Уна-Мери Паркър
Под контрол (16)

16

Шокирани, взираха се мълчаливо една в друга. Дребното детинско лице на Каролин бе пребледняло, а очите й бяха разширени от ужас. Приличаше на момиченце в обикновената си памучна рокля с тънки презрамки, като тази, която бе носила в Ла Маделийн, стоеше неподвижна като заек, осветен от фаровете на кола.

— Мислех те за мъртва! — произнесе Софи, преди да успее да се спре.

Каролин не отговори, а пристъпи напред през прага, за да огледа улицата и в двете посоки, сякаш да се увери, че няма никой друг. След това се отдръпна и каза:

— Защо си дошла? Мислехме, че си още в Южна Африка.

— Дойдох си по-рано — отвърна Софи, възвръщайки самообладанието си. — Ще ме поканиш ли вътре или ще говорим на прага?

— Не можеш да останеш дълго — почти изпищя Каролин. — Тим ще се върне скоро. Какво искаш? — отстъпи няколко крачки, но все още не пускаше Софи да влезе в къщата.

— Тъй като точно него искам да видя, най-добре ще е да почакам — Софи се чувстваше спокойна и уверена. Вече знаеше, че Тим не е нищо повече от евтин мошеник, злоупотребил с доверието й, и нямаше от какво да се страхува. Всъщност вътрешно дори се ядосваше на себе си за мелодраматичните си подозрения.

— Не знам какво ще направи Тим, ако те намери тук — каза Каролин с разтреперан и писклив глас.

— Не мислиш ли, че ще е интересно да разберем? — Софи се мушна леко покрай дребната й фигура и влезе в тясната всекидневна, натъпкана с евтини мебели от шестдесетте години, диван и два фотьойла, покрити с памучна тъкан в крещящ десен. Огледа се учудено, защото всичко тук бе доста различно от вкуса на Тим. Но как можеше да е сигурна какъв е истинският му вкус? Харесваше всичко в хубавия й апартамент и явно се чувстваше идеално в него, но сигурно като хамелеоните можеше да се приспособява към всяка ситуация, в която се окажеше.

Без да чака покана, Софи се настани на единия фотьойл.

— Предполагам, знаеш, че Тим ми каза, че си мъртва? — Каролин не отговори. — И не се съмнявам, че си наясно колко много въпроси имам да му задавам за сметките ми, с които се е разпореждал.

Пак не последва отговор. Каролин стоеше до вратата на всекидневната и я гледаше, както котка следи отварянето на консерва със сардини. В изражението на дребното й лице се смесваха вълнение и алчност. Тя плъзна изящно розовия си език по долната си устна, след това заговори с дрезгав глас, който шокира Софи:

— Тъпкана си с пари, какво те е грижа?

— Оказва се, че дори много ме е грижа. Част от парите всъщност принадлежат на бившия ми съпруг, но предполагам, че знаеш това. През цялото време ли се кри тук? — въпреки спокойния си външен вид, Софи пламтеше от гняв. Как се осмеляваха Тим и Каролин да заговорничат да й откраднат парите? Сега вече всичко й беше ясно. Тим започва да идва често в Лондон, търси си работа, води я на обяд, прави се на стар приятел, докато се убеди, че не само му има доверие, но дори се е влюбила отново в него. Следва голямата драма със „смъртта“ на Каролин и за нула време съкрушеният вдовец успява да се добере до апартамента й — все още отношенията им са платонични, но я подлудява от желание, което без съмнение е осъзнавал много добре. Най-накрая става неин любовник и в еуфорията си тя му поверява финансите си, защото той твърди, че бившият й съпруг се рови в сметките й, а тя изобщо не се усеща. Нищо чудно, че така подскочи, когато му заговори за брак! През цялото време е криел жена си в тази ужасна малка къща с тераса. Когато успееше да открадне достатъчно, за да могат да не работят до края на живота си, двамата са щели да избягат в страна, от която да не могат да бъдат екстрадирани, и от тях нямаше да остане и следа.

— Какво смяташ да правиш? — моментното алчно изражение на Каролин отново се бе сменило със страх.

— Това ще реши полицията, когато повдигна обвинение за измама и присвояване.

Изведнъж Каролин избухна в ридания и се свлече на дивана.

— О, Господи! О, не! Не знаеш какво е — проплака тя, покри лицето си с длани и се заклати напред-назад. — Не познаваш истинския Тим. Способен е на всичко. Той е… той е психопат. Ако плановете му се провалят, ще ме убие. А ако разбере, че си идвала днес тук, и двете няма да сме в безопасност. Не разбираш ли? Той е отчаян. В момента, в който чу, че си богата и разведена, започна да обмисля „злополуката“ и „смъртта“ ми, преместването си в Лондон, как ще ме скрие тук… Според него това е големият ни удар. Ако доведеш полицията, той наистина ще полудее. Върви си! За Бога, върви си! Може да се върне всеки момент.

Софи я погледна внимателно. Каролин не се преструваше. Сълзите й бяха истински и наистина се страхуваше.

— А връзката му с мен също ли беше част от великия ви план? — попита ядно тя. — Значи двамата сте седели тук и сте обмисляли как той да ме примами в капана, така ли? Да ми открадне милиони паунди? Да ме окуражи да се влюбя в него, като си мисля, че е вдовец? Господи, сигурно сте ме смятали за пълна глупачка!

— Тим измисли всичко. Не аз. Не исках да има нещо общо с теб.

— Защо не? — попита Софи. — Нима и ти не виждаше в това възможност да забогатееш бързо, пък каквото ще да става с чувствата ми? — Каролин не отговори, а отново зарида. — Защо, по дяволите, живееш с него, след като той те плаши? — попита по-спокойно Софи.

— Направих нещо… преди години… и Тим знае за това. Заплашва, че ще ме издаде, ако го напусна — цялата трепереше, вдигна свития си юмрук към устата, сякаш да потисне напиращия вик, след това се задави и изглеждаше много нещастна.

Софи не знаеше какво да каже пред лицето на такава агония. Не беше виждала някой така да губи контрол. Ако Тим бе превърнал Каролин в подобна развалина, значи си имаше работа с човек, когото не познаваше. Но вече ясно разчиташе знаците. Това не бе правилният подход към ситуацията. Очевидно ставаше въпрос, от една страна, за психопат и, от друга — за истеричка.

Стана и отиде до свитата фигура на дивана до вратата. Изведнъж изпита прилив на съчувствие към Каролин, която нямаше сили да напусне Тим и да се изправи лице в лице с последствията, която бе оставила да я управляват страхът, отчаянието и невъзможността да остане сама.

— Какво смяташ да правиш? — попита Каролин с дрезгав глас, докато Софи си тръгваше.

Софи спря за секунда.

— А ти как мислиш? — отвърна й тя.

Докато караше обратно към Нюбъри, образът на Каролин, свряна в малката мизерна къща, не излизаше от ума й. Наистина ли бе живяла там сама ден след ден, нощ след нощ, в очакване Тим да направи големия удар? Наистина ли си бе представяла как двамата спят заедно? И дали Тим бе говорил с Каролин по телефона, когато тя влезе онази сутрин в спалнята? Струваше й се невероятно и възмутително някой да е способен да измисли такъв план и да накара жена си да се забърка в него. Но, от друга страна, каква ще е тази жена, която би оставила съпруга си да започне връзка е друга, и то с единствената цел да открадне парите от жертвата? Отговорът беше ясен за Софи. Каролин вършеше всичко от ужас.

 

 

Преди да посети болницата, Софи отиде в дома на Одри. Искаше да се обади спешно на няколко души. За нейна изненада, намери майка си и сестра си в кухнята. От вида им й се стори, че са плакали.

Нямаше нужда да ги пита какво е станало. Сърцето й болезнено се сви и тя се хвърли към Джийн.

— О, мамо! Толкова съжалявам… — какво щеше да прави сега майка й без човека, когото обичаше толкова много? Очите на Софи се напълниха със сълзи. И тя бе обичала Алън. Винаги го бе чувствала като баща и й бе трудно да повярва, че вече го няма. — Толкова съжалявам — повтори тя. — Знам колко много обичаше Алън.

Одри я погледна странно.

— Не е Алън.

— Какво? — Софи премести объркано поглед от майка си към сестра си. И двете не сваляха очи от нея, а по лицата им бе изписана смесица от съчувствие и загриженост. — Какво се е случило?

— Боя се, че имам лоши новини, скъпа — започна да й обяснява Джийн и взе ръката й. — Става въпрос за Брок. Получил е масиран инфаркт в Ню Йорк.

Софи почувства, че в дробовете й не остана и глътка въздух.

— Брок? — това бе последното, което беше очаквала. Той винаги се бе поддържал в добра форма, не бе боледувал и ден през годините, в които бяха женени. — Трябва да отида при него — каза тя веднага.

— Скъпа… — майка й говореше нежно и се опитваше да улови погледа й. — Боя се, че е мъртъв, миличка. Адвокатът му се опитвал да се свърже с теб и накрая позвъниха тук преди половин час. Току-що се бяхме върнали от болницата да си починем, защото сестрата на Алън дойде и той е много по-добре. Ще се оправи. Имал камъни в бъбреците, сега го лекуват и върви към подобрение.

Софи почти не я чуваше. Разбра, че вторият й баща ще се оправи, и изпита благодарност за това, но болката и шокът от новината за смъртта на Брок замъглиха сетивата й. „Как е възможно Брок да е умрял?“ — помисли си тя, обезумяла. Брок, който толкова обичаше живота, който винаги държеше всичко и всички под контрол, който я бе обичал толкова много, че я бе оставил да си тръгне.

— Не мога да повярвам — каза тя и обърна очи към майка си, която я гледаше нежно. — Не и Брок!

— Боя се, че е истина, скъпа. Знам, че ти е трудно да го възприемеш. Все още държиш на него, нали? Не може с лека ръка да се изтрият годините, които сте прекарали заедно. Те съществуват и винаги ще съществуват, ще бъдат част от теб, а така и трябва да е.

Софи покри лицето си с ръце и се отпусна на един кухненски стол. Шокът и мъката я разкъсваха, опустошаваха и я караха да се чувства като изоставено дете. Въпреки цялата й демонстрация на независимост, по която толкова копнееше и за която толкова се бе борила, когато напусна Брок, сега се чувстваше самотна, уязвима и напълно ограбена.

— Какво ще правя без него? — проплака тя, като знаеше, че така противоречи на всичко, което бе говорила през последните няколко години. — О, Брок… Брок… — след това вдигна изпълнения си с болка поглед към Джийн и Одри, сълзите се стичаха по лицето й, устните й трепереха. — Последния път, когато говорихме… беше по телефона… скарахме се — простена. — Така и не успях да му се обадя пак. Не можах да се сбогувам с него.

 

 

Когато Джийн тръгна обратно към болницата, Софи се опита да си събере мислите. Седеше до телефона в кухнята на Одри с отворен на масата тефтер с телефони.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — предложи Одри. — Изглеждаш съсипана.

— С удоволствие бих изпила едно кафе, Од. Господи, какъв ужасен ден! Сега трябва да се обадя на „Бритиш Еъруейс“ и да си запазя билет до Ню Йорк.

— Ще ходиш на погребението на Брок? — сестра й изглеждаше втрещена.

— Разбира се. Не мога да не отида, Одри.

— Мислех, че си толкова погълната от Тим, че не би се разстроила толкова заради Брок — коментира сестра й.

— О, Господи, Тим! — простена Софи. — Това ми напомня, че трябва да се обадя в банката и на счетоводителите.

Одри изглеждаше заинтригувана.

— Какво става с Тим? Всеки миг очаквах да чуя сватбени камбани.

— По-вероятно е да чуеш тракането на затворнически врати — отвърна мрачно Софи. След това разказа на Одри какво се бе случило, включително и за неочакваната й среща с Каролин по-рано същия ден.

— Защо си крила всичко в себе си досега? — възкликна Одри, когато Софи свърши. — Това е истински кошмар.

— Но не чак такъв, колкото първоначалните ми подозрения, че е убил Каролин. Тогава въображението ми наистина се бе развихрило.

— И сега какво?

— Веднага щом имаме доказателства, ще повдигна обвинение. Колкото по-бързо копелето отиде зад решетките, толкова по-добре — добави горчиво тя. След това се обади на Елис Уайзмън и на господин Търнбул.

— Е? — Одри се навърташе около Софи, докато тя най-накрая затвори телефона. Не искаше да изпусне нищо от личната й драма.

— Ще се обадя на адвоката си. Вече имаме необходимите доказателства, за да повдигнем обвинение. Изглежда, Тим се е подкрепил с три милиона паунда. Единственият проблем е, че не знаем какво е направил с тях. Обзалагам се, че вече са в някоя офшорна фирма или тайна сметка в швейцарска банка — тя замълча, облегна се на масата и подпря глава на ръцете си. — О, в момента имам такава нужда от Брок! Той щеше да знае как да се справи с това. Въпреки че, разбира се, никога не бих се оказала в такава бъркотия, ако той беше край мен — добави тъжно.

— Съжаляваш ли, че не остана с него?

— Не — звучеше уверено. — С брака ни беше свършено и нямаше да е честно, ако бях останала при него.

— Обзалагам се, че би останала, ако знаеше, че му остават още няколко години живот.

Софи горчиво вдигна вежди.

— Ако можехме да виждаме в бъдещето, Од, щяхме да правим много неща по различен начин.

 

 

Резервира си билет до Ню Йорк за полета рано следващата сутрин. Обади се на сестрата на Брок и тя й каза, че погребението е след два дни.

— Къде ще отседнеш, Софи? — попита я Роуз Дювал-Хамилтън. Имаше голяма къща на Парк Авеню с постоянно живееща там прислуга, но нямаше никакво намерение да покани бившата си снаха на гости. Роуз така и не й прости, че напусна Брок, след като бе толкова добър с нея.

— О, всичко е уредено — излъга Софи. Реши да отседне в хотел, в който никога не бе ходила, който нямаше да й напомня за Брок и където никой нямаше да знае, нито щеше да го е грижа коя е. — Ще ти се обадя, като пристигна, Роуз — добави тя.

Странно положение — и беше, и не беше част от семейството на Брок. Роуз щеше да се държи зле с нея, както и някои от другите присъстващи, но тя щеше да отиде, независимо от това, защото знаеше, че Брок би го желал.

— Имаш ли нещо против да се обадя на още едно място, Од? — попита тя сестра си. — Обещавам да платя телефонната сметка, но батерията на мобилния ми телефон се е изтощила.

— Обаждай се. Не се тревожи. Така поне Никълъс няма да има основание да каже, че аз надувам сметките — отвърна тя шеговито.

Софи я изгледа внимателно.

— Отново си щастлива, нали?

Одри изглеждаше смутена, но се усмихна.

— Да, всичко между нас с Никълъс е наред. Много по-хубаво е от преди… — млъкна, изчерви се силно и се засуети над кухненската мивка.

— По-хубаво от преди в какъв смисъл?

— О, нищо особено. Просто е по-хубаво.

Софи не продължи да я притиска. Знаеше, че сестра й мрази да говори за личния си живот.

— Толкова се радвам, Од. Напоследък наистина изглеждаш много добре. Щастието може да прави чудеса с кожата — добави тя ведро. След това набра номера на Дженифър и Питър в Кейптаун. Бяха я помолили да ги държи в течение за Тим. А сега трябваше да им съобщи и ужасната новина за Брок.