Уна-Мери Паркър
Под контрол (8)

8

Софи се погрижи случката да не се разгласява. И тъй като Алън се възстановяваше от операцията си, не беше трудно.

— Хайде да прекараме една тиха Коледа в апартамента — предложи тя на майка си, когато й позвъни една сутрин от малкия си офис в „Глория Антика“. Тим бе пристигнал предната седмица и очевидно не му се ходеше никъде и не му се срещаше с никого. — Мога да приготвя обяд, а вечерта ще хапнем по-леко и ще гледаме филм или нещо такова.

— Звучи чудесно — съгласи се Джийн, доволна, че от нея не се очаква да прави нищо в този ден, освен да отиде на уреченото място и да изглежда елегантна. — Много ще е подходящо за Алън. Все още лесно се уморява и според лекаря е добре да не се напряга много.

— Тогава всичко е уговорено. Какво ще кажеш за Одри? Да поканя ли и нея със семейството й?

— Тогава със сигурност няма да прекараме тиха Коледа — отбеляза сухо Джийн.

— Не искам да я обидя. Знаеш колко чувствителна може да бъде.

— Софи, как си прекарвала предишните Коледи?

— Какво имаш предвид? С Брок винаги бяхме в Щатите или Канада за Коледа.

— Точно така. Не разбираш ли? Никога преди не си ги забавлявала на Коледа, защо ти е да започваш сега? Както и да е, сигурна съм, че Амелия и Ребека предпочитат да останат в собствения си дом. Децата обикновено мразят да са някъде другаде в такива дни.

— Е, надявам се, че тя няма да има нищо против. Може би ще я поканя на Нова година, макар че, като си помисля, се съмнявам, че на Тим ще му се празнува — отвърна угрижено Софи.

— Как е той?

— Според мен още е в шок. Много е тих.

— Едва ли може да се очаква да се държи по обичайния си лековат маниер, скъпа. Получил е много тежък удар. Колко дълго ще остане при теб?

— Колкото иска.

По линията настъпи мълчание и Софи си представи как майка й се изправя стреснато, а на лицето й се изписва хладно неодобрение.

— Дали идеята е добра, Софи?

— Мисля, че даже е много добра. Бедният, той е неутешим. Това е най-малкото, което мога да направя, за да му помогна да преодолее трагедията си — Софи бе поразена, че след толкова много години и всичко преживяно, майка й все още не харесваше Тим.

— Страхотна утеха — промърмори Джийн.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре разбираш какво искам да кажа, Софи. Разбира се, че ми е мъчно за него, но не мисля, че е редно да го приемаш в дома си, да го подслоняваш и да го храниш, без да поставяш краен срок на пребиваването му. Помни, че колкото по-дълго проточиш нещата, толкова по-трудно ще става да го помолиш да си тръгне, когато ти се прииска.

— Мамо! — възкликна изненадано Софи. — Той е тук само от десет дни. Как можеш да говориш така? Имаш ли представа колко е съсипан? Нали помниш ти как се чувстваше, когато си мислеше, че Алън може да умре? Тим се нуждае от всичките си приятели в такъв момент и на мен ми е приятно, че ми гостува.

— Да, сигурна съм, че е така, скъпа.

Забележките на Джийн раздразниха и разтревожиха Софи. Докато седеше зад бюрото си, преглеждаше книгата с наличната стока и отмяташе порцелановите фигурки от Лудвигсбърг, които бе продала с добра печалба тази сутрин, тя се замисли над думите на майка си. Бедата беше, че се чувстваше много объркана. Преди смъртта на Каролин би дала всичко, което притежаваше, за да види Тим свободен и влюбен отново в нея. А сега, като го гледаше как страда, със същата страст мечтаеше катастрофата никога да не се бе случвала. Имаше чувството, че е толкова наранен и травмиран, та не е способен да обича никого вече, поне за дълго време. Междувременно къде беше нейното място във всичко това? Като го покани в дома си и като се грижеше за него, тя категорично се постави в положението на най-добър приятел и любяща сестра. Също така бе поразена от откритието, че мъжете рядко се влюбват два пъти в една и съща жена. Тя принадлежеше на младостта му, Каролин — на зрелостта, беше я обичал, бяха се оженили, държеше на нея и щеше винаги да е така. Мъртвите никога не остаряват и не погрозняват. Каролин щеше да остане вечно на двадесет и четири, руса, крехка, с момичешко излъчване, сините й очи щяха да се усмихват нежно, както в онзи ден в Ла Маделийн.

Софи едва я бе познавала, бе я ненавиждала, бе искала да не се е омъжвала за Тим. Но сега, след като беше мъртва, сърцето й се късаше от нелепата загуба на такъв млад живот и от болката, която тази загуба предизвикваше.

 

 

Софи разви бялата хартия и извади малка тъмносиня кутийка. Тим седеше и я гледаше, на лицето му имаше тъжна усмивка. Беше сутринта на Коледа и двамата пиеха кафе с топли кроасани във всекидневната, където предишния ден тя бе поставила голяма, но изящна елха, украсена със сребърни звезди и гирлянди.

— Надявам се да ти влезе в работа — каза той.

Заинтригувана, тя откри, че в кутията има синя кадифена торбичка, а от нея извади петсантиметров кламер от масивно сребро във формата на гръцка колона.

— О, Тим! Прекрасен е! — възкликна тя, зарадвана. Не бе очаквала нещо толкова стилно и страните й пламнаха от удоволствие. — Много ти благодаря, Тим.

— Радвам се, че ти харесва.

За миг настъпи конфузна тишина. След това Софи заговори:

— И аз имам подарък за теб. Под елхата е — дни наред се бе измъчвала какво точно да му купи. Не трябваше да е нещо показно скъпо, което можеше да го накара да се чувства неудобно, в същото време не трябваше и да е нещо прекалено евтино, защото можеше да я сметне за стисната. Накрая се спря на черен кожен портфейл. Беше изискан, но не прекалено.

— Точно от това имах нужда, Софи — каза той искрено, когато го разопакова. — Толкова си добра с мен, а сега и този прекрасен портфейл. Много съм ти благодарен. Осъзнавам, че не съм много приятна компания в момента, но с твоя помощ започвам да се чувствам по-малко нещастен.

Тя се усмихна широко.

— Нали това е целта? — отвърна ведро.

Същата вечер й се обади Брок. Прехвърли разговора в спалнята, тъй като Тим, Джийн и Алън седяха във всекидневната и гледаха телевизия.

— Исках да ти пожелая много щастлива Коледа, скъпа моя — каза той веднага. — Семейството ти около теб ли е?

— Мама и Алън са тук — отвърна весело Софи, не можеше да спомене за Тим. Все още потреперваше от срам, като си спомнеше как промълви името му. — Ти какво правиш?

— В Ню Йорк съм, засипан от гостоприемството на всичките ни приятели, които до един те поздравяват.

Софи си представи ясно картината. Ентусиазирани домакини, преминали шедесетте, уреждаха безкрайни обеди и вечери в чест на Брок, защото беше богат, чаровен и отново свободен. Колко често бе седяла, отегчена до смърт, по време на тези бляскави старчески събирания, докато бе омъжена за него, и колко благодарна се чувстваше, че вече не й се налага да ги посещава.

— Поздрави ги и от мен — каза тя учтиво, чувстваше се отново като благовъзпитано момиченце.

— Подаръкът ми няма да е пристигнал още — продължи той спокойно и тя си го представи, изтегнал се на кадифеното канапе с пура и чаша бренди. — Изпратих го с експресна поща преди два дни, но знаеш как е по Коледа.

— Не трябва да ми пращаш коледни подаръци, Брок — отбеляза тя. — Аз не съм ти взела нищо.

— Но аз обичам да подарявам, скъпа моя. И няма да спра да те изненадвам до края на живота си.

— Ти беше достатъчно щедър, Брок. Не мога да продължавам да приемам от теб подаръци, след като вече не сме женени.

Той звучеше искрено развеселен.

— Защо не, мила?

— Защото…

— Нали още сме добри приятели? Въпреки всичко? Не може ли добрите приятели да си изпращат по някоя дрънкулка от време на време, скъпа моя?

— За Бога, престани да се държиш с мен като с дете! — избухна тя вбесено. — От години имаме този проблем. Това е причината, която ме накара да си тръгна. Ще ми се да намериш някоя, Брок. Наистина.

От другата страна на линията настъпи обидена тишина и след малко го чу да въздиша пресекливо.

— Независимо дали си намеря или не, ти винаги ще имаш запазено място в сърцето ми, Софи. И аз ще продължавам да ти изпращам подаръци, докато не се появи в живота ти човек, който да има нещо против. Не мисля, че на Тим това му пречи, нали? Не трябва да ревнува от старец като мен.

Как можеше да е толкова нетактична при такова благородство? И въпреки това Софи осъзнаваше, че любезността е едно от оръжията му.

— Животът си е мой — отвърна тя рязко, доволна, че не можа да я види как се изчерви, когато спомена Тим. И благодарна, че Тим, все още тъжащ за починалата си съпруга, не го чу. Набързо пожела на Брок щастлива Нова година, затвори слушалката и се върна във всекидневната.

— Кой беше, скъпа? — попита Джийн покровителствено. Обичаше винаги да е в течение какво прави дъщеря й.

— Брок. Пожела на всички ви щастлива Коледа — отвърна кратко Софи.

Майка й я изгледа с любопитство.

— Много мило от негова страна. Струва ми се, че вие двамата някой ден може пак да се съберете. Той още те обича.

Тим рязко вдигна глава, а Джийн палаво се усмихна. Софи почервеня от раздразнение.

— О, мамо, какви глупости говориш!

— Майка ти е стара романтичка — отбеляза омиротворително Алън. — А аз може ли да получа още от това прекрасно Порто?

 

 

— Мислиш ли, че Брок наистина продължава да те ухажва? — попита Тим. Алън и Джийн си бяха тръгнали преди половин час и Софи бе направила прясно кафе, тъй като и на двамата с Тим не им се спеше.

— Разбира се, че не — каза троснато тя, подви крака под себе си и се сви на дивана. — Той просто е много мил и грижовен човек. Само ми се обади да ми пожелае весела Коледа. — Не каза нищо за подаръка, който летеше над Атлантическия океан.

Тим изглеждаше изненадан.

— Нали знае, че съм отседнал при теб?

Тя поклати глава:

— Не.

— Как така?

— Ами защо да му споменавам? Вече не съм омъжена за него — отвърна тя раздразнено.

— Значи не знае, че сме се срещнали отново след толкова години?

— Не… може и да знае, не съм сигурна — отвърна тя разсеяно. Ако Брок се обадеше, докато Тим е сам в апартамента, щеше да стане много конфузно.

— Не е ли по-добре да му кажеш какво се е случило? — каза Тим, сякаш прочете мислите й. — Да речем, че аз вдигна телефона, когато се обади. Може да си помисли, че имаме връзка или някоя друга глупост.

Лицето на Софи пребледня от тона му.

— Не вярвам, че си мисли подобно нещо — каза тя горчиво, — но ще му кажа следващия път, когато се обади. Не че е негова работа.

— Изневерявала ли си му някога, Софи? — попита Тим заинтригувано.

Тя го погледна право в очите.

— Никога — отвърна искрено.

— Никога ли не си се изкушавала? Сигурно понякога си харесвала някой по-млад от него.

— Нямах много възможности да се срещам с по-млади хора — отвърна тя с кисела усмивка. — Но, честно, не одобрявам изневярата, когато си женен. Защо да се жениш, щом смяташ да кръшкаш?

— И аз никога не съм изневерявал на Каро — каза той тихо, — но това беше, защото я обичах прекалено много. Не исках никого, освен нея.

Софи мълчеше, пръстите й късаха копринените ресни на възглавничката на дивана под нея на парченца.

— Ще е хубаво, ако някой ден намеря друга, но се съмнявам, че ще стане — продължи тъжно. — Трябва да мине много, много време — обърна се и я погледна. — Мислиш ли, че можеш пак да се влюбиш някога?

Тя извърна поглед и го впи в пейзажа, който висеше над камината. Брок бе купил картината като инвестиция.

— Кой знае? — отвърна тя, а объркването и нещастието у нея растяха.

Тим стана бавно с ръце в джобовете, протегна се и се прозя.

— Благодаря за прекрасната Коледа, Софи. Ти направи чудеса с мен днес. Не бях сигурен дали ще оцелея, но ми беше много приятно.

И тя стана, изпълнена с копнеж да го прегърне и да го утеши, но й беше безпределно ясно, че още принадлежи на Каролин.

— Поне беше спокойно и тихо — каза тя, като й се щеше да бе измислила нещо не толкова банално. Беше от фразите, които би казал Алън.

— Да — и той излезе бавно от стаята и се прибра в своята спалня, без да каже нито дума.

 

 

Одри беше трескава от вълнение.

— Толкова се радвам, че ни поканиха — възкликна тя и размаха картичката, която бе пристигнала със сутрешната поща. — Умирах от желание да ме поканят на парти в Милтън Манър. Сигурна съм, че Сузи и Куентин Бърчфийлд умеят да забавляват добре гостите си. О, Господи, ще си прекараме страхотно!

Никълъс, който се канеше да тръгва за работа, разбра, че тя говори на него. Не беше я виждал толкова превъзбудена от години. Напоследък се носеше из къщата като мъченица, не се усмихваше и вечно бе намръщена и кисела.

— О, много мило! Кога е? — той се спря на вратата на кухнята, под мишница бе стиснал папка с чертежи за преустройството на стар хамбар.

— На Нова година — тя прочете поканата отново с блеснали очи: „Вечеря в 20,30. Транспорт за вкъщи в 2,30 сутринта. Официално облекло.“

— Какво? След пет дни? Не са ни оставили много време да се подготвим, не мислиш ли? Сигурно някой им е отказал.

Одри почервеня от раздразнение.

— Винаги разваляш всичко. Предполагам, че са били толкова заети по Коледа, че са се забавили с изпращането на поканите. Веднага ще им напиша отговор и ще го пусна в кутията им.

— Все още съм убеден, че впоследствие са се сетили за нас — измърмори Никълъс. Не искаше да вгорчава радостта й, но се ядоса, че е толкова щастлива, че ще ходи с него на парти, давано от някакви превзети новобогаташи простаци, а на Коледа цял ден не му обърна никакво внимание.

Но Одри не искаше и да чуе. Чудеше се дали да облече дългата червена копринена рокля с изрязан гръб и дълги ръкави или черната кадифена вечерна рокля. Или да си купи нещо ново? Мисълта я изкушаваше. Може дори да отскочи до Лондон и да помоли Патриша да й помогне с избора. — Трябва да е нещо секси. Да! Точно от това имаше нужда. Рокля, която ще накара мъжете да се обръщат след нея и която дори може да принуди и Никълъс да се замисли.

Докато претупваше домакинската работа, доволна, че Амелия и Ребека бяха излезли да играят с приятели, в главата й бе истинска бъркотия от вълнение. Близкото познанство със семейство Бърчфийлд беше стара нейна амбиция, още откакто се преместиха в този квартал. Изглеждаха такава бляскава двойка, фучаха напред-назад по калните провинциални пътища в хубавите си спортни коли: нейната яркочервена, а неговата — тъмносиня. Одри бе убедена, че са очарователни, образовани и забавни. А сега имаше възможност да се сприятели истински с тях… Представи си как я канят на тенис, на плуване, коктейли предобед, официални вечери — животът, до който Дениз О’Брайън никога не би била допусната.

Няколко минути по-късно вече говореше по телефона с Патриша.

— Имаш ли някакви планове за утре? — попита тя без предисловия. — Искам да ми помогнеш да избера убийствена рокля за много специално новогодишно празненство.

 

 

Старанието на Софи да не споменава новогодишната нощ заради Тим й костваше все повече усилия. Цяла седмица не спряха да й се обаждат приятели и да я канят на празненства. Тя отказваше с аргумента, че вече е поела ангажимент, но очевидно всички, освен тях двамата, се подготвяха усилено за празника.

— Защо не излезеш? — каза той накрая. — Няма да имам нищо против да си легна рано.

Софи се усмихна. Откакто й гостуваше, всяка вечер си лягаха рано, единственото им развлечение беше гледането на телевизия.

— Забрави ли колко мразя Нова година, Тим? Винаги се депресирам и плача. Помниш ли, когато отидохме на парти в ателието на някакъв художник? И ти се ядоса, като казах, че трябва да наемем кола, за да се приберем, защото няма таксита. Накрая трябваше да вървим пеш от Айлингтън до Челси.

Той се усмихна.

— Да. Бях доста груб с теб, нали? Мисля, че плака по целия път до вкъщи.

Смехът на Софи изпълни стаята.

— Нищо чудно, че мразя новогодишните празненства. Честно, Тим, бих предпочела да остана тук и да сготвя за двамата нещо специално. Още ли обичаш омари?

— А папата католик ли е? — за първи път в очите му се появиха старите искрици.

— Тогава всичко е уредено. Шампанско, омари и ще си легнем рано. Ще се преструваме, че е средата на юни или нещо подобно — добави тя весело.

— Ами семейството ти?

— Майка ми и Алън винаги посрещат Нова година сами, това е традиция. Що се отнася до Одри, тя вече ми се обади три пъти, за да ми каже, че ще ходи на някакво снобско парти у съседи. Да се надяваме, че това ще ги помири с Никълъс.

— Той още ли се вижда с приятелката си?

— Одри твърди, че скоро намерила в джоба му квитанция от покупка на бижу. Според нея е било коледен подарък.

Тим направи гримаса.

— Охо! Лоша работа, а?

Софи кимна, изражението й бе сериозно.

— Ще ми се да изпитвах повече съчувствие към Одри. Знам, че Никълъс се държи зле с нея, и наистина не одобрявам изневерите на съпрузите, но имам чувството, че всичко е по вина на Одри. Непрекъснато мрънка. Все се сърди и мърмори. Знам, че ми е сестра и се чувствам ужасно, че страда, но — честно казано — не съм изненадана, че Никълъс е потърсил нещо извън брака. Според мен просто иска малко спокойствие и аз не мога да го виня.

— Бракът е странно нещо — каза той замислено. — Винаги малките камъчета обръщат колата. Скуката може да убие всичко. Повече двойки се развеждат, защото са си доскучали, отколкото, по която и да е друга причина — Тим я погледна внимателно. — Беше ли в началото силно влюбена в Брок?

— Да. Бях като замаяна, но сега, като обърна поглед назад, съм сигурна, че стана отчасти защото… — тя пое дълбоко дъх и започна да почервенява. Не искаше да споменава това, но неволната й грешка я накара да пламне от неудобство.

— Защото какво?

— О, нищо особено. Защото бях прекалено млада — заекна тя.

— Не. Искаше да кажеш нещо друго — настоя Тим. — Ти се запозна с него малко след като аз заминах за Австралия, нали?

— Нещо такова — звучеше разсеяно.

— И кое те накара да се влюбиш в мъж, достатъчно възрастен да ти бъде баща? Добре те познавам и знам, че не е било заради парите.

Софи беше възмутена.

— Напълно си прав. Със сигурност не беше заради парите му!

Последва дълга тишина, преди някой да заговори отново.

— Не беше ли, защото аз те изоставих, Софи? — попита той тихо.

Тя сведе поглед, неспособна да го погледне в очите.

— Възможно е — каза. Не можеше да го излъже. — Но всичко стана много отдавна — добави колебливо.

За нейна изненада, той се пресегна и сложи длан върху ръцете й.

— Трябваше да замина. Майка ми ме задушаваше. Бях на дванадесет, когато баща ми почина, и веднага след това тя започна да се държи с мен, сякаш бях заместител на съпруга й.

— Не знаех.

Тим въздъхна.

— Знам, че за нея това беше ужасно, но тъй като съм единствено дете, за мен също беше истински ад. Тогава се появи възможността да замина за Австралия и… Съжалявам, Софи, вероятно съм постъпил ужасно и с теб, и с майка си, но просто трябваше да замина, преди ситуацията да ме смачка.

— Майка ти как го прие? — попита тя с любопитство. Никога не бе виждала госпожа Калторп, но предполагаше, че е крехка жена.

— Според мен това беше най-доброто за нея. Отново започна да преподава и сега е добре.

Софи се почуди колко дълго щеше да държи дланта си върху нейната. Тръпки на удоволствие се разнасяха по ръката й и из цялото й тяло, но знаеше, че той не подозира за чувствата й. Проявяваше към нея единствено братско разбиране.

— Не си се оженила за Брок, за да се утешиш, нали? — гласът му беше тих и загрижен.

Вдигна стреснато поглед, срещна настойчивите му очи и разбра, че не може да го излъже.

Тя бавно кимна и прехапа долната си устна, сякаш изпитваше силна болка.

— Ти тръгна толкова внезапно — промълви. — Не ме предупреди. Единия ден бяхме заедно, а на другия вече те нямаше, и то завинаги. Беше истински шок.

— Знам. Съжалявам, Софи. Наистина нямах време да ти кажа какво става. Трябваше да взема бързо решение и просто сграбчих възможността. Егоистично от моя страна, знам и съжалявам, че нараних теб и майка ми, но отчаяно исках да се махна. Нямах представа, че ти ще се омъжиш толкова бързо. Все още си много млада.

— Когато Брок се появи, той наистина ме промени, Тим. Буквално ме помете. За отрицателно време започнахме да летим по света до невероятни места, за които бях чувала само в часовете по география. Отначало бракът ни беше прекрасен и сега не съжалявам за нищо — добави тя решително.

Той стисна ръката й, преди да я пусне.

— Радвам се, Софи. Е… — замълча за кратко. — Сега и двамата пак сме сами, нали? Странно как се подрежда животът! Чудя се дали и двамата някога ще си намерим някого другиго? — беше от въпросите, които не изискват отговор, и затова тя извърна поглед, за да не разбере той, че за нея нищо не се бе променило.

 

 

— Не искам да закъсняваме — суетеше се Одри, докато съзерцаваше за сетен път външния си вид в огледалото в коридора. Тюркоазната рокля от тафта, която си бе купила, заедно с подходящия жакет със скъпоценни камъни, подчертаваше отлично фигурата й. Този следобед бе ходила на фризьор, за да й направи прическа. Точката поставяха новите кристални обеци, които блестяха като миниатюрни ледени висулки.

Никълъс се отказа от опита да закопчее вечерното си сако. Бе напълнял, но не го беше грижа. Животът бе прекалено кратък, за да го прекарва в тревоги за талията си.

— Но не искаме да пристигнем и първи, нали? — отбеляза той, докато лъскаше очилата си. — Какво знаем за тези хора? Какво ще бъде това празненство? — проявяваше първи симптоми на досада още преди да е пристигнал.

— Много изискано според мен. Колите на доставчиците на храна фучат по алеята цял ден, а хората от цветарската фирма пристигнаха още по обед. Мисля, че всички, които са нещо в този град, ще са там тази вечер — от вълнение почти бе забравила за Дениз О’Брайън.

— Предполагам, че искаш да отидеш с колата?

Веселото й настроение се изпари.

— А ти какво очакваш да направя, да ида пеша? — и тя протегна обутия си в копринена обувка крак, сякаш да подчертае абсурдността на въпроса му.

— Но къщата им е само на стотина метра по алеята, а и няма да има място за паркиране на всички коли.

— Тогава ще трябва да ме закараш и да върнеш колата тук — тя поклати глава като разгневена кокошка. — Да не мислиш, че ще се влача по алеята, ще се изпоцапам с кал и ще замръзна до кости само защото ти не искаш да изкараш колата? Прическата ми ще се развали и като пристигна, ще изглеждам ужасно!

— Добре, добре — опитваше се да не избухне, но би предпочел да си прекара вечерта у дома. Мразеше големите празненства, коланът на панталона му го стягаше и дори не познаваше семейство Бърчфийлд. — Да вървим тогава — каза той и взе ключовете за колата от масичката в коридора. Леко успокоена, Одри сложи на раменете си вълнена наметка и с високо вдигната глава пое напред — като дукеса, която се кани да влезе с апломб в залата.

 

 

Сузи Бърчфийлд беше висока и слаба и на Никълъс му заприлича на русалка, докато бързаше към тях в дългата си прилепнала блестящо зелена рокля, за да ги поздрави. Косата й бе също дълга и руса и тя непрекъснато я приглаждаше, отмяташе на една страна и си играеше с къдриците си.

— Здравейте! — гласът й беше нисък и дрезгав, пълните й устни бяха аленочервени и блестяха. — Вие сигурно сте Одри и Никълъс Бевън. Толкова се радвам, че дойдохте. Вземете си чаша шампанско и елате да ви запозная с останалите — тя протегна бледите си ръце и преметна косата върху едното си рамо, после върху другото, опиянена от идеята, че е най-красивата жена на това място.

Одри и Никълъс се озоваха в задушна зала, пълна със сиво кадифе и розова коприна, където множество хора се облягаха по меки канапета или се изтягаха на мечи кожи пред камината.

Хипнотизирана от екзотичното същество, което веднага я бе накарало да се почувства като провинциална домакиня, Одри се огледа наоколо и физиономията й замръзна и се смръщи. Не само заради крещящата декорация и многобройните слуги, които префучаваха наоколо с подноси с шампанско, нито дори заради бумтящата рок музика, която се носеше от другата стая, а заради самите гости, които изглеждаха прекалено странни за традиционните й представи. Момичетата — всички доста по-млади от нея — носеха екстравагантни и доста разголени дрехи и екзотичен грим. Мъжете изглеждаха скъпо небрежни, някои имаха дълги рошави коси, други бяха обръснати до кожа. Всички, дори и мъжете, както по-късно щеше да разкаже на Софи, носеха обеци на всяко ухо, а някои дори и халки и камъчета на носовете си.

— Това е Куентин — каза провлачено Сузи и обви ръце около дребен пъргав мъж, преминал петдесетте, чиято буйна къдрава коса обграждаше лице с неандерталски черти.

— Радвам се да се запознаем. Хубаво е, че дойдохте — каза той и стисна ръцете им. — Чувствайте се като у дома. Седнете, вземете си питиета.

Никълъс огледа подозрително черния кожен панталон на Куентин и елека му, облечен върху кадифена риза на цветя. Както и да си изкарваше прехраната, Куентин Бърчфийлд беше доста далеч от света на Никълъс Бевън.

— Харесва ли ви животът по тези места? — попита учтиво Никълъс. — Боя се, че тук сме доста задръстени провинциалисти.

Одри го изгледа злобно и после се обърна към Сузи и Куентин с ослепителна усмивка:

— Преди това в Лондон ли живеехте?

Куентин заговори с кратки резки изречения, докато поглаждаше сребърната халба, пълна с шампанско.

— Да. Живеехме в Мейда Вейл. Все още имаме апартамент в града. Но провинцията се отразява добре на децата. Затова се преместихме.

Поразена, Одри огледа Сузи. Не бе виждала жена, на която ролята на майка да отива по-малко. Може да си е осиновила.

— Колко деца имате? — попита тя.

Сузи преметна косата си на едното рамо лениво като Джери Хол.

— Четири — измърка тя. — Всички са под шест години. Две момчета и две момичета.

За втори път през последните пет минути Одри се почувства неадекватна.

— И вие имате деца, нали? Чух ги — продължи сладко Сузи. — А сега елате да се запознаете с приятелите ни — докато водеше Одри към една група хора, Никълъс попита Куентин какво работи. Одри се напрегна да чуе отговора.

— Мениджър съм на две групи — отвърна спокойно домакинът им. — „Липс“ и „Тру Сенсейшънс“. Много високо са в класациите.

Никълъс се опита да изглежда впечатлен. Но ноздрите му потрепнаха и той си припомни лудите години на младостта си, когато учеше в Единбургския университет. Защото безпогрешно разпозна острата и гадна миризма на канабис, носеща се от групичката, с която Одри се запознаваше.

 

 

Джийн се наведе към Алън, за да напълни отново чашата му. Седяха и чакаха звъна на „Биг Бен“ по радиото. Беше осемнадесетата им Нова година заедно и някакво зловещо предчувствие й подсказваше, че не им остават още много. Алън се възстановяваше успешно от операцията, но никой не можеше да каже със сигурност дали е излекуван. При рака никога не можеш да бъдеш сигурен. Мисълта за евентуалната му смърт висеше над Джийн по двадесет и четири часа в денонощието като тъмна сянка, закриваща слънцето и изпълваща хоризонта с ужас. Напоследък дори бе започнала да се буди посред нощ и да слуша внимателно дали той още диша. Беше абсурдно, разбира се. Нямаше явни усложнения. Всъщност водеше съвсем нормален живот, въпреки че бързо се уморяваше.

— Взе ли някакви важни решения? — попита той, докато отпиваше от шампанското.

— Да продължавам да не пуша — отвърна тя решително. — Мисля, че засега се справям добре, нали?

— От шестдесет на ден до нито една — това е истинско чудо. Както бе тръгнала, щеше да гушнеш букета преди мен.

Сърцето й спря за миг. Не бяха обсъждали смъртта, поне не като нещо, лично засягащо ги. Не можеше да си представи как ще остане сама. Дори мисълта за живот без Алън бе като да я хвърлят в бездънна ужасяваща пропаст без спасително въже.

Той погледна масивния си златен часовник.

— Не остана много — отбеляза.

— А ти какви решения взе за предстоящата година? — попита тя, за да поддържа доброто настроение.

— Ще удвоя обичайната си доза уиски, ще намаля консумацията на сода и ще си предпиша поне по една кутия шоколадови бонбони на седмица — той вдигна победоносно чашата си.

Джийн се засмя, заразена от веселостта му.

— Ще надебелееш и ще подпухнеш.

— Божествено!

Когато първите удари на „Биг Бен“ изпълниха стаята, заедно с тях влетяха хиляди спомени от последните шестдесет и пет години. На Джийн й се струваше, че звънът на часовника отбелязва всички специални събития и семейни годишнини още от детството й, когато баща й се покатерваше през прозореца, за да „донесе добър късмет на къщата“.

— Честита Нова година — прошепна Алън, когато и последният удар заглъхна. — И нека най-доброто още да ни предстои.

Каза си, че трябва да е смела.

— Така ще бъде, скъпи — докосна чашата му със своята. — Предстоят ни прекрасни години, и то много на брой.

Отпиха от шампанското, гледайки се нежно в очите. След това той я целуна пак, тя притвори очи и замоли желанията й да се сбъднат.

 

 

В изпълнената с тържественост тишина на апартамента в Ийтън Софи и Тим допиваха чашите си след емоционалната кулминация на полунощ. Никой от тях не продумваше, Тим бе потънал в свой собствен свят, а Софи, чувствителна към настроението му, внимаваше да не смущава мислите му.

— Сигурно ще е най-добре да си лягаме — каза той накрая. — Утре на работа ли си?

Софи кимна.

— Дадох на Кейти и Франки почивен ден, защото и двете отидоха да празнуват в провинцията, но си мислех, че ще е добре да отворя, както обикновено.

Тим изглеждаше заинтригуван.

— Мога ли с нещо да ти помогна? Ще ми се да се занимавам с нещо. Беше толкова мила, като се погрижи за мен и ме остави да живея при теб.

— Ще се радвам на компанията ти — отвърна тя, като се опита да не звучи прекалено ентусиазирано. — Но не вярвам да се случи нещо особено.

— Нищо. Мога да лъсна мебелировката, какво ще кажеш? Много съм добър и с бърсането на прах, в случай че си готова да ми повериш китайска ваза за тридесет хиляди паунда — усмихваше се живо, доволен, че си е намерил развлечение.

— Ще ти кажа как можеш да ми помогнеш — започна замислено Софи. — Имам нужда от човек, който да въведе в ред сметките ми. Полудявам, като се захвана с документацията, а ти си добър в тези неща, нали?

— Стига да не е нещо много сложно — каза той с шеговита скромност.

— О, това ще е прекрасно! — Софи бе искрено благодарна. — Направо ще ми спасиш живота.

Когато си пожелаха лека нощ, той приятелски я притисна към себе си.

— Благодаря ти отново — каза смутено. — За всичко. Ти си великолепна.

— Всичко е наред, Тим — отвърна тя и също го прегърна. Гледаше го как се обръща и се отдалечава по коридора към стаята си, движеше се с вродена атлетичност, дългите му крака пристъпваха с лекота, ръцете му бяха небрежно напъхани в джобовете на панталоните. Но тилът му й се стори трогателно уязвим. В късата му прическа имаше нещо момчешко. Въздъхна. Не можеше да продължава така — да бъде толкова близо до него, а в същото време толкова далеч, това я убиваше. Може би майка й беше права, може би не трябваше да го кани за неопределен срок. Но знаеше и че няма да понесе, ако си тръгне.

Сама в спалнята си, тя се опита да се успокои и заспи, но беше невъзможно. Не и когато на десет метра от нея Тим лежеше сам, изгубен може би завинаги за нея, защото още боготвореше спомена за Каролин.

Колко време трябваше на човек, за да преодолее загубата на съпруг, чудеше се тя. Познаваше хора, които се бяха оженили повторно след година, и обикновено това бяха тези с най-щастливи бракове. Дали и с Тим щеше да бъде така? Или бе орисан да прекара следващите няколко години, потънал в мъка, неспособен да приеме загубата?

Стрелките на малкия часовник на нощното й шкафче показваха един и половина. Новата година вече откъсваше минута по минута, проправяше си път през настоящето и го превръщаше в минало. Зарови лице във възглавницата си, затвори плътно очи и се зачуди дали не трябва да го помоли да се изнесе, преди да стане прекалено късно. Ако вече не беше станало.

 

 

 

Усмихнатите им лица плуваха край стените, подът беше толкова далеч, че краката й, изглежда, не го докосваха. След това лицата ставаха още повече, все още се хилеха, приближаваха се и я целуваха по устните. Десетки целувки, сякаш целият свят я целуваше. Одри никога не се бе чувствала така преди. Смътно си спомняше как някой стискаше здраво ръцете й, докато пееха „За старите приятели“, и стаята около нея се въртеше. След това се отпусна на едно канапе и от двете й страни имаше хора, ръцете и краката им се сплетоха с нейните, всички се смееха, докато по страните им не потекоха сълзи, крещяха от радост, но тя не си спомняше каква бе причината. Какво беше толкова смешно? Не че имаше значение. Нищо нямаше значение, освен емоциите, които се разливаха по тялото й и караха вътрешностите й да потръпват от копнеж, развързваха ръцете й, които търсеха жадно и се натъкваха сред стонове от удоволствие на кадифеномека кожа около твърда като желязо плът.

— Господи, фантастична си! — чу тя дрезгав мъжки глас до ухото си. — Вземи ме в себе си, нека те напълня с бебета.

Одри едва различи думите, беше толкова омаяна от откритието си. Плъзна се на пода, коленичи и пое гладкия като коприна орган в устата си, а мъжът хвана главата й и сграбчи със силните си пръсти косата над ушите й. След това се отдръпна сам, стана, прегърна я през кръста и я повали върху огромното легло, покрито с кожи от норки. Без да се съпротивлява, Одри му позволи да разкъса пликчетата й и обви ръце около шията на мъжа, докато той влизаше, стенейки, в нея.

Притисна се към него, движенията й бяха изпълнени със страст, започна да вика, докато желанието се разливаше на огнени кръгове по оголените й вече гърди и шията й.

— О, да! — стенеше мъжът. — О, Господи, толкова си сладка и тясна. О, да! Искам да те чукам цяла нощ. Да те чукам, както си малка и тясна, докато не започнеш да молиш за милост. О, Господи! Господи! Свършвам… Свършвам… Чукай ме, да!

Полудяла от желание, Одри движеше ритмично бедрата си, извиваше гръб и се притискаше към него, а нещо горещо, парещо и изключително приятно растеше у нея, заливаше я, разпалваше се и накрая експлодира сред вълни от помитаща наслада. Мъжът успя да се сдържи през последните няколко секунди, след което и двамата дишаха тежко, сякаш бяха пробягали маратон, притискаха лепнещите си тела, а потта се стичаше на вадички под дрехите им.

Одри не си спомняше нищо, докато не мина известно време. Без да знае как, отново се озова във всекидневната на семейство Бърчфийлд, където разнообразната сбирщина от гости все още се протягаше по канапетата, а Никълъс бе потънал в разговор с някого, който после се оказа счетоводителят на Куентин Бърчфийлд.

— Може ли да те видя пак? — чу тя мъжът да прошепва в ухото й. После мушна лъскава визитна картичка в ръката й. — Ще ти се обадя. Трябва да го направим пак. Господи, това беше най-доброто чукане, което съм преживявал от години. Ти си малка палавница, нали?

След като скри хубаво картичката в чантата си, Одри го погледна по-внимателно и го видя както трябва за първи път. Лицето му беше издължено и слабо и имаше най-сексапилните светлосини очи, които бе срещала. Господи! Тя се олюля като в несвяст и седна тежко на облегалката на канапето. Никога не се бе чувствала толкова странно в живота си. Нито толкова щастлива. Или толкова възбудена. Дори не бе чула името му и в момента някакви остатъци на етикет не й позволяваха да погледне визитката му, но, разбира се, че щеше да го види пак. Щом Никълъс си имаше ужасната Дениз О’Брайън, тогава и тя положително можеше да си има някого.

 

 

— Сигурна ли си, че си добре, Одри? — попита Джийн и погледна въпросително по-голямата си дъщеря. Прекарваха уикенда заедно и докато Алън си почиваше на горния етаж след обяда, а Никълъс се разхождаше с Амелия и Ребека, те седяха до разгарялата се камина във всекидневната и обменяха семейни новини.

— На мен нищо ми няма — отвърна бързо Одри. — Би трябвало да се тревожиш повече за Софи.

Джийн вдигна изящно оформените си вежди: прекрасно знаеше какво има предвид Одри, но реши да подпита за Тим.

— Защо?

— Пръска пари из Лондон заедно с Тим — отвърна Одри троснато. — Какво си мисли, че прави? Показва на стария си приятел стил на живот, с който той започна бързо да свиква.

— Тим е опечален вдовец и се радвам, че двамата със Софи могат да си доставят малко щастие — отвърна Джийн кротко. — Не мога да разбера защо си против, скъпа. Все пак познаваме Тим от много време и Софи беше толкова тъжна, когато той замина.

— Остава само да го назначи и в магазина — продължи мрачно Одри — и той ще приеме, защото тогава наистина ще си стъпи на краката.

— И какво от това, скъпа? — Джийн подпъхна възглавничките на канапето по-удобно под кръста си. — Защо завиждаш на сестра си за всяко малко удоволствие?

— Малко удоволствие! — Одри изсумтя презрително. — Живее си като принцеса, откакто навърши двадесет и една, имала е всичко, което си пожелае, а сега си купува Тим и това е единствената причина той да се навърта около нея.

Джийн присви очи. Одри беше толкова прозрачна, още повече, когато собственият й живот се сриваше.

— Как са нещата между вас с Никълъс? — попита тя внезапно.

Одри сви рамене:

— Както обикновено.

— Още ли има връзка със секретарката си?

— Предполагам.

— Предполагаш? Не знаеш ли? Не те ли интересува? — тя изгледа невярващо Одри. — Звучиш, сякаш ти е все едно дали има любовница или не.

Одри хвърли още едно дърво в огъня и облак от искри изригна като малък фойерверк зад голямата решетка.

— Може да прави каквото си иска — отвърна тя хладно.

— Е, май си сменила плочата — отбеляза сухо майка й. После впи поглед в Одри. — Да не би случайно и ти да си имаш любовник?

Одри се изчерви толкова силно, че дори очите й се наляха с кръв, и започна бързо да разбутва огъня, като мушкаше ядно въглените с металната маша.

— Не говори абсурдни неща! — отвърна тя с разтреперан глас.

— Въобще не съм убедена, че говоря абсурдни неща. Но кой може да те вини? Най-доброто отмъщение е да си го върнеш и ако това те прави по-малко гневна на Никълъс, тогава смятам, че е много добра идея.

Одри изглеждаше напълно шокирана.

— Как можа да си го помислиш, мамо? Две злини не правят едно добро.

— А най-голямата злина е да се държиш като двулична моралистка — отвърна Джийн.

— Но аз… — Одри избухна в сълзи, мокрите й бузи блеснаха под светлината на огъня. — Не знам какво да правя — простена тя и притисна смачкана салфетка към устата си.

Изражението на Джийн се смекчи.

— В какъв смисъл? Да не си влюбена?

— Не мисля… О, не знам! Много съм объркана.

— Какво става? И той ли е женен?

— Да, но не е там проблемът — Одри си издуха носа и шумно подсмръкна. Седяха и мълчаха, Джийн знаеше, че нищо няма да спечели, ако притиска прекалено силно дъщеря си. — Никога не съм срещала човек като него — прошепна Одри накрая.

Въпреки че умираше от любопитство да разбере кой е този мъж, Джийн само попита:

— И какво му е различното?

Одри се загледа в огъня.

— Всичко. Той е… той е… О, сексът с него е чудесен. Не знаех, че може да е толкова хубаво. Никога не е било така с Никълъс, дори и в началото — тя погледна засрамено майка си. — Постоянно искам да го правя с Трой. Фантастично е. Само за това мисля.

— Хм. Трой, а? Кой е той? Къде се срещнахте?

— На новогодишното празненство у съседите — отвърна замечтано Одри.

— Никълъс подозира ли нещо? — Джийн почувства нужда от още една чаша кафе. Посегна към кафеника и си наля.

— Ако подозира, не ми го е показал с нищо, но вероятно е толкова погълнат от Дениз, че му е все едно.

— И какво ще правиш сега? Нали не се каниш да избягаш с този Трой? Ами децата? — Джийн вече започваше да се притеснява. Преди никога не бе виждала Одри толкова объркана и замаяна, а това не вещаеше нищо добро.

— Разбира се, че няма да изоставя Амелия и Ребека — отвърна възмутено Одри — ти за каква ме мислиш?

— „Никога не съм срещала човек като него“ — отвърна й веднага Джийн. — Няма нищо лошо да се позабавляваш, ако не си размътваш мозъка, както вярвам, че е направил и Никълъс със секретарката си, но да се влюбиш и да изгубиш контрол над себе си е нещо съвсем друго, Одри. Това е опасно. За всички ви.

— Трой наистина е опасен — от нейната уста прозвуча като огромно достойнство. — Той е като наркотик и всичко, за което копнея, е да бъда с него — тя притвори очи и бавно облиза долната си устна.

Джийн се почувства засрамена и сконфузена при тази явна демонстрация на сексуално желание. Освен това беше съвсем нетипично за Одри. Тя винаги беше толкова примерна и затворена, и определено не беше склонна да дискутира интимния си живот. Понякога Джийн дори се чудеше дали изобщо води полов живот след раждането на момичетата. Едно беше сигурно: сега си наваксваше за загубеното време.

— Е, гледай да не те хванат — отвърна Джийн делово.

— Няма страшно — Одри я погледна през полупритворени очи, премаляла. — Срещаме се на тайно място, знаем го само двамата — добави тя шепнешком.

— Е, стига да внимаваш… — Джийн замълча и й се щеше да не се чувства толкова потисната. Преди година се предполагаше, че Одри е щастливо омъжена за Никълъс, Софи обикаляше света с Брок, а Алън беше в цветущо здраве. Как можа всичко така да се промени за толкова кратко време?

— Нали няма да кажеш на Софи? — настоя Одри, прекъсвайки мислите й.

— Изобщо не съм имала намерение.

Седяха мълчаливо от двете страни на камината и избягваха да се гледат в очите. Споделянето на интимни тайни винаги ги бе карало да се чувстват неудобно и точно търсеха начин да сменят темата, когато Никълъс се върна с Амелия и Ребека.

— А, ето ви и вас — възкликна Джийн с облекчение, сякаш бяха отсъствали часове.

В отлично настроение и много приветлива, Одри скочи на крака.

— Здравейте, милички. Добре ли прекарахте?

Никълъс изглеждаше поразен.

— Просто се поразходим в горичката.

— И, мамо, мамо, знаеш ли какво намерихме? — попита нетърпеливо Ребека, докато Одри й помагаше да си съблече якето с карирана подплата.

— Какво? — попита Одри разсеяно.

— Малка сладка хижа — намеси се Амелия внезапно с победоносна усмивка. Лицето на Ребека посърна.

— Аз щях да кажа на мама!

— Бавна си като охлюв — отвърна Амелия с подлудяващо високомерие. — Охлюв! Охлюв!

— Нали каза, че мога да кажа на мама? — изплака Ребека.

— Защо и двете не кажете на мама една по една? — предложи Никълъс с най-разумния си тон.

— И какво е толкова особено на тази хижа? — попита Одри, която изведнъж се бе раздразнила. Джийн я следеше внимателно и се досети за внезапното неудобство на дъщеря си.

— Беше като къщичката в онази книжка с картинки, нали се сещаш — „Червената шапчица“, и имаше малка вратичка — обясни задъхано Амелия.

— Аз щях да кажа за вратичката! — изпищя Ребека и увисна на полата на Одри. — Имаше малка вратичка и ние се опитахме да я отворим…

— Но беше заключена, после един мъж дойде и я отвори с голям ключ — добави Амелия развълнувано. — И татко го познаваше.

— Да. Татко го познаваше — каза Ребека със съкрушено изражение. — И това аз трябваше да го кажа на мама.

— Значи живее в хижата? Като вещицата и големия лош вълк? — попита развеселено Джийн.

— Не — каза Никълъс и отмахна от раменете си палтото от овча кожа. — Помниш ли онзи човек, с когото се запознахме у семейство Бърчфийлд?

— На празненството у семейство Бърчфийлд имаше десетки мъже — отвърна дрезгаво Одри.

— Онзи, с когото ти танцува много. Имаше смешно име. Някакво гръцко. Както и да е, той е собственик на тази част от гората чак до Парсънс Лейн. През нея минава пътека. Така намерихме тази малка смешна хижа. Като от приказките е — обясни Никълъс. Беше порозовял и освежен от чистия въздух и, изглежда, разходката с децата му бе харесала.

— Колко интригуващо — каза саркастично Одри и страните й поаленяха.

— И знаеш ли за какво я използва? — попита ентусиазирано Амелия.

Одри погледна малката си дъщеря почти с отвращение.

— Е, кажи ми Джийн — каза тя хладно, избягвайки погледа на Джийн.

— Пише музика там — каза важно Амелия.

— Не точно, скъпа — поправи я внимателно Никълъс. — Пише текстове за поп групи — той се обърна Одри и Джийн. — Интересен тип. Трой май му беше името. Точно така. Каза, че в гората било приятно и тихо и нямал телефон или нещо подобно в хижата, за да го притеснява.

— Очарователно.

Джийн усети облекчението в гласа на Одри.

— Сигурно си го спомняш, Одри — продължи Никълъс. — Той беше…

— За Бога! — избухна Одри. — Защо трябва да се интересувам от някого, когото съм срещнала на парти?

— Не казах да се интересуваш — отвърна рязко Никълъс. — Казах да си го спомниш.