Уна-Мери Паркър
Под контрол (1)

1

„Това се е случило в нощ като тази“, помисли си Софи, докато излизаше на терасата в Ла Маделийн. Градината бе осветена, както тогава, със скрити прожектори и малки фенери, но днес тя забелязваше по-отчетливо онези тъмни сенчести места, които водеха към маслиновата горичка, както почерните силуети на планинските брястове и липите, обграждащи имението като непристъпна стена, и сякаш не съзираше красотата на градината. Какво я бе накарало да си припомни ужасните случки от онази нощ с такава натрапчива яснота? Почувства как пак я обзема тревога, реагираше като опъната струна на всеки звук. Преди седмица й се струваше, че е в безопасност, а сега се чудеше дали изобщо някога ще се почувства защитена.

Нощта, разбира се, беше много топла, също както тогава, от хълмовете на Грас се спускаше съвсем лек бриз. Из въздуха се носеше и замайващият аромат на тютюневите цветове, които проблясваха като звезди от Млечния път под сенките на мимозите. Същият мирис изпълваше със сърцераздирателна сладост атмосферата и в онази нощ! Тя потрепери неспокойно въпреки благия въздух и топлите камъни под босите й стъпала. Докато Софи слизаше по стъпалата на терасата към долното ниво, където големият басейн с подводно осветление грееше като гигантски аквамарин, вграден сред камъни с цвят на мед, силуетът й се очертаваше на фона на мекия зелен блясък — висока стройна фигура в пола с дискретен десен и груба риза, с дълга тъмна коса, прибрана на тила.

Някога бе обичала това място. Но сега то бе променено и призраците от миналото се спотайваха във всяка сянка, вперили хиляди нищо неизпускащи очи. Бе решила утре да се изправи срещу него лице в лице и да сложи край на лъжите и на болката, която разкъсваше сърцето й, но дали това щеше да изтрие случилото се?

Всичко започна точно преди година с телефонно позвъняване. Беше пристигнала в Ла Маделийн предишния следобед с полет от Лондон, за да прекара тук двуседмичната си почивка — първата след развода й с Брок. На сутринта бе отишла с кола до Ница, за да зареди с провизии, защото семейството й пристигаше следващия следобед. Когато бе омъжена за Брок Дювал, тя се грижеше за поддръжката на Ла Маделийн и апартаментите в Лондон и Ню Йорк. Всъщност грижеше се за всичко през техния дванадесетгодишен брак. Сега го правеше по желание и се наслаждаваше на новооткритата си независимост и свобода.

Брок винаги се бе държал с нея като с дете по свой особен благосклонен начин, мислеше си, че така я предпазва от суровия живот. Накрая това се превърна в една от причините за раздялата им. Заедно с нежеланието му да имат деца. Беше болезнено и за двамата. Брок, който бе с двадесет години по-възрастен от Софи, ясно си даваше сметка, че за втори път се бе провалил в брака, докато тя изпитваше дълбоко чувство на разочарование и съжаление. Влюби се страстно в Брок, когато бе на двадесет и една, настояваше да се омъжи за него, въпреки че майка й твърдеше, че бракът им няма бъдеще. И се оказа права. Все още държеше на Брок, но вече като на бащинска фигура, какъвто може би той бе за нея през цялото време, въпреки че тя не го осъзнаваше.

— Телефонът, мадам — бе съобщила икономката Хортенз, прекъсвайки Софи, която се бе замислила, докато разтоварваше покупките от реното.

— Кой е? — веднага си представи как нещо е забавило майка й и баща й или как малките деца на сестра й внезапно са се разболели. Бе очаквала с нетърпение тази ваканция, първата й без Брок, който да организира всичко и всички, затова се надяваше да мине гладко.

— Господинът не се представи — отвърна Хортенз. Беше висока и стройна като Софи, но кожата й бе повехнала, а тъмната й коса не блестеше. Със съпруга й Анри, който се грижеше за градината и маслиновата горичка, бяха работили за предишните собственици на вилата, живееха наблизо в малка каменна къщичка, построена на склона на хълма.

— Благодаря. Би ли повикала Анри да ми помогне с разтоварването на колата, моля?

Софи забърза към къщата с пакет уханни ананаси в ръце. Хортенз разгледа съдържанието на багажника. Стекове шампанско и вино, сгушени под пакети със салати, месо, пилешко и светлорозови омари. Сви рамене. Мадам бе пазарувала разточително — като бившия си съпруг. Очевидно животът във вилата щеше да продължи сред същото изобилие, както преди, дори и в отсъствието на мосю Дювал и неговите американски долари.

— Merde^[1]! — изруга тя, като вдигна един пакет с праскови и пъпеши. Беше тежък. Трябваше да повика мързеливия си съпруг да й помогне.

Червените керамични плочи на пода във всекидневната блестяха от чистота и свидетелстваха за усърдната работа на Хортенз. Софи се отпусна на едно от удобните, тапицирани с бял лен канапета и вдигна слушалката.

— Ало? — ясният й глас бе предрезгавял.

— Софи? Ти ли си?

— Кой е? — тъмните й извити вежди се събраха озадачено. Прибра дългата си коса зад ушите. Гласът звучеше странно познато.

— Обажда се Тим. Тим Калторп.

Тя помълча за миг втрещено, преди да нададе вик на изненада:

— Тим! Господи, не мога да повярвам! — за миг се върна тринадесет, почти четиринадесет години назад и отново беше ученичка, явяваше се на матура и копнееше да се втурне в света на големите и да живее живота си с главно „Ж“. Тим бе две години по-голям от нея и двамата бяха толкова влюбени, та й се струваше, че ще умре, когато той заяви, че заминава за Австралия. Минаха месеци, преди да може да си мисли за него, без да се разплаче, и въпреки че поддържаха контакт, писмата му ставаха все по-отчуждени и редки. След осемнадесет месеца срещна Брок и споменът за Тим — заедно с любимите й поп песни, първата й вечерна рокля и първата й кола — бе заключен в емоционалния сейф на най-ранната й младост. Брок успешно стопяваше паметта за миналото с яркия блясък на скъпи подаръци и екзотични екскурзии.

Докато се опитваше да си събере мислите, чу как Тим зарадвано се засмя.

— Господи, Тим! След толкова години. Как разбра, че съм тук? Къде си?

— Джини Хауърд ми каза, че имаш вила тук, в планините край Грас, и аз реших да ти звънна.

Вълнението й нарастваше.

— Но Джини и Джонатан имат къща в Монте Карло.

— Точно така, Софи. Браво на теб! — спомни си как той я дразнеше, когато се забавяше със заключенията си.

— Не разбирам… — изведнъж се сети. — Значи не ми се обаждаш от Австралия, така ли?

Тим се засмя.

— От години не съм бил там.

— Не остана ли да живееш там?

— Преместих се в Хонконг преди две години. Там се захванах с бизнес и лека-полека се прибрах обратно в Англия. Чух, че си се омъжила и развела.

Докато го слушаше, образът му изникна отчетливо в ума й. Висок, добре сложен, с дълги крайници, грациозен като атлет. Издължено лице, по-скоро сексапилно, отколкото красиво, и очите му, които винаги гледаха така, сякаш криеха някаква забавна тайна. Когато беше на седемнадесет, тези очи й изглеждаха едновременно вълнуващи и обезпокояващи.

— Да, разведох се преди няколко месеца — все още й се струваше трудно да говори спокойно за това, сякаш разводът й беше нещо срамно. — Откъде познаваш Джини и Джонатан? — продължи тя бързо.

— Запознах се с Джонатан в Хонконг. Снощи споменаха името ти и аз им казах, че се познаваме от години, а те ме убедиха да ти се обадя — звучеше приятелски, сякаш се бяха разделили предишната седмица.

— Значи си в Монте Карло?

— Точно така. Къщата им е много хубава, не мислиш ли?

Софи беше поразена. След всичките тези години. След като тогава разби сърцето й и я накара да мисли, че никога повече няма да се влюби и да бъде щастлива, Тим се появяваше от нищото и небрежно й съобщаваше, че е само на няколко километра от нея.

— Защо не дойдеш на обяд вдругиден? — каза тя импулсивно. — Доведи Джини и Джонатан, разбира се. Тогава и семейството ми ще е тук. Ще си направим парти! Ще се радвам да видя пак семейство Хауърд.

— А ще се радваш ли да видиш мен, Софи? — тонът му беше шеговит, предизвикателен, дори леко флиртаджийски. Изведнъж кръвта й кипна. Хубаво беше да пофлиртува отново с някого. Струваше й се, че бе минала цяла вечност, откакто се бяха разделили с Брок.

— Ще бъде прекрасно да се срещнем отново, Тим. Много ли си се променил?

— Остарял съм, разбира се — каза той с престорена тържественост. — А чувам, че времето е било благосклонно към теб.

Софи избухна в смях.

— Аз съм само на тридесет и три, за Бога!

— И все още си със собствените си зъби?

Софи се засмя. Той винаги я разсмиваше и това бе едно от нещата, които й липсваха най-много след заминаването му.

— Виж какво, Тим. Ела около обед. Майка ми и Алън ще са тук заедно с Одри и Никълъс. Помниш ли Никълъс? Одри се запозна с него, докато беше още в Хетфийлд. Братът на най-добрата й приятелка. Сега имат две момиченца на пет и осем. Ще се видиш с всички.

— Господи, цялата рода! Сигурна ли си, че ще се справиш? Ще трябва да нахраниш доста хора… О, щях да забравя. Джини спомена, че сега се къпеш в пари. Истинска милионерка.

— Не бих казала — отвърна Софи без ентусиазъм. Споменаването на богатството й я караше да се чувства неудобно. Никой от връстниците й не разполагаше със средствата, които принадлежаха на Брок и хората от неговото поколение. — Смятам да се върна пак на работа.

— Искам вдругиден да ми разкажеш всичко. Нямам търпение да се срещнем отново — изглеждаше искрено зарадван от тази възможност и за миг тя почувства как през нея премина надежда за бъдещето. Само едно светло убождане, което просветна за секунда в мрака на емоционалната й пустота, но бе достатъчно, за да я накара да повярва, че може би някой ден ще успее да бъде щастлива в любовта.

— И аз очаквам срещата с нетърпение — отвърна.

— Всички ще дойдем. Копнея да те запозная с жена ми — Каролин. Според мен много ще си допаднете.

 

 

На следващата сутрин Софи стана рано, за да се погрижи за последните приготовления. Забавляваше се също както в детството си, когато си играеше на домакиня. Набра от градината цветя за всички спални, които подреди заедно с фруктиери с плодове и бутилки „Перие“. Леглата бяха застлани с чисти чаршафи, пухкави бели хавлии бяха сгънати и подредени във всяка стая. Във всекидневната на долния етаж постави списания и избрана колекция от най-новите криминалета и розови романи, които бе взела от летището, както и игри за племенниците си. Нищо не бе забравено. Семейството й щеше да се радва на чудесна ваканция.

Денят бе прекрасен, под яркосиньото небе градината изглеждаше по-красива от всякога. Софи се поразходи наоколо, за да нагледа розмарина и лавандулата, които растяха от двете страни на стъпалата на терасата, и за да окастри розовите храсти край басейна. След това провери дали камъшитените мебели са подредени по най-празничния начин и дали има достатъчно хавлии за плаж. Искаше всичко да е перфектно.

След като поплува в топлата и галеща като коприна вода, отиде да поседне под перголата^[2], която Брок бе построил край вилата. Тя бе разположена високо над басейна и гледаше към терасата. Лозата, която бяха засадили, сега бе израснала буйна и приличаше на балдахин, под който беше сенчесто и хладно. Там Брок бе поставил огромна маса от неполиран мрамор, на която винаги се хранеха. Дълги лениви обеди, последвани от следобеден сън, или осветени от фенери вечери под жуженето на цикадите в горичките от строен бамбук.

— Да ви донеса ли нещо, мадам?

Софи подскочи стреснато. Хортенз имаше дразнещия навик да се приближава съвсем незабележимо. Като носител на лоши вести се спотайваше под арките с тъжно изражение и плъзваше подобно злокобна сянка зад хората.

Софи си погледна часовника. Беше пладне и семейството й щеше да пристигне след три-четири часа.

— Бих искала хляб и сирене и може би малко пастет — отвърна тя. — И бутилка минерална вода, ако обичаш, Хортенз.

— Веднага, мадам — тя се изниза тихо и Софи погледа след отдалечаващата се стройна тъмна фигура, приличаща на вечната вдовица. Лениво се замисли дали Хортенз би се обидила, ако й предложеше някои от излишните си дрехи.

 

 

— Мамо! — Амелия подръпна памучната пола на Одри. Чакаха на тротоара пред летището в Ница, докато Никълъс и вторият й баща докарат двата фиата, които бяха наели предварително. — Мамо! — осемгодишното момиченце пак се опита да привлече вниманието на майка си, но Одри се надяваше, че ако се преструва, че не чува, дъщеря й ще забрави какво има да й казва и ще се разсее с нещо друго. Беше толкова горещо, че едва дишаше и тениската й бе залепнала за гърба. Майка й седеше върху куфарите, облечена в подгизнала бяла муселинена блуза, под която, за отвращение на Одри, се виждаше белият й копринен сутиен. Ваканцията им със Софи се очертаваше да бъде досадна и изнервяща и тя вече съжаляваше, че не заведе децата в Корнуол, както обикновено. Във Фоуи поне беше хладно и нямаше нужда да летят дотам два часа и половина в претъпкан самолет и да бъдат блъскани от ужасни туристи. — Мамо! — гласът на Амелия се бе извисил до нетърпелив крясък.

Одри се извърна гневно към нея.

— Няма ли да млъкнеш, Амелия! Татко и дядо ще се върнат след малко. Не можеш ли да изчакаш?

Ребека, петгодишната й дъщеря, която отваряше и затваряше ципа на една от чантите, вдигна учуден поглед към майка си. Беше кротко дете с кръгло лице и големи сини очи — като момиче от викторианска картина, и понякога Одри изпитваше неспокойното чувство, че Ребека е прекалено зряла за възрастта си.

— Амелия може да иска да отиде до клозета — отбеляза тя.

— Колко пъти съм ви казвала, че не се казва „клозет“! — каза остро Одри. — Казва се „тоалетна“.

— Аз и без това не искам да ходя там — намеси се Амелия. — Мамо, погледни госпожата, която е застанала там. С количката и с многото куфари. До мъжа със сламената шапка.

— И какво за нея? — Одри вече съжаляваше, че не доведоха и бавачката. Ако трябваше две седмици да търпи детинското им бръщолевене, щеше да полудее.

— Защо не се обличаш като нея, мамо? С хубави бели джинси и златни бижута? — настояваше Амелия. — Като приятелката на татко, с която го видях в киното.

 

 

Фиатите спряха пред Ла Маделийн сред облаци прах и звук на клаксони. Софи чу през отворените прозорци как Амелия и Ребека пищят от вълнение и се втурна откъм басейна да ги поздрави. Ето ги и тях, слизаха от колите презглава. Тя прегърна и целуна всички, децата подскачаха наоколо, след това се появи и Анри, който отнесе куфарите в къщата.

— Радвам се да ви видя тук — възкликна Софи, хвана майка си за ръка и я поведе напред. — Да отидем на терасата да пийнем нещо. Пътуването от Ница трябва да е било ад, особено по това време на деня — тя ги поведе. Загорелите й крака бяха покрити от пола с прихлупване в разкошен десен, която бе завързала над банския си костюм. Амелия и Ребека подскачаха надолу по стълбите на терасата, изглеждаха спретнати и малко старомодни в късите памучни роклички, които Одри винаги ги караше да носят през лятото.

— Внимавайте да не паднете! — извика предупредително Одри. Изглеждаше доста пребледняла и напрегната, очите й опасно проблясваха.

Никълъс, едър, пълен и добродушен, в сапфирено зелена риза за голф, кремави памучни къси панталони и спортни обувки, огледа бързо градината, свали си очилата, постави ги на каменната маса и заслиза надолу по терасата на огромни подскоци. Всички го гледаха стреснато. Последва шумен плясък, от който по целия басейн се понесоха високи вълни, и Никълъс им помаха, потопен във водата.

— Татко! — изпищяха радостно момиченцата и побягнаха към басейна, готови да скочат в подканващо разперените му ръце.

— Не! — иззвънтя над целия шум гласът на Одри. — Амелия! Ребека! Да не сте си го и помислили. Ще съсипете дрехите си.

— О, много важно! — извика в отговор Никълъс. — Хайде, момичета! Вече сме на почивка.

Одри рязко им обърна гръб и стисна устни. В този момент на терасата се появи Хортенз с голям поднос с чаши и чинии.

— А, чаят — отбеляза Алън с успокояващ глас. — Колко мило!

Седнаха около масата под сенчестата лоза, а Хортенз сервира сандвичите, бисквитите и тортата, които Софи бе купила от местната пекарна. В далечината се чуваха весели писъци и пляскане във вода, но Одри се държеше, сякаш бе глуха за доброто настроение на семейството си, чоплеше сандвича си и посръбваше от чая.

— Бях забравила колко красиво е тук — отбеляза майката на Софи. — Двамата с Брок сте сътворили чудеса в градината — Джийн винаги бе харесвала зет си, въпреки че бе против брака му със Софи, но само защото чувстваше, че той принадлежи по-скоро към нейното поколение, отколкото към това на дъщеря й.

— Брок отседна тук за една седмица в края на април — каза Софи. — Той обича вилата не по-малко от мен.

— Напълно го разбирам — отбеляза умислено Алън. Вдигна поглед към лозата, която ги скриваше от слънцето, и въздъхна дълбоко. — Точно така си представям рая.

— За теб рай е всяко място, където не се налага да вършиш нещо — отвърна сухо съпругата му. — Ти си истински лентяй.

Алън се усмихна. Големите му сини очи бяха спокойни, а кръглото му лице с бяла брада излъчваше благородство.

— Мисля, че сега им викат безделници — каза той благо.

— Е, всички ще трябва да се постегнем, докато сме тук. Не можем да очакваме Софи да ни слугува две седмици.

— Няма нужда да правите нищо, мамо — Софи се протегна силно назад с ръце зад главата. — Хортенз много ще се ядоса, ако й се месим. Обича да прави закуска, обяд и чай, след това оставя готовата вечеря, която сами си сервираме. Мислех тази вечер да си направим барбекю.

Одри не слушаше. Тя протягаше глава иззад гъсто порасналите бамбукови дървета, за да види какво правят Никълъс и момичетата. Весели крясъци долитаха от тяхната посока, примесени със сърдечния смях на Никълъс, който ехтеше из цялата градина. На Одри й беше студено и леко й се гадеше. Значи страховете й, че мъжът й има връзка със секретарката си, не бяха се оказали съвсем неоснователни. Как си позволяваше да води тази евтина малка мръсница на кино, където собствената им дъщеря е могла да ги види заедно? Лицето на Одри пламна от гняв и болка и тя стисна здраво юмруци, докато ноктите й не се забиха в дланите. Казваше се Дениз. Работеше при Никълъс само от година и винаги се обличаше в бяло или кремаво. Носеше много евтини имитации на златни бижута на „Шанел“. Когато Амелия й посочи онази жена на летището, Одри веднага се сети кого има предвид.

— Одри? Искаш ли още малко чай? — тя се стресна и осъзна, че Софи говори на нея.

— Какво? О, извинявай! Да, моля — побутна хубавите розово-бели чашка и чинийка към сестра си.

— Добре ли си? — попита тихо Софи.

— Напълно — увери я Одри и вироглаво вирна нагоре брадичката си. Не изглеждаше и наполовина добре колкото Софи и много добре го знаеше. Беше по-едра и по-пълна, чертите й бяха груби и им липсваше симетрията, която излъчваше лицето на Софи — с нейния малък нос и малка брадичка и големите като на дете кафяви очи.

— Момичетата много са пораснали, нали? — Софи реши, че ще е най-разумно да подхване непринуден разговор, докато сестра й се съвземе.

— Да.

В този момент Амелия и Ребека се затичаха нагоре по стълбите на терасата, засмени до уши, по телата им се стичаха вадички и образуваха локви около стъпалата им. Амелия ловко грабна една шоколадова бисквита.

— Веднага я остави! — нареди й Одри. — Докато не се подсушите и преоблечете, никакъв чай.

Ребека започна да сваля роклята и пликчетата си, а сините й като на Никълъс очи заоглеждаха какво има за ядене по масата.

Софи стана и през смях протегна ръце към двете деца.

— Елате с мен. Надолу по стълбите има душ и хавлии. Сега ще ви подсушим, а през това време мама ще намери с какво да се преоблечете.

След малко към тях се заклатушка и Никълъс, грейнал от добро настроение.

— О, сега се чувствам по-добре. Беше страхотно! Заведи и мен при душа, Софи.

Одри го погледна студено.

— За Бога, свали си обувките, преди да влезеш в къщата, ще изпоцапаш навсякъде.

— Слушам, госпожо! — той се засмя добродушно. — Внимавайте, момичета, командирът се задава по плаца.

Одри остана при майка си и втория си баща, пребледняла и обидена.

 

 

След като слънцето се спусна зад планината и над Ла Маделийн припадна виолетов мрак, атмосферата се освободи от напрежение и се изпълни с леност. Горещите бани и почивката, изглежда, бяха възстановили доброто настроение на семейството, същата работа свършиха и бутилките „Моет е Шандон“, които Софи бе донесла от избата. Амелия и Ребека спяха в стаята под стряхата, след като получиха вечеря от вдетинената Хортенз, и възрастните можеха да се отпуснат и да почувстват ваканционното настроение. Дори Одри след няколко чашки започна да влиза в духа на компанията, докато двете със Софи печаха огромни скариди на барбекюто, а Алън и Никълъс приготвяха салатите в кухнята с помощта на половин бутилка шампанско, която ги държеше във форма.

— Бихте ли ми донесли пастета и сиренето? — извика им Софи. — Ще ги намерите в хладилника, а в панера има препечен хляб.

— Не забравяйте и маслото — напомни им Джийн. Незнайно как, но докато всички други бяха заети с нещо, тя все успяваше да се измъкне, от каквито и да е задължения. Маскираше бездействието си с оживен разговор, „повдигаше духа на работещите“, както веднъж се бе изразила. Седеше с чаша шампанско в едната ръка и цигара в другата, изглеждаше елегантна и наблюдаваше с повърхностен интерес как другите работят, като от време на време пускаше по някоя критична забележка. — Имам усещането, че тук всичко е като на сцена, нали? — сподели тя наблюденията си. — Всички тези прожектори и малки фенери. Брок е трябвало да стане сценограф.

Софи отметна тъмните кичури от челото си.

— Искаше градината да прилича на стая на открито — нещо, което можеш да си позволиш само при такъв топъл климат.

Тя вдигна поглед към луната, отразяваща се като в огледало в басейна, и се заслуша в непрестанното жужене на цикадите. Беше топло, въздухът бе наситен с упоителния дъх на портокалови и лимонови дървета и тя си спомни как Брок я бе довел тук за първи път. Жалко, че бракът им не се бе получил и в мигове като този той още й липсваше. Но в едно бе сигурна. Бе постъпила правилно, като поиска развод. Крайно време беше да порасне и да се научи сама да се държи на краката си, а това никога нямаше да стане, ако беше омъжена за Брок.

Сякаш прочела мислите на дъщеря си, Джийн отбеляза:

— Радвам се, че с Брок си останахте приятели.

— О, аз също! — отвърна Софи. — Няма по-добър приятел от него — тя се пресегна напред с дългата маша, за да обърне скаридите, които изцвърчаха апетитно. — Казах ли ви, че утре ще имаме гости за обяд?

Одри я изгледа с интерес.

— Така ли? Хубав ли е?

— Кой? — попита Джийн. — Да нямаш нов приятел, скъпа?

Софи се засмя и се замоли да не са се сетили, че за един налудничав миг и тя се бе надявала на същото.

— Нищо подобно. Вие двете наистина сте ужасни, мислите само как да ми намерите нов съпруг. Не, това са стари приятели, които имат къща в Монте Карло — Джини и Джонатан Хауърд, а те ще вземат и гостите си. Мамо, помниш ли Тим Калторп? Е, той и съпругата му също ще дойдат — добави тя толкова набързо, че Одри се усмихна злорадо. Много добре си спомняше Тим Калторп. И тя някога го бе харесвала, но той не отделяше очи от Софи. Тогава много ревнуваше, но накрая нито една от двете не можа да го докопа, помисли си Одри с удовлетворение.

Джийн също го помнеше. Самоуверен млад мъж, малко хилав, но преливащ от сексапил. Никога не го бе харесвала особено, всъщност му нямаше доверие. Накрая го намрази заради начина, по който замина за Австралия: обяви го само няколко дни преди тръгването си и Софи нямаше време да се подготви, нямаше време да свикне с болезнения край на връзката им.

— Какво прави той в този край на света? — попита тя язвително. — Мислех, че е в Австралия.

Софи изглеждаше стресната от неприязънта на майка си.

— Очевидно сега живее в Англия. Дошъл е на почивка. Случайно чул, че и аз съм тук. Ще е забавно да го видя отново.

— Чудя се каква ли е жена му — отбеляза Одри.

Джийн сви рамене, дръпна от цигарата си и огледа отвсякъде дългата каменна маса.

— Има ли още шампанско, скъпа?

— Разбира се. Одри, нали ще наглеждаш скаридите, докато аз отида да донеса още пиене? — Софи й подаде машата. — Ще доведа и мъжете. Досега трябваше да са готови със салатите.

— Така поне няма да правят бели — забеляза Одри.

— Кажи ми, Одри — каза Джийн веднага щом останаха сами. — Добре ли ти изглежда Алън?

Одри бе изненадана от въпроса. Мислеше си, че майка й се кани да я пита защо не се спогаждат с Никълъс.

— Алън ми изглежда съвсем добре. Защо?

Джийн се намръщи разтревожено.

— Струва ми се, че не е добре. Казва, че му няма нищо, но напоследък все е уморен. Изглежда доста немощен.

— Е, наближава седемдесет, нали?

— Аз също, скъпа, но все още върша всичко, както преди.

— Ходил ли е на лекар?

— Нали го знаеш. Както и да е, ето ги, идват. Не споменавай какво си говорихме — Джийн повиши глас. — Какво правехте вие двамата? Да не брахте сега марулите?

Мъжете й се усмихнаха широко. Никълъс се спусна към Одри с леката походка на боксьор тежка категория и я целуна продължително по бузата.

— Как си, котенце? — помириса въздуха с преувеличено задоволство. — Боже, тези скариди ухаят божествено!

Одри се поизправи и му се усмихна в отговор. Алън постави платата със сирене и плодове на масата и огледа сцената с явно удоволствие.

— Всичко е фантастично, нали, Джийн? — каза той и отпусна закръгленото си тяло в стола до нейния. После я потупа по ръката. — Ей това се казва живот, а?

— Много романтично — намеси се Никълъс и седна отсреща. После изведнъж явно се сети нещо. — Надявам се, че си взела хапчетата, Од. Не искаме да увеличаваме населението под влиянието на тази ваканция, нали? — и се засмя на собственото си остроумие.

Одри донесе с каменно лице чинията със скариди на масата, черупките им блестяха и бяха леко овъглени от жарта. Докато поставяше съда в средата, Никълъс я плесна отзад малко грубо, но с любов.

— Усмихни се, голямо момиче — подразни я той. — Нали сме дошли тук да се забавляваме.

Пребледняла, тя се извърна към него с отровно изражение.

— Мислех, че си наваксал с това при Дениз — рече тя ледено. После, без да промълви нито дума повече, се обърна и побягна, подсмърчайки, към вилата.