Уна-Мери Паркър
Опасно предложение (1)

Първа глава

Люси винаги бе обичала бързите коли. В тях имаше нещо толкова примамливо и сексапилно, а усещането, че лети, когато натискаше педала на газта, направо я възбуждаше. Да се носи по пътя под звуците на гръмка поп музика, с развени от вятъра коси през отворения прозорец, бе нейната представа за блаженство. Все едно че счупваше земните окови и се извисяваше свободна. Имаше чувството, че може да се издигне в небето и да отиде навсякъде, където й харесва. Но тъкмо тази вечер караше Питър. Не че имаше нещо против. Също като нея, той управляваше със замах, стилно и с любов новата кола, която караха и двамата, яркочервена „Мицубиши Каризма“. Като си тананикаше под звуците на музиката, Питър натисна силно педала на газта, изпреварвайки тежки камиони и оставяйки мудния поток коли зад гърба си. В крайна сметка трябваше да завие по второстепенния път, за да стигне до селото, където живееха родителите й. При вида на МЗ, простиращ се напред като златиста пътека на фона на залязващото слънце, тя внезапно почувства прилив на въодушевление. Отдавна очакваше този ден: официалното обявяване на годежа им. Утре родителите й даваха прием с барбекю, а Тили, по-малката й сестра, бе получила разрешение да отсъства за известно време от училище. На пръста й вече блестеше четвъртит смарагд, заобиколен от диаманти. Тя хвърли поглед на правилния профил на Питър и почувства дълбоко в себе си топлещо задоволство. Двете години, прекарани заедно, едната, от които тя бе живяла с него в апартамента му, я бяха уверили, че са точно един за друг. През лятото щяха да направят традиционна сватба в провинцията, а след това да заживеят щастливо. Тя отправи замечтан поглед напред, доволна, че останалата част от живота й бе планирана. Постави ръката си на бедрото на Питър и той откъсна очи от пътя за момент, обърна се и й се усмихна. Люси отвърна на усмивката му. През целия си живот никога не се бе чувствала толкова щастлива.

Движението се затрудняваше все повече и повече, колите, движещи се тромаво към южния бряг като безмозъчни метални роби, бълваха задушливи газове. Питър задмина един дълъг камион, чиито огромни колела прогърмяха покрай лицето на Люси. В този момент камионът увеличи скоростта си и го принуди да натисне педала на газта до краен предел. Вперил поглед в пътя напред, Питър сграбчи кормилото, оказал се внезапно участник в битка с могъщ противник, в една надпревара кой ще излезе по-напред. Двигателят на мицубишито нададе вой, колата полетя напред като ракета и Люси се изпъна. Камионът изрева застрашително само на няколко инча от тях, решен да не се предава, да ги победи. Сякаш за него бяха малка буболечка, която всеки миг ще бъде смачкана от гигантски крак. Надпреварваха се рамо до рамо, докато другите коли, обезпокоени, се стараеха да останат по-далеч и отдръпнат от надвисналата беда. Люси осъзна, че левият й крак силно натиска въображаема спирачка. Тя изведнъж се изплаши от риска, който Питър поемаше. И тъкмо когато си мислеше, че ще се разбият, камионът се предаде. Ревящото чудовище бе обуздано. С триумфираща усмивка Питър се стрелна напред. Беше победител! Люси го погледна с облекчение. Той бе горд от успеха си.

— Какъв глупак! — провлачено каза Питър и увеличи звука на касетофона. — Хора като него причиняват катастрофи.

Продължиха да пътуват на фона на все по-наситено златистия залез, хвърлящ дълги сенки върху нивята и дърветата, забулени в първата свежа зеленина на пролетта.

— Погледни! Господи! Какво става? — внезапно рече Питър. Ужасен, той се взираше през предното стъкло. От другата страна на пътя като гигантска топка към тях се движеше бързо облак прах. Приближаваше се с гръм и трясък и ставаше все по-голям и плътен, набирайки сила за секунди. Питър рязко натисна спирачките, като едва избегна колата отпред. Зад тях двигателят на огромния камион изрева зловещо при опита на шофьора да го спре. Хипнотизирана от страх, Люси се почуди как ли ще изглежда сферичната маса, като мине покрай тях от другата страна на пътя. Само че нямаше да мине покрай тях. Тя щурмуваше централната мантинела, която разделяше пътя. Беше тъмно, заплашително нещо, издигащо се от земята и набиращо скорост, търкаляйки се напред. Идваше право срещу тях.

После всичко като че ли бе на забавен кадър. Застинала, Люси видя как нещото прие форма и се превърна в голяма фермерска кола, политаща над централната мантинела като гигантски делфин, който се извисява нагоре… нагоре… над облака от прах, извиващ се високо във въздуха, премятайки се презглава бавно и грациозно към тях.

После се устреми бързо напред. Прекалено бързо. Нямаше начин да се избяга. Нито пък време за мислене. Миг по-късно дойде ужасният удар, чу се сблъсък на метал в метал… трошене на стъкла… остро свирене на гуми… дрънчащ хром… После болката, пронизващата болка и накрая агонията взеха надмощие и всичко се сля в едно. Небето, тревата, останките около тях, лицето на Питър. Светът се бе превърнал в черно-бяла фотография и в тази последна секунда в ума на Люси проблесна мисълта: „Значи така ще умра.“

 

 

Даяна погледна часовника си. Люси и Питър трябваше да са пристигнали поне преди час. Дъщеря й бе телефонирала на тръгване от радиото в търговския център на Лондон, където се занимаваше с изследователска работа, за да каже, че потеглят след петнайсет минути. Това беше преди два часа и половина. Имайки предвид масовото напускане на Лондон в петък вечер, те пак трябваше да са пристигнали вкъщи до осем часа. Ароматът на печено агнешко, гарнирано с розмарин, изпълваше Ийстли Манър и Даяна, леко раздразнена, се страхуваше, че то ще изгори заедно с картофите и пащърнака, подправен с мед и сусамени семена. Обзета от безпокойство, тя се върна от кухнята във всекидневната и си наля чаша вино. Къде, за бога, бяха те? Найджъл също все още не се бе прибрал, но той често закъсняваше. Ежедневното му пътуване до Лондон и обратно означаваше, че тя никога не може да бъде сигурна кога той ще се появи, но Люси и Питър обикновено бяха много точни. Навярно щяха да позвънят, ако нещо ги бе задържало.

Тили влезе в удобно мебелираната, тапицирана с басма стая и смени ученическата си сиво-синя униформа с прилепнали черни джинси и бледорозова тениска. Беше висока за своите петнадесет години и с приятен розов цвят на лицето. Изглежда, че след години щеше да стане голяма красавица. Седна на канапето срещу камината и погледна с очакване майка си.

— Кога ще ядем, мамо? Умирам от глад.

— Люси и Питър още ги няма. Татко ти също — обикновено Даяна изглеждаше на по-малко от четиридесет и шест, но тази вечер под очите й имаше тъмни сенки с формата на нощни пеперуди, а устните й бяха стиснати.

— Мисля да звънна на татко на мобифона — разсеяно каза Тили и тръгна да излиза от стаята. — Ще си взема един банан — извика през рамо.

Тили се чувстваше доста не на място тези дни. Макар да си идваше от Уолдингам вкъщи през повечето уикенди, в нейно отсъствие, изглежда, ставаха толкова много неща и животът в Ийстли се променяше така бързо, че тя често се чувстваше извън борда. Въпреки че Люси бе с шест години по-голяма, те бяха много близки. После на сцената се появи Питър и Люси изведнъж се пресели на друга планета, заговори за завеси и готвене и започна да се държи така, като че ли нямаше търпение да напусне семейството си. Дори Даяна изглеждаше изключена от този нов свят, населяван само от Питър. Понякога Тили си мислеше, че е много нелюбезно от страна на Люси да го поставя пред всички тях. Те бяха семейството й. Една плът и кръв. Тили дори не бе сигурна дали харесва Питър чак толкова много и мисълта той да й стане зет не я привличаше, но Даяна й бе казала, че заради Люси всички трябва да го накарат да се почувства като у дома си. Тили обели банана и лакомо го захапа. Когато се сгоди, той ще е някой, за когото ще е сигурна, че цялото семейство го харесва.

Във всекидневната Даяна набра номера на мобифона на Найджъл.

— Ало? — веднага отговори той.

— Аз съм. След колко време ще се прибереш, скъпи?

— Един господ знае — в гласа му се четеше нетърпение и досада и тя веднага си го представи на волана на беемвето му, с отворено на седалката до него куфарче, за да може да хвърля по един поглед на документите си, докато чака да излезе от някое задръстване. Много пъти му бе предлагала да се преместят обратно в Лондон, за да не се налага да пътува, но той не искаше да обсъжда идеята, като казваше, че никога няма да могат да си позволят къща, подобна на Ийстли, ако живеят в града.

— Задръстване ли има? — попита тя, стараейки се гласът й да звучи весело.

— Движението е спряно. Все още съм на МЗ. Станала е катастрофа на около една миля напред. Един господ знае колко време ще отнеме. Ако бях на твое място, нямаше да чакам, а щях да сервирам вечерята.

Даяна вече не го слушаше. Умът й се бе съсредоточил върху думата „катастрофа“ и през тялото й премина вълна на смразяващо предчувствие.

— Люси и Питър все още ги няма…

— Сигурно и те са попаднали в това ужасно задръстване.

— Предполагам — гласът й прозвуча глухо, почти уплашено.

— Какво искаш да кажеш, Ди? — прокрадналото се безпокойство придаде на въпроса му нотка на раздразнение. — Къде, по дяволите, мислиш, че са тогава?

— Не зная, но трябваше да са тук преди повече от час.

— Ако са закъснели само час, не виждам за какво вдигаш толкова шум. Аз вероятно ще закъснея два часа. Защо не им позвъниш?

— Знаеш, че Питър не обича мобифоните. Казва, че са прекалено досадни.

— Ужасно глупаво! — въздъхна той, а после каза по-меко: — Не се безпокой, скъпа. Сигурно нещо ги е задържало. Ще се върна веднага щом мога. Не се тревожи.

Даяна затвори. Искаше й се да има спокойствието на Найджъл. Бе го нарекла своята „Гибралтарска скала“ още преди двадесет и три години и знаеше, че никога нямаше да се справи без него. Той беше силен, на него можеше да се разчита и никога не бе поглеждал друга жена. Понякога се чудеше с какво бе заслужила такъв добър и любящ съпруг. Наля си още една чаша вино и излезе през френските прозорци навън в градината. Слънцето бе почти залязло зад хоризонта и във въздуха тегнеше атмосфера на меланхолия — като ефирно покривало, очакващо да обгърне отминаващия ден. На Даяна й се искаше да може да се освободи от предчувствието, че нещо не е наред.

 

 

Инч по инч, тридесет минути по-късно Найджъл бе напреднал само три четвърти миля по пътя. Колите бяха отклонени покрай мястото на катастрофата в една колона, но ужасното любопитство на другите шофьори правеше придвижването мъчително бавно. „Какво, по дяволите, кара хората да любопитстват за последиците от дадена катастрофа?“ — почуди се той. Но като приближи заплетената маса от автомобили, линейки и полицейски коли със святкащи светлини, кордоните, ограждащи мястото, разлятото масло, капещите радиатори и екипите от униформени спасители, той също почувства подтик да погледне. Трябваше да погледне, дори и само за да се увери, че никой от познатите му не е пострадал.

Гледката, която се разкри пред очите му, го потресе повече от всичко, което бе виждал някога. Централната мантинела бе смачкана и разрушена, като че ли през нея бе минал брониран танк, който бе огънал и изкривил металната ограда, превръщайки я в парчета ламарина. Навсякъде по пътя бяха пръснати останките на десетина коли, неразличими една от друга и слели се в купчина метал. Голяма черна фермерска кола стоеше нелепо на капака си, като че ли бе полетяла, преди да се хвърли с главата напред в идващия насреща камион. „Никой — предположи Найджъл — не би могъл да се измъкне от това жив.“ Усети, че му се повдига и го побиват студени тръпки и тъкмо се готвеше да подкара колата си напред, когато видя предницата на един червен автомобил да стърчи изпод останките. „Не може да бъде… не е възможно… моля те, Господи, не позволявай това!“ Но беше така. Той видя регистрационния номер. Забеляза, че нищо не бе останало от задната половина на мицубишито.

— Продължавайте да се движите, моля! — изкомандва младият полицай, който регулираше бавното напредване на колите.

Почувствал стягане в гърдите, което го накара да изпита страх, че може да получи сърдечен удар, Найджъл се наведе през прозореца на колата.

— Това е… дъщеря ми е била в онази червена кола… къде… кой…? — той се препъваше в думите със задавен глас, на лицето му се бе изписало отчаяние. — Можете ли да ми кажете?…

Полицаят — младо момче е гладко избръснато детско лице — се приближи и се наведе да говори с него.

— Отведоха пострадалите в градската болница в Гилфорд, господине — той посегна към радиостанцията си. — Ще осигуря кола да ви закара дотам. Само почакайте за момент, господине.

Найджъл усети, че, изнервени, шофьорите зад него вече губеха търпение. Един от тях натисна клаксона си. Полицаят каза нещо набързо в радиостанцията, отиде до предната част на колата, за да даде регистрационния номер и после се върна при страничния прозорец.

— Една полицейска кола ще ви чака на следващата пресечка. Изходящ номер четири, господине — и махна на Найджъл да продължи.

Първата му мисъл, щом последва полицейската кола с виеща сирена, бе да разбере какво точно бе станало, а след това да позвъни на Даяна. Тя бе сама вкъщи, с изключение на Тили, и ако се бе случило най-лошото… Но умът му веднага отхвърли рязко тази възможност. Каквото и да бе станало, Даяна не трябваше да е сама, когато й съобщят. Щеше да се наложи да се свърже с майка й, която живееше в малка къщичка в района. Двете бяха много близки и Даяна щеше да има нужда от нея. А Тили? Тя ще бъде съсипана, ако…

Очите на Найджъл се напълниха със сълзи, които почти го заслепиха и се застичаха надолу по бузите му в парещи поточета. Как можеха Люси и Питър да са оцелели, когато колата им бе направо смазана? Младият полицай бе споменал думата „пострадали“. Означаваше ли това, че някои хора все още бяха живи? Мъртвите не можеха да се нарекат „пострадали“, нали? Но сигурно имаше жертви. Ами шофьорът на фермерската кола, която бе застанала на капака си и се бе забила с предната си част в кабината на огромен камион? Ако Люси и Питър бяха останали живи, щеше да е истинско чудо. Въпреки това той се залови за тази тъй слаба надежда, тя бе единственото нещо, което го крепеше в момента. Тогава му дойде наум, че той и Даяна не бяха единствените, чийто живот повече няма да бъде същият. Питър беше единствено дете, а майка му бе вдовица. Кой щеше да й каже, че синът й е загинал? За момент си помисли да остави това на полицията. Те бяха обучени да съобщават лоши новини, да дават съвети на опечалените, да изпълняват професионалните си задължения, когато бе нужно. Но после разбра, че не може да постъпи така. Да се измъкне като страхливец. Щеше да се наложи да каже сам на Миранда Бюмон.

Внезапно полицейската кола направи остър завой наляво и следвайки я, в един момент Найджъл видя със свито сърце мрачната червена тухлена сграда на гилфордската болница. Бяха пристигнали и сирената замлъкна, надавайки последен слаб вой. Полицаите излязоха от колата и се приближиха до него. Бяха се озовали тук толкова бързо, че не беше подготвен, все още не бе готов да…

— Оттук, господине — те му помогнаха да излезе от колата, сякаш беше на преклонна възраст. Имаше чувството, че е старец. Внезапно Найджъл усети в краката си слабост и си помисли, че ще припадне, после тръгна към централния вход, на който пишеше „Спешни случаи“. Навън бяха паркирани линейки с отворени задни врати, около които се суетяха хора от персонала.

Отвътре го блъсна противната миризма, която винаги се свързва с болница, и чувството на паника нарасна у него. Огледа се наоколо като обезумял, част от него се надяваше да види Люси, но друга част знаеше, че това е невъзможно.

— Седнете, господине, а ние ще разберем какво става — каза един полицай с глас, внушаващ сигурност.

Найджъл се отпусна с благодарност на един метален стол, внезапно уплашен, че ще припадне. Обливаше го студена пот, а сърцето му щеше да се пръсне. Невиждащият му поглед бе прикован в пода. Около него в препълненото отделение за спешни случаи кипеше, но той не чуваше нищо.

— Ако ни кажете името на дъщеря си, господине, ще открием къде са я отвели — казваше другият полицай.

С нарастващо чувство за нереалност той им каза името на Люси. Поискаха да узнаят на колко години е и как изглежда. Найджъл не попита защо.

Дълго време те не се появиха, само някой му донесе чаша чай. Сестри бързаха напред-назад, а от улицата доведоха един пиян с кървяща глава, който ругаеше на висок глас. Найджъл тъкмо си помисли, че повече няма да може да издържи, когато усети на рамото си нечия длан.

— Господин Хауърд? — беше една сестра с червена коса и луничаво бледо лице.

Найджъл кимна, неспособен да отговори.

— Бихте ли дошли е мен, моля? Докторът иска да ви види.

 

 

Даяна Хауърд набра телефонния номер на колата на Найджъл. Беше вече девет часът, а нямаше никакви вести. След минута гласът на записа й каза с влудяващо безразличие, че номерът не отговаря. „Моля, опитайте по-късно“ — посъветва я той.

— О, господи, какво може да се е случило! — отчаяно възкликна тя. — Защо той не е в колата си?

Тили се стовари на канапето до Даяна и подви дългите си крака.

— Всичко ще бъде наред, мамо. Може би са се срещнали и тъй като движението е така претоварено, са поели по обиколен маршрут.

— Татко ти щеше да ме уведоми — тя покри с длани лицето си. Единственото й желание бе семейството й да е вкъщи, в безопасност и в добро здраве. — Сигурно нещо се е случило.

Тили замълча, не знаейки какво да каже. В стомаха си усещаше неприятен спазъм, не искаше да вярва, че нещо не е наред. Нещастията се случваха в други семейства. Всеки момент щяха да чуят приближаването на колите по алеята — татко, Люси и Питър щяха да се появят, смеейки се и обяснявайки, че движението е било толкова ужасно, че са мислели, че никога няма да се доберат до вкъщи. После татко щеше да си налее силно уиски, а Люси да последва мама в кухнята да си побъбри с нея, докато сервират. Питър щеше да се навърта наоколо любезно, разпитвайки Тили как се справя в училище.

Внезапно телефонът иззвъня и ги стресна със силния си звук. Спогледаха се и Тили, скочила първа, се втурна в хола да го вдигне.

— Ало? — задъхано изрече тя с облекчение.

— Може ли да говоря с Найджъл Хауърд, моля?

— Няма го — рязко отвърна Тили разочарована.

— А кога ще се прибере? — в гласа на мъжа звучеше нетърпение, дори отчаяние.

— Всеки момент. Очакваме го всеки момент.

— Кажете му, че Оливър Стивънс е звънил. Ще се обадя по-късно — чу се щракане, после настъпи тишина.

— Кой беше? — извика Даяна от всекидневната с дрезгав от безпокойство глас.

— Един човек търсеше татко. Беше много странен. Затвори ми телефона — отвърна Тили.

 

 

Отначало се почуди защо лежи в дъжда. Той се стичаше надолу по лицето и врата й, като се плъзгаше в ушите й. Но не миришеше на дъжд. Мирисът не беше чист и свеж, в него имаше нещо прекалено сладникаво… къде преди бе срещала този особен мирис? Намръщи се, но незнайно защо почувства болка, която проряза челото й. Опита се да отвори очи, да разбере къде се намира и да види падащия дъжд, но клепачите й сякаш бяха залепнали.

Обзе я паника. Не можеше да диша. Какво, за бога, ставаше? Да не бяха завързали очите и устата й? Трябваше да се махне оттук… да се събуди от този кошмар. Внимателно, макар да бе болезнено, тя облиза устни и изведнъж осъзна с ужас, че вкусът и мирисът бяха на кръв. Нейната кръв? Или нечия друга? Като че ли нещо тежеше върху гърдите й… може би лежеше под някой, който кървеше? Опита се да каже нещо, но устните й не можеха да изрекат нищо: помъчи се да се раздвижи, но изглеждаше парализирана. После чу смразяващия лай на куче, виещо в агония. Усети нечия ръка на рамото си и чак тогава осъзна с ужас, че звукът излизаше от нея. Уплашена, тя се опита да се изправи седнала, да разбере какво, по дяволите, става. Защо по лицето й валеше кръв? Помъчи се да се съсредоточи, като се опитваше да задържи поне една свързана мисъл в съзнанието си, но лежеше в черен тунел и не можеше да намери изход.

— Спокойно, скъпа — чу тя женски глас. — Ще се оправиш. Имаш няколко лоши порязвания и натъртвания, но скоро ще те почистим.

„Защо имам порязвания и натъртвания? — почуди се тя притеснено. — Какво се е случило? Питър!“ Спомни си нещо за Питър…

— Не мога да виждам — извика тя, обезумяла от ужас. — Къде е Питър? Какво е станало? Къде съм?

— Докторът ще дойде да те види след малко — информира я друг женски глас успокояващо. Но преди той да успее да стори това, една голяма тъмна вълна я заля, като я отнесе обратно със себе си.

 

 

— Страхувам се, че съпругът ми все още не се е прибрал вкъщи — отвърна Даяна, вече истински разтревожена. Всеки път, когато телефонът иззвъняваше, я обземаше надежда, беше сигурна, че е Люси, за да каже, че се извиняват за закъснението, движението било ужасно, но сега са на път за вкъщи… И всеки път се обаждаше този мъж, за когото никога не бе чувала, искайки да разговаря с Найджъл. — Не зная кога ще се върне — добави тя.

— Казаха ми, че щял да се върне всеки момент — раздразнено рече той, — а това беше преди половин час.

— Зная. Мислехме, че ще си дойде. Вероятно нещо го е забавило…

— Възможно ли е да е все още в Лондон?

— Какво? О, не. Когато говорих с него, той беше на пътя, попаднал в задръстване. Някаква катастрофа бе спряла движението — Даяна се молеше на Бога този мъж да се махне от линията, в случай че Люси или Найджъл се опитват да се свържат с нея. — Извинете ме, но трябва…

— Бихте ли му казали, че съм се обаждал? — настоя Оливър Стивънс. Гласът му бе силен и доста гръмък. — Спешно е.

„Може би трябва да приема съобщението и да го предам?“ — помисли си тя. Ако този мъж искаше да разговаря с Найджъл по някакъв важен делови въпрос, съпругът й щеше да се ядоса много, че не е проявила любезност.

— Да му предам ли някакво съобщение? — тя се опита да прикрие нетърпението в гласа си и се пресегна за бележника и молива на телефонната масичка.

— Той ще разбере за какво става въпрос. Необходимо е да поговоря с него.

— Добре. Не зная кога… сигурно ще е сутринта… вече е почти десет и половина…

— Да. Разбирам. Но ако е възможно, моля ви, помолете го да ми се обади.

— Да, добре — каза Даяна и затвори бързо.

— Кой е този досадник? — попита Тили, като влезе в хола, чула думите на майка си по време на разговора.

Даяна поклати глава.

— Нямам ни най-малка представа, но мисля, че е много неделикатно от негова страна да звъни непрекъснато по това време на нощта, когато очевидно сме притеснени да узнаем къде са Люси и татко — докато говореше, тя започна да набира някакъв номер.

— Какво правиш сега? — попита Тили.

— Опитвам се пак да се свържа с мобифона на татко ти. Това е нелепо. Той трябва да е в колата си — очите на Даяна се напълниха със сълзи. — Какво се е случило? Защо всички не са вкъщи? — изхлипа тя, изтощена от нервното напрежение.

 

 

— Господин Хауърд? — докторът индиец погледна Найджъл съчувствено. Беше нисък и слаб, с тъмни влажни очи, които сигурно изглеждаха тъжни дори когато е щастлив.

Найджъл кимна, неспособен да отговори. Кръвта бучеше в ушите му. Имаше чувството, че животът го напуска.

— Добре — започна доктор Капур, бръкнал дълбоко в джобовете на бялата си престилка, — аз се грижа за дъщеря ви и след малко ще ви заведа да я видите…

— Жива е? — извика Найджъл със задавен глас.

Докторът замълча за секунда, преди да отговори, и в този момент Найджъл разбра със сигурност, че новините са лоши.

— Жива е — внимателно каза той — и беше в съзнание, когато я доведоха, но предполагаме, че има фрактура на черепа, защото изпадна в кома преди малко — замълча и погледна Найджъл съсредоточено, като че ли преценяваше колко лоши новини може да понесе.

Найджъл кимна бавно, решен да запази самообладание.

— Сега какво? — попита той, удивен от твърдостта в гласа си.

— Ще оперираме, за да отстраним съсирека в мозъка й.

Найджъл кимна отново, чувствайки се като марионетка, чиито конци са били дръпнати.

— Има и други наранявания. Дясната й ръка е счупена на две места и няколко ребра са пукнати…

— Но тя ще се оправи? — очите на Найджъл умоляваха.

— Чудо е, че не е загинала — меко рече доктор Капур. — Правим всичко възможно — замълча, като обмисляше най-добрия начин, по който да каже на този объркан баща всичко, което трябваше да знае.

— Какво има? — интуитивно попита Найджъл.

Докторът се намръщи, истински разстроен:

— Страхувам се, че лицето й е зле наранено.

— Колко зле?

— Можем да направим пластична операция, въпреки че съсирената кръв в мозъка й очевидно е с приоритет, но тя ще има нужда от допълнителна хирургична корекция след около шест месеца.

„Но е жива — помисли си Найджъл. — Само това има значение…“

— Може ли да я видя? — попита той.

Доктор Капур кимна, в тъмните му очи се четеше съчувствие.

— Подгответе се за шок.

Докато вървяха по ярко осветения коридор, Найджъл изведнъж се сети за Питър и внезапно осъзна с ужас, че в загрижеността си за Люси напълно бе забравил за бъдещия си зет.

— Младият мъж, който беше в колата с нея… Как е той? — попита Найджъл.

Докторът повдигна гъстите си черни вежди:

— Не знаех, че с била с някого. Ще разбера и ще ви кажа. Как е името му?

 

 

— Даяна? — Найджъл съумя да придаде на гласа си спокоен и твърд тон.

— Найджъл! Полудях от безпокойство. Къде си, за бога? Опитвам се да се свържа с теб по телефона в колата ти от часове, но ти не отговаряш! Защо не си вкъщи! Къде са Люси и Питър? Не разбираш ли, че щях да откача? — облекчението, че най-после й се бе обадил, накара Даяна да избухне в гняв.

— По-спокойно, мамо — предупредително прошепна Тили.

Гласът на Найджъл прозвуча странно:

— Аз съм в болницата в Гилфорд. Люси и Питър са попаднали в катастрофата…

— О, господи! Добре ли са?

— Като си помисля, измъкнали са се по чудо — той се опита да съобщи новината внимателно. — Люси сега е в операционната…

— Какво се е случило с нея?

— Има няколко счупени кости и много порязвания — предпазливо рече той. — И й правят пластична операция на лицето.

Даяна вече хлипаше:

— О, детето ми! Ще се оправи ли?

Как, почуди се той, щеше да опише красивото някога лице на дъщеря си? Моравите натъртвания, кървавите разкъсвания? Очите — червени подути цепнатини, устата — голяма рана, разпростряла се върху бузата й? Как да кажеш на една майка, че носът и бузата на дъщеря й изглеждат така, сякаш са били смазани от камъни, а челюстната кост, блестящо бяла, стърчи през кожата.

— Трябва да бъда с нея, Найджъл — гласът на Даяна звучеше така, все едно идваше отнякъде много-много далеч.

— Ще дойда да те взема, скъпа. Извикай майка ти да стои с Тили.

— Добре. А Питър? Как е той?

— Все още се опитвам да разбера. После ще трябва да се свържа с майка му, преди полицията да я е изплашила до смърт.

— О, господи! Колко ужасно! — изхлипа тя.

— Ще бъда при теб след двадесет минути — чу го да казва тя.

Докато Даяна бързаше през моравата към красивата малка къщичка с фронтон, където живееше майка й — Сюзън Батлър, Тили подскачаше до нея, тормозейки я е въпроси.

— Какво се е случило, мамо? Лошо ли е ранена Люси? Защо ще се виждаш с баба по това време на нощта? Татко няма ли да си дойде вкъщи? — и като не получи отговор: — Мамо! Какво се е случило?

Несвързано, тя се опита да отговори на въпросите на Тили, но в шока и отчаянието си едва съзнаваше какво говори. Когато Сюзън Батлър се показа на вратата, Даяна отново избухна в сълзи, цялата трепереща, неспособна да говори.

— Станала е катастрофа, бабо. Татко току-що се обади, а Люси и Питър са пострадали… — избърбори Тили, уплашена от липсата на емоционален контрол у майка си. Винаги бе предполагала, че всички възрастни са силни като баща й и видът на сломената Даяна я обезкуражаваше.

Сюзън Батлър не се изненада.

— Знаех, че нещо не е наред — тихо каза тя. — Затова не си легнах.

Даяна погледна майка си изпитателно. Сюзън винаги бе твърдяла, че има ясновидски способности и не за първи път изглеждаше подготвена за лоши новини.

— Можеш ли да дойдеш и да поседиш с Тили, мамо?

— Защо трябва някой да стои с мен? — запита Тили с негодувание. — Както и да е, искам да дойда в болницата с теб.

— Не, скъпа. Твърде малка си — Даяна подсмръкна. — А и един господ знае колко време ще останем там.

— Не съм твърде малка, а Люси ми е сестра! — Тили, вечно спореща, никога не се предаваше лесно.

Сюзън обви с ръка раменете на внучката си и я прегърна.

— Скъпа, защо ти и аз да не останем на телефона? Със сигурност ще има хора, които ще звънят да питат какво се е случило и ако баща ти ни казва кого иска да информира, ние можем да се обаждаме. Тук ще бъдем далеч по-полезни, отколкото в болницата.

Почувствала се полезна, Тили се предаде веднага.

— Добре, но може ли да отида да видя Люси утре?

— И двете ще отидем утре — увери я Сюзън. После погледна съчувствено Даяна. — Как са те?

— Найджъл не знаеше за Питър. Люси я оперират в момента. О, мамо! Толкова ме е страх.

Запътиха се бавно обратно към Ийстли — представителки на три поколения, всяка потънала в собствените си мисли.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред — каза Сюзън Батлър, като вдигна поглед към потъмнялото небе, вече обсипано със звезди.

— Господи, надявам се да си права, мамо.

— Баба никога не греши за тези неща — самоуверено изкоментира Тили.

Сюзън Батлър се усмихна на внучката си, но не каза нищо. Забележката бе направена в полза на Даяна, както винаги — най-крехката в семейството.

Когато Найджъл зави през портите и паркира колата на алеята, лампите във всички приземни стаи на Ийстли светеха. При всеки друг случай къщата би му се сторила празнична и привлекателна с нейните богато украсени стаи, блестящи като бижута през широките прозорци, но тази вечер над мястото съвсем осезаемо тегнеше чувство на безпокойство. Даяна щеше да го чака, надявайки се да бъде утешена и да й се вдъхне увереност, а му се искаше тя да не се опира толкова много на него. Изглежда, нямаше никаква представа какви усилия изисква винаги да бъдеш силният. Този, който е длъжен да взема всички решения. Този, който не трябва никога да показва слабост или да се предава пред нещастието.

Като излезе бавно от колата, той се запъти към входната врата и чу ентусиазираното драскане на черните им лабрадори — Мафи и Маки, които винаги разпознаваха шума от колата му. В този момент вратата се отвори, кучетата се втурнаха навън с истерична радост и силуетът на Даяна се очерта на фона на блестящия полилей, осветяващ хола.

— Благодаря на Бога, че се върна! — възкликна тя, като се хвърли в обятията му. — Щях да полудея. Как е Люси? Какво става? Все още ли я оперират?

Найджъл я притисна за момент към себе си и усети мириса на парфюма, който тя винаги използваше, после внимателно се освободи и се обърна към Тили, която стоеше неподвижна и бледа и го гледаше.

— Добре ли си, татко? — попита тя разтревожено.

Фактът, че в този момент дъщеря му мислеше за неговото състояние, го трогна до сълзи. Той обви ръката си около нея и я прегърна здраво.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита тя грижливо.

Найджъл се вгледа в сладкото й състрадателно лице.

— Бих желал, но не мога, защото ще карам. Но с удоволствие ще изпия чаша чай, скъпа.

— И малко хляб и сирене? От агнешкото нищо не излезе, но ти сигурно умираш от глад — Тили бе практична, както винаги.

— Благодаря, скъпа. Ще бъде чудесно.

— Но не трябва да се бавим. Трябва да отида в болницата — отбеляза Даяна.

Сюзън се появи от кухнята, носейки поднос.

— Помислих си, че няма да е зле да пийнеш малко чай — рече тя. — Разкажи ми какво става, Найджъл. Как е Люси?

— Страхувам се, че е… доста лошо пострадала — отвърна той, като я последва във всекидневната.

— А Питър?

— Има вътрешни наранявания. В интензивното отделение е.

Даяна нададе лек вик и покри лицето си с ръце.

— О, прекалено ужасно е! — разплакано каза тя.

— Ще се оправят, нали? — попита Тили, нервно кършейки ръце.

— Намират се в много добри ръце — отвърна Найджъл и потрепна при произнасянето на клишето. — Правят всичко, което е по силите им — седна в любимото си кресло, за да изпие чая, и Сюзън си помисли, че изглежда така, сякаш се бе състарил с двадесет години от сутринта. Кожата му имаше мъртвешки цвят, а ръцете му трепереха. Беше виждала по време на Втората световна война мъже да си идват вкъщи от фронта. Те изглеждаха по същия начин: потресени, като че ли ужасните гледки, на които бяха станали свидетели, се бяха запечатали завинаги в паметта им.

Даяна седна, прегърбена, в единия ъгъл на канапето.

— Как се е случило, Найджъл? Прекалено бързо ли са карали?

— Не. Доколкото разбрах, някаква фермерска кола, движеща се в противоположната посока, поднесла и се е прехвърлила върху тревната площ на централната разделителна ивица. После се е преметнала настрани и се е преобърнала в насрещното движение, удряйки няколко коли, преди да се приземи върху един камион.

— Мили боже! — Сюзън изглеждаше дълбоко разстроена.

Найджъл кимна мрачно.

— Беше ужасно. И двете страни на пътя бяха засегнати по един или друг начин. Навсякъде имаше смачкани коли. Приличаше на бойно поле.

— Ужасно — задъхано произнесе Тили.

— Сега трябва да отидем при Люси — рече Даяна, като се изправи на крака. — Каза й, че идваме, нали, Найджъл?

— Тя беше в безсъзнание, когато я видях — внимателно изрече той. — Оперираха я, за да отстранят съсирек…

Даяна се вторачи в него, поразена, и отново се отпусна тежко на канапето с подкосени крака.

— В безсъзнание? Ти не каза! Защо не ми каза? В главата ли е била ударена? О, господи…

— Даяна, чуй…

Сюзън го прекъсна с тих, успокоителен глас:

— Съвременната медицина е толкова напреднала, че могат да направят всичко — в днешно време, често чрез микрохирургия. Люси ще се оправи, Даяна. Тя е млада и силна. Ще видиш.

Найджъл й хвърли бърз, изпълнен с благодарност поглед, преди да се обърне към Даяна.

— Мама е права, скъпа — той допи чашата си с чай. — Да тръгваме. Не зная кога ще се върнем, Сюзън, но ще поддържаме връзка.

— Татко, оставиха ти съобщение по телефона — каза Тили, спомнила си изведнъж. — Мама го записа в бележника.

Сюзън погледна Даяна съчувствено.

— Тръгвайте, скъпа. Поздрави Люси от мен — тя последва Найджъл в хола, където той четеше съобщението. — Искаш ли да позвъним на някого?

— Засега не. Вече се обадих на майката на Питър. Ще се срещнем в болницата — разсеяно отвърна той, като напъха листа хартия в джоба си.

— Бедната Миранда! — отбеляза Сюзън. — Питър е единственото й дете, нали? — после обви ръката си около Тили, като че ли тя внезапно бе станала особено ценна. — Ще посетим Люси утре, нали, скъпа? А междувременно ще си правим компания една на друга.

Тили кимна печално, прекалено разстроена, за да говори.

Найджъл и Даяна пътуваха до болницата мълчаливо, всеки зает със собствените си мисли. Найджъл навлизаше във фазата на затваряне в себе си, дължаща се на шока, докато Даяна, все още объркана, се чудеше защо им се бе случило такова ужасно нещастие. Преди няколко часа всичко бе идеално: Люси и Питър щяха да обявят своя годеж и намерението си да се оженят през лятото. Бяха открили по-голям апартамент близо до студиата на радиото. Това щеше да е удобно за Люси, а Питър току-що бе регистрирал фирма за финансови консултации — нещо, което искаше да направи от доста време.

— Ако само можех да върна времето назад — тъжно промълви Даяна. — Няколко часа, не повече — усети ръката на Найджъл, топла и силна, върху коляното си.

— Зная, скъпа.

— Сякаш вчера Люси беше малко момиченце — сподавено рече Даяна. — Нали ще се оправи, Найджъл? Няма да мога да го понеса, ако…

Той се опита да скрие от нея колко отчаян се чувстваше.

— Тя ще има нужда от нашата сила, Ди — Найджъл се замисли за дъщеря си и си я представи как лежи в кома, с обезобразено лице и изпотрошено младо тяло. — Не трябва да показваме пред нея тревогата си. Най-важното е, когато дойде в съзнание… — той се запъна за секунда, като отчаяно се мъчеше да отпъди мисълта, че тя може би никога нямаше да излезе от комата. — Трябва да сме весели и да я убедим, че няма за какво да се тревожи.

— Това ще е много трудно — очите на Даяна отново се напълниха със сълзи. — Бих искала да съм силна като теб. Не зная дали ще мога да… Тя е само едно дете, Найджъл. Нашето дете.

— Зная, зная.

„Но колко ли съм силен?“ — мълчаливо си помисли той. После си спомни, че Оливър Стивънс се бе обаждал и бе оставил съобщение.