Уна-Мери Паркър
Под контрол (17)

17

По съвет на Никълъс, Софи направи резервация в хотел „Дорсет“ на ъгъла на 54-а улица и Пето Авеню.

— Мисля, че ще ти хареса, приятен, старомоден хотел в английски стил — каза й той. — Винаги отсядам там, когато ходя по работа в Ню Йорк.

Пристигна в града в ранния следобед, когато жегата вече образуваше мараня покрай небостъргачите, хромираните части на колите блестяха ослепително и въздухът беше застоял, влажен и толкова прашен, че гърлото й пресъхна и гърдите й се задръстиха. Секунди след като слезе от оборудваната с климатик лимузина, Софи се почувства лепкава и мръсна и всичко, което желаеше след дългия полет, бе хладен душ и чисти дрехи.

При пристигането й я чакаха няколко съобщения. Едното беше от Елис Уайзмън, който настояваше спешно да му се обади. Другото бе от сестрата на Брок — Роуз, която я канеше да пийнат вечерта. Имаше и окуражително съобщение от Джийн, че Алън е добре и двамата мислят за нея. Софи седна на леглото и първо се обади на счетоводителя.

— Елис? Обажда се Софи. Какви са новините?

— Исках само да знаете, че сега всичко е в ръцете на полицията. Очакваме този следобед Икономическа полиция да арестува Тим Калторп — каза й той живо, гласът му бе пълен със задоволство.

— В къщата му в Уелс ли? — попита тя, представяйки си сцената. Каролин щеше да е съсипана, но имаше чувството, че Тим ще изиграе една от дяволските си роли и ще бъде толкова чаровен, че те ще се почудят дали са попаднали на точния човек. Въпреки това, цялата тази трагедия я караше да се чувства ужасно. Изглеждаше й нелепо да се пропилява така този иначе жизнерадостен и талантлив човек, когото бе обичала и още обичаше, човекът, който бе обсебил кръгозора на младостта и зрелостта й. Какво, за Бога, бе променило Тим така? Защо я бе лъгал, за всичко, включително и за смъртта на майка си?

— Ще ви държа в течение — каза Елис. — Колко дълго ще останете в Ню Йорк?

— Най-много три дни — отвърна кратко Софи, като си спомни за Роуз. Никой нямаше да си мръдне и пръста да направи това пътуване по-леко за нея.

След няколко минути се обади на Роуз, която звучеше делово и директно.

— Мислех, че трябва да се срещнем, Софи, за да уточним подробностите по погребението на Брок.

— Добре — отвърна Софи и изведнъж много се развълнува. Погребението на Брок. Не изглеждаше възможно. Не можеше да повярва, че онези топли черни очи никога вече няма да я погледнат, нито ще усети големите му силни ръце. Тук, в Ню Йорк, родния град на Брок, чувстваше всичко още по-осезателно. Дори й се струваше, че всеки момент ще й се обади по телефона или ще влезе в стаята й, за да й разкаже плановете си за деня. Това вече никога нямаше да стане.

— Ела в шест часа — нареди Роуз. — Ще излизам да вечерям навън и не искам да закъснявам.

— Добре, Роуз.

„Не — как се чувстваш? Сигурно и ти, въпреки всичко, си много наранена? Не — ела преди вечеря, нали не искаш да оставаш сама.“

Тя какво очакваше? Същото отношение получаваше и когато бе омъжена за Брок.

Софи пристигна в разточително елегантния дом на Роуз точно в шест. Униформеният портиер я въведе в асансьора, с който се изкачи на третия етаж. Излезе от него и пристъпи в мраморното антре, в което кристалните полилеи хвърляха милиони цветни капки светлина по облицованите с бледокремава коприна стени, а въздухът бе изпълнен с омайния аромат на рози. Роуз винаги украсяваше дома си единствено с рози. Те бяха нейният запазен знак, заедно с декорацията, която варираше от сиво-мораво до светлорозово. Софи изпита същото, което бе чувствала и предишните пъти, когато идваше у Роуз: че влиза в кутия с розови бонбони.

— А, ето те и теб, Софи — поздрави я Роуз, когато камериерката я въведе в голямата, претрупана с мебели приемна.

Роуз приличаше на коминочистач в плюшената си рокля с дълги ръкави, късо подстригана тъмна коса и мъртвешки бледо лице. Единствените й бижута бяха диамантен пръстен с размерите на пощенска марка и малки диамантени обеци.

— Здравей, Роуз — целунаха се учтиво.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — на страничната масичка имаше тежък сребърен поднос с различни гарафи, около гърлата, на които висяха спретнати сребърни етикети с надписи на съдържанието.

— Благодаря. Бих искала водка с тоник, моля — как мразеше Брок тези претенциозни етикетчета! Софи едва се сдържа да не се усмихне, като си спомни как веднъж ги бе разменил, докато Роуз бе в другата стая. „Сега ще разлива по чашите шери и ще си мисли, че е уиски, ще сипва джин вместо водка и Бог знае какво ще стане, като даде на хората бренди вместо мартини!“ — беше й прошепнал той палаво. Стаята се къпеше в червеникавозлатистите отблясъци на залязващото слънце. Докато гледаше как Роуз й налива напитката, почти усещаше присъствието на Брок.

— Ето, заповядай — по американски обичай подаде на Софи и изискана малка салфетка.

— Благодаря — Софи се изпълни с мъка и усещане за загуба. Вече беше напълно сама. Брок си бе отишъл. Също и Тим.

— Сигурна съм, ще разбереш, че искаме върху ковчега да има само цветя от членовете на семейството — каза Роуз. — Разбира се, ако искаш да изпратиш венец, няма проблеми, но ще го поставим при всички останали.

Това бе най-болезнената забележка, която Роуз би могла да направи, и Софи се сви от болка. Намекът бе ясен. Тя вече не беше член на семейство Дювал, въпреки че все още носеше това име, и Роуз бе твърдо решена да я накара да се чувства като външен човек.

— Не съм съгласна — каза хладно Софи, като внимаваше да не покаже уязвимостта си. — Може да съм бивша съпруга на Брок, но знам как той би искал да станат нещата. Останахме си в прекрасни отношения, ако не знаеш — „с изключение на последния ви разговор“, каза един глас в главата й и тя за момент потрепери, забивайки нокти в дланта си, за да го прогони. „Господи, Роуз е истинска кучка“, помисли си Софи. „И винаги е била такава — сякаш каза Брок в ухото й. — Винаги е била такава, скъпа моя.“ Софи отпи голяма глътка от чашата си, за да почерпи сили, и погледна решително Роуз в очите. — Какви приготовления си направила досега? Знам, че Брок е оставил подробни указания в завещанието си — рече с високо вдигната брадичка. Бледото лице на Роуз пребледня още повече и тя погледна Софи с нескрита неприязън.

— Значи тогава знаеш, че вече си получила всичко, което ти се полага — отвърна тя язвително. — Брок е завещал имуществото си на мен и на сина ми.

— Естествено.

— Панихидата ще бъде в църквата „Света Богородица“ на Шедесет и трета улица и Второ Авеню в единадесет часа утре предобед. След погребението давам прием тук. Не знам дали би искала да дойдеш… — Роуз не довърши изречението.

Софи също не го продължи.

— Брок искаше прахът му да бъде разпръснат в морето край брега на Саутхамптън, нали? Той толкова обичаше Лонг Айлънд — спомни си с носталгия многобройните уикенди, през които в Ню Йорк беше горещо и задушно, също като в този момент, а те преминаваха краткия път със самолет на вътрешните линии и след половин час пристигаха на едно място, което той наричаше „Рай“. Винаги бе искал да купи къща в Саутхамптън, но все не му стигаше време. Софи преглътна заседналата в гърлото й буца. Беше много по-болезнено, отколкото бе очаквала. Странно как смъртта усилва спомените и придава ореол на починалите. Допи питието си и се приготви да си тръгва. След утрешния ден нямаше да има нищо общо със семейство Дювал. Вдигна високо глава, усмихна се храбро и се сбогува. Но, както винаги, Роуз бе запазила последната дума за себе си.

— Брок, разбира се, почина от разбито сърце — каза тя сухо, докато изпращаше Софи. — Той така и не успя да преживее, че ти го напусна по такъв начин. Беше съкрушен.

Софи я погледна и забеляза, че по всяка бръчка на възрастната жена е изписано неодобрение. Роуз беше щастлива само когато правеше другите нещастни.

— Брок ме разбра — каза тя тихо, но в главата й се загнезди болезнената мисъл, че може би Роуз е права.

 

 

Цялата сутрин в сряда Одри беше много нерешителна, като се започне с колебанието й дали да пие чай или кафе на закуска и се стигне до чуденето й какво да си облече следобед. При положение, че отиде на срещата с Трой. Част от нея го желаеше, но другата част разбираше, че това е лудост. Всичко между нея и Никълъс вървеше толкова добре, та й се струваше, че трябва да се е побъркала дори да си помисля да се вижда пак с Трой. От друга страна, кому би навредило това? Но къде беше жена му? Не я бе споменал по телефона. Дали и тя бе пристигнала с него в Англия? Ами ако пак реши да се промъкне в гората, както последния път? Одри изтръпна при спомена. Не. Не, определено няма да отиде. Не си струваше.

Оправи стаите на момичетата, зареди пералнята, сложи свежи цветя във всекидневната и изглади. И през цялото време се разкъсваше от копнеж да се срещне с Трой. Дали наистина щяха да ги хванат, ако отидеше? Само за един последен път? Ами ако Никълъс научеше? Прехвърляше аргументите „за“ и „против“ наум, докато й се прииска да закрещи. Но само се качи в спалнята си и се преоблече с новата си лятна рокля, когато телефонът внезапно иззвъня.

„О, Господи, дано не се обажда Трой, за да отмени срещата“, помисли си тя паникьосано, докато сграбчваше слушалката.

Не беше Трой. Обаждаха се от училището, за да й кажат, че Ребека се чувства много зле и да я помолят да отиде да я вземе.

Когато Одри се качи в колата и пое към училището, с учудване откри, че чувства облекчение, въпреки първоначалното си разочарование. Съдбата се бе намесила, за да предотврати вероятно фаталната грешка, и тя всъщност й беше благодарна. Пусна радиото в колата. Поп група изпълняваше гръмко някакво парче и вокалът крещеше нещо като: „Не се поддавай на изкушението, скъпа, не се оплитай в лъжи.“

Когато учителката предаде Ребека на майка й, тя се зачуди защо й се струва, че Одри Бевън се усмихва на някакви свои мисли.

 

 

— Тим Калторп бе арестуван преди два дни — каза Елис Уайзмън на Софи, когато тя му се обади веднага след връщането си в Англия. — Обвинен е в присвояване и измама, но е пуснат под гаранция и очаква процеса си, който вероятно няма да започне преди октомври.

— О, Господи, значи е на свобода? — възкликна Софи. — Ами съпругата му?

— И срещу нея са повдигнати обвинения за съучастничество и подстрекателство.

— Горкото момиче! — Софи поклати глава. — Сигурно е ужасена. Наистина ми е жал за нея. Струва ми се, че е жертва също като мен. Какво ще правим сега?

— Ще съберем всички доказателства и ще ги предадем на обвинението.

— А знаем ли какво е направил с моите три милиона паунда?

Елис Уайзмън въздъхна тежко.

— Според мен ги е скрил по сметка в чужда банка, вероятно в Швейцария, където ще е трудно да бъдат проследени. Полицията иска да ти зададе някои въпроси.

Софи се срещна с детектив инспектор Уорън Парсънс, един от шефовете на Икономическа полиция в Скотланд Ярд. Беше мъж на средна възраст, страхотно чаровен и тя веднага го хареса. Носеше обичайния сив костюм, синя риза и тъмносиня вратовръзка. Седеше с нея в задния офис на „Глория Антика“ и й задаваше въпроси за финансите й. Тя го предупреди още в началото, че не разбира много от сметки и затова сама бе оставила всичко в ръцете на Тим.

— Имам огромен проблем, направо блокирам — обясни тя. — А сега вече се е превърнало във фобия.

— Никой не може да е специалист по всичко — каза той и се усмихна доброжелателно, — а вашите способности очевидно са в областта на антиките. Най-голямата ви грешка, ако мога така да се изразя, е, че сте се отказали от услугите на счетоводителите си и сте упълномощили Тим Калторп да се разпорежда с всичко, включително и с инвестициите ви зад граница.

— Не ми припомняйте — отвърна мрачно Софи. — Беше истинска лудост, сега вече го знам. Но Тим беше много убедителен. Смятах, че постъпвам правилно. Напълно му се бях доверила и тъй като си мислех, че е вдовец, предполагах, че ще се оженим някой ден — тя извърна лице, за да скрие от него болката си. — Мъчно ми е за съпругата му — Каролин. Срещнах се с нея, когато отидох в Уелс, за да видя Тим — продължи. — Тя живее в ужас от него. Изглежда, преди време е била замесена в някакъв скандал. Не знам какво се е случило, а и тя не ми каза, но оттогава Тим я изнудвал, заплашвал я, че ще я издаде, ако го напусне.

— Той май наистина е голям симпатяга — детективът остави чашата си върху чинийката и я погледна изпитателно. — Какво друго знаете за него? Запознали сте се с него преди около петнадесет години, нали? Много ще ни помогнете, ако ни кажете кои са били най-добрите му приятели по онова време и с кого се среща сега. Нямаме търпение да съставим досие с всичките му познати.

— Като го споменахте, се сетих, че единствените му приятели, за които знам, са едно семейство, които са и мои приятели — Джини и Джонатан Хауърд. През по-голямата част от годината живеят в Монте Карло. Тим и съпругата му бяха отседнали у тях, когато се срещнахме отново.

— Не намирате ли за странно, че няма никакви други приятели? Никога ли не е излизал с някого за по едно питие? Не е ли споменавал за познати от Уелс?

Софи се замисли.

— Не, не е. Сигурно е странно, но преди не ми правеше впечатление: бяхме толкова погълнати един от друг, че сякаш нямахме нужда от други хора.

— Не беше много общителен, така ли?

— Разбираше се с всички хора, които познаваше, а Франки и Кейти биха потвърдили, че бе толкова чаровен, та се харесваше на всекиго.

— Стори ли ви се, че съпругата му се опитва да го контролира? Може би не го е окуражавала да се сприятелява с други хора — предположи Парсънс.

Софи го погледна.

— Нямаше нищо против той да се впусне във връзка с мен, за да се добере до парите ми — отвърна тя рязко. — Не знам от кого да се чувствам по-предадена. От Тим ли, който ме водеше през цялото време за носа, или от Каролин, която му е позволила да го направи. Успяхте ли да разберете защо е напуснал така набързо Австралия? Май някакво момиче умряло.

— Така ли? Това е ново за мен, никой не ми го е казвал — Парсънс посегна към задния джоб за бележника си. — Кога е станало това?

— Мисля, че преди девет-десет години. Мои приятели го научили от други техни приятели, така че информацията не е от първа ръка, но очевидно е заминал за Хонконг и там се е запознал с Джонатан Хауърд.

— Бил ли е женен по това време?

— Каза ми, че срещнал Каролин, когато се върнал в Англия преди няколко години, но, разбира се, може и да ме е излъгал.

— Нещо друго, което да ви се струва важно?

Софи седеше, отпуснала ръце в скута, и се опитваше да си припомни всичко, което би могло да помогне, но в главата й бяха само месеците, прекарани с Тим, когато той живееше с нея и я обичаше, когато всичко между тях изглеждаше толкова хубаво, а бъдещето — изпълнено с обещания.

— Не се сещам за нищо — каза тя мрачно. — Всичко е като в ужасен кошмар и краят му не се вижда. Само се моля на Бог да свърши по-бързо.

Парсънс затвори бележника си и стана.

— Разбирам как се чувствате — стисна здраво и доброжелателно ръката й и на Софи й хареса силата на ръкостискането му. — Ще държим връзка, госпожо Дювал. И внимавайте.

Тя се изненада.

— По какъв начин? Вече е прекалено късно да си пазя имуществото!

— Казахте ми, че според Каролин Калторп, съпругът й е психопат. Възможно е да се е опитвала да ви уплаши, за да не заведете дело, но не трябва да забравяте думите й. Такова обвинение не се хвърля току-така и ако е права… е, както вече ви казах, просто внимавайте.

 

 

Докато Софи приготвяше салата за вечерята, телефонът иззвъня. Когато вдигна, последва кратка тишина и след прещракване се затвори. След няколко минути звънна мобилният й телефон. Помисли си, че може би Джийн или Одри се опитват да се свържат с нея. Издърпа антената, включи апарата и каза весело: „Ало?“ Пак мълчание, прещракване и пак се затвори. Тя леко се притесни, провери дали вратата на апартамента й е заключена и веригата е сложена и дали френските прозорци, водещи към предния балкон, са затворени. Седна пред телевизора, сви се на дивана пред таблата с вечерята си и се опита да забрави за позвъняванията.

В девет — час след първите обаждания, всичко се повтори. Също и в десет. И в полунощ. До един през нощта, когато се позвъни за шести път, тя вече бе сериозно уплашена.