден до 2003 година. Но след бързия преглед на марковите й ръчни чанти в дрешника в спалнята не успя да намери никакви кредитни карти. Това обаче не бе никак чудно, защото майка й и бездруго не излизаше от къщи без тях.

— Не може ли да останеш малко? — попита Луиз, която влезе в стаята сияеща и спретната в пижамката си.

Джоана импулсивно прегърна момиченцето и целуна топлата му бузка.

— Струваше ми се, че никога няма да ме помолиш.

— Искаш ли кафе? — попита детето, а каката все едно чуваше майка им, безупречната домакиня.

— Не, благодаря, зайче. Вече сигурно съм изпила няколко литра. Между другото — каза тя с образцова имитация на небрежен тон, — мама спомена ли, че смята да се отбие някъде другаде, след като те остави в училище сутринта?

Лицето на Луиз грейна:

— Да. Аз също исках да отида да видя татко, но тя каза, че трябва да съм на училище.

Сестра й я изгледа слисана.

— Твоят баща ли?

— Да — изкикоти се гърлено и приятно звучно Луиз. — Моят, а не твоят.

Боже! Трябваше да се досети за това по-рано… но беше толкова невероятно.

— Но… защо щеше да ходи при него? — попита Джоана, защото Арабела и Ерик не бяха разговаряли от месеци, освен чрез адвокатите си.

— Заради пари, струва ми се — отвърна детето с комична компетентност. — Знаеш как е. Той не ни дава достатъчно и мама все трябва да иска.

Джоана потъна в невярващо мълчание. Изобщо не й бе хрумнало, че майка й може да е отишла да се срещне с Ерик. Винаги караше Мелоса да уговаря подробностите, когато Луиз щеше да прекара с него почивните дни, а с останалите въпроси товареше Елинор.

— Напълно сигурна ли си, миличка? Къде щяха да се срещнат?

Луиз изглеждаше учудена, когато отговори:

— В предишната ни къща, разбира се.

— Сигурна ли си?

Луиз кимна.

— Татко никога не излиза сутрин. Казах й да му предаде поздрави от мен. В неделя ще ходя при него — добави тя с тон на възрастен човек.

— Добре.

Младата жена направо бе смаяна. Добре, майка й е посетила Ерик сутринта, но къде се бе изгубила след това?

— Най-добре ще е да вървя — каза тя и се надигна.

— Не можеш ли да останеш още малко, Джо?

— Наистина бих искала, зайче, но имам ужасно много работа покрай ревюто в петък.

Луиз подскачаше от крак на крак, докато я изпращаше до входната врата.

— Мама ми позволи да дойда на ревюто. Там много, ама много хора ли ще има? Дрехите на мама прекрасни ли са? Блестят ли като коледна елха?

Джоана спря, за да я целуне.

— Вълшебни са.

— Страхотно!

 

 

Джоана забързано премина през Емперърс Гейт и зави надясно по Кромуел Роуд. Светлата кехлибарена лампичка на свободно такси проблесна в мрака. Тя му махна и каза на шофьора да я откара на Уоруик Скуеър.

Потърси мобилния телефон в огромната си чанта — все се озоваваше чак на дъното — и набра номера на Ерик Уебстър.

Той вдигна веднага.

— Ерик? Обажда се Джоана. Струва ми се, че майка ми е идвала да се срещне с теб днес сутринта.

— Да, идва — рязко прозвуча отговорът му.

— По кое време?

— Какво искаш да кажеш… как така по кое време? Защо се интересуваш? — вече вбесен попита той.

— Защото днес тя изобщо не дойде на работа. Луиз ми каза за намерението й да се отбие при теб на път за офиса.

— Е, и? Защо ме питаш, след като знаеш това?

Джоана стисна устни. Ерик се държеше неприятно както винаги. Беше злонамерен човек, за когото Арабела се бе омъжила по една-единствена причина — покойната му леля му бе завещала красива къща, пълна с антики, и шест милиона лири. В главата й нахлуха спомени за нещастните училищни ваканции, които бе прекарала, докато майка й живееше с него. Той никога не я бе харесвал и не се бе държал мило с нея, освен това непрекъснато се изказваше саркастично за бележките й в училище. Веднъж дори го чу да казва на майка й, че е жалко, задето дъщеря й е хем тъпа, хем невзрачна.

Пое дълбоко въздух и набра достатъчно смелост да му се противопостави:

— Защото искам да разбера дали не ти е казала къде ще ходи след срещата си с теб.

— И откога Арабела ще ми казва какво смята да прави?

— Как ти се стори тази сутрин?

— Защо е този разпит? — яростно я сряза той. — Престани да ме безпокоиш, Джоана. Имам си по-приятни занимания, отколкото да разговарям с теб — чу се изщракване — явно бе затворил телефона.

— Майната ти! — сърдито изруга тя и чу как шофьорът се изкиска.

— Май приятелят ви ви отряза, а? — добронамерено попита той и я погледна през отвора в стъклената преграда.

— Не, приятелят ми е истински Бог! Говорех с бившия си втори баща — отвърна му с кисела усмивка.

— Бог значи! Казвали ли сте му го?

— Разбира се.

— Значи е истински щастливец! Кога ли моята госпожа ще ме нарече Бог?

— Вероятно си го мисли.

— Смятате ли? Замалко да ме заблудите, госпожице. Сигурно е отишла да играе бинго, докато аз въртя геврека цяла нощ и се опитвам да изкарам прехраната на семейството — каза шофьорът, но явно нямаше нищо против така стеклите се обстоятелства.

Допирът с нормалния живот стопли сърцето й. Вероятно само той печелеше в семейството. Съпругата му явно има дребна слабост, с която си доставя удоволствие. Децата им вероятно вече са големи, но продължават да живеят при тях, като дават на майка си част от заплатата си срещу домакинската работа, която тя върши. „Каква сигурност! — помисли си Джоана. — Каква прекрасна и уютна сигурност.“

Малко по-късно тя се обади в полицейския участък и понеже сержант Чембърс си беше тръгнал, помоли да му предадат, че последният човек, който днес е видял Арабела Уебстър, не е била учителката в „Рутландс“, а бившият й съпруг професор Ерик Уебстър.

 

 

Щом чу Фреди да си отключва входната врата, Джоана се изтърколи от дивана, където лежеше и гледаше новините, и се спусна в прегръдките му още докато той бе на прага. Беше висок и добре сложен, с искрени сини очи и светлокестенява къдрава коса. А също и най-широката и неподправена усмивка, която някога беше виждала. Озова се заклещена в мечешката му ласка, но Фреди я целуна с такава нежност, сякаш лицето й бе направено от нещо чупливо.

— Някакви новини, скъпа?

— Всъщност не. Ела да хапнеш нещо. Претоплих ти малко пиле тандури^[1]. Боя се, че го взех готово, но все пак е по-добре от нищо — каза Джоана и го поведе за ръка към кухнята.

— Ти яде ли? — попита той, загрижен от бледото й лице.

— Хапнах по-рано — отвърна му неопределено. — Отново говорих с полицията. Намерих паспорта на мама в апартамента й, така че явно не е заминала за чужбина. И това е нещо.

Той занесе вечерята си в дневната, настани се в едно от големите кресла и сложи чинията върху коленете си. Джоана изключи телевизора, наля си чаша „Перие“ и се върна на мястото си. След това му разказа за Ерик.

— Държа се грубо както обикновено и накрая ми затвори телефона — обясни тя.

— Много лесно му се разминава на Ерик подобно поведение — отбеляза Фреди.

— Той просто е един стар негодник. Съвсем просто е — в резултат на стреса и изтощението гласът й прозвуча тихо и отпаднало.

Фреди имаше собствено мнение за отношенията между бившите съпрузи Уебстър, основаващо се на разказите на Джоана. Изобщо не се съмняваше, че Арабела може просто да не харесва съпруга си, той обаче я ненавижда дълбоко. Джереми му бе споменавал, че Ерик често говорел за „безсмисления и използвачески начин на живот“ на Арабела. Така че взаимното им неразбирателство не бе никак учудващо. Освен двадесет и трите години разлика във възрастта им, отношенията между суховатия интелектуалец Ерик и бляскавата и темпераментна Арабела винаги са били доста бурни.

Фреди приключи с пилето, остави чинията на пода, протегна се и се прозя.

— Исусе, направо съм смазан. А след като аз съм изморен, кой знае как се чувстваш ти, мила!

— Твърде уплашена, за да почувствам умората — отвърна Джоана и закри лицето си с ръце. — Фреди, ако е преживяла злополука или се е разболяла, все щяхме да чуем досега, нали? Какво може да се е случило? Хората не изчезват просто ей така.

Той скръсти ръце пред гърдите си и се опита да се пребори с огромната тежест в главата си, която сякаш притискаше и затваряше клепачите му.

— Хайде да разгледаме всички възможности — и добрите, и лошите — предложи делово. — Намерили ли са колата й?

— Не мисля.

— Да предположим, че се е почувствала зле на път за работа. Какво би сторила?

Джоана се намръщи и след малко каза:

— Вероятно би спряла и би се обадила на някого от нас по мобилния си телефон.

— А ако й е било твърде зле, за да го стори?

Очите й се разшириха от ужас:

— Искаш да кажеш — в безсъзнание? О, Боже, освен това има високо кръвно! Ами ако е получила удар? Може би седи в колата си някъде и… — Джоана скочи на крака. — Трябва да отида да я потърся. Може ли да взема колата ти, Фреди?

— Ще дойда с теб — той вече навличаше сакото си и ровеше в джобовете за ключовете на път за вратата на апартамента им. Отчаяно копнееше да си легне и да заспи, но явно Джоана бе твърде разтревожена.

Седнаха във волвото му и се отправиха към жилището на Ерик на Милнър Стрийт. Ако Арабела беше отишла право там, след като бе оставила Луиз в училището, това беше добър изходен пункт. Докато минаваха покрай къщата, Джоана забеляза, че всички пердета са спуснати и отникъде не се процежда светлина. Домът изглеждаше пуст и изоставен, сякаш усеща отсъствието на бляскавата си стопанка, която дори и късно вечер не дърпаше завесите пред прозорците и оставяше някои лампи включени, така че отвън се виждаха светещите полилеи в салона.

— Защо заобикаляме квартала? — попита Джоана. — Тя би тръгнала право към офиса след срещата си с Ерик.

От няколко минути обикаляха близките улици и търсеха тъмнозеления ягуар с изработените по поръчка номера AD 1 UP.

— Мислех си — колебливо обясни Фреди, — че може все още да е в колата си. Възможно е полицаите просто да не са я забелязали още.

— Да опитаме по Муър Стрийт и Халси Стрийт тогава — отчаяно предложи Джоана.

Беше започнало да вали — ръмеше студен дъждец, който отразяваше сенките от лъскавия път и правеше нощта още по-пуста.

Вече беше един часът през нощта и празните улици излъчваха враждебна студенина.

— Майка ти винаги ли минаваше по един и същ път до Пимлико Роуд?

— Не знам, но докато живееше с Ерик, тръгваше към Слоун Стрийт, през Кедъгън Скуеър, след това около Слоун Скуеър покрай Холбайн Плейс и накрая завиваше наляво по Пимлико Роуд. Когато движението не е натоварено, отнема не повече от шест минути.

— Хайде да го направим.

Караха бавно и се оглеждаха за зеления ягуар. Най-накрая завиха по Пимлико Роуд и спряха пред магазина на „Арабела Дизайнс“. Джоана погледна към сградата и към трите осветени рокли на витрината и й се стори, че от сутринта са изминали цели сто години.

— Не издържам повече — избухна в сълзи тя.

Майка й беше изчезнала. Изчезнала! Думата сякаш действително я зашлеви през лицето. Беше съкрушена. За момент зрението й се замъгли и се почувства все едно някой забива игли в главата й. За пръв път виждаше затворената за през нощта фирма, притихнала и безлюдна, и гледката я накара да осъзнае реалността с болезнена острота. Фреди се наведе и силно я притисна в прегръдките си.

— Какво ще правим сега, миличка?

— Не знам — поклати глава тя.

— Хайде да се прибираме. Нищо не можем да направим до сутринта, а ти трябва да поспиш малко.