Уна-Мери Паркър
Под контрол (3)

3

Улица „Уолтън“ бе едно от любимите за пазаруване места на Софи. Някога покрай нея имаше дълга редица амфитеатрално подредени и обърнати с фасадите една към друга къщи от началото на деветнадесети век, но от години приземните им етажи бяха превърнати в уютни магазинчета и ресторанти. Точно тук богатите идваха да купуват онези малки луксозни предмети, които правеха живота толкова приятен. Ръчно изрисувани играчки и детски мебели, ефирно дантелено бельо, подаръци и очарователни джунджурии за домакинството.

Преди да купи помещението за „Глория Антика“, Софи се поразходи няколко пъти по цялата дължина на улицата, попивайки атмосферата на целия квартал, но инстинктивно знаеше точно кое място ще избере. Клиентелата, която искаше да привлече, вече пазаруваше на улицата, купуваше пресен хрупкав хляб и тортички от пекарната, бродираше монограмите си в магазина за спално бельо, избираше картини в галерията и вълнени конци в магазина за гоблени.

А малко по-вляво „Глория Антика“ скоро щеше да започне да продава фин стар порцелан и малки антикварни мебели. Това бе венецът на дългогодишни планове и мечти и тя не можеше да повярва, че най-накрая ще стане реалност. Брок също бе инвестирал в магазина, даде й щедър заем, който й позволи през последните няколко месеца да се снабди с уникални стоки. Знаеше, че никога няма да може да му се отблагодари. Едно беше да получи финансова подкрепа, въпреки че тя бе тази, която поиска развод. Но съвсем друго бе да получи няколко милиона паунда безвъзмездно, дори и да се омъжеше повторно, както и Ла Маделийн, и апартамента в Ийтън.

— Искам да си щастлива — бе казал просто Брок. — Освен това, мога да си го позволя, скъпа. Ти го заслужаваш след всичките щастливи години, с които ме дари — Софи се разплака и чувстваше, че сърцето й ще се пръсне, когато чу тези думи. Толкова държеше на него, а и той винаги бе бил така добър с нея. Но тя бе станала по-зряла и се бе отчуждила през последните десет години. Понякога дори й се струваше, че Брок е нейният тъмничар, който не й позволява да живее свой собствен живот, а я принуждава да съществува в неговата сянка.

Докато превърташе ключа на вратата на магазина, изведнъж усети как настроението й се повишава и я обзема силно вълнение. Ето това беше! Собствен магазин. Само неин, най-накрая имаше къде да приложи знанията, придобити от работата й в „Кристис“, преди да се омъжи.

— Харесвам цвета на стените — отбеляза майка й, докато влизаше след нея в магазина. Официалното откриване беше след два дни, но Софи бе обещала лично да разведе Джийн, преди другите да видят интериора.

— Наистина ли? Отначало не бях сигурна — Софи килна глава и огледа тапетите с цвят на малини и релефни райета.

— Картините с позлатени рамки много добре се открояват върху тях — Джийн отиде в дъното на залата, проправяйки си път между малки масички, два старинни стола и няколко позлатени поставки с инкрустации и дървени плотове.

— Предпочетох цвета, защото ми се струва топъл и гостоприемен — обясни Софи и оправи две вази от севърски порцелан от времето на Луи XV. Обърна етикетите с цените навътре, на които пишеше: „двадесет хиляди паунда“. Нямаше защо да плаши клиентите още при първото им влизане в магазина.

Джийн се огледа одобрително и се взря внимателно във вътрешността на дамската си чанта.

Софи поклати глава.

— Не тук, моля те, мамо.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че пушенето тук е забранено?

— Абсолютно забранено, освен, разбира се, ако не си американски милионер, който е готов да ми даде триста хиляди паунда за тези вази.

Майка й се вгледа със страхопочитание в богато изрисуваните в златно и синьо вази от времето на Луи XVI. Те блестяха под скритите лампи на тавана. Джийн отстъпи, стиснала здраво чантата си, сякаш се страхуваше да помръдне.

— Господи! Не се ли ужасяваш, че някой може да ги събори? Нали няма да ги излагаш за официалното откриване в сряда?

Софи се засмя.

— Ще ги сложа в стъклените витрини, докато трае приемът, заедно с всички изключително ценни предмети.

— Да отидем да пийнем някъде по едно кафе — настоя Джийн и се запъти към вратата.

— Защото умираш за цигара, или защото се боиш да не счупиш нещо? — пошегува се Софи. — Трябва да знаеш, че всичко е застраховано и въпреки да не личи, всеки сантиметър е свързан с аларма, която се задейства в полицейския участък.

— Просто искам да поговоря с теб на някое спокойно място — каза Джийн и затвори рязко дамската си чанта.

Тонът й накара Софи да се взре по-внимателно в нея.

— Какво има, мамо? Да не би Одри и Никълъс пак да имат проблеми? — когато си тръгнаха от Ла Маделийн в края на юни, те изглеждаха сдобрени и доста щастливи. Двете седмици под горещото слънце сякаш бяха разпалили отново връзката им и Амелия спря нетактично да разказва за „приятелката на татко“.

— Одри е добре, доколкото знам — отвърна Джийн, — но нали знаеш колко е горда. Последни ще научим, ако има сериозни проблеми. Не. Искам да поговорим за Алън.

Докато включваше пак алармата и заключваше магазина, Софи се чудеше защо, по дяволите, майка й иска да говорят за Алън. Той със сигурност нямаше любовница.

Джийн се наведе над чашите димящо еспресо и заговори с нисък глас:

— Сигурна съм, че е болен, Софи. Все ходи до тоалетната, понякога на всеки половин час, постоянно изглежда уморен. Опитах се да го накарам да отиде на лекар, но той категорично отказа. Твърди, че е добре. Не знам какво да правя. Убедена съм, че нещо не е наред — изведнъж очите й се наляха със сълзи и тя зарови трескаво в чантата си. — Не ми казвай, че пушенето е забранено и тук — промълви тя отчаяно.

— На масата има пепелник. Сигурно сме в салона за пушачи — Софи го побутна към майка си. — Спомням си, че когато бяхме във Франция, ме попита как ми се струва Алън. Тогава ми изглеждаше съвсем добре.

Джийн поклати глава и избърса страните си с върховете на пръстите. Беше толкова нетипично за нея да губи присъствие на духа пред друг човек, че Софи се изпълни с лоши предчувствия.

— Защо не настояваш да отиде на лекар, мамо?

— Нали го знаеш. Не вярва на лекарите.

— Тогава го накарай да опита с алтернативна медицина.

Джийн изсумтя.

— Той нарича тези неща шаманство.

Тя се загледа през прозореца на ресторанта към улица „Бромптън“, изпълнена със завист към хората, които се суетяха, очевидно без никакви грижи на главата си. Не искаше да тревожи Софи ненужно, но се чувстваше болезнено нещастна. Обичаше Алън много повече, отколкото някога бе обичала бащата на Софи и Одри, въпреки че не й се струваше редно да им го признава. Алън я бе дарил с много щастие през последните деветнадесет години и мисълта, че може да го загуби, я плашеше до смърт. Той беше само на шестдесет и седем. За сегашните стандарти изобщо не беше възрастен. Също така знаеше, че се опитва да скрие от нея как всяко усилие напоследък го затруднява.

— Дали да не се опитам да поговоря с него, мамо?

— Би ли го направила, скъпа? Тебе може и да те послуша.

— Съмнявам се, но ще направя всичко възможно. Каква е алтернативата? Да поканим доктор Томпсън на гости и тогава внезапно да съобщим на Алън, че той всъщност е дошъл да го прегледа?

— Никога не би ми го простил.

— Знаеш ли, може и да ти прости, особено ако е нещо сериозно. Не може до безкрайност да пренебрегва тревожните симптоми.

— Отдава всичко на възрастта. Казва, че след като сме минали шестдесетте години, трябва да сме готови за болести — гласът на Джийн тревожно потрепери и тя дръпна от цигарата си така, сякаш животът й зависеше от това. Софи внимателно се взираше в нея.

— Според мен ти излагаш здравето си на много по-голяма опасност с тези ужасни цигари, отколкото Алън, от каквото и да е болен.

— Знам, знам — Джийн дръпна за последно и загаси фаса. — Ще ги откажа, ако Алън се оправи, но точно сега имам нужда от тях. Но съм обещала на Господ, че ще ги откажа, ако ми остави Алън.

— О, мамо! — Софи се пресегна и покри дланта на майка си със своята. Никога не я бе виждала в такова състояние. — Сигурна съм, че няма нищо. Може да му е слаб мехурът. Но въпреки всичко, ще го накараме да отиде на лекар.

 

 

Софи стана рано, трескавото вълнение не й даваше да спи. Днес „Глория Антика“ щеше най-накрая да бъде открит. Бе поканила журналисти и двадесетина приятели да пийнат шампанско със закуски. Затова се чувстваше превъзбудена, докато обличаше новия си морскосин костюм, обувките с висок ток в същия цвят и си слагаше златните обеци, които Брок й бе подарил за последния рожден ден. До седем часа вече бе отворила, включила осветлението и се разхождаше нетърпеливо из магазина, чудейки се какво да подхване. Когато двете новоназначени помощнички пристигнаха, тя почувства облекчение. Бе започнала да си въобразява, че никой няма да се появи и тя ще трябва да се справя с всичко сама. Франки Бенет и Кейти Уилямс бяха официално облечени, а Кейти бе работила три години в „Сотбис“.

— Здравейте, момичета! — поздравиха се, прегърнаха се и се целунаха. Софи искаше да създаде екип в магазина си, а не да се държи с тях като шеф с подчинени.

— Изглежда великолепно! — каза напевно Кейт, преизпълнена с радост. Предишната вечер хората от магазина за цветя бяха аранжирали красиви композиции по поставките и прозорците. А от двете страни на входа отвън, на тротоара, бяха поставени внимателно подрязани чемшири в тъмнозелени саксии.

— Наистина изглежда добре — съгласи се Софи. — Надявам се, че доставчиците на храна ще пристигнат скоро. Журналистите, ако някой от тях реши да дойде, трябва да се появят след час — добави нервно. На разпратените покани пишеше, че закуската с шампанско ще започне в девет и ще продължи до обяд.

— Разбира се, че всички ще дойдат — каза натъртено Франки. След това внезапно я осени идея и лицето й светна. — Дори можем тази сутрин да направим първата си продажба. Няма ли да е страхотно? — беше дребна мургава жена, наполовина италианка. Черните й като маслини очи блестяха от вълнение. Обратно на нея, Кейти бе естествено руса, косата й беше мека и искряща като златиста коприна, а сините й очи гледаха невъзмутимо.

— Сигурна съм, че ще продадем нещо — каза Кейти спокойно. — Имаме толкова хубави неща. Бих купила всичките, ако имах достатъчно пари — погледът й се спусна с копнеж към две руски малахитови вази, по които природата бе изрисувала разкошни зелени мотиви.

— Може да ми се наложи да изкупя всичко, ако нямаме успех с „Глория Антика“ — пошегува се добронамерено Софи.

В този миг пристигнаха хората от фирмата за доставка на храна „Адмирал Крайтън“, които носеха каси изстудено шампанско, прясно изстискан портокалов сок, миниатюрни кроасани и хапки и голяма еспресо машина за прясно кафе. Софи им показа мястото зад основната зала, на което щяха да работят.

— Вижте какво пристигна — възкликна Франки, когато Софи се върна. Тя бе почти скрита зад огромен букет розови лилии, обички, рози, амарилиси и скабиози, подредени в семпла бяла ваза.

— Фантастични са — каза Софи и й помогна да постави цветята на масата в дъното на магазина. — Приличаме повече на цветарница, отколкото на антиквариат.

— От кого са? — Франки нямаше търпение да разбере.

Софи отвори малкия плик, закрепен в средата. За миг остана безмълвна, беше шокирана, но не напълно изненадана.

— Те са от бившия ми съпруг — каза тя тихо. Франки се усмихна.

— Много мило от негова страна.

Софи никога не бе говорила с момичетата за миналото си и сега беше много пестелива.

— Той е много мил човек — след това мушна картичката в джоба си. Брок беше нещо повече от мил, замисли се тя. Той беше светец.

„На добър път, нека всичките ти мечти се сбъднат, скъпа моя. Аз ще съм един от първите ти клиенти, когато дойда в Лондон следващата седмица.

С любов завинаги, Брок“

Дълбоко трогната и силно развълнувана, Софи поръча на един от младите сервитьори да отвори бутилка шампанско.

— Да вдигнем тост, докато няма никой — каза тя с разтреперан глас.

— Добра идея — отвърна ентусиазирано Кейти.

— Но да не прекаляваме — засмя се Франки. — Нали не искаме да се клатушкаме наоколо и да предлагаме безплатни мостри на журналистите!

Софи затвори очи, правейки се на ужасена.

— По двадесет хиляди парчето? Недейте! А сега да пием за нас! — тя вдигна чаша. — За „Глория Антика“.

— За „Глория Антика“ — отвърнаха те в хор.

— За добрите печалби — добави Франки.

— Повтори го още веднъж — засмя се Софи. — Готови, момичета! Започва се. Ето го и първия ни клиент.

От девет и петнадесет нататък към магазина потече неспирен поток от журналисти и приятели: някои оставаха за по десет минути, притиснати от неотложни задължения, други постояха цял час, приказваха си и се дивяха на фигурките от порцелан от Майсен, Дрезден, Челси и Рокингам, вазите и подносите, стъклото от Бакс Физ.

Одри пристигна малко преди пладне заедно с Джини Хауърд. И двете бяха в Лондон за ден, Одри бе дошла от дома си в Нюбъри, а Джини — чак от Монте Карло. Планираха да пазаруват и да обядват в „Сантини“, след като свърши приемът в магазина на Софи.

— Сигурно струва цяло състояние — бяха първите думи на Одри, след като се огледа наоколо с широко отворени очи. — Много е шик — допълни тя завистливо. — Мислиш ли, че ще можеш да привлечеш някакви клиенти? Хората не си ли купуват такива неща от Бонд Стрийт?

— Да се надяваме, че не — отвърна весело Софи, твърдо решена да не се поддава на провокации. Одри пак изглеждаше уморена и напрегната, от благотворното влияние на почивката във Франция не бе останала и следа. — Вземи си шампанско. Ще те ободри.

— Нямам нужда от ободряване. Мама ще дойде ли?

— Днес не може, има ангажимент като мирови съдия. Но разгледа магазина в началото на седмицата. Извини ме, Одри. Току-що пристигна редакторката от „Файненшъл Таймс“. Трябва да отида да я поздравя — и Софи се оттегли с чувство за вина. Защо сестра й винаги й влияеше така? Сякаш се страхуваше, че унищожителната депресия на Одри е заразна.

Но поне тълпата започна да оредява и тя имаше възможност да хвърли бърз поглед на книгата за гости. Почти всички поканени бяха дошли, най-важните журналисти се бяха записали до един и тя въздъхна с облекчение, защото знаеше, че отразяването в пресата щеше да е добро.

В този момент върху отворената книга падна сянка и тя осъзна, че някой е застанал зад нея. Вдигна поглед и затаи дъх от изненада, а сърцето й заби силно.

— Здравей. Как върви, Софи? — беше Тим, който й се усмихваше толкова фамилиарно, сякаш се бяха разделили вчера.

 

 

— Защо и двамата не отидете на брачна консултация, Од? — попита Джини, след като се настаниха на ъгловата маса в „Сантини“ и поръчаха аперитив. — Не можете да продължавате така.

— Никълъс не ще и да чуе. Казва, че съм правела от мухата слон. Когато се опитам да поговоря с него за ужасната му секретарка, той излиза от стаята. Отказва дори да го обсъдим — Одри поклати глава и ъгълчетата на устата й тъжно увиснаха. — На края на силите си съм, Джини.

— Тогава трябва да отидеш на брачна консултация сама — отвърна категорично Джини. — Помоли за съвет. Не можеш просто да седиш и да чакаш да те напусне.

— Надявам се, че ще се отегчи от нея или тя ще го напусне и ще си намери друга работа.

— Хм! — Джини стисна устни и се замисли. — Зависи дали гледа сериозно на Никълъс, или й трябва само малко чукане.

Одри премигна от думите на приятелката си.

— Чудех се дали да не отида да поговоря с нея. Ти какво ще кажеш?

— Ужасна идея, Од — започна решително Джини. — Ще реши, че й се молиш да ти върне Никълъс. Това ще я постави в по-изгодна позиция. Недей да си имаш нищо общо с нея.

Питиетата им пристигнаха. Одри отпи голяма глътка от своето и усети как острото, резливо усещане от първия за деня джин с тоник се разля в стомаха й и предизвика ледени тръпки. Разбира се, Джини беше права, но тя се разкъсваше при мисълта, че Никълъс вече проявява само най-повърхностен интерес по отношение на нея, а в същото време повечето вечери „работи до късно“, напоследък бе взел и да изчезва през уикендите, за да „играе голф“ — спорт, за който преди винаги бе казвал, че му е досаден до смърт. Дори децата бяха започнали да усещат липсата му.

— Случвало ли му се е нещо подобно преди?

Одри изглеждаше шокирана.

— Разбира се, че не!

— Тогава сте големи късметлии — отвърна Джини делово. — Джонатан на няколко пъти е кръшкал през осемнадесетте ни години брак. Вече не обръщам внимание. Той винаги се връща при мен.

— Джонатан? — Одри се чудеше дали е чула правилно. Пребледня и отпи още веднъж от питието си. — Джонатан — повтори тя. — Невъзможно!

Джини се засмя невъзмутимо.

— Дори и старият Джоно се поддава на страстта. Знам, че няма такъв вид, но ако се мушнеш с него под завивките, се чука като парен локомотив.

Одри допи питието си и махна вяло към сервитьора за още едно.

— Наистина ли? — каза тя смутено и резервирано.

Поръчаха си пушена сьомга, пилешки кюфтенца по бургундски и бутилка „Шато Тан Бордо“ от 1987-а.

— Нали нямаш сериозни планове за този следобед, Од? Тази вечер ще пренощувам в Лондон, така че мога да се нарежа като моряк.

— Мислех си да отида до „Маркс & Спаркс“ да купя тениски на децата.

— Господи, колко скучно! Да отидем на кино. Има доста филми, които искам да гледам.

Одри чувстваше как ситуацията бързо й се изплъзва от контрол. Беше се запознала с Джини и Джонатан чрез Брок преди няколко години и тогава й се стори, че приличат на тях с Никълъс, но сега вече започваше да се съмнява.

— На кино? Следобед?

— Защо не? Така по-лесно ще забравиш за проблемите си с Никълъс, отколкото ако се разхождаш из „М & С“.

 

 

Тим бе звънял няколко пъти след обяда в Ла Маделийн, за да я поздрави и да я пита как вървят нещата с магазина, но оттогава Софи го виждаше за първи път и беше толкова изненадана, че внезапно стана нервна.

— Здравей. Какво правиш тук? — попита тя. Той се усмихна още по-широко и погледът му мина през нея и се зарея из магазина, впечатлен от шикозната атмосфера и изящните предмети.

— Би могла да се престориш, че се радваш на срещата ни — направи се на обиден. — Знаех, че днес имам ангажимент в Лондон, но положих специални усилия, за да се освободя и да дойда да те поздравя за откриването на „Глория Антика“, въпреки че не ми изпрати покана.

Винаги бе обичал да я дразни, преди време имаше моменти, в които се чудеше дали не си оправя настроението на неин гръб, или наистина е сериозен.

— Щях да ви изпратя покана, ако си мислех, че имате някаква възможност да…

— О, Софи! — той избухна в смях, след това я прегърна и я притисна братски до себе си. Тя също започна да се смее, доброто му настроение я зарази, както винаги бе ставало и преди.

— Е, така и така си дошъл, вземи си чаша шампанско — каза тя. — Но преди това трябва да се подпишеш в книгата за гости — забеляза, че Кейти и Франки поглеждат Тим с любопитство, и ги покани, за да ги запознае.

Тим се изправи, след като се разписа в книгата за гости.

— Е, харесва ли ви да работите за Софи? — попита той. — Тя е истински тиранин, да знаете. Ще ви принуди да работите денонощно.

— Тогава най-добре да си сложим походно легло в офиса — пошегува се Франки, определено очарована от непринуденото му поведение.

Той се усмихна и се обърна към Софи:

— А сега искам лично да ме разведеш из магазина.

— Надявам се, че си носиш чековата книжка — засмя се тя. — Какво ще кажеш да занесеш някоя дреболия на Каролин?

— А какво ще кажеш да занеса на Каро две малки украшения от Фаберже? — той я повлече из магазина сред последните няколко гости. Изведнъж спря пред една витрина с порцеланови предмети. — Какви жизнерадостни саксии — посочи две изключителни жардиниери върху специални малки позлатени поставки. — С колко ще ми стопят сметката?

— Тридесет и пет хиляди паунда. Китайски са и са уникални.

Тим поглади инкрустациите от розови и жълти рози на бледосинкавия фон.

— Като си помисля пак, ми се струва, че са прекалено изискани за Кардиф, нали?

— А какво ще кажеш за това? — тя му посочи един от пепелниците, които бе взела под наем за откриването заедно с чашите за шампанско. Реши, че е по-добре да разреши цигарите днес, за да се покаже добре разположена към многото журналисти, които пушеха.

— Ти ме обиждаш, жена ми също — избоботи той и се огледа безпомощно за Кейти и Франки.

Да си край Тим винаги бе забавно и Софи си спомни как се смееха преди години заедно. Той умееше да направи и най-досадната ситуация смешна.

— Нямаш ли нещо евтино, Софи? — проплака мъжът. — Нещо такова например — обърна етикетчето на малка възглавничка с бродерия. — Двеста и петдесет паунда! — гласът му се извиси и затрепери като на властна старица. — Пладнешки обир, скъпа моя! Точно така, пладнешки обир.

— Тихо, Тим — помоли го Софи.

Гостите спряха да говорят и ги погледнаха и наостриха уши. Въпреки че изглеждаха развеселени, тя знаеше, че зад шегата му се криеше частица истина. Стоките й бяха скъпи, защото тя искаше да продава само най-доброто, но й мина през ума, че ги бе оценила доста високо.

— Какво ще правиш на обед? — попита я той, изведнъж бе станал сериозен.

— Не съм мислила — отвърна тя тихо и си помисли колко хубаво би било да седне за малко на някое тихо място.

— Тогава ела да обядваш с мен. О, моля те, Софи! Не съм те виждал, откакто бяхме всички заедно във Франция, а имаме толкова да си приказваме — пак погледна към Франки и Кейти, които изглеждаха омагьосани от него. — Тези прекрасни момичета ще удържат крепостта за един час, нали? Дайте възможност на шефката да подвие крак.

— Добре, добре — каза Софи, която за първи път от години се чувстваше добре. — Тъй като си тук само за ден и сигурно няма да те видя отново цяла вечност, ще отидем да хапнем набързо. Ще си взема чантата — погледна помощничките си. — Ще се оправите ли? Обещавам да не се бавя.

Увериха я, че всичко ще е наред. Беше вече почти един часът, последните гости си тръгваха и доставчиците на храна събираха съдовете.

— Ще ви донесем по една кифла — извика Тим през рамо, когато със Софи излизаха от магазина. След това хвана ръката й. — Нали не те изложих, скъпа?

— Все същата откачалка си — усмихна му се широко Софи. „А когато с Каролин обядваха в Ла Маделийн, бе сравнително сдържан и тих“, помисли си тя. Може би присъствието на жена му потискаше тази част от личността му, частта, която тя помнеше толкова добре и обичаше толкова много. — Къде отиваме, Тим? Наистина не мога да се бавя много. Днес открихме магазина.

— И от опит знам, че в такъв случай няма да имаш никакви истински клиенти, а само шумни хора, които ще искат да позяпат. Успокой се, скъпа. Както каза, не се знае кога ще се видим пак, затова да се възползваме от ситуацията.