Уна-Мери Паркър
Под контрол (20)

20

— Хортенз казва, че Софи не е в Ла Маделийн — каза разтревожено Франки. — Не разбирам. Къде другаде би могла да бъде? Каза категорично, че заминава за там, нали?

Кейти избърса праха от синьо-бялата китайска ваза на стойност над три хиляди паунда, върна я внимателно във витрината, изправи се и се обърна към Франки:

— Може да е излязла. Какво точно ти каза Хортенз?

— „Мадам Дювал не е тук.“ Аз я питах дали Софи не е излязла от къщата, но френският ми е толкова лош, та не мисля, че ме разбра. Питах я и кога ще се върне Софи, но тя все повтаряше, че не е там — отвърна Франки.

— И какво ще правим сега?

— Какво бихме могли да направим? Можем само да оставим съобщение да се обади на сестрата на Брок в Ню Йорк. Иначе ще трябва да чакаме да се върне. И без това не е в състояние да направи кой знае какво, нали?

Кейти се замисли.

— Софи ще бъде направо шокирана. Предполагаше се, че наследството на Брок възлиза на милиони. Като си помисля само, че е банкрутирал няколко дни преди да умре!

— Но това няма да засегне финансово Софи, нали?

— Не мисля, освен инвестицията му в този магазин.

— Господи! Бях забравила.

Кейти не посмя точно в този миг да вдигне друг скъп порцеланов предмет и седна на тапицирания с брокат стол, на чиято облегалка за ръце висеше етикет с цена.

— Дали шокът от банкрута не е предизвикал инфаркта му?

— Възможно е. Сестра му не каза нищо — Франки вдигна ясно очертаните си вежди.

— По дяволите! Надявам се това да не означава, че Софи трябва да затвори „Глория Антика“ — тя се огледа из изискания магазин с красиви антики и осъзна, че работата тук щеше да й липсва.

— Може да се наложи, ако Тим наистина й е свил три милиона паунда — каза Кейти. — Вероятно е и част от издръжката й след развода да е обвързана със състоянието на Брок. Всичко това би могло да има лоши последствия за нея.

— Мисля, че е много важно да се свържем с нея колкото е възможно по-скоро — Франки изглеждаше притеснена. — Защо не се обадим на майка й? Тя може да знае къде е.

— Нали не смяташ, че е променила решението си и е отлетяла за Кейптаун?

Франки сви рамене:

— Кой знае. Какво да кажем на сестрата на Брок, ако пак се обади? Ще прозвучи много неуслужливо, ако пак й обясним, че не знаем къде е.

— Кажи й това, което й каза и преди. Че Софи е на обиколка за нова стока и тъй като постоянно пътува, нямаме представа къде е в момента.

Франки се върна в офиса в дъното на магазина, като й се щеше да няма такива лоши предчувствия.

 

 

Взетият под наем фиат трополеше по прашния френски път под безмилостно палещото слънце и оставяше след себе си облак жълт прах. Зад волана Тим избърса лицето си от потта с груба носна кърпа и се наведе леко напред, за да проветри залепналия си гръб. От жегата и глада, комбинирани с изопнатите му нерви, малко му се гадеше. Бе прекарал нощта на твърда пейка на Хийтроу, защото бе изпуснал последния самолет за Ница, и не бе ял като хората от дни.

Скоро щеше да пристигне в Ла Маделийн, но изведнъж го обзе страх. Ами ако това беше номер? Ами ако Хортенз вече е казала на френската полиция и те го чакаха във вилата? Най-лошото бе, че осъзнаваше с мъчително угризение на съвестта, че споменът за тази нощ отпреди по-малко от седмица щеше да го изнерви напълно, когато се приближи до басейна.

„Господи — каза си под нос, — как, по дяволите, изобщо се оказах в тази бъркотия? Като се съгласих с плиткоумния план на Каролин. Защото знаех, че още мога да въздействам на Софи. Тя бе самотна и уязвима. Но не беше чак толкова просто, нали?“ Софи ясно му бе дала да разбере, че няма намерение да се забърква с женен мъж. Тогава Каро разреши проблема, като измисли „катастрофата“, в която да загине.

Анри стоеше пред вилата, когато Тим спря колата. Лицето му бе сериозно, ръцете — подпрени на кръста, стоеше изправен като страж, нащрек и без да каже нито дума.

Тим се измъкна от колата, беше жалка гледка, зачервен и потен, краката му трепереха от умора и страх. Но някак си успя да си придаде храбър вид.

— Хортенз ме очаква. И бих искал да пийна нещо — говореше на френски с нахално вдигната брадичка. — J’ai soif^[1].

Анри сви рамене и го поведе покрай задната част на Ла Маделийн към терасата. Беше пусто. Анри посочи един стол до мраморната маса и Тим се отпусна в него, доволен, че може да поседне. След това Анри бързо се отдалечи и се върна след две минути с гарафа вода и чаша.

Без да проговори, Тим си наля и изгълта жадно водата. Би предпочел нещо по-силно.

— Ou est Hortense^[2]? — попита той.

— Elle artivant toute de suite^[3] — отвърна кратко Анри.

Слава Богу, помисли си Тим и си наля още една чаша вода. Тогава забеляза, че макар да се отдалечи, градинарят остана достатъчно близо, за да го държи под око.

Тим се стегна и се загледа по посока на басейна. Под дневната светлина изглеждаше изненадващо обикновен, камъните с цвят на мед бяха изсъхнали от жегата, а водата блестеше като аквамарин. Той какво очакваше? Алени петна? Розова вода? Изпи водата и се зачуди след колко време ще се появи Хортенз, влачеща тихо крака като черна сянка. Погледна часовника си. Беше четири часът и лицето на Анри изглеждаше непроницаемо като маска от пресована кожа, очите му бяха безизразни.

Цикадите бръмчаха в гъстите бамбукови клони, слънцето напичаше тревата и напукваше глинестата почва, край лавандуловите храсти се носеха пчели, а минутите се изнизваха с влудяваща мудност. Къде, по дяволите, беше Хортенз? Очакването изцеждаше и последните му капчици увереност и той чувстваше, че всеки миг ще скочи на крака, ще побегне към колата и ще офейка по алеята със скоростта на изстреляно от топ гюлле.

Когато най-накрая чу звук от приближаващи се стъпки от другия край на вилата, той се обърна. След това замалко не припадна от изненада. Не беше Хортенз в своите груби черни дрехи, с повехнала кожа и събрана на тила тъмна коса. Беше Софи — загоряла, излъчваща свежест фигура в сапфиреносин саронг, а черната й коса се спускаше свободно по раменете.

— Софи! — той я гледаше втрещен, но срещаше хладния поглед на кадифените й кафяви очи и се чудеше какво става. Дали само я бе ранил? Боже, тя беше там, видя я да пада, от главата й шуртеше кръв, тялото й лежеше неподвижно край басейна.

— Здравей, Тим — каза тя тихо и с грациозно движение седна срещу него.

— Какво… какво правиш тук? — смотолеви той дрезгаво.

— А ти как мислиш?

Той се огледа нервно по посока на Анри. Той все още стоеше там, сякаш бе посаден в земята.

— Какво става тук, Софи? — попита той, примрял.

— Ти най-добре знаеш.

— Но Хортенз ми каза…

— Нямаш представа какво е казала Хортенз, защото през живота си не си говорил с нея — отвърна Софи с леден тон.

— Но тя ми се обади два пъти! — рече Тим, защитавайки се. — Каза ми…

— Аз ти се обадих два пъти.

— Ти? Но тя говореше…

— Идеален френски? Аз също, по случайност.

Той посегна към чашата си, видя, че и тя, и гарафата са празни, и погледна Софи умолително като малко момченце.

— Софи, може ли да получа нещо за пиене, моля?

Тя кимна на Анри и той се затътри към кухнята с празната гарафа.

Тим се наведе напред и се подпря с ръце на масата, лицето му беше болезнено сиво.

— Престани да си играеш с мен, скъпа — каза той отчаяно.

— Не си играя и престани да ме наричаш „скъпа“ — повиши тя глас, пропит с гняв. — Ти се опита да ме убиеш, открадна ми три милиона паунда, излъга ме за всичко и ме използва безмилостно. Някога, преди доста време, двамата се обичахме — поне аз така си мислех, но явно и това е било илюзия. Може би и тогава си ме използвал, правил си го непрекъснато, цял живот.

Анри безмълвно постави напълнената отново гарафа на масата и зае поста си няколко метра встрани.

— Ти не разбираш — започна Тим.

— Много добре разбирам. Искам си парите обратно. И последното пени от трите милиона, които ми открадна. Ако ми ги върнеш, няма да кажа на полицията какво се случи тук миналата седмица.

Тим я гледаше със замъглен поглед.

— Но тук нищо не се е случило миналата седмица. Нали си добре — изстреля той. И веднага съжали за думите си.

— О, да! Добре съм, но Хортенз не е.

— Какво? — каза той, втрещен. Изведнъж изстина и сърцето му натежа като камък.

— Тогава си помисли, че съм аз, нали?

Тим я гледаше, без да може да каже и дума.

— Видях всичко през прозореца на горния етаж — продължи Софи.

— Но… но това беше ти — заекна Тим. — Сигурен съм, че беше ти. Дори си спомням с какво бе облечена, за Бога!

— Искаш да кажеш — с какво бе облечена Хортенз — Софи вече се владееше напълно, държеше всички козове. Докато я гледаше през масата, Тим виждаше жена, съвсем различна от онази, която му беше любовница през последните шест месеца. Софи знаеше много добре какво прави и това си личеше по уверения поглед на тъмните й очи и спокойния й тон. Уязвимото момиче, което лесно се доверяваше на мъжете и им позволяваше да го контролират, си бе отишло завинаги.

Тим започна да изпада в паника. Изруга под нос.

— Не мога да повярвам!

— Всичко е много просто, Тим — Софи говореше официално. — Често давам на Хортенз някои от старите си дрехи. В онази нощ бе облякла една от тях. И двете имаме тъмни коси и сме еднакви на ръст. Под оскъдната светлина в градината мога да си представя как си я взел за мен.

— А аз през цялото време си мислех… — Тим отпусна глава в шепи. След това, сякаш озарен от внезапна мисъл, вдигна поглед и го впи в Анри. — Значи той е погребал Хортенз в маслиновата горичка — прошепна. Господи, как ли го мразеше старият градинар! Извърна бързо очи, неспособен да погледне повече Анри.

— Да се върнем ли към деловата страна на въпроса? — прекъсна мислите му Софи. — Предполагам, че си превел парите по сметка в швейцарска банка — говореше наслуки. Счетоводителите й нямаше как да знаят какво наистина е направил с трите милиона паунда, нито пък хората от банката. Но улучи целта. Тим трепна неволно от изненада. Забеляза, че устните му станаха синкави и вратът му бе блеснал от пот. Той не отрече. Само седеше и я гледаше с изпълнени с болка очи.

Софи чакаше и мълчеше. Това бе нейният миг на триумф, но тя не можеше да го усети. Чувстваше се толкова предадена, че в душата й нямаше място за радост от победата.

Посегна към дамската си чанта, окачена на облегалката на стола й, извади мобилния си телефон и го подаде на Тим. Погледът й бе спокоен и нетрепващ.

— Обади се на банката си в Швейцария и прехвърли парите в „Коутс“ на Слоун Стрийт. Ето номера на сметката ми — тя постави пред него визитна картичка от „Глория Антика“, на която бе написан номерът на сметката.

— Ще трябва да си взема документите от колата. Аз… не помня телефона в Женева — беше се вкиснал и се ядосваше на себе си, че бе дошъл тук. Какво си мислеше, че прави? Защо, за Бога, изобщо бе дошъл дотук? Много добре знаеше отговора. След като единадесет години бе изнудван от Каролин, не можеше да понесе и изнудването на Хортенз. И всичко заради…

— Анри ще вземе документите ти — каза Софи. — Предполагам, че помниш паролата на сметката си.

Тим й хвърли объркан поглед.

— Откъде знаеш за паролите?

Тя сви слабите си загорели рамене многозначително.

— Всички знаят за паролите на швейцарските банкови сметки — след това помълча за малко. — Брок е мъртъв, знаеш ли — нямаше намерение да го споменава, но й се изплъзна от устата.

— Не знаех. Внезапно, а?

Тя кимна:

— Много внезапно.

Седяха мълчаливо и чакаха Анри да донесе куфарчето с документите, а горещият задушен следобед бе натежал от смесените аромати на лавандула и рози и ги обгръщаше като благоуханна пелена.

Тим имаше нужда от уверение.

— Ако направя това, нали няма да кажеш на полицията за… — гласът му се сниши до дрезгав шепот. — … за Хортенз?

Софи сякаш гледаше право през него и той не бе сигурен какво си мисли. В този миг Анри стовари куфарчето на масата и кисело изсумтя.

— Чу ли ме, Софи?

— Не съм глуха.

— Може ли да съм сигурен в думата ти?

— Познаваш ме много добре, за да питаш подобно нещо.

— Дори и така да е… — държеше се като виновно момченце.

— За бога, Тим! — сопна му се Софи. — Свършвай по-бързо и се омитай оттук! Не искам повече да имам нищо общо с теб. Ти си прогнил човек. Напълно. Не мога да разбера как Каролин се е примирявала с такъв като теб толкова време.

— Нищо не знаеш за Каролин — каза той и пламна от гняв. — Не знаеш как тя…

— Знам достатъчно, за да разбера, че се ужасява от теб и че си я изнудвал, откакто…

Тим вдигна рязко глава и се изсмя:

— Е, това вече е върхът! Господи, тя ти е изиграла номер, нали? И ти си повярвала на всичките глупости, че я държа в шах заради нещо, което се е случило в Австралия преди години — той направи гримаса. — Боже, каква ирония!

— Между другото, откъде разбра, че съм тук? Трябваше да е тайна.

— Каро се обади, без да е сигурна. Хортенз й каза, че те очакват. Каро бе решила да те сплаши с още мълчаливи обаждания.

Софи стана, изгубила търпение.

— Е, да приключваме. Обади се на банката си и веднага щом получа потвърждение от Лондон, че в „Коутс“ са получили парите, ще можеш да си вървиш.

Тя стоеше до него, докато той се обаждаше, чу паролата на сметката — беше „Юпитер“, чу как поиска парите в сметката му да се прехвърлят на сметката й в „Коутс“ в Лондон. След това се обърна към нея.

— Ще ми се обадят след малко. Какъв е номерът ти тук? Не го помня.

Софи му го издиктува и добави:

— Кажи им да побързат.

Когато затвори, се облегна назад в стола, изглеждаше напълно съкрушен.

— Би трябвало да си получиш парите до час — каза й той. — Въпреки че сега не знам какво да правя.

— Ще се върнеш при съсипаната си съпруга и без съмнение ще измислиш някоя друга измама за някои други богати приятели — изведнъж Софи се почувства изтощена, без капка енергия и със свито сърце.

Тим не продума. Нямаше намерение повече да се самоунижава, като й каже, че Каролин го е напуснала. Вместо това сви рамене, искаше да си тръгне оттук не по-малко, отколкото тя — да се махне от очите й. И бездруго целият план беше чиста лудост.

Внезапно мобилният телефон иззвъня, пронизителният му звън отекна в тихия следобед. Тим подскочи и посегна да отговори.

— Ало? Да, да, Тим Калторп се обажда.

Софи го гледаше внимателно и се зачуди защо той внезапно се изправи и по лицето му се изписа силна изненада.

— Какво? — каза той задъхано. — Какво?!

Софи усети, че я обзема напрежение. Нещо се бе объркало.

— Шибана кучка! — крещеше Тим. — Шибана малка пачавра! Ще я убия заради това! — хвърли телефона към масата и той се приземи на мраморния плот със силен трясък. След това скочи и закрачи напред-назад по терасата. — Това няма да й се размине! Нейна беше идеята да те обера! Нейна беше и идеята да се срещна пак с теб! Целият шибан план беше неин, от начало до край, а сега е офейкала с всичките пари и ме е оставила да опирам пешкира! — беше морав от гняв, очите му се бяха налели с кръв, сякаш бе плакал.

Софи разбра, че не играеше, Тим говореше истината. За миг се почувства прекалено объркана, за да каже каквото и да било. След това осъзна, че след като той е загубил парите, загубила ги е и тя.

Тим се бе отпуснал на един стол, заровил главата си в шепи.

— Господи, каква бъркотия! — простена той.

— Банковата сметка обща ли беше?

Той кимна, очите му бяха здраво стиснати, сякаш изпитваше силна болка.

— Каро настояваше, при положение че се случи нещо с някого от нас.

— Тогава швейцарската ти банка може да ти каже къде са прехвърлени парите, нали?

— Сега проверяват. Бяхме решили да отидем в Рио. Вече може да е там, на безопасно място — отпусна ръце край тялото си и вдигна лице към небето. — Защо изобщо я послушах?

— Парите никога не са били твои, Тим. Не си по-беден от миналата година по същото време.

— Когато дойдох да се видя с теб отново — добави той безизразно.

— Да.

— По-зле съм оттогава, защото на съвестта ми лежи и убийство. Благодарение на Каро — добави той горчиво.

 

 

— Не е ли време да поемеш отговорността за действията си? Защо обвиняваш за всичко Каролин? Все другите са ти виновни, Тим. Каза, че заради майка ти си напуснал Англия и си отишъл да живееш в Австралия, защото тя те задушавала или някаква подобна глупост — отвърна тя ядосано. — И защо ме излъга, че майка ти е дошла да живее при теб, когато се предполагаше, че Каролин е загинала в измислената катастрофа? Открих, че майка ти е мъртва от години.

Той се изчерви виновно.

— Боях се, че ако си помислиш, че съм сам, ще се втурнеш при мен в Кардиф, за да ме утешаваш.

„Колко добре ме познава“, помисли си Софи. Но на глас каза:

— Животът ти е една голяма лъжа, не мислиш ли? Кога ще ти се обадят от банката?

— Веднага щом получат информация. Междувременно ти ще се обадиш на полицията и ще ги повикаш да ме арестуват, нали?

— Само за себе си мислиш. Изобщо не изглеждаш притеснен, че си нападнал и убил невинна жена. Ами Анри? Бяха женени повече от двадесет години. Извърши нещо ужасно.

Тим избягваше погледа й.

— Знам.

— А можеше и аз да съм на нейно място.

Той не отговори, раменете му бяха приведени, очите му блуждаеха по камъните на терасата, изглеждаше смален и жалък. Трудно можеше да познае в него мъжа, в когото се бе влюбила два пъти. Когато проговори, гласът му беше зловещо спокоен — като на обречен.

— Можеш да се обадиш на полицията, все ми е едно. Кажи им да ме арестуват за убийството на Хортенз. С нищо вече не мога да те спра.

Тъкмо се канеше да му отговори, когато телефонът иззвъня. И двамата посегнаха, но Тим го сграбчи пръв.

— Да, аз съм.

Софи го наблюдаваше как разговаря с хората от швейцарската банка, лицето му изразяваше болка, пълните му устни бяха отпуснати надолу и й се струваше, че всичко, което я бе привличало у него в миналото, сега я отвращава. Наистина беше слабохарактерен. Ако Каролин наистина имаше някаква власт над него, трябвало е да се изправи лице в лице с нея, с вдигната глава, и то още преди години. Тим беше от хората, които винаги се грижат как да спасят собствената си кожа, без да се съобразяват дали нараняват другите. Най-накрая приключи разговора си.

— Е, това е — каза той.

— Какво е станало?

— Парите са прехвърлени в друга банка, но отказаха да ми кажат в коя.

Софи се изправи с изопната физиономия.

— Ще се обадя на полицията — обърна се към Анри, който все още стоеше на терасата. На перфектен френски бързо го помоли да остане при Тим и да го наглежда.

Анри сграбчи една вила, облегната на стената на къщата, разтвори крака и препречи достъпа до алеята.

Тим нямаше сили да се опитва да бяга. Капитулацията му беше пълна. Седеше съкрушен, приведен и неподвижен… и чакаше съдбата си. За него борбата за забогатяване бе приключила.

Полицаите пристигнаха след двадесет минути. Тим седеше сам под бдителните очи на Анри, после чу една кола да се приближава по алеята пред вилата. Отпи нервно глътка вода и се зачуди къде ли щяха да го отведат. Не познаваше френските закони и въпреки че разбираше езика, щеше да е в много по-неизгодна позиция пред местен съд. Дори не знаеше, помисли си той паникьосано, дали има смъртно наказание във Франция.

Двамата полицаи се приближаваха през терасата, придружени от Софи, която оживено им обясняваше нещо, жестикулирайки като французойка.

Тим се изправи разтреперан и се подпря с две ръце на масата, за да не падне.

— Мосю Тимъти Калторп? — полицаят, който заговори пръв, имаше мустаци като на Хитлер и закръглена фигура, която опъваше копчетата на униформата му.

Тим кимна тъпо и се загледа по посока на басейна. Споменът за нощта, в която уби Хортенз, изникна ясно в паметта му. Нямаше луна и градинските прожектори, насочени към розовите храсти, хвърляха загадъчни сенки и заблуждаваха окото. Тогава можеше да се закълне, че вижда Софи да стои до басейна, как се привежда да вземе една възглавница — косата й е вързана с панделка, а полата й на цветя се полюшва около глезените й. Тим премигна. После още веднъж и свали слънчевите си очила. Софи пристъпваше покрай басейна точно в този момент. Прибра възглавниците от шезлонгите и се отдалечи, краката й бяха боси, а полата й на цветя се ветрееше…

— Какво, по дяволите?… — да не се беше побъркал? Да не би нервите му да не бяха издържали? Софи стоеше до него заедно с полицаите и го наблюдаваше внимателно.

— Това видя онази нощ, нали? — попита тя.

— Да! Но…

Жената се обърна и тръгна бавно към тях, бледото й лице беше отслабнало и гневно, очите й бяха присвити от омраза.

— Обърка Хортенз с мен — каза Софи. — Извади голям късмет, че остана жива. Имаше мозъчно сътресение и трябваше да й направят няколко шева на главата.

Тим вдигна рязко ръце към устата си. Гледаше като омагьосан как Хортенз бавно изкачва стъпалата на терасата и се приближава към тях. В лице изобщо не приличаше на Софи, но в гръб… Той отново се отпусна на стола, от новия шок се почувства физически зле.

— Ще те ескортират до летището в Ница, откъдето ще те качат на самолета за Англия — чу той Софи да му казва. — На Хийтроу ще те чакат английски полицаи. Много си загазил, Тим, нарушил си условията на пускането под гаранция. Мисля, че ще останеш в затвора до процеса.

Докато го отвеждаха, Софи отиде при басейна: нямаше сили да понесе гледката на приведената му фигура и изпитото му лице. Трябваха й няколко минути, след като отпътуваха, за да възвърне самообладанието си и да си подреди мислите. После бавно тръгна към вилата, като се чудеше дали трите милиона, които Каролин бе откраднала, щяха някога да бъдат открити.

Лъснатите червени плочи на всекидневната охладиха босите й стъпала, тя се отпусна на едно от тапицираните в бяло канапета и изведнъж се сети за Брок. Какво я бе накарало да си спомни за него сега? Откраднатите пари? Отвеждането на Тим, от когото той без съмнение ревнуваше? „Скъпият ми Брок — помисли си тя, — на твоето добродушно лице и на широките ти плещи човек можеше да се осланя. Липсваш ми. Не като съпруг и любовник, а като приятел.“ Странно, сега, когато беше мъртъв, тя го чувстваше много по-близък, отколкото когато беше жив. Дали защото за мъртвите не се говореше нищо лошо?

След половин час телефонът иззвъня. Беше Франки, която й съобщи, че Брок е банкрутирал малко преди да умре.