Уна-Мери Паркър
Под контрол (15)

15

— Линията е заета — увери я телефонистката.

— Сигурна ли сте? Дава заето от часове. Убедена ли сте, че няма повреда?

— Проверихме, госпожо. Някой разговаря. Определено е заето.

Софи благодари на телефонистката и затвори. Значи Тим бе отишъл в къщата си в Уелс. Но защо е казал, че отива в Йорк? Нито Франки, нито Кейти щяха да сметнат за странно, че се връща в дома си за няколко дни.

След това се обади на банковия си мениджър, господин Търнбул.

— Радвам се, че се върнахте в Англия, госпожо Дювал — каза й той. — Господин Тим Калторп се опита във ваше отсъствие да осребри чек с много голяма сума, като каза, че вие сте го помолили да плати на търговец на антики в брой за някакъв порцеланов предмет, който сте се разбрали да купите.

— Колко голяма?

— Малко над триста хиляди паунда.

— Какво? — Софи беше втрещена. — Какво направихте?

— Казах му, че не мога да му дам такава сума без вашето писмено разрешение и той отвърна, че сте го упълномощили да подписва чековете на „Глория Антика“ във ваше отсъствие — което наистина бяхте направили преди време, — но аз му обясних, че това се отнася за малки суми и най-вече за плащането на разходите по магазина.

— Точно така — каза едва чуто Софи и се зачуди как е могла да бъде толкова глупава. Но тогава имаше безгранично доверие в Тим. — И каква беше реакцията му?

— Каза, че разбирал, да не се тревожа и че вие ще уредите проблема, като се върнете.

— Така ли каза? — Софи говореше бързо, но вътрешно кипеше от яд. Да не би Тим да я смяташе за глупачка? — Благодаря ви, господин Търнбул. С малко късмет, скоро така ще притиснем Тим Калторп, че няма да може да мръдне. Междувременно смятам да го навестя.

— Дали е разумно, госпожо Дювал? — гласът му бе разтревожен.

— Честно казано, не съм сигурна — отвърна Софи. — Но е време да си поговоря с него.

Последното й обаждане за тази сутрин беше до магазина. Освен всичко друго, беше време да каже и на Кейти и Франки какво ставаше.

През нощта състоянието на Алън не се промени много. Все още лежеше, натъпкан с диаморфин, в полусъзнание. Джийн, твърдо решена да не се отделя от него, махна с ръка, когато чу извинението на Софи, че спешно трябва да отиде по работа в Лондон.

— Обещавам вечерта да се върна, мамо — каза тя, застанала до краката на Алън. — Нямаше да те оставя, ако не беше важно.

— Не се притеснявай, скъпото ми момиче — увери я Джийн. — С нищо не можеш да помогнеш. Трябва да изчакаме резултатите от вчерашните изследвания. Мисля, че днес изглежда по-добре, нали?

Софи погледна все още сивото лице на втория си баща и се зачуди какво да каже на майка си, за да потвърди предположението й.

— Колкото повече спи, толкова по-добре за него — каза тя накрая. — Сънят е най-доброто лекарство и за тялото, и за душата.

Джийн кимна. Одри улови погледа на Софи — сестрите заговорничеха, за да повдигат духа на майка си.

— Кръвното му налягане и температурата са нормални тази сутрин, а това е добър знак — отбеляза Одри.

— И спа спокойно през нощта — добави Джийн.

Всички кимнаха в съгласие. Кой кого заблуждаваше? И можеше ли Алън да чуе окуражителните им думи?

— Тогава аз ще тръгвам — каза Софи и целуна майка си.

— Не се тревожи за нас — успокои я Одри и Софи осъзна, че за първи път не прозвуча нито саркастично, нито многострадално. — Уредих да вземат момичетата от училище и да отидат на чай у едни техни приятели.

— Вечерта ще се върна — обеща Софи.

Беше паркирала колата срещу болницата. Резервоарът беше пълен и тя бе готова да тръгне. Ако движението не беше натоварено, щеше да пристигне в ранния следобед.

Шокирани, Франки и Кейти се спогледаха.

— Като си помисля, че може да е убил жена си — Кейти трябваше да седне, беше много разстроена. — Защо Софи не е казала на полицията?

— Защото не е само това — отвърна Франки. — Липсват пари. Господи, не мога да повярвам! Беше толкова влюбена в него. Мисля, че искаше да се омъжи за него, а сега… — тя поклати глава.

— Чудя се как ще свърши всичко — на Кейти най-вече й беше мъчно за Софи, която сигурно се чувстваше наранена. — Надявам се да си върне парите, но нищо не може да поправи това, което Тим й стори. Как се е преструвал само през цялото време, а ние го съжалявахме, горкия млад вдовец. Каза ли ти сега по телефона кога ще отиде в полицията?

— Веднага щом получи потвърждение от счетоводителите и от банката. Каза, че ако избърза да съобщи на полицията, а всичко се окаже ужасно недоразумение, Тим може да я съди за морални щети — обясни й Франки.

— Сигурно иска да му каже в лицето какво мисли за него — каза замислено Кейти. — Не искам да си представям какво преживява. Но мисля, че това е много смело от нейна страна, нали?

— И много удовлетворително, трябва да го признаеш — отвърна й Франки. — Бих дала всичко, за да ги зърна отнякъде. Господи, ще изпадне в шок, като я види, не мислиш ли?

— Да. Той си мисли, че тя е още в Кейптаун — Кейти стисна палци. — За Софи! Надявам се да избърше пода с него.

— Защо не се прибереш, Одри? — каза Джийн, докато двете седяха до леглото на Алън. — Няма нужда да стоиш тук, скъпа. Аз ще се оправя.

— Не се тревожи, мамо. Добре съм. Всичко е под контрол и госпожа Бейтс се грижи за къщата. Не можеш да стоиш тук сама, прекалено потискащо е.

— Не, наистина. Даже е много спокойно — Джийн погледна към съпруга си и хвана ръката му. — Имам чувството, че ще се оправи. Толкова горещо се молих, трябва да се оправи. Господ няма да позволи нещо толкова жестоко като смъртта на Алън.

Одри не каза нищо. Струваше й се невъзможно Алън да се оправи. Беше много отслабнал и непрекъснато го тъпчеха с успокоителни. „Цяло чудо ще е, ако се възстанови“, помисли си тя.

— Моли се за него! — настоя Джийн. — Нямаш представа колко могат да помогнат молитвите.

Одри се усмихна леко и засрамено. Като се изключат Коледите и сватбите на приятелите, не беше ходила на църква от ученическите си години.

— Не вярвам, че Господ ще ме послуша — каза тя шеговито.

Одри извърна лице и си спомни за Трой. Вчера пак се бе чула с него. Обади й се сутринта, защото знаеше, че Никълъс е отишъл на работа, а децата — на училище.

„Не мога да говоря сега — беше му прошепнала нервно Одри. — Майка ми и сестра ми са вкъщи. Вторият ми баща е много болен и тук е истински хаос.“

„Прибирам се със самолета следващата седмица. Трябва да свърша някои неща за групата. Имаме репетиции, такива работи. Да се видим на същото място? В сряда?“ Трой говореше с небрежната самоувереност на човек, който си мислеше, че никога няма да му откажат.

Спомените за горещите следобеди изникнаха в главата й: тежко дишане, жадни устни, ръце, които изучаваха другия с трескаво удоволствие, дълбокото докосване и още по-дълбокото проникване, виковете на екстаз, горещината и пулсиращата река, която я преизпълваше…

„Добре — чу се тя да казва. — Сряда.“

— За какво си мислиш, Одри? — попита майка й.

Тя се изчерви силно и стреснато се върна в настоящето.

— О, за нищо, честна дума! — засуети се около памучното одеяло, което покриваше краката на Алън.

— Винаги съм казвала — продължи спокойно Джийн, сякаш не бе забелязала неудобството на дъщеря си: — далеч от очите, далеч от сърцето. Не е важно какво правиш, важното е да не нараняваш другите.

Одри погледна Джийн с крайчеца на окото си. Дали майка й се бе досетила, че пак се е чула с Трой? Казваха, че майките имали интуитивна връзка с дъщерите си и май беше така, защото тя винаги знаеше кога Амелия и Ребека са направили някаква пакост или я лъжат.

— А да си признаеш какво си направила е най-глупавото нещо на света — каза Джийн. — Така само отместваш бремето на вината от раменете си и го прехвърляш на другия.

Одри не продумваше, суетеше се около одеялото на Алън и мълчаливо се възхищаваше на майка си, която, изглежда, не изпускаше нищо. А следващата сряда? Дали да се срещне с Трой? За последен път?

Софи намери лесно къщата, но тя се оказа не каквато бе очаквала. Предполагаше, че е живописна малка постройка със старомодна градина. Всъщност Тим й бе описал дома им като романтично убежище, което са имали късмет да открият. Но се оказа, че Лантрисант Роуд № 23 е само една от многото сиви сгради с тераси и единственият белег на уют беше дървената табела с причудливото име на вратата. Иначе беше мрачен, сив квартал от малки къщи на улица, от която вонеше на мизерия и нещастие. Тя поседя няколко минути в колата, докато подреди мислите си след този нов обрат. Не че беше много изненадана. Просто още едно доказателство за лъжите на Тим. Единственото вярно нещо, което й бе казал за къщата, беше, че е на петнадесет минути с кола от центъра на Кардиф.

Докато седеше в колата от другата страна на улицата, тя гледаше черната врата и прозорците, които й приличаха на малки тъмни бдителни очи. Дали бе убил Каролин в тази къща? И как? Ако са се борили, съседите са щели да чуят, същото би станало и ако е имало изстрел. Дали сега не беше вътре с новата си любовница? За тази възможност не се беше сетила, когато тръгна на път. Не й оставаше нищо друго, освен да слезе от колата, да отиде до жалката градинска пътека и да почука на тази зловещо затворена черна врата.

Слизането от колата й костваше огромно усилие. Краката й бяха натежали от ужас и сърцето й биеше толкова бясно, та й се струваше, че се задушава. Дори не беше решила какво да каже, а ето я вече тук, всеки миг щеше да звънне на вратата и да се изправи лице в лице с Тим.

Отначало никой не се появи и за един луд миг тя се надяваше, че той не си е вкъщи. После вратата се отвори с уверено движение, сякаш за да посрещне очакван гост. След секунда Софи се изправи срещу стреснатата физиономия на Каролин.