Уна-Мери Паркър
Под контрол (4)

4

„Какво ли се е случило през годините след раздялата ни“, замисли се Софи, докато пиеха кафе след обяда. За себе си би могла да каже, че не са пропилени, защото Брок й бе отворил очите за света. Уикендите в малкия му апартамент в Ню Йорк и общото им жилище в Лондон бяха като точки по страниците, изписани с историята на пътуванията им, страници, преливащи от преживявания. Бе й показал красотата на Тайланд, изтънчеността на Рим, блясъка на Калифорния и изискаността на Париж. Бяха се будили специално призори, за да гледат как Алпите изплуват през облак розова мъгла, бяха седели на брега нощем под светлината на карибската луна, огромна като светеща тиква. Хонконг, Токио, Москва, Мадрид, Брюксел, Мексико — прехвърляше като заклинание имената на столиците, спомняше си стотиците гледки и хилядите спомени. Тогава защо, докато седеше в този малък ресторант с Тим, й се струваше, че всъщност никога не е живяла истински? Повечето хора биха завидели на живота й с Брок и биха я сметнали за луда, че му е сложила край сама. Но тя се бе уморила да я глезят и да се грижат за нея, без да има възможност сама да поеме каквато и да е отговорност.

— Какво има, Софи? — Тим я гледаше изпитателно.

Тя въздъхна.

— Нищо особено. Просто се чудех защо се чувствам толкова… толкова неопитна. За живота по принцип. Не бях постигнала нищо, докато днес не открих магазина.

— Добро начало.

— Но е само начало. Искам да направя повече, много повече.

Той повдигна вежди.

— Какво повече? Да имаш много любовни връзки? Да живееш бохемски?

— Идиот! — засмя се Софи.

— Мечтаеш за приключение, ето това е — отбеляза той проницателно.

Тя го погледна.

— Предполагам, че си прав — отвърна бавно. — Въпреки че не съм го формулирала точно така досега.

— И с кого от познатите си би могла да се впуснеш в приключение? — очите му я гледаха изпитателно и както винаги, от тях искреше смях.

— С никого — призна си тя и почервеня. Надяваше се да не си помисли, че има предвид него. От тази мисъл поаленя още повече. — Не такова приключение искам — продължи веднага. — Просто желая да живея малко по-… нали разбираш, да правя обикновени неща, както всички хора. Не можеш да си представиш под какъв похлупак съм живяла през последните години.

— Поне така си се запазила млада. Умствено си на колко? На деветнадесет?

— Я млъквай! — тя се усмихна широко, спомняйки си, че беше на деветнадесет, когато той замина за Австралия. Ако сега останеше… — посегна към чантата си на пода до краката й. — Трябва да се връщам в магазина, Тим. Не е честно спрямо Кейти и Франки да ги зарязвам по този начин още от първия ден. Освен това мога да изпусна някоя голяма продажба.

— Съжителството с Брок определено е изострило усета ти за бизнес.

— Така е. Тим, благодаря ти за вкусния обяд. Много поздрави на Каролин. Някакъв шанс двамата да дойдете скоро в Лондон?

Тим плати обяда с кредитната си карта и каза:

— За Каро не е много лесно да се измъкне от града, но аз пак ще идвам. Търся си сериозно работа в Лондон. Не мисля, че бих понесъл още дълго да живея в най-дълбоките дебри на провинцията. Всъщност искам да започна в рекламата. Е, ще ти се обадя, когато дойда пак за интервю, може да отидем на обяд.

— С удоволствие — Софи го целуна леко по бузата на сбогуване и забърза към „Глория Антика“, като се чудеше дали беше от виното, или Тим я караше да се чувства толкова леко и приятно. Хубаво беше да има такъв приятел, каза си тя, и бе пълна глупост да си мисли, че може да се обвърже емоционално с него. Той бе женен, това бе самата истина, а тя нямаше намерение да става ничия любовница. Спомни си думите на майка си, която я съветваше още преди да навърши 20 години: „Ако не можеш да си намериш мъж, не кради чуждите“, наставляваше я Джийн. Софи си го спомняше ясно. „Тим принадлежи на миналото — каза си тя решително, — както и Брок.“ А тя трябваше да гледа в бъдещето.

 

 

— По дяволите! Трябва да съм си забравила чантата с покупките при Софи — възкликна Одри ядно, когато с Джини напускаха „Сантини“.

— И какво значение има? Не можеш ли да си я вземеш следващия път, когато идваш в града? — попита нетърпеливо Джини. Одри изглеждаше ужасена, сякаш бе оставила на публично място книжа с държавни тайни, а Джини започваше да се дразни от това. Защо Одри трябваше да превръща всичко в драма?

— Не, ще трябва да се върна до „Глория Антика“. Дневникът ми е в чантата заедно с някои неща, които купих — тя огледа разсеяно улицата в двете посоки за такси.

— Ами киното? Можеш да се обадиш на Софи по телефона и да я помолиш да ти изпрати нещата. И за какво са ти притрябвали толкова спешно?

— Не мога без дневника си. В него са всички дати, свързани с децата, кога са на тенис, кога на плуване. А! Ето такси — тя вдигна ръка и замаха трескаво. — Ще трябва да пропусна този път киното, Джини. Ужасно съжалявам. Но ти ме разбираш, нали? Такси! О, слава Богу, видя ме!

Развеселена, но повече иронично, Джини наблюдаваше как Одри влетява в купето с широко отворени очи, без никаква грация и зачервена от вълнение.

— Довиждане, Джини! — извика тя през отворения прозорец на таксито, докато то потегляше от тротоара.

— Ако питаш мен — каза Джини на съпруга си по-късно същата вечер, — ще има по-малко проблеми с Никълъс, ако понамали темпото и стане по-добра съпруга и не толкова майка.

Одри пристигна в „Глория Антика“ едновременно със сестра си.

— Идваш да огледаш още веднъж ли? — попита Софи, докато плащаше таксито си.

— Забравила съм си чантата с покупките тук. От черна кожа. В нея е дневникът ми — Одри бутна три паунда в ръката на таксиметровия шофьор и забърза към входа на магазина. — Ясно си спомням, че я оставих под масата в ъгъла. Господи, надявам се още да е там!

— Сигурна съм, че ще е там. Имаше ли нещо ценно вътре? — Софи погледна сестра си с любопитство. Суетеше се повече от всякога.

— Дневникът ми трябва да е вътре — Одри звучеше гузно. — А ти къде беше? Мислех, че ще си затънала в работа.

— Тим се появи и ме заведе на обяд — усмихна се широко Софи.

— Тим кой?

— Колко души с това име познаваш, Одри? Тим Калторп, разбира се. В Лондон е за един ден.

— И ти отиде на обяд с него? — Одри изглеждаше скандализирана и бе свила устни като истинска пуританка.

— Защо не? Ти какво очакваше да направя? Поприказвахме си страхотно по време на обяда, разменихме много новини. Няма нищо лошо в това.

Одри я слушаше с половин ухо, докато обикаляше да търси чантата си. Намери я, сграбчи я с две ръце и се обърна с лице към Софи.

— Ами жена му? — попита тя пискливо. — Мислиш ли, че й харесва да се завира в провинцията, докато той се разкарва из града с някое богато лъскаво момиче?

Софи беше втрещена.

— Не е вярно! Сигурна съм, че Каролин не би изтълкувала погрешно срещата ни за обяд. За Бога, Одри, правиш от мухата слон.

— Точно това казва винаги другата жена — отвърна тя горчиво. — Според това, което ми каза Джини във Франция, двамата нямат пари и аз се обзалагам, че нея никога не я води на обяд.

Настъпи мълчание, през което Софи премисли предположението си, че семейството им е заможно.

— Смятах, че има добра длъжност в застрахователна компания, а Каролин работи в банка. Никога не ми е правил впечатление на човек с финансови затруднения.

— И каква би била разликата? Освен че щеше да платиш сметката в ресторанта вместо него — в гласа й имаше саркастична нотка.

Софи се намръщи.

— Какво ти е, Одри? — тя се обърна право срещу сестра си, благодарна, че няма клиенти в магазина, и че Кейти и Франки са в офиса отзад. — Не е заради импровизирания ми обяд с Тим, нали? Нещо те яде, но не искам да си го изкарваш на мен.

Одри прехапа долната си устна и раменете й увиснаха. Загледа се невиждащо през лъскавия малък магазин и по клепачите й избиха сълзи. В прилив на състрадателност Софи пристъпи напред и я прегърна.

— Заради Никълъс е, нали? — попита тя тихо.

— Да.

— Говори ли с него?

— Той не иска. Просто излиза от стаята. Казва, че разговорите с мен били като да спориш със стената — гласът на Одри премина в хлипане. — Джини смята, че трябва да отидем на брачна консултация.

— Според мен е права.

— Освен ако не отида при адвоката.

— О, Одри, не би го направила, нали?

В очите на Одри проблесна искрица гняв.

— След като ти поиска развод от един напълно разумен, богат и мил човек, защо аз да не мога да се разведа с този двуличен плъх?

— Аз нямам деца — противопостави й се бързо Софи.

Одри мълчеше и преглъщаше с усилие, после посегна към чантата за дневника си и го размаха като голям черен пръст в лицето на Софи.

— Всичко е записано тук. Часове, дати, уикендите, през които Ник е отсъствал, а е трябвало да си бъде вкъщи.

Софи отстъпи.

— Това, че не е бил с теб, не означава задължително, че е кръшкал.

— Не използвай тази ужасна дума, Софи! Толкова е просташка.

Ако ситуацията не беше толкова сериозна, Софи би се разсмяла на снобизма, който сестра й проявяваше в този момент.

— И какво смяташ да правиш? — попита вместо това тя.

Одри натъпка дневника в дамската си чанта.

— Ще сложа край на всичко. Повече не мога така. На края на силите си съм.

— Смятам, че имаш право. Трябва да го накараш да седнете и да поговорите за всичко.

— Кой казва, че имам намерение да приключа заедно с него? — попита Одри и с тежки стъпки излезе от магазина.

 

 

Същата вечер Софи се прибра късно в Ийтън. Влезе в апартамента си на първия етаж, запали лампите и те осветиха всекидневната — истински бляскав пейзаж от огледала и позлата, искрящ кристал, пъстри гоблени и бяла като разбита сметана тайландска коприна с драперии и фестони на двата високи балконски прозореца. Брок бе наел дизайнер да помогне на Софи да подреди прекрасните мебели и украшения, купувани по време на пътуванията им, затова, когато сега се огледа наоколо, тя почувства задоволство. По онова време току-що се бяха оженили, тя нямаше никакъв опит в подредбата на големи важни стаи и апартаментът не бе променян оттогава. До всекидневната беше спалнята, грейнала в изящни розови нюанси, с огромно легло, покрито с балдахин от кретон с розови шарки.

Телефонът иззвъня, докато Софи се преобличаше в удобни джинси и пуловер. Отпусна се на леглото и вдигна слушалката.

— Как мина, скъпа? — провлачен американски акцент и дълбок дрезгав глас.

— Брок! — не беше изненадана, че й се обажда тази вечер. В края на краищата, ако не беше той, нямаше да има и „Глория Антика“. — Мина страхотно! — отвърна тя с ентусиазъм. — Благодаря ти за цветята. Много бяха шик.

— Добре. Виж, ще дойда в Англия по-скоро, отколкото очаквах. Всъщност още в петък. Ще отседна в „Конот“. Свободна ли си за вечеря тогава? Бих могъл да мина през „Глория Антика“ и да те взема оттам. Ще запазя маса в „Синия слон“. С нас ще бъде и едно много приятно немско семейство…

„Добрият стар Брок, покровителствен както винаги“, помисли си тя. Сега си позволяваше да се забавлява с това, вече не му беше съпруга и можеше да откаже, но преди я влудяваше. Брок никога не предлагаше нещо, без да изложи подробен план. Всичко трябваше да става точно така, както го виждаше, и той трябваше да взема всички решения. С течение на времето тя започна да осъзнава, че правеше това от несигурност, опитваше се да контролира всяка ситуация, независимо колко бе тривиална. Смяташе, че ако някой друг поеме командването, той ще изпадне в положение, което мразеше и от което дори се страхуваше, но докато Софи разбере това, вече й бе невъзможно да живее с него.

— Вечеря в петък, прекрасна идея — каза му тя. — Умирам от нетърпение да видиш магазина. Наистина е впечатляващ и този следобед успяхме да продадем два холандски средновековни съда за масло.

— Браво! Между другото, мислех да отида за няколко дни в Ла Маделийн в края на месеца. Нали нямаш нищо против? Много добре ще ми дойде неколкодневна почивка.

— Разбира се, че не. Никакви проблеми — отвърна тя. — Тогава всичко в градината вече ще е разцъфнало. Да кажа ли на Хортенз, че ще отидеш, или ти ще го направиш?

— Няма значение — Брок се отегчаваше от подробностите. — Ще се видим в петък. Шест часът в магазина. Чао, скъпа — Брок затвори рязко. Тъй като го познаваше добре, знаеше, че пред него лежи дълъг списък с хора, на които трябва да се обади, и след всеки разговор отмяташе имената им.

Когато след няколко минути телефонът иззвъня отново, Софи си помисли, че сигурно пак е Брок. Имаше такъв навик, когато си спомнеше още нещо, което е трябвало да каже. Но беше Джийн. Звучеше разстроено и отначало Софи не можеше да разбере какво й казва.

— Какво? Мамо? Какво с Алън?

— Той припадна! Чакам линейка. О, толкова ме е страх, Софи! Много го боли.

Буйни вълни от страх и лоши предчувствия обляха Софи и я смразиха.

— От сърцето ли е? — „О, Боже! Нека да се оправи“, замоли се тя. Вторият й баща имаше специално място в сърцето й още откакто се ожени за майка й и въпреки че никой не можеше да замени любимия й баща, Алън бе направил всичко възможно, за да е щастлива.

— Не е от сърцето — каза Джийн. — Кърви. Не знам какво му има… О, чувам линейката. Ще ти се обадя пак — тя затвори, преди Софи да успее да я попита в коя болница ще го закарат. Цялата разтреперана, тя отиде в кухнята и си направи чаша кафе. В момента не можеше да стори нищо друго, освен да чака.

 

 

Никълъс не се прибра до девет часа вечерта. Одри, която през последния час и половина се бе занимавала с агнешките пържоли в кухнята, изглеждаше готова да експлодира от гняв.

— Закъсня — сопна му се тя без нужда. — Предполагам, че няма нужда да те питам къде си бил.

— Престани, Од! — Никълъс изглеждаше изтощен. — Отидох да пийна с Кенет. Имаме проблеми със строителите, които пратихме в Ейлсбъри. Трябваше да ги разрешим — Кенет бе партньорът му в архитектурната фирма, която заедно бяха основали преди единадесет години, и въпреки Одри да знаеше, че понякога ходеха в старата кръчма до офиса им в центъра на Нюбъри, за да пийнат след работа, тя го прие като извинение да не се прибере вкъщи рано.

— Вечерята се провали. Не разбирам защо трябва да вися цяла вечер и да те чакам да се прибереш. Ето — и тя мушна в ръцете му кухненската кърпа. — Във фурната е. Можеш и сам да си сипеш, по дяволите! — след това се обърна и изскочи от кухнята, вирнала високо глава от обида.

Никълъс извади прегорелите пържоли и зеленчуци и погледна с отвращение следите от изпарения сос, които приличаха на петна засъхнала кръв. Хвърли всичко в кофата, след това рязко вдигна крака си от лоста и капакът се затръшна със силен шум. После взе малко хляб и сирене от бюфета и разлиствайки сутрешния вестник, се настани до кухненската маса. Знаеше, че Одри има основание да се оплаква, но и животът му да зависеше от това, не можеше да се застави да бъде по-добър съпруг. Нямаше никакъв смисъл от ходенето на брачна консултация, нито от желанието й да „поговорят“. Дениз беше само симптом на всеобхватното му нещастие, а не причината за него. Ужасната неподправена истина беше, че Одри го отегчаваше до смърт и никакви разговори и консултации на този свят не можеха да променят това.

Когато няколко минути по-късно телефонът иззвъня, Одри беше на горния етаж и се канеше да вземе вана. Тя сграбчи слушалката, предполагайки, че е онази ужасна Дениз, с нейните евтини златни бижута и още по-евтин парфюм, на който понякога Никълъс миришеше, когато се прибираше вкъщи.

— Кой е? — попита тя отбранително.

— Аз съм, Софи.

— Софи? Какво има? Звучиш странно.

— Мама ми се обади преди минута. Алън припаднал и са го закарали в болница, още не знам в коя точно, обаче ситуацията изглежда сериозна — гласът на Софи потрепери.

— О, Господи! Само това ми трябваше. Какво му има? Сърцето ли?

— Май не.

Одри простена, сякаш нещо я болеше.

— О, защо ми се случват всички тези неща? — изплака тя.

— Всъщност те не се случват на теб, Од. Случват се на Алън — обърна й внимание Софи с дрезгав глас.

— Какво? — Одри млъкна, колкото да остави забележката на сестра й да отзвучи, след това каза раздразнено: — Много добре знаеш какво имам предвид. Имам си достатъчно грижи и без проблемите с Алън. И с мама. Тя ще има нужда от мен, ако нещо му се случи. Ти си добре, а аз имам две деца, Никълъс и къщата — всички чакат на мен. Живея в дълбоката провинция. Ти си богата и свободна, без никакви отговорности. Лесно ти е да говориш…

— Одри!

— … все аз съм на топа на устата… Какво?

— Без съмнение ти си най-егоистичната личност, която някога съм срещала! Помисли за бедната ни майка. Как ли се чувства в момента? Алън е нейният живот. Ще бъде съсипана, ако му се случи нещо. Трябва да затварям, може пак да се обади. Съжалявам, че развалих вечерта ти — добави саркастично Софи, преди да постави слушалката на мястото й.

Когато няколко часа по-късно Никълъс се качи в спалнята с надеждата, че Одри вече спи, намери жена си, седнала на ръба на ваната. Личеше, че си е изплакала очите и без да си спомни, че телефонът бе звънял по-рано същата вечер, я попита с неприкрито раздразнение:

— Сега пък какво има?

Одри скочи на крака и профуча покрай него, като го смуши с острите си лакти.

— На теб пък какво ти пука? — отвърна гневно.

Минута по-късно той чу да се тряска вратата на стаята за гости. Сви рамене. Животът с Одри наистина ставаше непоносим и ако не бяха скъпите му момиченца, които в този миг спяха надолу по коридора, щеше да се изнесе начаса.

 

 

— Не е задължително да е рак — каза успокоително Софи на майка си. Седяха в малката чакалня на болницата „Сейнт Мери“. Алън бе приет преди два часа и лекарите бяха решили да му направят спешна операция.

— Когато се спука простата, това обикновено значи рак — промълви Джийн с равен глас. Шокът бе преминал и сега се чувстваше сравнително спокойна. Отпи от водата в пластмасовата чаша — единствената напитка, която успяха да намерят по това време на нощта, и погледна часовника си за стотен път. — Чудя се колко ли още ще се бавят?

— Бедната ми майка! — Софи стисна ръката й. — Поне си сигурна, че е в най-добрите ръце. Това е чудесна болница.

Седяха, притихнали от напрежение, както всички чакащи хора, а голямата болница около тях проспиваше мъртвите часове на нощта. Софи не каза на майка си за избухването на Одри и сега се чувстваше виновна, че сестра й не бе уведомена точно в коя болница е Алън.

— Не можеш да й се обадиш по това време — запротестира Джийн, когато Софи й го спомена. — Три през нощта е, ще събудиш цялата къща. А и какво би могла да направи?

Софи мълчеше. Джийн и Одри никога не бяха били близки и тя се боеше, че някоя изпусната от сестра й дума можеше да разстрои още повече майка им.

— Защо не останеш при мен, докато Алън е в болницата? — предложи тя. — Със сигурност ще го задържат няколко дни.

— Може и никога да не се прибере вкъщи — устните на Джийн потрепериха. Изглеждаше внезапно остаряла, сякаш се бе предала. — Какво ще правя, ако това се случи? — нямаше отговор на най-дълбоките й страхове и Софи — дъщерята, която беше най-близо до сърцето й — го знаеше.

— Дори не си го помисляй, мамо! — тя се изправи и усети, че се вцепенява от лошо предчувствие, сърцето й заби силно. Лекарят, с когото бяха говорили по-рано, се приближаваше към тях, вървеше по излъскания коридор нито бързо, нито бавно, с премерена стъпка, а лицето му беше безизразно.

 

 

Силен дъжд и сива мъгла обвиваха Хайд Парк като пелена, през която се процеждаше само слаба светлина, когато Софи седна в таксито и пое обратно към Ийтън. Пътуванията по света през последните няколко години бяха изличили от паметта й спомена за мрачните дъждовни дни в Англия. Докато беше женена за Брок, впечатленията й от Лондон бяха само от кратките престои през уикендите на път за Калифорния или Хонконг, Дубай или Мексико. Дори и тогава разглеждаше града от задната седалка на лимузината, която ги отвеждаше на обяд в „Маркс Клъб“ или на вечеря в „Хиларис Бар“. А това бе истинският живот, помисли си тя, докато гледаше през прозореца на таксито към покритите с капки дървета.

Влезе в апартамента и забърза към телефона. Каквото и да бе казала Одри, беше длъжна да й съобщи за Алън. Никълъс вдигна слушалката.

— Рано си станала — отбеляза той, готов за дълъг разговор. — Няма още седем и половина. Да не би това да е новият ти режим, след като отвори магазина и най-накрая стана работещо момиче? — изглежда, беше в добра форма. Настъпи тишина, преди Софи да му отговори:

— Одри не ти ли каза за Алън?

— Не. Какво му е на Алън?

— Снощи припадна. Трябваше да му направят спешна операция и да премахнат простатата. С мама прекарахме нощта в болницата. Прибрах се преди няколко минути…

— Господи! Нямах представа. Значи Одри затова…

— Да не искаш да кажеш, че не ти е съобщила?

— Няма значение. Как е бедният Алън?

— Изкара операцията, но има рак. Според лекарите — от доста време.

— Боже! Много лошо. Какви са шансовете му?

— Не са блестящи. Ще го подложат на химиотерапия, но след това… кой знае? — отвърна тъжно Софи.

— Джийн как го приема? Сигурно е съсипана — каза смаяно Никълъс. Сега разбираше защо Одри бе толкова разстроена снощи, а той… По дяволите! Наистина му се удаваше да влошава и бездруго ужасните ситуации.

— Мама ще остане при мен следващите няколко дни. Не мисля, че трябва да я оставяме насаме. Очевидно смята да посещава Алън често, но поне няма да е сама през нощта.

— Добре, Софи. Е… — гласът му заглъхна, докато се чудеше дали да отиде в стаята за гости, да събуди Одри и да й каже новините, или да остави Софи да направи това по-късно. Но тя разреши дилемата му.

— Ще кажеш ли на Одри какво е станало, Никълъс? Ще съм в магазина след два часа, при положение че й се прииска да си поговорим.

— Тъй като тя не говори с мен, предполагам, че ще иска да ти се обади. Трябва да поговори с някого — добави той сухо.

— О, Боже, толкова ли е зле?

— Даже по-зле.

— Добре, ще й се обадя по-късно. Снощи бях малко груба с нея по телефона. Мисля, че й дължа извинение.

Никълъс не отговори.

Софи се сбогува и затвори. Никълъс беше един от любимците й — благоразположен и весел човек със страхотно чувство за хумор и успокояващо въздействие върху другите. Освен явно върху Одри. Софи не искаше да се меси в брачните проблеми на сестра си, но дълбоко в себе си усещаше, че ако Никълъс се е отклонил от правия път, значи е имал причина.