Уна-Мери Паркър
Под контрол (6)

6

Появи се в „Глория Антика“ два дни по-късно, малко преди обяд. Софи показваше на клиент ваза от Дарби, инкрустирана с порцеланови цветя по стените и малка птичка на ръба. Вдигна поглед и веднага усети как червенината плъзна по лицето й. Той се усмихна и й намигна, след това започна да разглежда някакви предмети, сякаш също беше клиент.

— Вижте какво изобилие от цветя в деликатно розово и червено, типичен пример за работата на Едме Самсон, а и червеникавокафявият и синият цвят са много чисти. При фалшификатите те са по-сивкави…

Софи съзнаваше, че говори глупости, но присъствието на Тим съвсем я бе разконцентрирало. Той носеше сив костюм с елегантна кройка и бледосиня риза. Както бе застанал с ръка в джоба и разглеждаше фин порцеланов чайник от Копенхаген, извивката на бедрото му се очертаваше под фината материя и караше сърцето й да бие много силно. „Престани! — каза си тя решително. — Всичко приключи преди тринадесет години. Тогава той те заряза и ако сега се е върнал в живота ти, то е само като приятел, другар, забавен компаньон, с когото можеш да си побъбриш, когато има време.“

Клиентът реши да купи вазата и Софи даде на Кейти да я опакова с вата, найлон с въздушни мехурчета и най-накрая да я сложи в една от онези специални чанти, които сама бе проектирала — от гланциран червен картон с логото на „Глория Антика“ отстрани, а през това време тя написа квитанцията. Ръцете й трепереха и гърдите й се бяха стегнали. Какво правеше той в Лондон? Идва едва миналата седмица, отиде да види Алън в болницата и после я заведе на вечеря.

Най-накрая клиентът си тръгна и специално й благодари за помощта. Софи се обърна към Тим, твърдо решена да се държи приятелски.

— Здравей! — поздрави го тя ведро. — Какво те води насам толкова скоро?

— Една от компаниите, която ме интервюира миналата седмица, ме повика за още един разговор. Срещата ми е в три и половина — отвърна той и се усмихна момчешки. — Според Каро това е добър знак. Обикновено не искат да те видят отново, освен ако не се интересуват от теб, нали?

— Това е чудесно. Коя е компанията?

— „Интернешънъл Линк“. Телекомуникационна фирма с централа в Лондон. Господи, надявам се да получа работата! — той събра ръцете си и се престори, че се моли, като обърна очи към небето. — Само си помисли, Софи. Тридесет хиляди на година, фирмена кола и още много придобивки. С Каро ще можем да си вземем хубав апартамент в центъра. Достатъчно се врях в провинцията.

В ума й просветна сигнална лампа, но емоционалният й градус се вдигна от обзелата я надежда.

— Звучи страхотно — съгласи се тя. — Каролин сигурно е много развълнувана от перспективата.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. И с двама ни е така.

Софи се взря в очите му, видя скрития дълбоко в тях смях и се зачуди как щеше да избягва срещите с него, след като се преместеше в Лондон. Беше й влязъл под кожата, в мислите и до най-съкровените дълбочини на сърцето й, и то толкова трайно, че я плашеше. Как можа да си позволи отново да се влюби в него?

— Готова ли си за обяд? — попита той. — Такъв прекрасен ден, защо да не отидем в някой ресторант с маси на открито?

— Нямам много време — предупреди го тя. — Какво ще кажеш за малкото заведение зад „Хародс“?

Тим хвана ръката й.

— Тогава да тръгваме. Хайде!

Франки и Кейти ги наблюдаваха как се отдалечават заедно по улицата. Тим говореше и жестикулираше, а Софи го гледаше и се заливаше от смях.

— Бива си го, нали? — отбеляза Франки.

— И Софи май смята така. Много романтично, не мислиш ли? Да се срещнат отново след толкова години. Тя очевидно все още го обожава.

— Нали знаеш за първата любов — Франки вдигна вежди. — Чудя се дали ще напусне жена си, след като е намерил Софи отново.

Кейти поклати глава проницателно:

— Изключено.

— Защо мислиш така?

— Защото той не е влюбен в нея. Личи си от километри.

Франки изглеждаше озадачена.

— И защо си толкова сигурна?

Кейти сви рамене.

— Просто съм сигурна. Обаче едно ще ти кажа. Тя е луда по него. Чудя се дали той го осъзнава?

Ядоха спагети, много горещи, полети с доматен сос и поръсени с пармезан. Поръчаха си маслинов хляб и червено вино, както и допълнителна салата.

— Не мога да повярвам, че съм в Англия — коментира Софи, докато си слагаше слънчевите очила. Яркото слънце ги напичаше и лъчите правеха покривката на масата ослепителнобяла, отразяваха се по сребърните прибори и отскачаха към паважа. — Имам чувството, че в момента съм във Франция.

— Какво? В италиански ресторант и с италианска храна пред себе си?

— Много добре разбираш какво имам предвид, Тим — отвърна тя и се засмя. — Жегата. Прекрасно е, нали?

— Трябва да прекараш едно лято в Австралия, тогава ще разбереш какво означава истинска жега. Отиди за един ден на плажа Бонди и повече никога няма да ти се прииска да се приличаш на слънце. Когато го посетих за първи път, цял ден карах сърф и се излежавах на пясъка, а следващата седмица прекарах в болницата. Бих постигнал абсолютно същия ефект в стремежа си да придобия тен, ако бях излял върху себе си кофа вряла вода.

— Ох! Май е било болезнено.

— Точно така.

— Защо напусна Австралия? Някога много искаше да заминеш там.

— Казах ти, нямах никакви шансове за добра работа — отговори й кратко, сякаш не му се говореше повече по въпроса. Софи не настоя. На нея също не й се говореше за Австралия. — Надявам се да получа тази длъжност, заради която съм тук днес — продължи той. — Нямам търпение да се върна отново в Лондон. Каро също. И на двамата ни липсват театрите и изложбите, целият шум на градския живот. А кой знае, може и да увеличим семейството.

През нея премина толкова силна тръпка на ревност, че Софи бе шокирана от дълбочината на емоциите си. В този миг, без да се замисли, би се отказала от „Глория Антика“, Ийтън и Ла Маделийн, само и само да бъде на мястото на Каролин, да е омъжена за Тим, с когото да сподели остатъка от живота си, и да чака дете от него. Това бе искала най-много през всичките тези години. Това желаеше и сега и копнежът й бе толкова силен, че направо й причиняваше болка. Отпи от виното си с надеждата, че той не е забелязал нищо, защото желанието бе ясно изписано на лицето й. Ръцете й трепереха и тя се престори, че си поглежда часовника.

— Наистина ли е толкова часът? Господи, трябва да се връщам в магазина! — възкликна тя, контролирайки гласа си с мъка. — Благодаря ти за прекрасния обяд, Тим. Късмет този следобед.

Тим изглеждаше развълнуван, когато тя мило го тупна по бузата и се отдалечи по улицата.

— Ще ти се обадя да ти кажа дали съм успял — извика той след нея. Тя махна в отговор и продължи да крачи бързо.

Целият следобед премина сред мъчителната агония на копнежа. Копнееше да бъде с Тим, да почувства ръцете му около себе си, устните му върху своите, да го усети вътре в себе си, как семето му пониква дълбоко в нея и тя забременява. Копнееше да се буди с него сутрин и да заспива с него вечер. Копнееше да се смее, да плаче, да говори заедно с него, да диша въздуха, който той диша, да се слеят в една личност. Жаждата й бе неутолима и я завладяваше все по-силно, а тя не знаеше как да я утоли, но най-лошото беше, че в дъното на тази жажда се зараждаше неукротима омраза към една невинна млада жена, която се бе оказала на мястото, което Софи искаше за себе си. Не предполагаше, че е способна на подобна омраза. Откритието я порази и я накара да се засрами, че изпитва такава отровна и горчива злоба към друго човешко същество. Тим й бе принадлежал някога. Сега принадлежеше на друга и тя трябваше да го приеме, но й беше много трудно. Страшно трудно.

Когато остана сама в красивия си апартамент, тя взе твърдо решение да не се среща повече с Тим. И преди беше категорична, че не иска да го вижда, още след Ла Маделийн. Този път трябваше да спази решението си. Как щеше да му обясни, ако се преместеше да живее и работи в Лондон, не знаеше, но беше задължително да прекратят срещите си. Поне тези насаме. Може би дори и на публични места. Водовъртежът на миналото — на страстта, изкоренена из основи и захвърлена настрани, на погубената младост, на недовършената любов — по някакъв начин бе успял да я завърти отново и да породи у нея обсебваща страст. Годините с Брок вече не съществуваха и ако изобщо си спомняше за тях, то беше само в дъното на съзнанието си и чувствата й към него бяха на едно равнище с тези към баща й и отношенията й с Алън. Отново се чувстваше на деветнадесет, пометена от вихъра на първата любов — с цялата й несигурност и сладост. Но заедно с това се плъзгаше към тъмните дебри на неудовлетворението и трябваше да се спаси, преди да я погълнат.

След една безсънна нощ Софи реши да отлети за Ла Маделийн и да прекара там няколко дни. Франки и Кейти щяха да се справят и без нея в „Глория Антика“, Алън вече си беше вкъщи и Джийн се грижеше за него, нямаше причина да не може да се измъкне и да остане за малко сама. Имаше нужда от пространство и време. Ла Маделийн винаги й действаше като балсам, от който наранената й душа имаше нужда.

— Ако някой пита къде съм, не казвайте — инструктира тя помощничките си, мислейки, че Тим може да позвъни през следващите дни, ако е получил работата, която искаше. — Кажете, че съм в провинцията — добави тя. — Дори не споменавайте за Франция.

 

 

Туристическата агенция й бе уредила кола под наем, която щеше да я чака на летището в Ница. Сезонът беше превалил средата и тълпи от летовници се трупаха на опашки за колите, които бяха поръчали. Тя застана търпеливо и зачака реда си, опитвайки се да изгони Тим от мислите си. Изобщо не й помагаше фактът, че предната нощ го бе сънувала.

След като пое по шосето за Грас, Софи настъпи педала, като се надяваше, че ще избегне най-натовареното движение, но беше почти четири, когато най-накрая мина през портата на вилата и махна на учудения Анри, който поливаше градината с маркуч със силна струя. Бе помолила Франки да се обади на Хортенз тази сутрин и да й предаде, че ще остане няколко дни, но очевидно Анри не бе наясно с предстоящото й пристигане. Хвърли маркуча, той пльосна на полянката, а мъжът забърза към нея да й помогне с багажа.

— Как върви тук? — попита тя, говореше френски свободно. Докато той мърмореше нещо, се появи съпругата му, отново пременена в обичайното черно.

— Радвам се да ви видя, мадам. Каква изненада! — изглеждаше неспокойна и на Софи й се стори, че има да й казва още нещо, но явно размисли и вместо това се обърна и влезе пак в къщата.

Софи извади банския си костюм от едната чанта, преди Анри да внесе целия багаж вътре, влезе в съблекалня на приземния етаж и се преоблече. Изгаряше от желание да поплува. Прахът от пътя бе полепнал по косата й, образуваше златист слой по кожата й и задавяше гърлото й. Августовското слънце напичаше, превръщайки обгорената земя в истинска фурна, и сякаш не бе останал и глътка свеж въздух в сънливия следобед.

Софи изтича по парещите стъпала на терасата към долното ниво и се гмурна в синкавата прохлада на басейна, преплува една широчина под вода и изскочи от другата страна, приятно освежена. Водата беше чувствено мека като коприна. Полежа известно време върху нея по гръб, тъмната й коса се разпери по повърхността като ветрило, притвори очи и по крайниците й се разля блажено чувство на отмала. Радваше се, че е тук. Като помързелува няколко дни под бадемовите дръвчета и се поглези под грижите на Хортенз, бързо ще възстанови равновесието си. Смяташе да чете, за да спре да мисли за Тим, но ще избягва да слуша музика. Музиката можеше да бъде опасна, тя извикваше емоции, които Софи трябваше да постави под контрол. „Тим е женен“, не спираше да си повтаря тя, но копнежът по него оставаше. Дали да не му се обади тази вечер, просто да чуе гласа му. Ако Каролин вдигне… във всички случаи ще затвори веднага. Тим не трябва да разбере, че у нея отново се е пробудила любовта към него, не трябва да знае, че чувствата й все повече я обсебват.

Софи здраво стискаше очи в опит да изгони образа му от съзнанието си, но той изпълваше целия й кръгозор. Тръпка, подобна на оргазъм, премина през нея и я остави изгаряща от силно желание, толкова силно, че граничеше с болка. „Тим… Тим…“ Прошепна името му няколко пъти, ръката й се плъзна по гърдите и напипа набъбналите зърна, твърди и стегнати под тънката материя на банския костюм, а бедрата й се раздвижиха, за да запазят блажената тръпка.

— Как е малката русалка? — мъжки глас, идващ от края на басейна, я стресна. Тя разплиска водата около себе си, докато се обърне и види кой е. Вдигна поглед. Беше Брок. Стоеше и я гледаше, с ръце в джобовете на спортните си кремави памучни панталони, а на добродушното му лице се бе разляла многозначителна усмивка.

Софи силно почервеня и избухна гневно.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Не обичам да ме шпионират! — извика тя от средата на басейна и закрачи ядосано във водата, размахвайки във въздуха слабите си загорели ръце.

— Не те шпионирах, скъпа — отвърна той кротко. — Изглеждаше много красива и… ъъъ… отпусната — ъгълчетата на устата му трепнаха. Тя се изчерви още по-силно. Брок я познаваше прекалено добре и сигурно бе разбрал, че се е възбудила от собствените си мисли.

— Но защо си тук? — попита тя ядно.

Брок отиде до един от белите камъшитени столове и се отпусна на него, разкопчавайки горното копче на тъмносинята си риза.

— Нали те питах дали мога да дойда тук за няколко дни — припомни й той и свали ризата си, оголвайки широката си, добре оформена гръд с леко загоряла кожа и бели косми. — Ти каза, че няма да има никакви проблеми, че ще си заета с магазина.

Изражението на Софи се изкриви.

— О, Господи! Съвсем бях забравила. Съжалявам, Брок. Спонтанно взех решение да дойда тук, съвсем ми бе убягнало, че и ти ще идваш — тя доплува до стъпалата на басейна, сякаш се канеше да излиза.

— Остани в басейна, скъпа. Идвам при теб — той си свали панталоните и бельото и се гмурна гол във водата. Тя видя как едрата му фигура се плъзна към дъното и след това изскочи рязко на повърхността като тапа от шампанско, точно до нея. Беше широко усмихнат и се наведе напред да целуне мократа й буза. — Радвам се да те видя, скъпа. Приятна изненада — коментира той добронамерено.

Софи се опита да скрие раздразнението си. Толкова много й се искаше да остане сама и разбра защо присъствието на Брок я разстройва. Искаше й се да е сама, за да мисли необезпокоявано за Тим. Беше се заблуждавала, като си мислеше, че няколко дни в Ла Маделийн ще й помогнат да го забрави и ще изгладят отношенията им. Всъщност бе дошла тук, за да се отдаде безпрепятствено на тайната си обсебваща фантазия, да си мечтае за времето, когато с Тим бяха заедно, да изживее отново знойните дни и нощи на връзката им. А сега при нея беше Брок и разваляше всичко със сърдечното си поведение. Чувстваше се напрегната и изнервена, както когато майка й и Алън непрекъснато я следяха при първите й срещи с Тим, не спяха по цели нощи, само и само да не ги оставят сами.

— Кога пристигна, Брок? — попита тя учтиво, докато той плуваше с пълна мощ.

— Преди няколко часа.

— Какво? Този следобед? Защо Хортенз не е казала на Франки, когато се е обадила да съобщи, че пътувам насам?

Той излезе от водата на каменния бряг на басейна, изтласквайки се със силните си ръце и плещи.

— Нали ги знаеш французите. Сигурно са си помислили, че сме си уредили уикенд, за да мърсуваме.

Софи изсумтя пред абсурдността на тази мисъл.

— Пълна глупост! Не се тревожи, Брок. Ще отида на хотел. Сигурна съм, че ще си намеря стая в „Ла Мулен де Мужен“. Веднага ще се обадя на Роже Верж.

— Да не си се побъркала, скъпа? — изражението му беше смесица от учудване и обида. — Нима не можем да останем заедно тук за няколко дни? Толкова ли ме мразиш, че не можеш да понесеш да си под един покрив с мен?

Софи пак се изчерви, засрамена от нетактичното си поведение.

— Разбира се, че не, Брок. Не това имах предвид. Просто не искам да ти преча. Знам, че си дошъл да си починеш.

— А ти защо дойде, скъпа? — попита той нежно.

— По същата причина: да се усамотя на спокойствие за няколко дни — отвърна тя ведро и извърна лице. — Магазинът върви прекрасно и тъй като Кейти и Франки се грижат за всичко, помислих си, че мога да си взема малка почивка.

— Значи няма никакъв проблем, нали? Ако Хортенз още не е оправила две отделни легла, ще я помолим.

Софи кимна и си помисли колко странен се очертаваше престоят й в Ла Маделийн с Брок, след като вече бяха разведени.

 

 

Бяха минали десет дни, откакто Одри отиде да се види с Дениз О’Брайън, и през това време с Никълъс не си бяха разменили и дума, освен кратките разговори пред Амелия и Ребека. Онази вечер той се върна от работа, намръщен като буреносен облак, и тя нямаше нужда да пита дали Дениз му е казала нещо. Всичко бе изписано в гневно вдигнатите рамене и издадената брадичка. Сякаш не забелязваше присъствието й, почти веднага излезе отново и оттогава всяка вечер се прибираше толкова късно, че тя вече спеше — или поне се преструваше, че спи, — когато той се мушваше до нея в леглото. Заставаше възможно най-далеч от нея и не продумваше цяла нощ и цяла сутрин, а опитите й да завърже разговор срещаха пълно безразличие, след което Никълъс се обръщаше и излизаше от стаята.

— Необичайно поведение за веселяк като Никълъс — забеляза Джийн, когато Одри й каза как се държи с нея. — Той е толкова общителен, сигурна съм, че няма да издържи дълго по този начин.

— Нямаш представа какво е да живееш с него — оплака се Одри. Обаждаше се на майка си почти всеки ден, откакто нещата между нея и Никълъс не вървяха, а Джийн, потънала в грижите за Алън, започваше да губи търпение.

— По-добре да изгладиш проблемите и колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Джийн заядливо. — Кажи му, че съжаляваш, че си се срещала с онова момиче.

— Не мога, мамо! — проплака тя. — Направих го, защото се опитвах да спася брака ни, да я накарам да се откаже от него.

— И постъпи много глупаво. Защо тя да те слуша? Може само да спечели, ако остане с него, а сега това се превръща в още по-голямо предизвикателство. Една съпруга никога не трябва да моли любовницата да си отиде от живота им. Психологически неправилно е.

— Но не мога да помоля него да се отърве от любовницата си, нали? Той никога не ме слуша.

— Точно сега няма да те послуша, но му дай време, Одри. Играй неговата игра. И ти не му обръщай внимание — Джийн звучеше изнервено и нетърпеливо.

Одри избухна в сълзи.

— Толкова съм самотна… няма с кого да си поговоря. Не мога повече така. Чувствам се изолирана от живота му. С какво заслужих подобно отношение? Просто не е честно.

— Не съм ли ти повтаряла винаги, че животът е нечестен?

— Всичко, което искам, е щастлив брак. Не е толкова много — в гласа й се бе появила онази плачлива нотка, с която дразнеше майка си още когато беше дете.

— Защо не заминеш за няколко дни? Остави Никълъс сам, за да се успокои — предложи Джийн.

— Как да оставя децата? Къде да отида? — Одри звучно си издуха носа и Джийн ясно си я представи как се е свила до телефона, облечена в една от любимите си развлечени жилетки.

— Престани да си търсиш оправдания, Од! Ти си безнадежден случай. Госпожа Тингъмби може да се грижи за Амелия и Ребека, а Никълъс ще ги води на училище. Защо не отидеш при Патриша, как й беше името? Дебелото момиче, с което ходехте на училище? Има хубава къща в Лондон, нали? Иди й на гости.

— Не е лошо да посетя Пат — каза Одри колебливо.

— И се пооправи, докато си там — посъветва я откровено Джийн.

— Какво?

— Нали знаеш, пооправи се. Иди на козметичка и се погрижи за външността си. Не забравяй и нова прическа. Нов грим. Нови елегантни дрехи — в различен стил, да речем.

— Какво има на дрехите ми? — попита подозрително Одри.

Джийн не се поколеба.

— Те са старомодни, мила. Ако искаш да си върнеш Никълъс, трябва да победиш секретарката му в нейната игра.

— Не мисля, че знам как — изплака отчаяно Одри.

— Тогава разбери, и то по-бързо, мила.

 

 

С лукава усмивка Хортенз сервира вечерята на Софи и Брок на терасата, точно както правеше, когато бяха женени. Тази вечер, като за празник, тя бе приготвила огромни порции морски миди, чиито черупки блестяха като лъснато олово под светлината на фенерите, а ароматът им беше деликатен и пикантен. След тях сервира ориз с шафран, скариди и гъби, подправен с аспержи и чесън и полят със сметанов сос, с който двамата пиха виното с богат плодов аромат „Валвинер Сира“ от брега на Рона, което Брок много обичаше.

— Радвам се, че не съм на диета — каза Софи и охлаби колана на полата си. Беше боса, тъмната й коса се спускаше свободно по раменете и тази вечер излъчваше дивата красота на циганка, но лицето й бе неспокойно, а очите й гледаха жадно. Брок го забеляза, но не настоя за обяснение. Познаваше я по-добре от всеки друг и беше наясно, че се нуждае от свобода и време, преди да признае какво й е на душата. Същото беше и преди да поиска развод. Цяла година я бе наблюдавал как обмисля всичко, напрегната, но мълчалива, преди да му каже. Втурването в личното й пространство би било емоционално изнасилване за нея и Брок го знаеше. Винаги ревностно криеше чувствата си и бе склонна да се затваря в черупката си, ако някой се опиташе да се доближи до нея, тогава се изолираше от целия свят.

— Не забравяй, че Хортенз е приготвила и горещ шоколад за десерт — каза той, за да поддържа разговора. — Освен това открих и прекрасно узряло сирене бри в кухнята.

— Недей! — Софи притисна корема си, сякаш я болеше, и се облегна назад на стола. — Все забравям колко добре готви, имам намерение да ям само салати и плодове, а накрая се натъпквам като прасе.

Брок се засмя.

— А аз идвам тук заради храната. Тази жена е гений в кухнята. Трябва да се погрижим да я задържим завинаги. Може би трябва да й вдигнем заплатата.

Софи кимна:

— И премия за Коледа.

— Още вино, скъпа моя?

— Да, моля — отпи и се замисли вглъбено за разликата между поколенията, която понякога много си личеше. Тим не наричаше никого „скъпа моя“ и никога не го бе правил, а Брок винаги така изразяваше привързаността си. Тим й бе викал „котенце“ и понякога „кренвиршче“. Лека усмивка плъзна по устните й при този спомен, но веднага бе заменена от болезнено изражение. Стана и отиде до ръба на терасата и се загледа надолу към градината и правоъгълника синкава светлина. Хамакът, на който се бе излежавал Тим, когато дойде на обяд, все още висеше на високия дъб и тя си спомни как, докато той се полюшваше на него, бе осъзнала, че още има власт над нея и я привлича силно. Бързо допи виното си, върна се до мраморната маса и си напълни отново чашата до ръба.

— Какво ще кажеш да поплуваме, за да смелим това угощение? — предложи Брок.

— Може — Софи сви рамене. Вдигна лице и се загледа в нощното небе, където светеха милиони звезди, но те започнаха да се сливат и разпадат, когато очите й се напълниха със сълзи. Тя бързо ги избърса и с преувеличена веселост пое надолу към басейна. Брок остана на терасата, наслаждавайки се на виното и сиренето, доволен, че Софи също е във вилата, въпреки че в ума си беше на хиляди километри от него. Нидога не бе преставал да я обича и сигурно нямаше да престане, но бяха постъпили правилно, като се разведоха. Сините камбанки и есенните листа не можеха да съществуват заедно и той се бе проявил като егоистичен глупак, опитвайки се да скърпи брака им. Поне си бяха останали приятели и Брок се надяваше, че ако внимават, положението няма да се промени.

 

 

Беше полунощ и малките фенери, висящи от дърветата покрай пътеката като намигащи светулки, вече започваха да гаснат. Отгоре пълната луна разпръскваше тъмнината, а цикадите не спираха високото си жужене в храстите. Софи лежеше върху възглавници край басейна, скрита от Брок в сенките, отпиваше вино и мечтаеше, като от време на време се включваше в разговора.

— Ти си щастлива с „Глория Антика“, нали, скъпа моя? — отбеляза Брок тихо, като не преставаше да я наблюдава.

— Винаги съм искала това — каза Софи и извърна поглед от него. Беше отмаляла от виното. Дори довършването на изречението й костваше страхотно усилие. — И е изцяло мое…

— Радвам се, че си щастлива.

Тя не отговори, но притвори очи от внезапна болка, която дойде заедно с мисълта за Тим. Тим и съпругата му — той я целува, люби я със силното си красиво тяло и тя забременява. Софи се претърколи на една страна и покри главата си с ръце, стисна юмруци, сякаш се опитваше да отблъсне картината, която обсеби ума й. „Ще умра, ако не го имам — реши тя отчаяно. — Толкова много го желая.“ От устните й се изтръгна стон и миг по-късно почувства една топла длан на рамото си. Стресната, тя се претърколи отново на гръб и вдигна поглед към добродушното познато лице на Брок.

Без да каже дума, той се наведе напред и я целуна нежно по устните. Дъхът му, както винаги, миришеше сладко на мента и машинално, по навик, Софи отвърна на целувката му, като вдигна ръце и обви врата му. Той я придърпа близо до себе си, целуваше затворените й очи, страните й, топлата извивка на шията й. В отговор тя галеше гърба му, плъзгаше ръце надолу по бедрата му, обхождаше отново територията, която познаваше добре като собственото си тяло. Той я притисна с тежестта си към земята, тя разтвори крака и го прегърна силно. Беше готова за любов, възбудена, узряла и пълна с копнеж, изгаряща от желание да влезе в нея, да бъде задоволена.

— О, да… моля те — простена тя с плътно затворени очи и се притисна към Брок. Той вече я целуваше страстно и жадно, след това проникна в нея дълбоко и лакомо… русите косми на ръцете му блестяха на слънцето, вечно засмените очи криеха вълшебна тайна, стройното му младо тяло я пронизваше и притежаваше и тя бе изцяло негова. Завинаги. Внезапно топлината у нея достигна връхната си точка и избухна в парещи пламъци, доведе я до предела и на нея й се стори, че ще умре от силата на екстаза, след това извика сляпо:

— О, Господи, Тим! Толкова много те обичам.

 

 

На следващата сутрин закусваха поотделно. Брок под сянката на лозата, а Софи — в стаята си. Чувстваше се ужасно. Имаше мъчително главоболие от виното, което изпи предната вечер, и изпитваше срам и неудобство от случилото се, затова реши да си тръгне от Ла Маделийн веднага щом се облече и успее да си събере багажа. Нямаше начин отново да се изправи пред гнева на Брок. Когато разбра, че всъщност се любеше не с него, а с някого другиго, той побесня и й изкрещя, че е егоистична и жестока. Тя бе шокирана, защото през всичките години на брака им той никога не й бе говорил така, избухна в бурни ридания и осъзна, че алкохолът и въображението й се бяха обединили и я бяха накарали да изгуби представа за границата между реалността и фантазията. И то така категорично, че никога преди не бе изпитвала такъв бурен оргазъм. И докато Брок се бе ласкаел, че той е причината, тя бе извикала името на Тим. Едно нещо бе сигурно обаче. Ако се съдеше по снощното преживяване, колко ли прекрасна би била действителността.

Софи въздъхна дълбоко и си обу бели джинси, тънка бяла памучна блуза, натъпка останалите дрехи в куфара, излезе на стълбищната площадка и се заслуша. Не се чуваше нито звук. Отиде на пръсти до върха на дървената стълба, промъкна се надолу към празната всекидневна и се огледа. През прозореца видя гърба на Брок, седнал до масата с мраморен плот, на която имаше кана портокалов сок, панер с кроасани и кафеник. В един миг вдигна ръка да приглади разрошената от вятъра бяла коса и се надигна от стола. Софи не чака повече. Излетя от коридора и претича през кухнята към задната врата. Хортенз, която миеше зеленчуци на чешмата, вдигна стреснато поглед и на висок глас възкликна: „Мадам!“

Софи поклати глава и сложи бързо показалеца пред устните си. След това побягна към задния двор на вилата, където предния следобед бе оставила колата си. Хвърли куфара на задната седалка, влезе вътре и запали мотора. Единственото й желание беше да изчезне колкото може по-бързо. Как можа да позволи на Брок да я люби, след като се бяха развели? И как можа да се заблуди, че Тим я държеше в прегръдките си?

Натисна силно педала на газта и излетя по алеята. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Брок стоеше на терасата и ръцете му висяха безпомощно отстрани. И в този миг, когато завоят го скри от погледа й, пред очите й изникна лицето му. То изразяваше всепоглъщаща тъга.

Селото вече гъмжеше от живот и пред пекарната се бе събрала опашка. Малка групичка деца играеха на прашния, обграден от дървета централен площад под погледа на две старици в черно, чиито сиви коси бяха опънати назад и разкриваха посърналите им лица, приличащи на помътнели стриди.

Софи продължи към старата маслобойна за зехтин, която сега бе прочута странноприемница с пансион. Държеше я френско семейство и репутацията им на добри ресторантьори се бе разнесла из цяла Европа. Докато седеше в колата си, която я отнасяше на двадесет километра от Ла Маделийн, едва забелязваше красотата на природата, стройните редици от тополи и живописните селца, осеяли каменистите хълмове, покрай които профучаваше с пълна скорост. Мислеше само как да увеличи максимално разстоянието между себе си и Брок.

Стигна калдъръмения двор на „Ла Мулен де Мужен“ и сърцето й се сви, като видя колко препълнен е хотелът. Сигурно се бе побъркала, за да си помисли, че ще има свободна стая през август. Въпреки това тя паркира колата и забърза към рецепцията. За последен път бе идвала тук с Брок.

— Съжалявам, мадам Дювал — възкликна рецепционистката и отчаяно разпери ръце, когато Софи попита за стая. — Препълнени сме. Няма дори един свободен ъгъл, нищо.

— Боях се, че случаят ще е такъв — отвърна Софи. — Няма нищо. Ще продължа към Ница, въпреки че сигурно и там хотелите са пълни.

— Да се обадя ли в „Негреско“ да попитам, мадам? Защо не си починете и не изпиете едно хубаво кафе в градината, а аз ще видя какво мога да направя.

— Много мило. Благодаря ви — успокоена, Софи мина през ресторанта с арки от розови тухли и огромни букети от бели лилии и излезе в градината. Там бяха подредени малки маси и столове. Избра маса до една мимоза и веднага й се прииска Тим да сподели красотата на мястото с нея. Тим. Тим. Забарабани по бялата ленена покривка с желание да се отърве от тази фиксидея. Изпитваше отчаяние, бе попаднала в лапите на нещо, което не можеше да контролира. До деня, в който й се бе обадил в Ла Маделийн, беше толкова щастлива… е, почти щастлива. Но определено доволна. Беше свободна, богата, на прага да реализира таена цял живот амбиция, като отвори собствен магазин, за първи път в живота си владееше съдбата си. Тогава се появи Тим и всичко, което правеше оттогава, беше да копнее за него като влюбена гимназистка, сякаш отново бе станала на седемнадесет. Въздъхна и се обърна при звука на приближаващи се стъпки. Беше Брок.

— Защо бягаш от мен? — попита той озадачено.

Софи се изчерви.

— А ти как мислиш?

Пристъпи напред и седна на стола срещу нея.

— Извинявам се за думите си снощи, Софи. Изобщо не бях прав да ти говоря по този начин и дълбоко съжалявам за това.

Тя не проговори, защото не знаеше какво да каже.

— Знам, че сме разведени — продължи той, — но аз наистина още те обичам, ти знаеш. Беше глупаво от моя страна, но в един кратък миг ми се стори, че и ти още ме обичаш — Брок замълча и лицето му се изкриви от болка. — Снощи беше толкова… толкова отзивчива. Пълна глупост бе да си помисля, че е било заради мен. Когато осъзнах, че е заради друг мъж, разочарованието ми беше много силно. Боя се, че изгубих контрол — той поклати глава. — Разбира се, че в живота ти трябва да има някой друг, ти си красива жена. Бях глупак да си мисля обратното. Тим отдавна ли се върна в живота ти?

Софи поклати отрицателно глава.

— Може ли да попитам дали поиска развод заради него?

— Не! — възкликна тя изненадано. — Знаеш, че не е така. Не бях го виждала, докато не ми звънна в Ла Маделийн през юни. Беше отседнал при Джини и Джонатан Хауърд — незнайно защо, не можеше да се застави да каже на Брок, че Тим има съпруга. Може би защото не искаше той да си помисли, че е станала любовница на женен мъж. Или защото не искаше да знае, че не му е станала любовница, а страда от несподелена страст.

— Тогава защо не се върнеш вкъщи… искам да кажа, в Ла Маделийн? — попита той внимателно. — Обещавам ти, че предната нощ няма да се повтори.

— Не, отивам в Ница — каза му тя решително. — Твой ред е да отседнеш във вилата и няма да е честно от моя страна да ти се пречкам. Особено след снощи — добави тихо.

— Къде е Тим сега?

— В… ами… в Уелс.

Брок вдигна побелелите си гъсти вежди, но не каза нищо. „Без съмнение — помисли си тя кисело — Джини скоро ще му каже, че Тим е женен, но поне няма да съм край него, когато го научи.“

В този миг се появи рецепционистката, грейнала, сякаш й се е случило нещо прекрасно.

— „Негреско“ имат свободен апартамент, мадам. Мосю. Да потвърдя ли, че го наемате?

Брок мълчеше и гледаше Софи.

— Да — каза тя без колебание. — Ще им кажете ли, че пристигам след час, моля? Искам да го наема за четири дни. Благодаря — усмивката й излъчваше увереност.

Жената погледна изпитателно Брок, който мълчеше, без да откъсва очи от Софи.

— Добре, мадам Дювал — тя бързо се отдалечи, раменете й бяха вдигнати, сякаш все още бе учудена.

Брок стана.

— Тогава ще тръгвам. Приятна почивка в Ница, скъпа моя, надявам се да ми простиш за снощи.

Софи му се усмихна мило.

— Ти трябва да ми простиш. Съжалявам за случилото се. Не бих те наранила нарочно за нищо на света. Ти го знаеш, нали, Брок?

Той кимна.

— Да го отдадем на виното, става ли? И да забравим за случката. В края на краищата искаме да си останем приятели, нали?

— Със сигурност.

Докато той се отдалечаваше, тя гледаше след него и се чудеше как сега, посред бял ден, той изобщо не я привлича, а предната вечер, в осветената от фенери градина, докато мислите й бягаха към Тим, успя да я заведе в рая.