Уна-Мери Паркър
Греховно удоволствие (1)

Първа глава

Когато Дейвид й съобщи, след като се бяха любили, че родителите му ги очакват за Коледа в Уилтшир, Шарлот го погледна смутено.

— Тази Коледа?

— А, не, следващата — засмя се младият мъж. — Какво има? — той вдигна чашата с шампанско и отпи.

— Но това е само след четири дни! — възкликна тя.

— Е, и? — Дейвид целуна голото й рамо. — Мислех, че можем да отидем вечерта на Коледа и да се върнем на двадесет и седми, на следващия ден след раздаването на подаръците.

Шарлот дръпна нагоре чаршафа и се пресегна за чашата си, която бе оставила на масата до леглото.

— Зная какво имаш предвид — възбудено каза тя. — За Бога, защо не спомена за това по-рано?

— Какво чак толкова е станало, скъпа?

Шарлот се отпусна обратно на възглавниците с въздишка.

— Никога не съм се срещала с родителите ти. Нямам дрехи, които да облека и се чувствам… чувствам се неподготвена.

— Това е само за Коледа! Не те моля да прекараш остатъка от живота си с тях! — той се засмя угоднически.

— Зная… просто не исках да си толкова сигурен, че ще дойда — познаваха се само от три месеца. Коледа й се струваше прекалено интимен семеен празник, за да го прекара с хора, които изобщо не бе виждала.

— Ще ти хареса — увери я Дейвид. — Винаги си ходя вкъщи за Коледа.

— Аз също — тихо отвърна тя. Родителите й живееха наблизо, имаше намерение да отиде при тях за Коледа и се надяваше и Дейвид да дойде с нея.

— Е, хайде, скъпа. Не се дръж така — Дейвид обърна към нея прекрасните си сини очи. — Можем да пътуваме с твоята кола, нали? Ще се грижа за теб, обещавам.

Тя замълча, преди да попита:

— Те очакват ли ме? Казал ли си им, че ще ме водиш там? — не можеше да устои на тези очи.

— О, да! Те очакват да се срещнат с теб.

Сърцето на Шарлот се сви. В такъв случай всичко беше решено. Бе поставена пред свършен факт.

— Трябва да им купя някакви подаръци — умът й бясно препускаше. Щяха ли да я харесат? Щяха ли да одобрят връзката й със сина им? Мисълта за срещата с тях я изнервяше и я караше да се чувства зле.

— О, вземи им кутия шоколадови бонбони или нещо такова! — небрежно отвърна Дейвид. — Те няма да очакват да им донесеш нещо — за момент настъпи тишина. — Запазил съм маса за вечеря. За девет часа — добави той и хвърли поглед към ръчния си часовник. — Точно имам време да довърша тази бутилка, преди да тръгнем.

Дейвид й се усмихна ослепително и Шарлот се сгуши доволна в леглото, докато той допълваше чашата й. Може би нямаше да бъде толкова лошо да прекарат Коледа с родителите му. Със сигурност щеше да бъде по-добре, отколкото изобщо да не го види на празника.

По-рано същата вечер, чакайки го да пристигне, Шарлот бе разбрала колко много означава той за нея. Единственият й минал опит с противоположния пол бе една кратка любовна връзка, когато беше на двадесет и две години, след която се бе почувствала напълно съкрушена и лишена от самоуважение. Дейвид се бе появил и бе разсеял унинието й, бе й възвърнал увереността, като я накара да усети тялото си по начин, съвършено непознат за нея.

Час преди той да пристигне, тя се изкъпа, без да бърза, вмъкна се в най-хубавото си атлазено бельо, а после облече черни панталони и черно горнище с дълбоко изрязан гръб. Това беше любимото й вечерно облекло, тъй като я правеше да изглежда слаба и скриваше излишните килограми, от които така и не можа да се отърве. Застанала пред продълговатото огледало в спалнята, тя среса косата си, сложи си по малко руж, сиви сенки и блясък за устни и се огледа критично.

Никой не би я нарекъл красива. Челюстта й бе твърде широка, носът й — прекалено къс, а устата й, меко казано, бе голяма. Но я считаха за привлекателна и трябваше да си признае, че притежава известна живост, която придава на лицето й блясък. И след милион години тя нямаше да бъде характеризирана като красива дори и от майка си. По ирония на съдбата от всички неща в живота Шарлот най-много разбираше от красотата. Дали в произведение на изкуството, в лицето на приятел или във величествен пейзаж, красотата беше нещо, което тя ценеше по-високо, от каквото и да е друго. Съзнаваше, че е погрешно да харесва хората заради външния им вид, но не можеше да направи нищо. Бе учила вътрешен дизайн и бе започнала работа при Майра Грант, защото смяташе, че след като самата тя не е красива, поне може да създава красота чрез работата си. Майра беше най-добрата декораторка в Лондон и по-идеален работодател от нея нямаше.

Когато в седем и половина Дейвид позвъни на вратата, Шарлот бе подготвила всичко за вечерта, която щяха да прекарат заедно. Апартаментът й, на първия етаж в голяма викторианска къща в Кенсингтън, беше реконструиран, но бе запазил атмосферата на обширен и доста величествен дом, макар че всъщност тя притежаваше само спалня, всекидневна, кухня с трапезария и баня. След като намали осветлението и включи отоплението, Шарлот запали няколко свещи, разположени на стратегически места, и постави чаша с рано цъфнали зюмбюли върху стъклената масичка за кафе пред блещукащия огън. Във фризера имаше ледено шампанско, бяло вино, минерална вода и дори бутилка водка. Искаше всичко да е безупречно.

— Здравей! — бе я поздравил Дейвид и нежно я бе целунал. После почувства как топлината на жилището го обгърна. — Така е по-добре! — одобрително отбеляза той и свали палтото и сакото си. — Навън е дяволски студено.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — гласът й прозвуча тихо и колебливо, изведнъж се бе почувствала смутена и притеснена от присъствието му.

— М-мда. Имах ужасен ден в офиса — погледна я с изумителните си сини очи и сърцето й подскочи от вълнение.

Дейвид бе най-хубавият мъж, когото някога бе виждала. Бяха изминали вече три месеца, откакто се познаваха, а краката й все още се подкосяваха, когато я погледнеше.

— Шампанско?

— Великолепно — като разхлаби вратовръзката и разкопча ризата си, той я целуна отново и се усмихна дяволито. — Хайде да го пием в леглото.

С разтреперани ръце Шарлот постави на подноса две чаши и бутилка „Мот-Шандон“, която бе купила сутринта от местния магазин за спиртни напитки. Когато влезе в спалнята, той вече се бе съблякъл и лежеше върху бялата завивка.

— Аз ще го отворя — дрезгаво каза Дейвид. — Ти се съблечи.

Гласът му беше като милувка. Тя бързо свали дрехите си и се покачи на голямото легло до него. Той освободи корковата тапа възможно най-леко и напълни една от чашите. Шарлот се протегна да я вземе, но вместо да я подаде, Дейвид притисна студената чаша първо до едното й зърно, а после до другото. След това внимателно я наклони настрани и пенливата течност потече между бедрата й.

— Дейвид!… — ахна тя.

— Това е само началото — прошепна мъжът и напълни и своята чаша. Пиха мълчаливо, със затворени очи. Той нарочно избягваше да я докосва, но близостта му беше достатъчна, за да я накара да го желае. Лежеше до нея, самият той възбуден, и тя знаеше, че не след дълго ще се раздвижи. Беше я посветил в изкуството на любовната игра, която понякога продължаваше по няколко часа и на моменти й се струваше, че губи разсъдъка си, обзета от непозната за нея силна страст. Тази вечер обаче го желаеше неудържимо.

— Дейвид…

Целуваше я бавно, проследявайки с показалеца си линията на рамото й, гърдата, хълбока и дължината на бедрото й. После се приближи още и я обгърна с ръце, така че телата им се сляха в едно — като скулптура на две фигури, издялани от един каменен блок.

Замаяна, тя се притисна в него.

— Обичам те…

Сините му очи, взиращи се в нейните, изглеждаха на неясната светлина като сини стъклени топчета.

— И аз те обичам — прошепна в отговор той, долепил устни до нейните.

Шарлот се опита да го придърпа по-близо, заемайки по-удобно положение.

— Не още, скъпа — гласът му беше сладостен като мед. — Още е твърде рано.

— О, моля те… Дейвид… — мъчението беше прекрасно. Той се пресегна към краката й, галейки я нежно. После целуна шията й и засмука крайчетата на ушите й. Ръцете й настоятелно го търсеха, но той се дръпна, за да не го стига и коленичи на възглавницата над главата й, като взе лицето й в ръцете си и целуна клепачите й. — Моля те… — гласът й бе тих страстен вопъл. Мъжът зарови лицето си във врата й и плъзна ръце надолу, за да обгърне гърдите й. — Желая те — умоляваше го тя. Бавно, без да бърза, като се наслаждаваше на всяко усещане, той вкусваше тялото й, откривайки с език всяка част от него. Шарлот имаше чувството, че я привързват с копринени нишки. Отново и отново Дейвид я възбуждаше, докато тя достигна връхната точка, и забави екстаза й още няколко секунди. — Дейвид… — струваше й се, че полудява, че губи разума си, жадувайки той да я изпълни с любовта си…

Тъкмо когато мислеше, че повече няма да издържи, той внезапно и изненадващо я облада, прониквайки в нея бързо, като извика името й.

 

 

Дейвид бе запазил маса в „Рома ди Ноти“, местния ресторант, където имаше добра храна и весела атмосфера. Антонио, буен емигрант от Неапол, поздравяваше всички свои клиенти с гръмкия си важен глас, като пляскаше с големите си ръце, за да приветства новодошлите, и подвикваше на персонала да побърза. Шарлот и Дейвид редовно вечеряха там заради отличното меню и приемливите цени, които Антонио успяваше да поддържа.

— Добър вечер, синьорина! — извика той, когато видя Шарлот. — Синьор Фаръл! Как сте тази вечер? Имам хубава маса за вас. Моля, елате оттук — пълното му тяло с широки сиви панталони, придържани от алени тиранти, си проправи път между осветените от свещи маси към една интимна ниша в далечния край на ресторанта.

Шарлот се мушна на мястото си, докато Дейвид се впусна във весел, шеговит разговор със собственика.

— Как е животът, Антонио?

— Не е толкова лош! Как ви се отразява големият град, синьор?

— Както обикновено, работя много и ми плащат малко — усмихна се Дейвид.

— Аз сам си плащам и пак получавам малко! Животът не е справедлив, нали така?

— Определено, Антонио.

— Е, какво ще хапнете тази вечер? — Антонио размаха пред тях две големи менюта. — Предлагам ви да започнете със Zuppa di pesce alia Genovese^[1]. Това е най-ароматната рибена супа, истинска поезия.

Шарлот се засмя.

Антонио й намигна с мънистеното си кафяво око.

— После преминавате — продължи той — на Scaloppine al Marsala^[2]. Телешкото се пържи, докато стане хрупкаво, и се сервира върху канапе от див ориз с богат винен сос.

Дейвид кимна:

— Звучи чудесно.

— Ще ви хареса много! — продължи собственикът, като ръкомахаше. — Ще вземете ли с него бутилка от нашето изстудено Frascati?

Дейвид кимна отново и Шарлот си помисли колко бе хубаво да имаш мъж, който да се грижи за всичко. Когато беше малка, баща й винаги вземаше нещата под свой контрол и това й вдъхваше чувство за сигурност.

— Много добре, синьор Фаръл — каза Антонио, доволен от представянето си. После бавно се отдалечи, като пееше с пълен глас.

— Той е приятен, но, за Бога, защо трябва да вдига толкова шум? — прошепна Шарлот.

— Един ден ще те заведа на по-добро място, скъпа, но се страхувам, че за момента мога да си позволя само половината от нещата дори и на място като това — той се усмихна кисело и Шарлот постави ръката си върху неговата.

— Всичко е наред, Дейвид. Наистина. Пошегувах се. Мисля, че атмосферата тук е чудесна.

— Един ден ще успея и ще стана богат и тогава ще отидем в „Конот“ или „Савой“, или на някое от тези великолепни места — усмихна се той.

— Без съмнение скоро ще ръководиш „Флайт Рекърдс“ — безгрижно отбеляза тя.

— Да, всъщност ме готвят за повишение — продължи Дейвид.

През последната година бе работил за „Флайт Рекърдс“, в счетоводния отдел. „Флайт“ беше почти толкова блестяща, колкото и „Върджин“, с поредица от плочи, хитове и договори с някои от най-големите имена в света на поп музиката.

Лицето на Шарлот светна.

— Това е чудесно.

— Да. Искат да ръководя продажбите. Заплащането е доста по-добро и, разбира се, ще имам много подчинени.

Очите й се разшириха.

— Кога ще стане известно?

Той се облегна назад и широко разпери ръце.

— В началото на януари, струва ми се.

— Това е много вълнуващо.

— Е, нали разбираш, директорите започват да осъзнават възможностите ми — тонът му беше небрежен. — Мога да направя „Флайт“ толкова силна, колкото е „Върджин“ или „ХМВ“, и съм близък с Дон Габриел.

— Дон Габриел? Той поп певец ли беше?

— Не, това е изпълнителният директор — отвърна Дейвид с търпелива усмивка.

Шарлот кимна и гордо се усмихна. Подозираше, че Дейвид малко се хвали, за да я впечатли, намираше го за доста мило. Не че има нужда от това, разсъждаваше тя. Винаги му казваше, че е прекрасен, но на някои хора им трябва по-голяма увереност, отколкото на други.

— Поне ще прекараме Коледа заедно — тихо каза тя и се пресегна през масата да стисне ръката му.

Дейвид й се усмихна нежно.

— Надявам се, че ще харесаш родителите ми — рече той.

— Сигурна съм в това — Шарлот се опита да не обръща внимание на стомаха си, свит на топка от някакво предчувствие. — Разкажи ми за дома си.

Той почти не споменаваше за семейството си. Тя знаеше само, че живеят в Уилтшир и че след неговото идване в Лондон рядко ги вижда.

— Няма много за разказване. Живеят в покрайнините на село Бароу, близо до Дивайзис. Къщата е доста стара и един ден ще бъде моя. Заедно със земята около нея вероятно струва повече от милион.

Шарлот го погледна изненадано. Беше си представяла, че родителите му са бедни, а и на Дейвид парите никога не му стигаха.

— Къщата в имението Шелуд е била построена през 1665 година за женски манастир — той допи виното си. — Вероятно ще я продам. Мразя да живея в провинцията.

— Винаги ли е принадлежала на семейството ти?

— Господи, не. Купили са я, след като съм се родил. Баща ми спечелил много пари от дървообработването. Сега се е оттеглил. Майка ми, разбира се, никога не е работила.

Шарлот беше удивена.

— Не си ми казвал, че произхождаш от богато семейство — шеговито каза тя.

— Можеше да тръгнеш с мен заради парите ми — подразни я той. — А аз исках да ме харесваш такъв, какъвто съм — лицето му придоби по-сериозно изражение. — Майка ми и баща ми смятаха, че трябва сами да се грижим за себе си, макар че в края на краищата се наложи да помагат на Крис.

— Кой е Крис?

— По-малкият ми брат.

Шарлот отново се изненада. Дейвид никога не бе споменавал и за него.

— Не знаех, че имаш брат!

Той сви рамене.

— Честно да си призная, не сме много близки. Родителите ми му помогнаха да се измъкне няколко пъти. Плащаха, за да отиде в най-добрите клиники.

— Какво му е? — тя си представи един по-млад Дейвид, съсипан от болест или осакатен при нещастен случай.

Тонът на Дейвид беше унил. Шарлот забеляза в очите му мъка.

— Той е наркоман: наркотици, алкохол — всички тези неща. На няколко пъти бе прекалил с дозата.

— Боже мой, колко тъжно!

— След като си гледал някой, когото обичаш, как се погубва година след година, трудно е да изпиташ съжаление. По-скоро се чувстваш разстроен от настойчивостта му да върви по наклонената плоскост, когато е толкова очевидно какво му причинява всичко това.

— Предполагам, че там е проблемът: наркоманите просто не могат да си помогнат сами — тихо каза тя.

— Кой знае? — въздъхна Дейвид. — Зная само, че е струвал на майка ми и на баща ми цяло състояние, без да се смятат тревогите.

Дейвид сви рамене, но Шарлот забеляза, че разговорът го бе разстроил. Не можеше да си представи какво е да гледаш как собственият ти брат съзнателно се самопогубва и родителите ти напразно се опитват да му помогнат. Тя се нахрани мълчаливо, споделяйки болката на Дейвид.

 

 

На следващата сутрин Шарлот стана рано, за да се подготви за предстоящия ден. Коледа беше само след няколко дни и Майра имаше десетина клиенти, които искаха къщите и апартаментите им да се дооправят преди празниците. Вчера тя й бе дала списък и сега, като го гледаше, Шарлот се стресна. Как, за Бога, щеше да свърши цялата работа навреме? В една къща в Челси трябваше да контролира поставянето на килимите, обитателите на апартамент в Итън Плейс очакваха прозорците им да бъдат украсени с екстравагантни драпирани завеси, полиците на една кухня във Фулам трябваше да се повдигнат, да се купят настолни лампи и да се инсталират в кабинета на къща в Кампдън Хил, и да се сложат огледала на стените на баня в Падингтън. Майра имаше екип от работници, които можеха всичко — от прокарването на централно отопление до изработването на комплект покривки за столове, така че задачата на Шарлот бе да се увери, че всяка поръчка е изпълнена според изискванията на клиента. Работата изискваше прецизност и остра наблюдателност; всичко — от тапетите до ключовете за осветлението — трябваше внимателно да се провери.

Въпреки трудностите, Шарлот обичаше работата си. Мечтаеше след няколко години да открие собствена фирма за вътрешен дизайн, може би с магазин, където щеше да продава своята продукция, и независимо от това колко много я караше да работи Майра, тя знаеше, че трупа безценен опит.

Тази сутрин обаче, докато пиеше кафето си, преди да влезе в банята, мислите й непрекъснато се насочваха към Дейвид. С всеки изминат ден все по-силно се влюбваше в него и се чудеше как такъв мъж може наистина да бъде влюбен в нея. Имаше чувството, че е най-щастливата жена в света.

Обръщайки поглед назад, тя установяваше, че първата им среща, макар и съвсем обикновена, в същото време бе изключителна. Шарлот чакаше самолет за Рим, където щеше да купува коприна за завеси за една къща на Честър Скуеър, когато силен глас, заглушил всички останали звуци в салона за заминаване на „Хийтроу“, бе съобщил, че полетът ще се забави с два часа.

— По дяволите! — чу тя да възкликва някой и като хвърли поглед на отсрещните места, забеляза невероятно красив мъж да се взира навъсено в монитора, висящ над главата й. Правилните му черти, русата коса и необикновените светлосини очи я накараха да предположи, че е манекен или филмова звезда. Порази я и още нещо. Въпреки очевидното му раздразнение, крайчетата на устните му бяха шеговито извити, а около очите му се бяха образували бръчици от смях. Изглеждаше на около тридесет години и тя хареса небрежния, но все пак стилен начин, по който бе облечен.

Изведнъж той забеляза, че тя го наблюдава и се засмя.

— Съвсем типично, нали? Мразя закъсненията.

Шарлот кимна, слисана от приятелския му маниер на държане и от факта, че разговаря с нея така свободно.

— Разбирам ви — глупаво се усмихна тя. — Наистина е досадно.

— И вие ли отивате в Рим?

— Да.

— Господи, надявам се да не чакаме повече от два часа.

— Добре че съм си взела нещо за четене.

Той направи печална гримаса:

— А аз не съм. Ще ви посрещнат ли там?

— Не. Отивам по работа — тя замълча. — Всъщност няма значение кога ще пристигна.

— И при мен е така — призна мъжът. — Никога не съм бил в Италия и реших да си взема няколко дни отпуска и да разгледам нейните забележителности — докато говореше, той мина отсреща и седна до нея.

— Ще ви хареса.

Той я погледна с интерес:

— Вие я познавате добре, нали?

На Шарлот й се прииска да излъже, да му каже, че може да му организира една прекрасна екскурзия, и че познава всички най-хубави места, но мъжът я гледаше така проницателно с изумителните си очи, че тя разбра, че няма да успее да се измъкне безнаказано.

— Познавам част от Рим — честно си призна. — Имам навик да отсядам близо до Испанските стълби и, разбира се, съм разгледала Колизея и Ватикана… но обикновено съм толкова заета, че нямам много време да правя обиколки — не добави, че е прекалено страхлива, за да се скита сама. Беше гледала „Римската пролет на мисис Стоун“ и често й се искаше да има куража на жената, която Тенеси Уилямс бе описал. Искаше й се също да изглежда като Вивиан Лий, която изпълняваше ролята на мисис Стоун във филма. „С такова лице никога няма да останеш сама където и да било“, мрачно си помисли Шарлот.

Младият мъж оглеждаше препълнения салон за заминаване и без съмнение търсеше извинение да се измъкне. Тя се чудеше как да го улесни, когато — за нейна радост и удивление — внезапно получи покана да пийнат нещо заедно.

— Има няколко бара. Кой ще изберем? — попита той. Така започна всичко. Когато пристигнаха в Рим, като междувременно бяха успели да си разменят местата, за да седнат заедно, на Шарлот й се струваше, че познава Дейвид Фаръл от години. Той й каза, че е на двадесет и девет години, че работи в звукозаписната компания „Флайт Рекърдс“, че не е женен и живее в Лондон.

Шарлот не можеше да повярва на късмета си и все пак в следващите дни остана предпазлива, страхувайки се да не се опари отново. Вече три години все още страдаше от ужасното съмнение в себе си, дошло, след като я бяха изоставили. Дори и сега, след три месеца на любов с Дейвид, имаше моменти, когато се страхуваше, че не притежава качествата, които биха й помогнали да остане завинаги с него, но последствията от евентуалната му загуба й изглеждаха прекалено ужасни, за да мисли за тях.

Телефонът иззвъня и внезапно я върна в настоящето. Клиентите понякога се обаждаха на нея и на Майра вкъщи.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна? — попита тя с професионалния си маниер.

— Здравей, скъпа, майка ти е. Имаш ли малко свободно време или моментът е неподходящ?

— Здравей, мамо! — поздрави тя майка си с обич. — Как си?

— Добре съм, но съм ужасно заета. Слушай, скъпа, мислех да взема на Сюзън за Коледа една от онези поли в „Джигсо“ и се чудех какъв цвят да избера. Имат ги в…

— Мамо — прекъсна я Шарлот.

— Да?

— Страхувам се, че имам лоши новини за теб за Коледа.

— Какво? — в гласа на Маргарет Тейлър прозвуча тревога.

— О, не е краят на света, но Дейвид иска да прекарам Коледа в Уилтшир с родителите му и…

— Но това ще е прекрасно за теб, скъпа — Шарлот чуваше как майка й се опитва да прикрие разочарованието в гласа си. — Ще прекараш чудесно! Колко мило от тяхна страна да те поканят. Имаш ли достатъчно дрехи за там?

Шарлот се разсмя.

— Това е само една провинциална къща, мамо. А не „Риц“ в Париж! Може ли двамата с Дейвид да прекараме новогодишната нощ с вас в замяна на това?

— Разбира се, че може, скъпа. Ще се радваме да ви видим. Експериментирам нов начин за приготвяне на фазан — запечен, с коричка, така че можем да го опитаме тогава.

— Благодаря, мамо. Съжалявам за Коледа. Бих предпочела да съм с теб, татко и Сузи.

— Не се безпокой за това, скъпа! Ти трябва да бъдеш с Дейвид. Така е правилно. Ще ни липсваш ужасно, но ще те очакваме за Нова година, тъй че всичко е наред.

Както обикновено, помисли си Шарлот, майка й се примиряваше с всичко. Тя беше природно весела и издръжлива жена, на петдесет години все още изглеждаше млада и енергична и винаги се радваше за дъщерите си, когато им се случеше нещо хубаво.

— Ще намина да ви оставя подаръците — обеща Шарлот. — Утре добре ли е?

— По всяко време, скъпа. А аз ще ти дам нашите. Имам нещо малко и за Дейвид.

— Блестяща си, мамо.

— А сега какво ще кажеш за полата за Сузи?

Говориха още няколко минути. Винаги се бяха радвали на добро разбирателство, а сега, когато Шарлот беше на двадесет и шест, бяха най-добри приятелки.

Няколко минути по-късно Шарлот затвори и изпита угризение, че заминава, макар и с Дейвид. Осъзна, че това ще е първата Коледа в живота й, която ще прекара далеч от семейството си, и се почувства странно обезпокоена. После си каза строго: „Хайде, време е да пораснеш, за Бога!“