Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moment of Madness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Уна-Мери Паркър. Момент на лудост

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Ивелина Йонова

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954–26–0039–9

История

  1. — Добавяне

На Стефани Гаенат

С огромна благодарност за помощта й при проучванията ми за настоящата книга.

Първа глава

В неделя сутрин винаги се любеха. Набързо, почти плахо, Лусинда извиваше гръб, а дишането на Джулиан се учестяваше, докато се движеха заедно, все по-бързо и по-бързо.

— Изглежда ми забавно! Може ли и аз да се включа? — извика едно гласче от прага.

Младата жена надникна над рамото на мъжа си и видя Дейзи, която скоро бе навършила шест, да ги наблюдава с неприкрит интерес. Джулиан лежеше съвсем неподвижно върху нея, докато смаляващата му се мъжественост му позволи да се оттегли и да се плъзне към своята част от леглото, където се отпусна с плътно затворени очи.

— Много рано си станала, скъпа — отбеляза майката тихо и намести възглавницата под главата си.

— Джейми каза, че с татко ще ни заведете да поплуваме — обяви момиченцето, като се покатери на леглото, а пухкавите му розови крачета се подадоха от крачолите на пижамата със заека Питър.

— Да, но по-късно — обясни Лусинда.

— Защо да не тръгнем след закуска?

— Ами, да, но не веднага.

— Ела, Дейзи! Казах ти, че правят секс — извика Джейми от прага, гледайки гневно по-малката си сестра, която подскачаше немирно по краката на майка им.

Малката извърна личицето си, обрамчено от златисти къдри, и погледна Лусинда с кръглите си, доверчиви сини очи.

— Мамо, какво е секс? — попита объркано.

Джулиан отвори очи и седна. Изглеждаше уморен.

— Време е всички да ставаме — обяви той, като се опитваше да звучи бодро. — Кой иска бъркани яйца за закуска?

— Пфу! — намръщи се отвратено дъщеричката. — Тате, какво е секс?

Синът им влезе в спалнята. Беше удивително красиво осемгодишно момче, с правилни черти, нетрепващи сини очи като на сестра си и буйни руси коси.

— Секс е онова, от което се раждат бебетата, глупачко — заяви авторитетно той. — Майките и бащите трябва да правят секс, независимо дали желаят или не. Ако искаш да имаш деца, Дейзи, един ден и ти ще трябва да правиш секс.

— Не мисля — отвърна вежливо тя, докато слизаше от леглото. — Тате, може ли да си хапна варено яйце?

 

 

— Децата заспаха ли? — попита Джулиан същата вечер, без да вдига поглед, както си беше легнал на дивана във всекидневната и се бе зачел в празничната притурка на „Сънди Таймс“.

Лусинда се отпусна в дълбокото кресло край камината. Дългата й тъмна коса бе хваната високо на конска опашка, единият крачол на дънките й бе изцапан с „Рибена“, тениската й бе смачкана, а гримът по леко загорялото й лице бе почистен.

— Да. Изкъпани, нахранени, почетох им и вече са заспали.

Беше осем часът и в малката им къща с тераса във Фулъм се бе настанило усещане за приятна отмала. Бяха прекарали чудесен ден, прекрасно беше, че домът бе изцяло на тяхно разположение, тъй като Делия, домашната им помощница, се бе прибрала при семейството си за уикенда. След плуването си бяха устроили пикник в Ричмънд Парк, излежаваха се на постелката върху меката пролетна трева и съзерцаваха ярките багри на папагалите, които сега се размножаваха на свобода и прелитаха от дърво на дърво. После бащата бе извадил няколко ракети и топки от багажника на колата и бяха играли, докато стана време да се прибират.

Джулиан очакваше почти с нетърпение работата на следващата сутрин. През изминалите дванадесет години бе в екипа на „Хийнидж Антикс“, търговски център в края на Кингс Роуд, където се продаваше всичко — от спални от епохата на империята до ютии от времето на крал Джордж II, задълженията сега му се струваха като целебна почивка в сравнение с развличането на две палави деца. Лусинда обаче усещаше студ и гадене в стомаха, подобно на онова чувство от детството си, когато ваканциите свършваха и трябваше да се върне на училище. Искаше й се всеки ден да е като днешния. Искаше й се да наблюдава как децата й растат, да прекарва цялото си време с тях, да бъде истинска майка. При малките всичко бе наред, но тя се чувстваше ощетена. Необходимостта да печели пари я лишаваше от подобни дни и понякога у нея се надигаше негодувание.

Какво бе променило младата жена със сериозни професионални амбиции? Преди единадесет години, точно преди да срещне Джулиан, бе постъпила в „Д’Асоар“, огромната френска козметична компания. Решена да се издигне, в началото бе работила по дванадесет-тринадесет часа на ден. Бракът, а после и раждането на Джейми, я бяха накарали да забави темпото, но все още продължаваше да отделя на фирмата по десет часа на ден. Наградата й бе повишението в шеф на маркетинговия отдел на „Д’Асоар“ и седемте други козметични компании в групата.

А сега бе неделя вечер и утре трябваше да стане в шест и половина, да си измие косата и да се гримира, за да изглежда като съвършена реклама на „Д’Асоар“, а после да се пъхне в елегантен тъмен костюм и модни обувки, за да иде на работа.

Въздъхна тежко, с досада от постоянната умора и напрежение. Започваше де се чувства като жонгльор, който се опитва да задържи топките във въздуха, а й се струваше, че се проваля и не върши нищо както трябва.

— Наред ли е всичко, Зайче? — Джулиан бе свалил вестника и я гледаше съсредоточено.

Усмихна се бързо. Не бе виновна, че се налага да работи. Бяха прекалено притеснени материално, за да не го прави.

Съпругът й знаеше как се чувства и това събуждаше вина у него. И той бе претоварен от работа, пътуваше за търгове из цялата страна в търсене на подходящи мебели и предмети на изкуството за „Хийнидж Антикс“. Но щом възнамеряваха да плащат за образованието на Джейми и Дейзи наред с всички други стотици невидими разходи по семейния живот, се нуждаеха и от нейната заплата.

— Добре съм — отвърна безгрижно тя, докато посягаше към „Сънди Мейл“, а си мислеше, че би трябвало да приготви нещо за вечеря.

— Да отворя ли бутилка? — изправи се Джулиан. Усмивката й се разтегна, стана естествена. Точно това обичаше у него. Разгадаваше чувствата й и винаги знаеше какво да каже или направи, за да повдигне духа й отново.

Докато пиеха приятното червено бордо, което бе купил чрез винарския клуб, в който членуваше, Лусинда усещаше, че се размеква. Божичко, имаше късмет, че е омъжена за Джулиан, размишляваше тя, като изпъна краката си. Докато много от приятелките й все още се мъчеха да си отговорят дали някога изобщо ще открият подходящия мъж, или пък се занимаваха с отвратителни разводи, тя самата бе щастливо омъжена, имаше две прелестни — е, през повечето време — деца и хубава къща.

За всичко това трябваше да благодари на баба си.

 

 

Сара Уелс, вече осемдесет и две годишна, но все още активна, сякаш бе двадесет години по-млада, винаги бе играла важна роля в живота на Лусинда. През детството й никога не отказваше да я погледа, както и по-големите й братя, Том и Хари. Разходките до музеи и галерии се бяха превърнали във весели събития. Още когато внучката бе едва шестгодишна, а и докато растеше, бабата я бе водила на обяд на места като „Клариджис“ и на чай в „Риц“.

— Лусинда трябва да бъде отракана — заявяваше Сара, мислейки за собствената си младост през тридесетте, — така че, когато млади мъже я извеждат, да се чувства уверена. Няма нищо по-лошо от момиче, което се разтреперва при вида на менюто и не знае къде е клозетът.

Семейството негласно бе приело, че тя е любимката на баба си.

Когато Лусинда бе на двадесет и две, Сара, която с помощта на икономката си все още посрещаше гости няколко пъти седмично, я покани на вечеря в апартамента си на първия етаж в Рутланд Гейт, Найтсбридж. Гостите й бяха най-разнородни и сред тях можеха да се появят архиепископ, актьор, чуждестранен посланик, херцогиня вдовица или растафариански[1] поет. Сякаш безразборно колекционираше хора. Канеше ги, ако й се стореха интересни. Ако се окажеха и забавни, тогава повтаряше поканата. В този случай бе решила да покани няколко „младежи“, както наричаше всички под тридесет и пет години.

Когато Лусинда пристигна, закъсняла след работа и малко позадъхана, получи топло приветствие и чаша охладено шампанско.

— Ела да се запознаеш с един очарователен младеж, скъпа. Леля му е моя приятелка, а ми беше необходим още един мъж, за да изравня бройката тази вечер — прошепна чистосърдечно Сара.

Хвана Лусинда за ръка и я поведе към висок строен мъж, не много по-възрастен от самата нея, с широки рамене, непокорна кестенява коса и мрежа от малки, смеещи се бръчици по слабото загоряло лице. Кафявите му очи сякаш преливаха от забавление, докато се свеждаха към нея.

— Значи вие сте внучката, за която Сара постоянно говори? — попита усмихнат той. — Толкова съм слушал за вас, имам чувството, че вече ви познавам.

— Значи имате преимущество пред мен — отвърна тя, като отчаяно се опитваше да не демонстрира особен интерес, а после се надяваше, че не е прозвучала твърде хладно. — Мисля, че не познавам леля ви. Коя е тя?

— Мария Менърс.

— Актрисата?

Мъжът кимна.

— Баба ми има някои удивителни познати, но не знаех, че Мария Менърс е сред тях — каза Лусинда с искрен интерес. — Беше прекрасна в „Лъвът през зимата“. И вие ли се занимавате с театър?

Едва изрекла тези думи, вече се надяваше, че той не е някой известен актьор, за когото би трябвало да е чувала. Понякога, помисли си разтревожено, изобщо не внимаваше какво говори.

— Господи, не! — засмя се и тя въздъхна облекчено. — Работя в „Хийнидж Антикс“. Всъщност в момента съм само момче за всичко, но работата ми харесва — добави с обезоръжаваща откровеност.

Това можеше да приеме. Изглеждаше весел и съвсем безгрижен. От нейна страна нямаше да са нужни особени интелектуални усилия, за да поддържа разговора. Поне веднъж да не й се налага да се напряга. Напоследък всички млади мъже, с които се бе запознала, бяха надути, арогантни и се мъчеха да правят впечатление. В резултат тя моментално се отдръпваше, обезпокоена и нервирана, а едва по-късно осъзнаваше, че причината е в приликата им с баща й.

Но в онези първи мигове разбра, че Джулиан Котърел е различен. Беше интелигентен, забавен и привлекателен, и излъчваше топлота, която я караше да се чувства съвсем удобно в неговата компания. Всъщност имаше извънредно странното чувство, че вече го познава. Сякаш се взираше в огледало и виждаше част от себе си.

По-късно я закара до апартамента на Глостър Роуд, който тя делеше с две други момичета.

— Ще ти се обадя — каза й и се усмихна, докато я изпращаше до входната врата.

Лусинда му благодари, че я е докарал, и се обърна бързо, за да не прочете той надеждата, изписана на лицето й.

Онази нощ почти не мигна. Копнееше да разпита баба си за всичко около него. Беше ли толкова приятен, колкото й се бе сторил? Какво беше мнението на прочутата му леля за него? Какви бяха предишните му връзки с жени? Когато на следващия ден се канеше да й позвъни, се обади самият Джулиан.

— Откъде взе номера ми? — изтърси Лусинда, изненадана и зарадвана.

— Нали спомена, че работиш в „Д’Асоар“ — отвърна меко той.

— О, да, разбира се — чувстваше се смутена и развълнувана.

— Питах се дали си свободна утре — продължи мъжът. — Мислех си, че може да идем на кино и да хапнем нещо след това.

— Да, би било чудесно — Лусинда отчаяно се опитваше да приеме факта, че Джулиан всъщност я кани на среща.

— Какво би искала да гледаме? — запита той. — Има един нов филм за Джеймс Бонд.

— С удоволствие бих го гледала — съгласи се бързо тя. Беше по-безопасно, отколкото някой романтичен филм, от който можеше да се разчувства и да се разплаче, би било толкова смущаващо.

— Отлично. Ще купя билети. Да се срещнем ли във фоайето на „Кензигтън Одеон“ около седем и двадесет?

Толкова бе погълната от богатия тембър на гласа му, че едва следеше думите му.

— Да, чудесно — отвърна бързо, когато се съвзе.

И така започна вихрената им връзка. Влюбиха се мигновено и отчаяно. Скоро започнаха да прекарват всеки свободен миг заедно и тогава Джулиан предложи да се премести при него в малкия му апартамент във Виктория. Съгласи се без колебание. В края на краищата, беше на двадесет и две, защити се тя, когато майка й възрази. Година по-късно Джулиан й предложи брак с трогателна официалност, въпреки че и двамата знаеха в каква посока са тръгнали. Оттогава той все се шегуваше, че женитбата им била „нагласена“, защото ги запознала Сара.

Единственият, който беше против, бе Майлс Скот-Форбс, бащата на Лусинда. Той й се бе подиграл заради суетенето и разноските покрай сватбата и разправяше, че въпреки всичко е твърде млада, за да се омъжва, а Джулиан никога нямало да постигне нищо и само се надявал да не дотърчат при него за пари, когато изпаднат във финансови затруднения, което било несъмнено.

Сега, като се върнеше назад, Лусинда бе доволна, че никога не се бе налагало да опрат до баща й за каквото и да било. А скоро щяха да празнуват десетата годишнина от сватбата си.

 

 

Влудяващите пискливи звуци на будилника я вдигнаха в шест и половина сутринта. Седмицата бе започнала и тя знаеше, че следващите пет дни ще препуска презглава. Докато си вземаше душ, чуваше как Делия събужда децата и ги усмирява, докато врещяха за загубени обувки или чанти, липсваща четка за коса или чиста риза.

— На стола са, Дейзи — повтаряше тя с тих търпелив глас. — Под носа ти са, Джейми!

Докато майката си облече бял дантелен сутиен и бикини, прозрачни чорапогащи и морскосиня рокля без ръкави с подходящо сако, вече долавяше мириса на препечени филийки от кухнята на долния етаж, а после и изкусителния аромат на прясно кафе.

— Виждала ли си някъде ключовете ми? — попита Джулиан.

Днес бе небрежно облечен в панталон от молескин, отворена край врата риза и светлосин пуловер, защото заминаваше на търг в Уилтшър.

Лусинда спря да се гримира, за да се огледа из стаята.

— Снощи бяха у теб, значи са тук някъде — отговори леко раздразнено. Защо мъжете все си губят ключовете, помисли си, като се обърна отново към огледалото.

— Възможно ли е да са на масата в хола? — попита съпругът й почти безпомощно.

— Ако потърсиш, ще ги намериш — отвърна му хапливо. Джулиан излезе начумерено от спалнята. Всъщност сутрин и той не беше по-стока от нея, мислеше си Лусинда.

Когато слезе, Дейзи и Джейми се караха чий ред е да седне за закуска на високия червен стол до плота в кухнята.

— Вчера ти седя на него — крещеше ядосано момчето, като се опитваше да го издърпа изпод дупето на сестра си.

Тя бе увиснала на плота с решителността на удавник, вкопчил се в перилата на „Титаник“.

— Не съм! — пищеше момиченцето с пламнало лице. — Днес е мой ред!

— Не, не е, глупачко такава! Мой ред е! — изкрещя в отговор брат й.

Тази битка се разиграваше всяка сутрин и на Лусинда й бе писнало.

— Стига! — кресна тя, като вдигна Дейзи с една ръка, а с другата взе самия стол. — Ще го прибера в шкафа за метлата и никой от вас няма да го получи.

— Не е честно — протестира Дейзи и избухна в сълзи.

— Ти си виновна! — извика й Джейми. — И все пак беше мой ред.

— И няма да наричаш Дейзи глупачка! — надвика глъчката Лусинда.

После си наля чаша кафе, което изпи на крак, облегната на уелския скрин.

Джулиан се дотътри в кухнята като уголемено, но не по-малко разстроено копие на сина си.

— Делия, виждала ли си ключовете ми? Търсих ги навсякъде, но не мога да ги намеря, а трябва да стигна в Солсбъри до десет.

— До сушилника са — погледна го тя с развеселено изражение.

— Значи там били! — изкиска се Лусинда, като срещна погледа на помощницата.

Видът им сякаш говореше, че са разумни жени, които трябва да се справят с капризни мъже.

Дейзи, която вече бе седнала на зеления стол, хълцаше тихичко над купичката си. Майка й я прегърна и я притегли към себе си.

— Успокой се, миличка — прошепна й.

— Не искам да отиваш на работа, мамо — заплака детето. Вкопчи се в майка си и избърса изцапаната си с мляко уста в старото й сако. — Джейми се държи така гадно с мен!

Лусинда се протегна и привлече и момчето в прегръдката.

— Не бих го нарекла гадно, ако е бил негов ред да седне на червения стол — обясни търпеливо тя.

После ги целуна и двамата и за един ужасен миг и на нея й се доплака. Какво правеше с живота си? Работеше за някаква тъпа козметична компания, когато трябваше да възпитава децата си.

Четиридесет и пет минути по-късно пристигна в британското седалище на групата „Д’Асоар“. То заемаше специално построена административна сграда на Грейс Ин Роуд, близо до тази на Ай Ти Ен. Вдигната сякаш от акри стъкло и с почти открит план, със стъклени асансьори, които се спускаха и изкачваха към различните етажи в единия й край, тя представляваше последна дума на съвременния минимализъм. Понякога на Лусинда й се струваше, че се носи из въздуха, докато седеше в мекия въртящ се стол зад извитото си бюро, заобиколена от зашеметяващата гледка на Лондон под носещите се в небето облаци.

Асансьорът, който вече бе претъпкан от около дузина служители, я отведе плавно и безшумно на деветия етаж в отдела за маркетингови проучвания, след като се плъзна покрай етажите на „Артемис“, „Багател“, „Галакте“, „Тазе“, „Мазерей“, „Идол“ и „Арше“, все козметични фирми, собственост на „Д’Асоар“, всяка от които си имаше собствени подразделения в групата. Взети заедно, те произвеждаха четиридесет и осем процента от световната козметика. Начело на важната, мултимилионна империя стоеше нейният президент Жан-Пол Прюдом, който днес се очакваше да долети от Париж.

Имаше мигове, когато Лусинда се чувстваше изключително горда, че работи в такава голяма и преуспяваща компания, но тази сутрин не бе сред тях.

 

 

Не възнамеряваха да устройват парти. Само няколко приятели на питие, бе настоял Джулиан, а тя се бе съгласила. И двамата бяха твърде натоварени с работа, за да организират голямо празненство, бе се аргументирал той, след което бе добавил:

— И без това къщата не е достатъчно голяма. Около дванадесетина души. Толкова стигат.

Тогава Лусинда реши, че не би било тактично да му напомня, че с неговото и нейното семейство плюс близките приятели и колегите гостите вече ставаха двадесет. След един бърз поглед в бележника си с адресите тя осъзна, че това число трябва да се удвои. Най-малко. Имаше хора, които просто бяха длъжни да поканят, приятели, които през годините им бяха засвидетелствали огромно гостоприемство, като Рейчъл и Йън Комптън. Те дори бяха канили всички тях на гости през уикендите в къщата им в Сънингдейл.

Подготовката щеше да изисква дискретност, но знаеше, че Джулиан всъщност ще се радва на партито. Винаги бе така. Нужно бе и внимателно планиране. Щеше да се наложи да разместят по-голямата част от мебелировката във всекидневната, двойната врата, която водеше към малката трапезария, да се остави отворена, а масата да се дръпне настрани за напитките.

— Ако искаш, аз ще се погрижа за доставката на шампанското от „Одбинс“ — каза тя небрежно. Сама щеше да го плати и по този начин съпругът й нямаше да разбере, че са им нужни четири-пет каси.

— Отлично — отвърна Джулиан. — По-добре поръчай и сода. Какво ще кажеш да сервираме „Пимс“, ако вечерта е топла?

Лусинда чувстваше, че той вече се радва на предстоящото парти. Прегледа списъка отново. Предполагаше, че трябва да поканят и баща й, защото иначе майка й щеше да се разстрои ужасно. Тази мисъл я изпълни с ужас. Том и Хари почти сигурно щяха да откажат да дойдат, ако и той присъстваше, а и Джулиан нямаше да е очарован, но какво можеше да стори тя? Майлс Скот-Форбс, професор по математика и всепризнат гений, бе неин баща, а Ан, майка й, обожаваше земята под нозете му. Но май беше единствената, добави с тъга Лусинда.

 

 

Майлс запокити на пода старомодния кремав бакелитов телефон. Чу се ужасен трясък.

— Тъпи мръсници! — изръмжа през стиснати зъби. — Какво се мотат? Защо не могат да ми кажат кога ще дойдат? Как можем да вършим каквото и да е без топла вода? — тъмните му очи горяха от ярост.

Ан седеше на кухненската маса, пиеше кафе и се преструваше, че чете „Файненшъл Таймс“, единствения вестник, който той позволяваше да се внася в къщата. Бе свикнала с внезапните изблици на съпруга си и се опитваше да изглежда безразлична към ядните му викове, обикновено по тривиални поводи, но все пак, след почти четиридесет години, те я изнервяха.

— Какво ще правим, по дяволите! — настояваше той, като кръстосваше наоколо, сякаш времето на пристигане на водопроводчиците беше въпрос на живот и смърт. Нахвърли се злобно върху нея: — Защо, за Бога, не повика техници за бойлера? Нищо не вършиш както трябва! До гуша ми дойде да понасям глупостта ти!

Висок, много слаб и приведен, Майлс излъчваше раздразнителност и нервно напрежение, което заплашваше да избухне всеки миг. Настоящият момент бе такъв.

Статията за професор Майлс Скот-Форбс в „Кой кой е“ бе впечатляваща. Роден през 1927 година, единствен син на Колин и Мери Скот-Форбс, от Рипън, Йоркшир, и т.н. Тя описваше постиженията му и бляскавата му кариера като професор по математика и статистика. Завършил „Хароу енд Куинс Колидж“, Оксфорд, той бе станал член на преподавателското тяло на „Магдалин Колидж“, Оксфорд, преди да се превърне в лектор от световен мащаб. Бе отрупан с титли от „Принстън“ до университета „Жиаотонг“, Сиан. Освен това бе публикувал и няколко труда по висша математика и статистика, които сега бяха задължително четиво за студентите.

Никой не можеше да оспори гениалността му. В научния свят името му бе почитано, изричано с благоговение. Познанията му по математическа статистика бяха феноменални, но според Лусинда в „Кой кой е“ на най-важните неща бе отделен само един ред, един кратък ред сред останалите, описващи блестящите му постижения:

„Ж. 1958 за Ан Джудит Уелс, двама с., една д.“

Нямаше даже едно главно „д“ за дъщеря, възнегодува мислено тя, когато прочете статията за пръв път. Макар да знаеше, че в този справочник личната информация е сведена до минимум, все пак се намръщи, защото подобно описание представяше толкова точно баща й и най-скъпите му неща.

— Какво си седнала като малоумна? — крещеше Майлс на Ан сега. — Бог знае, че не съм придирчив, но не мога да простя бездействието. Знаеш, че се нуждая от гореща баня сутрин, за да съм дееспособен. Денят ми е съсипан, ако не започне с гореща баня!

— Знам, скъпи — Ан се усмихна нервно. Ръцете й трепереха. — Но такива неща се случват. Мисля, че водопроводчиците ще дойдат скоро. Защо не пийнеш още една чаша кафе?

— Не искам още една чаша проклето кафе! Исусе, сам ли трябва да върша всичко тук? Как да се оправям с живота в тази проклета къща?

След това се обърна и се изнесе от кухнята, като тръшна вратата след себе си. После Ан го чу да се качва горе. Пет минути по-късно входната врата се тресна и дочу стъпките му да отекват надолу по стъпалата. Майлс щеше да отсъства няколко часа. Не знаеше къде отива, но това нямаше значение. Накрая винаги се връщаше. И беше прав за едно — тя бе виновна. Имаше намерение да поправи бойлера, но бе забравила.

Няма значение, щеше да се реваншира, като му сготви любимото ястие за вечеря. Най-добре беше да не му отговаря. В началото на брака им го бе правила няколко пъти, но това влошаваше нещата. Веднъж не й проговори два месеца, като зачиташе присъствието й само ако в стаята имаше и други хора, и тя се бе зарекла никога повече да не му се противопоставя. Не можеше да понесе да бъде наказана от Майлс, когото обичаше лудо. Гордееше се със зашеметяващата му гениалност и се вълнуваше и удивляваше на факта, че човек като него се бе оженил именно за нея.

Когато се запознаха, той бе най-хубавият младеж, когото бе виждала някога. Косите и веждите му бяха черни като гарваново крило. Челюстта и скулите му сякаш бяха изсечени от слонова кост, а очите му, в романтичното й въображение, горяха от буйна страст. Наистина бе буйна, но с годините разбра, че тя представлява най-вече яд, насочен срещу глупостта на другите.

Като си признаваше, че и самата тя е глупава, Ан поддържаше неговата нетърпимост. За гений като Майлс всичко под нивото на острия му ум заслужаваше присмех. Колко ли самотен и неудовлетворен трябва да е той, мислеше си съпругата му, така интелектуално изолиран, съвсем сам на високия си пиедестал.

И все пак любовта й към него не бе намаляла и тя предполагаше, че това се дължи на факта, че никога не го бе имала. Никога не бе неин, никога не й бе принадлежал. Именно затова винаги бе изпитвала отчайващото усещане, че любовта й е несподелена. А дали той бе щастлив с нея? Беше ли му достатъчна?

Не й се мислеше по тези въпроси. Отговорите можеха да са болезнени. Би било ужасно да разбере, че никога не го е правила истински щастлив.

 

 

Сара бе дълбоко обезпокоена за дъщеря си. С годините тя изглеждаше все по-потисната и смазана, а напоследък, вероятно защото остаряваше, поведението на Майлс ставаше все по-сприхаво. Ан, която никога не бе притежавала силен характер, сега сякаш се бе превърнала в крехка черупка, напомняща бледата окраска на сепия — цялата бозава, косата, която някога бе кестенява, луничките по лицето й, очите, някога сини, а сега избелял оттенък на пепеляво. А и по някаква причина вечно се обличаше в бежови или кремави тонове.

Сара хранеше дълбока ненавист към зет си заради онова, което бе причинил на Ан, и заради отношението му към Том и Хари. Всъщност не можеше да го гледа, не можеше да спомене името му без горчивина и непрестанно съжаляваше за деня, в който единствената й дъщеря бе омагьосана и запленена от човек, който според нея притежаваше велик мозък, но се движеше опасно на ръба на лудостта.

Някога Ан бе красиво младо момиче, изпълнено с висок дух и увереност, докато на осемнадесетгодишна възраст не бе попаднала под разрушителната магия на Майлс. Математикът бе пречупил и духа на най-големия им син, но вторият, Хари, се бе оказал по-неподатлив. Но и той бе силно разстроен, много незрял и вечно гонеше облаците. Учудващо, сякаш само Лусинда бе избягнала вулканичния гняв и сарказъм на баща си, въпреки че негативното му поведение към нея само по себе си бе форма на малтретиране.

Сара благодареше на Бога за относителната устойчивост на внучка си, но се безпокоеше от факта, че Ан никога не бе сторила нищо, за да защити децата си от жестокостта на баща им. Наблюдавала бе безмълвно как ги заплашва, подиграва ги и прави живота им нещастен.

Имаше само едно обяснение. Ан сигурно още бе влюбена в този човек. След като най-много от всичко се боеше да не го загуби, нищо чудно, че продължава да се прави на сляпа за онова, което той причинява на децата си.

Бележки

[1] От растафарианец — член на ямайска религиозна секта. — Б.пр.