Уна-Мери Паркър
Под контрол (12)

12

Софи се приближи към Тим и почувства топлината на тялото му до своето. Обичаше тези мигове, след като са се любили, когато си говореха тихо, толкова спокойни в присъствието на другия, че сякаш се бяха слели в една личност.

— Кога ще успеем да се измъкнем и да заминем за няколко дни в Ла Маделийн? — промърмори тя. — Имаме нужда от почивка, не мислиш ли? И двамата доста поработихме — свободната практика на Тим набираше скорост много по-бързо, отколкото и двамата бяха очаквали, а тя непрекъснато бе заета с магазина и с разпродажбите.

— Може би следващия месец — отвърна сънливо Тим.

— Защо не по-скоро? — попита тя разочаровано. — Надявах се да заминем следващата седмица. Не се очакват важни разпродажби, нямаме много ангажименти.

Тим я прегърна и я придърпа по-близо до себе си.

— Трябва да се срещна с няколко души, на които изготвям данъчни декларации. Моментът не е много подходящ, скъпа. Защо не заминеш сама?

Софи се отдръпна и го погледна в очите.

— Какво искаш да кажеш с това? Не бих го направила, Тим. Вършим всичко заедно, нали?

Той я целуна леко по върха на носа.

— Разбира се, миличка. Предложих го, защото ми се стори, че много ти се ходи.

— Е, не чак толкова — отвърна тя.

— Наистина имам много работа. Току-що започнах бизнеса си и мисля, че няма да направя добро впечатление, ако веднага се измъкна на почивка, не смяташ ли?

Тя неохотно кимна:

— Да. Прав си. Ще заминем по-късно. Може би… — гласът й заглъхна несигурно.

— Може би какво? — Тим изглеждаше облекчен, че засега явно се е отказала от идеята да пътуват за Франция.

— Може би… — някакво вътрешно напрежение я караше да говори забързано. — Няма ли да е прекрасно да се оженим това лято и да прекараме медения си месец в Ла Маделийн?

Мълчанието, което настъпи след последните й думи, бе изпълнено с упрек. Тим отдръпна ръката си и се отмести към края на леглото. Лицето му изразяваше искрена изненада.

— За какво говориш?

— За нас — отвърна тя едва чуто. — Да се оженим някой ден. Нали и ти това искаш?

— Какво те кара да мислиш, че някой ден ще се оженим? Никога не съм намеквал нещо подобно. Не мисля, че ще се оженя отново. Какъв е смисълът?

Софи се чувстваше по-ниска от тревата, сякаш беше малка и съвсем сама в огромния свят.

— Смисълът е, че се обичаме — каза тя плахо. — И аз искам скоро да си родя дете.

Тим се обърна и я изгледа притеснено.

— Съжалявам, ако с поведението си съм те накарал да повярваш, че сме тръгнали към олтара. Изобщо не съм искал да става така.

Отначало и тя не се сещаше за брак. Достатъчно й беше, че е с него. Стигаше й да се люби с него. Но както бе казал някой: колкото повече имаш, толкова повече искаш, и сега тя желаеше да се оженят. Копнееше и за дете. Всъщност искаше да сподели целия си живот с Тим.

— Мислех, че и двамата го желаем… след време — каза тя извинително.

— Всички ще си помислят, че съм се оженил за теб заради парите ти.

— Не, няма.

— Ако връзката ни не ти е достатъчна… — тя не отговори. — Ако не си доволна от това, което имаме, тогава ще трябва просто да се върна в Уелс — докато говореше, стана от леглото. — Ще си направя едно питие. Искаш ли и ти?

Потиснатите сълзи пареха в гърлото й.

— Малко вода, ако обичаш.

Докато той излизаше от стаята, тя се взираше в голия му гръб, широките рамене, дългите стройни бедра и силните мускули на прасците и осъзнаваше, че няма да понесе, ако го пусне да си отиде. Щом не можеше да има всичко, би ли се задоволила с половината? Беше прекалено рано да се каже. Може би го притискаше много скоро след смъртта на Каролин, може би след още шест месеца ще има друго отношение към повторния брак.

— Ето, заповядай — произнесе той с насилена веселост, докато се връщаше към леглото с две чаши и бутилка „Перие“. Тя забеляза, че избягва погледа й, като й подаваше едната чаша. — Да знаеш, че доста ме стресна — каза с нервен смях.

— Извинявай, грешно съм разчела посланията ти — отвърна Софи тихо.

— Посланията ли? Бих казал, че изобщо не си наясно с целия пейзаж! — той я целуна набързо по рамото, отново се бе разбъбрил и я поднасяше.

— „Ето, идва булката“ — изпя и вдигна чашата си към нея.

Софи се опита да не показва колко е наранена. Беше му говорила сериозно. В този миг й се струваше, че Тим изобщо не разбира значението на тази дума.

След като той заспа, Софи продължи да лежи будна и да се чуди какво да прави. Да му даде още шест месеца? Или веднага да скъса с него, преди да я нарани още повече? Тим веднъж вече бе разбил сърцето й, но тя толкова много го обичаше, че мисълта да го загуби за втори път й се струваше непоносима.

Най-накрая и тя заспа и сънува тревожни сънища, които я накараха да се събуди призори с чувство на потиснатост и с главоболие. Бе станала толкова зависима от Тим, че осъзнаването, че той не се чувства така обвързан с нея, дълбоко я бе разстроило. Разбира се, можеха да продължат да живеят заедно, но нямаше да е същото.

Внимателно се измъкна от леглото, за да не разбуди Тим. Влезе в банята до спалнята им и взе дълга гореща вана, мислейки за Каролин. Хубава, изискана, по детски мила, Каролин бе омагьосала Тим. Може би част от него щеше да я обича цял живот.

„Те не остаряват като нас, на които е позволено да остареем“.

Отекна в главата й известният стих. Така беше. Каролин вече не бе на този свят и нямаше да надебелее и побелее, нито да стане сбръчкана и досадна. В неговите очи тя завинаги щеше да остане ефирна и красива, а как би могъл някой да се състезава с такъв образ?

След дългата и гореща ароматна вана Софи се почувства по-спокойна. Също така бе решена да изчака и да види какво ще стане. В края на краищата шест месеца изобщо не бяха достатъчни за възстановяване от съсипващата травма. Беше глупаво и прибързано от нейна страна да споменава на Тим за брак толкова скоро. Той явно мислеше, че дори само от приличие все още не може да се ожени повторно. Тя реши да бъде ведра и да не споменава повече за женитба, след това се загърна в голяма хавлиена кърпа и тихо отвори вратата на банята. За нейно учудване, Тим седеше на ръба на леглото с гръб към нея и шепнеше нещо в телефонната слушалка.

Инстинктивно Софи замръзна на място и се напрегна да чуе какво казва, озадачена, че говори с някого толкова рано сутринта.

— И дума не може да става за това, не се тревожи… повярвай ми, теб обичам. Просто исках да знаеш какво става… О, да… да… разбира се… пази се, миличка…

Софи не можеше да помръдне, нито да проговори. Значи затова Тим не искаше да се ожени за нея. Беше влюбен в друга.

 

 

Франки и Кейти се спогледаха, чудейки се какво ли е станало. Тим тракаше по клавиатурата на компютъра, изготвяше сметките на „Глория Антика“, но беше в странно настроение, а от Софи нямаше и следа.

— Има мигрена — беше им казал той мимоходом, когато се втурна през магазина и закрачи към офиса в дъното. — Не мисля, че днес ще дойде.

— Смяташ ли, че са се скарали? — прошепна Кейти, докато лъскаше една от изложените маси.

— Мисля, че нещо не е наред. Софи винаги лично ни се обажда, дори и да не е добре, нали?

— Може би трябва да й звъннем, когато Тим си тръгне, просто да се уверим, че е добре.

Франки изглеждаше угрижена.

— Чудя се защо той не е в офиса си. Обикновено не идва тук до късно следобед, нали вече си има собствен бизнес.

Кейти въздъхна.

— О, Господи, наистина се надявам да не размъти главата на Софи! Ще й разбие сърцето, ако нещата не вървят както трябва.

— И още как — каза мрачно Франки. И двете харесваха Софи — и като шеф, и като приятел. Никога не ги караше да правят нещо, което тя самата не би направила — от почистването на някоя месингова или сребърна дреболия до метенето на пода, и въпреки че беше богата, никога не се перчеше.

— На теб Тим харесва ли ти? — попита Кейти, все още шепнешком.

— Мисля, че е страхотен. Хубав, забавен, какво повече може да се иска от един мъж?

Кейти изтри за последно масата.

— Може би прекалено забавен.

— Как би могъл някой да бъде прекалено забавен?

— Е, тогава вятърничав. Несериозен — тя сви рамене. — Не знам, но се тревожа за Софи.

— О! — Франки внезапно вдигна ръка към устните си. — Току-що ми хрумна нещо.

Кейти я погледна и вдигна въпросително русите си вежди.

— Дали не е бременна? — прошепна Франки. — Според мен е възможно. Може би затова Тим е в лошо настроение.

— О, Господи! — те се спогледаха със смесица от вълнение и учудване.

 

 

Софи прекара деня сама в апартамента си, опитвайки се да повярва на това, което Тим й бе казал, но все още бе изпълнена с толкова съмнения, че на моменти й се струваше, че полудява. Чувстваше се физически зле от шока и мъката, беше сигурна, че той я бе излъгал.

— Вярвай, в каквото си искаш — беше й отвърнал той гневно, — но говорих с майка ми.

— В шест сутринта? — попита тя недоверчиво. — И защо, за Бога, ще трябва да уверяваш майка си, че я обичаш?

— Знаеш колко е властна. Известно ти е, че това бе главната причина да замина за Австралия. Какво ти става, Софи? Да не би и ти да ставаш безумно властна, а?

Изведнъж успя да обърне всичко наопаки и да я накара да се чувства като предателка.

— Просто не обичам да ме правят на глупачка — сопна му се тя.

Тим пресилено въздъхна.

— За разлика от твоята, моята майка работи. Първият й час започва в девет, преди това почиства къщата, пазарува — всичко чака нея. Ако не я хвана рано сутринта, цял ден няма да мога да я намеря. Доволна ли си?

Софи не отговори. Изобщо не беше доволна, но Тим все някак си успяваше да я надвие в споровете. Той взе мълчанието й за съгласие, промърмори нещо за душ и тъй като вече беше буден, изскочи от спалнята и тресна вратата след себе си.

Тя отиде в кухнята и сложи кафе, но като че ли светлината си бе тръгнала от деня. Затъваше в депресията като в блато и думите на Алън се върнаха в паметта й с обезпокояваща яснота: „Попаднала си от трън на глог… позволяваш на Тим да те контролира… все едно си още с Брок.“

За миг на Софи й призля, осъзнавайки, че Алън може и да е прав. Бе поднесла на Тим целия си живот на тепсия: дома си, магазина си, управлението на финансите си, себе си. Почувства се като в капан. Отново. А беше и уплашена. Чу го да говори с някого и бе напълно сигурна, че не е била майка му. Тогава с кого й изневеряваше?

 

 

— Трябва да можем да проверим колко е печалбата ни от миналия месец — противопостави се Софи, докато се взираше нервно в екрана на компютъра. — Това е нелепо.

Франки опитно набра нещо на клавиатурата.

— Трябва да е някъде тук, просто не мога да намеря къде Тим е сложил файла. Ще опитам с някое от другите менюта.

Софи видя как пред очите й се появиха купища цифри.

— Какво е това?

Последва дълго мълчание.

— Нямам представа — призна си Франки, разтревожена. — Ще трябва да повикам Тим да ми покаже как е програмирал сметките. Вероятно започвам да оглупявам, но наистина не знам какво е направил.

Софи се обърна към Кейти, която разопаковаше порцеланов сервиз, който бе купила на аукцион предишната седмица.

— Тим каза ли ти как работи това?

Кейти поклати хубавата си руса главица:

— Боя се, че нямам никаква представа. Франки е специалистката по компютрите.

— Да — каза развълнувано Франки. — Той наистина ми обясни как работи всичко, но сега не мога да намеря нищо, което ми трябва. А! Чакай малко — тя се наведе напред и разгледа тревожно екрана. — По дяволите! Не, не е така. Не разбирам какви са тези цифри. Нищо не ми говорят. Съжалявам, Софи. Ще трябва пак да повикаме Тим. Когато ми показа, изглеждаше толкова просто. Би трябвало да мога да намеря разходите по снабдяването, печалбите от продажбите, съответния ДДС, разходите — всичко.

— Почакай — намеси се Софи. — Обзалагам се, че знам какво се е случило. Той се грижи и за личните ми сметки. Може би тях разглеждаме в момента, а не тези на магазина.

Лицето на Франки се сгърчи, сякаш изпита внезапна болка.

— Не мисля — каза тя бавно. — Господи, ще ми се да разбирах повече от проклетата машина.

— Но ти разбираш — отбеляза Кейти. — Ходила си на курс, нали?

— Да, но явно в този случай не ми помага за нищо — отвърна тя кисело. Вдигна поглед към Софи, която още стоеше до нея. — Тим ще дойде ли по-късно днес?

— Да. Каза, че ще се отбие следобед.

— Е, слава Богу! Ще си запиша инструкциите му и това повече няма да се повтори.

Софи се усмихна.

— Всичко е наред, Франки. Не се тревожи. Аз самата би трябвало да се науча да работя на тази машина. Може би също трябва да се запиша на курс.

Тим влетя малко след три часа и изглеждаше доволен от себе си.

— Имам още един клиент — каза той победоносно на Софи. — С него стават четирима. Не е лошо като начало — целуна я леко по устните и се настани зад бюрото.

— Нуждаем се от теб, Тим — примоли му се Франки, преди Софи да каже каквото и да било. — Сутринта се провалих, не можах да намеря в компютъра нищо за „Глория Антика“.

Тим се усмихна.

— Ти ли си днес безпомощната женичка, Франки? — подразни я той. — Нека ти покажа.

Пръстите му плъзнаха по клавиатурата като пръстите на концертиращ пианист, а погледът му бе спокойно насочен към екрана. Изведнъж избухна в смях.

— Какво има? — попита Софи.

— Извинявайте, момичета. Грешката е моя — обясни им той весело. Отвори елегантното куфарче, което Софи му бе подарила за началото на новата му кариера, и извади оттам тънък квадратен диск. После го смени с този в компютъра. — Нищо чудно, че не сте разбрали нищо. Вчера на този компютър обработвах сметките на твоя приятел Джон Клифърд. Без да искам, съм оставил дискетата, програмирана да обработва неговите данни, и съм прибрал твоята в куфара си — той се усмихна широко към Софи. — Извинявай, скъпа.

Тя си отдъхна.

— Значи не е било заради нашата некомпетентност? — преди малко за миг през главата й бе минало ужасното подозрение, че може би… но не! Тя се скара на себе си, че се превръща в параноичка. — Би ли прегледал отново всичко заедно с Франки? — каза тя настойчиво. — За всеки случай.

— Какво за всеки случай? — Тим изглеждаше учуден. — Франки знае много добре какво да прави. Проблемът й тази сутрин е бил, че е влязла в грешна програма.

— Може би е добре да обясниш и на мен. Струва ми се, че трябва да мога веднага да проверя колко съм спечелила, да речем, миналата седмица.

Усмивката му помръкна и той заговори търпеливо като на дете:

— Мислех, че целта на цялото упражнение, Софи, е да не се товариш с ежедневните сметки. Доколкото разбрах, искаш да получаваш разпечатки на месечните баланси, което ще ти обясня достъпно как става, ако се наложи — сарказмът в тона му я накара да пламне от възмущение.

— Може би, ако беше по-ефективен, всички щяхме да можем да проследим цифрите без проблеми — каза тя остро, завъртя се на пети, излезе от офиса и влезе в магазина. „Как се осмелява да ми говори по този начин“, гневеше се тя мълчаливо и се взираше през стъклото към улицата. Една двойка разглеждаше възхитено витрината, жената сочеше енергично към малката порцеланова фигурка на мъж в жълти панталони, свирещ на флейта, но Софи почти не им обърна внимание. Нещо изобщо не беше наред, но още не можеше да каже какво. Телефонният разговор на Тим, погрешната дискета в компютъра — на пръв поглед нямаха връзка, но тя чувстваше, че по някакъв начин са свързани.

— Колко струва тази прекрасна малка фигурка?

Софи се стресна. Двойката бе влязла в магазина, а тя не ги бе усетила. Обърна малкия етикет и им каза.

Жената погледна умоляващо мъжа и той кимна на Софи.

— Добре. Ще я вземем. Иначе жена ми няма да ме остави на мира — добави той с доволна усмивка.

Докато Софи им издаваше касова бележка, с цялото си сърце желаеше да е по-добра с цифрите, да има някакъв контрол и познания за финансовите дела на бизнеса си, както и на личните си сметки, а също така да бе продължила да работи с „Уайзмън, Страуд и Халкроу“.

 

 

На Одри й трябваха няколко седмици, за да приеме факта, че Трой си е отишъл от живота й. Както бе подозирала, че ще стане след срещата с жена му в гората, той повече не й се обади. Многократно се опитваше да се свърже с него и в дома му, и в звукозаписните студиа в Лондон, но винаги вдигаше някой друг и тя бе принудена да затвори и да плаче от отчаяние. После един ден отвори „Дейли Мейл“ и видя снимка — той и Рана, която се усмихваше доволно до него, на път за Лос Анджелис. Цитираха думите му във вестника: „Всичко се случва там. С Рана искаме да започнем нов живот.“

— И още как — просъска Одри и през следващите няколко дни се чувстваше доста нестабилна емоционално, разтърсена от ревност и болка. Усети се, че крещи обиди на Никълъс, вика и на децата, след това прибра всичките си нови дрехи, сигурна, че никога повече няма да ги облече. Просто не беше честно, мислеше си тя. Точно когато откри, че в живота има повече, отколкото бе предполагала, всичко й бе отнето и тя отново бе останала сама. Незнайно защо, напоследък Никълъс бе започнал да се прибира доста по-рано и въпреки че това не я радваше особено, за първи път от години си беше вкъщи за вечеря. Преди Одри би била щастлива, но откакто срещна Трой, предпочиташе да сложи Амелия и Ребека рано в леглото, за да може да седи и да слуша как „Липс“ пееха текстовете на Трой, а в това време да си мечтае за него.

Сузи Бърчфийлд й каза, че на Трой му омръзнала Англия и всички в нея и затова бил заминал. Одри плака, като чу тези думи. Наистина ли не бе означавала нищо в живота му? Утешението, че Никълъс вече се прибираше рано и постоянно й се мотаеше в краката, й се струваше недостатъчно.

 

 

Лицето на Франки бе бледо.

— Може ли да поговоря с теб? — прошепна дискретно тя, когато Софи пристигна в магазина на следващата сутрин. Кейти бе с гръб към тях и чистеше праха от вазите, правейки се, че не е чула нищо.

— Какво има? — попита Софи, като несъзнателно също зашепна.

— Направих нещо ужасно — призна си Франки. — Направо не знам как да ти го кажа.

— Да отидем в офиса и да си направим кафе.

— Добре — Франки тръгна напред и Софи забеляза, че е доста нервна. Ръцете й трепереха, в тях чашите дрънчаха и замалко да разсипе млякото, докато приготвяше кафето.

— Искам да знаеш, че сме стопроцентово застраховани, Франки. Ако си счупила нещо, не е краят на света — каза й майчински Софи, докато сядаше зад бюрото си.

Франки се усмихна измъчено, изглеждаше по-притеснена от когато и да било.

— Нищо не съм счупила, Софи. Не е това.

— Тогава какво е?

— Аз… аз… поработих малко с компютъра, след като всички снощи си тръгнахте.

Софи я погледна изненадано.

— Браво на теб, но имаше ли нужда? Мислех, че Тим е оправил всичко, след като е върнал дискетата в компютъра — добави тя.

— Точно там е проблемът.

Софи се намръщи.

— Не разбирам. Всичко е наред, нали? Тим обясни ли ти всичко?

— Да, обясни ми. Но въпреки това се притеснявах за едно-две неща — Франки продължи много внимателно: — Исках да съм сигурна, че владея програмата.

— И владееш ли я?

Франки се наведе напред, подпря се с лакти на бюрото и погледна Софи право в очите.

— Да, владея я. Но има един ужасен проблем, Софи.

Софи пребледня от лоши предчувствия.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да сме на загуба? Господи, мислех си, че бизнесът върви добре.

— Не е това — Франки сведе очи към грижливо поддържаните си мургави ръце и златния пръстен с герб на кутрето, сякаш не можеше да понесе въпросителния поглед на Софи. — След като с Тим и Кейти си тръгнахте, прегледах всички сметки на магазина за последните три месеца. И успях да го направя само защото — пое си дълбоко дъх и гласът й стана дрезгав, — защото взех диска с твоята програма от куфарчето на Тим, без той да ме забележи.

— Не разбирам.

— След като той ни показа защо не сме могли да свършим нещо с грешната програма в компютъра, забелязах, че отново върна нашата дискета в куфара си.

Софи усети, че изстива и й се вие свят. Веднага разбра накъде бие Франки.

— И ако не беше го направила, отново щеше да гледаш само сметките на другите му клиенти, както вчера.

— Точно така.

На Софи й се стори, че мина цяла вечност, преди да намери думите, с които да попита Франки какво е открила, и в този момент емоциите й бушуваха толкова силно, че направо я задушаваха.

— И какво откри? — попита тя накрая.

Франки заговори бързо, сякаш искаше да приключи колкото може по-скоро:

— Цели часове сравнявах цифрите на разпечатката с банковите ордери, които пристигнаха вчера. След това си позволих да се обадя тази сутрин в банката. Знам, че трябваше да те изчакам, но…

— Направила си каквото трябва. Тим да ти обясни всичко и от днес ти поемаш сметките в негово отсъствие.

— Не мисля, че смята да отсъства — Франки вече говореше направо. — Вчера скрих и банковите ордери, защото той обикновено ги прибира в куфарчето си и ги отнася.

Софи я прекъсна настоятелно и тревожно:

— Откога е това? Защо го направи? Имаше ли разминаване между цифрите в компютъра и тези на банковите ордери? — тя изстреля въпросите насечено като автомат, във всяка сричка прозираше все още овладяна паника.

— От известно време нещо в сметките ме съмнява, но нямаше как да съм сигурна. Не исках да обвинявам никого, докато не се убедя — тя погледна Софи почти извинително, защото разбираше, че всяка нейна дума й действа като болезнен шамар. — Истината е, че цифрите от компютърната разпечатка не съвпадат с цифрите от ордерите. Може би има съвсем разумно обяснение, но не мога да се сетя за такова. И се чувствам ужасно, задето откраднах дискетата от Тим, както и заради цялата тази проверка — добави тя съкрушено.

Софи седеше, без да продума, и се взираше в празното пространство, външно изглеждаше спокойна, но вътре в нея всичко бушуваше.

— Може и да греша — каза отчаяно Франки. — Може просто да не разбирам достатъчно методите на Тим, въпреки че съм работила известно време в счетоводството на „Кристис“.

— Постъпила си правилно — каза трезво Софи. — Сега е мой ред да оправя тази бъркотия.