Уна-Мери Паркър
Под контрол (19)

19

— Сигурен ли си, че не те забелязаха? — светлосините очи се плъзнаха проучвателно по Тим, който се отпусна на тапицираното с кретон канапе.

— Наоколо нямаше никого — отвърна той мрачно.

— Нали остави колата далеч от вилата?

Лицето му се сви в гримаса, изразяваща умора и страх. Изглеждаше като човек на предела на силите си.

— Разбира се. За какъв ме мислиш? За глупак ли?

Каролин не отговори. Облиза долната си устна с върха на езика. Изпита ревност, когато Тим започна да се увлича от „планираната“ авантюра с бившата си приятелка, но усети сладостта на отмъщението, когато започна да тероризира Софи с пороя си от мълчаливи обаждания.

— Значи това е краят й — каза почти злорадо. В този миг детинската й крехкост бе примесена с раздразнителност, която правеше Тим по-нервен от всякога. Колкото и здраво да бе стъпила на земята, днес изглеждаше обхваната от вътрешна необузданост и безразсъдство, които правеха поведението й непредсказуемо. Скръсти тънките си ръце в скута и се обърна към него с блеснали очи. — Сега само трябва да се махнем оттук. Нямаше никакви проблеми с фалшивия паспорт, когато ходи до Франция, нали?

Той кимна:

— Навярно защото предпочетох да пътувам с ферибота. Сигурен съм, че паспортният контрол е много по-строг при полет със самолет.

— Защо винаги правиш от мухата слон? — избухна тя. — Сега единствено трябва да се измъкнем от тази дупка и да отлетим за Рио с новите паспорти. След това прехвърляме парите и — бинго! Осигурени сме до края на живота си! — от устата на Каролин прозвуча безгрижно като разходка за покупки до „Маркс & Спенсър“.

Тим скри лицето си в длани, победен от умората и страха. Пътуването с товарния ферибот до Кале, дългото каране през Франция до Грас, часовете чакане в гъстите тъмни храсталаци край градината на Ла Маделийн, докато Софи излезе сама от вилата и тръгне по стъпалата на терасата към басейна… Стисна очи, когато си спомни този миг, погнусата, която изпита, когато металната щанга се стовари върху черепа й… след това кошмарното пътуване обратно към Уелс и към жената, която имаше власт да го накара да направи каквото си поиска, защото…

— Не ми казвай, че си бил влюбен в нея — прекъсна Каролин мислите му. Гласът й беше дрезгав и презрителен. — Ако е било така, значи си истински глупак. От самото начало знаеше какво ще стане.

Тим не отговори, защото Каролин беше права. Наистина бе наясно от самото начало как щяха да се развият събитията и нямаше друг избор, освен да се подчини на плана й, както и горчиво да съжалява за случилото се преди години в Австралия.

 

 

Тя лежеше, топла и отзивчива в прегръдките му, и го гледаше с тъмните си като кадифе очи.

— Обичам те, Тим — прошепна тя, докато той отвръщаше на целувките й. Знаеше, че го обича, и в този миг на бурна интимност и той я обичаше повече от когото и да било друг в живота си, обичаше ума й, душата й, обичаше лицето й, стройното й тяло, обичаше всяка частица от нея завинаги. Прокара ръце през водопада от тъмна копринена коса, който се стелеше по възглавницата, и прошепна името й:

— Софи, любов моя, Софи… — тя се усмихна тъжно и се извърна от него. Тим я придърпа към себе си, не искаше да я пусне, притискаше се към нея с изгарящ копнеж. — Софи, не ме отблъсквай!

Нещо остро го мушна в ребрата, удари го грубо и един писклив глас отекна в ушите му:

— Тим! Тим, събуди се! Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?

Стреснат, той отвори очи и видя Каролин, която го гледаше ядно на светлината на нощната лампа.

— Значи наистина си бил влюбен в нея — каза тя обвинително. — Сънуваше я.

Той се претърколи колкото може по-далеч от нея и отново затвори очи: искаше да върне чезнещите остатъци от съня, преди напълно да се стопят. О, Господи, беше обичал Софи, обичаше я от самото начало, но властта, която Каролин имаше над него заради случилото се в Австралия, го бе принудила да разруши всичко. Миналото, настоящето и бъдещето. Софи беше мъртва, а той вече бе богат. Скоро щеше да е на сигурно място, далеч оттук. Заедно с Каролин, неговата мъчителка, двамата бяха свързани чрез тайни, толкова тъмни, че хвърляха вечно проклятие върху душата му и разкъсваха сърцето му от съжаление.

 

 

Когато на следващата сутрин телефонът иззвъня в коридора на малката уелска къща, Каролин вдигна. Не им се обаждаха често, защото не се бяха сприятелили с никого от съседите си на Лантрисант Роуд, само от време на време възрастните й майка и баща звъняха от Дъблин, където живееха. Каролин беше единствено дете, майка й я бе родила, след като навършила четиридесет. Родителите й се тревожеха за нея, а това дразнеше Каролин. За какво им беше да се притесняват? Само защото бе имала някаква незначителна нервна криза на петнадесетгодишна възраст… Тя нетърпеливо сграбчи телефонната слушалка.

— Ало?

Не беше майка й. Някаква жена, чийто глас не познаваше, бръщолевеше нещо на френски и тя не разбираше нито дума, освен „мосю Тим“. Каролин се намръщи.

— Тим не е тук — извика тя бавно и ясно.

— Тим там — настояваше жената. — Аз говори с него.

— Какво става? — попита нервно Тим, като се появи на вратата на кухнята. — Кой е?

Каролин поклати глава, за да го предупреди да мълчи.

— Тим не е тук — повтори тя високо. Развълнуван поток от френски думи долиташе до ушите на Тим от слушалката в ръката на Каролин, която, като видя, че той се кани да я вземе от ръцете й, я затвори с трясък.

— Да не си се побъркал? — изкрещя тя. — Беше някой от Франция. Какво, по дяволите, искаше? Защо звъни тук? — Каролин се стрелна покрай него към кухнята и включи електрическия чайник с нервен жест. — Господи! Ами ако са те видели?

Тим се потеше, а лицето му бе пребледняло.

— Никой не би ме познал. Пристигнах и си тръгнах по тъмно. За Бога, дори носех каска, а регистрационният ми номер бе скрит.

Каролин сви рамене.

— Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.

— Но защо тогава… като международен разговор ли ти прозвуча или като от страната? — сега вече и ръцете му трепереха.

— Не знам. Мислех, че е майка ми, нали вечно се тревожи за мен — стовари шумно две чаши на кухненската маса и хвърли в тях пакетчета чай. — По дяволите, надявам се, че не си оплескал всичко, както обикновено. Това е единственият ни шанс. Единствената ни надежда да станем истински богати, да живеем в разкош… — гласът й заглъхна на ръба на истерията. Разля част от кипящата вода от чайника по масата и изруга. — Трябва да се получи! — изпищя тя.

Телефонът пак иззвъня. Тим подскочи нервно, а Каролин остана неподвижна като пън.

— Не го вдигай — каза тя.

Продължи да звъни, силният звук пронизваше тишината в малкия коридор. След няколко минути Тим затвори очи, неспособен повече да понесе напрежението. В този миг звъненето спря рязко, както бе започнало.

— Слава Богу! — каза той с въздишка.

— Трябва да тръгнем тази вечер — каза решително Каролин. — Междувременно изключи телефона — нареди му тя. — Не мога да разбера защо Софи не го направи, когато й се обаждах — засмя се, пискливият й глас проряза тишината. — Това трябва да ти покаже каква глупачка е била.

Тим се поклащаше нерешително, сякаш не знаеше какво да направи.

— Просто вдигни слушалката от телефона и я постави настрани. За Бога, какво ти става? Който и да ни е звънил, скоро ще му писне от сигнала заето.

Тим стисна зъби, изгаряше от желание да разбере кой бе позвънил, защото само така можеше да се успокои, че никой не е разбрал за тайната му мисия във Франция. Сигурно е било съвпадение, че обаждането беше от Франция.

— Свали слушалката и я постави отстрани! — изкрещя му Каролин. — Какво ти е, мамка му? Боже! Все аз трябва да върша всичко тук — опита да се промуши покрай него, за да излезе в коридора, но точно тогава телефонът отново започна да звъни.

Нямаше представа какво го накара да вдигне слушалката и да каже:

— Ало?

Каролин затаи дъх от ужас, застана неподвижно и гледаше как лицето му пребледнява и цялото му тяло започва да трепери.

— Да, Хортенз — каза той. Говореше френски почти свободно и без проблеми разбираше истеричния поток от думи, който се лееше по линията. След това възкликна: — Merdel Oh, mon Dieu! Oh, mon Dieu!^[1]

Приличаше на надуваема играчка, която постепенно изпуска въздуха си. Сграбчи телефонната масичка, коленете му трепереха, тялото му се приведе напред, цялата му поза изразяваше отчаяние.

— Какво има? — изсъска Каролин. Тим не й обърна внимание, бе съсредоточен изцяло върху думите на Хортенз. Най-накрая заговори с дрезгав глас:

— Out Je comprend. D’accord^[2] — когато затвори, изглеждаше пред припадък.

— Какво има? — попита уплашено Каролин.

— С нас е свършено — Тим влезе, олюлявайки се, в кухнята и седна тежко, подпирайки главата си с ръце на масата.

— Какво искаш да кажеш?

— Хортенз знае всичко.

— Но…

— Била е на прозореца горе.

— Видяла те е как убиваш Софи?

Тим кимна, нямаше думи. Чувстваше се, сякаш вътрешностите му се разкъсваха и сърцето му всеки миг щеше да спре.

— Тя знае всичко.

— Какво искаш да кажеш с това „всичко“? — гласът на Каролин бе станал груб.

— Софи й е казала, че съм свил три милиона.

— Тя е обсъждала това със… със слугинята си? — попита изумено Каролин.

— О, Господи! Какво ще правим сега? — той се изправи с усилие и взе неотворена бутилка водка от шкафа.

— Това няма да ти помогне — каза тя ледено.

Той не отговори. Грабна чаша от мивката и си наля голяма доза алкохол, която изпи на екс. За миг изглеждаше, все едно е получил болезнен спазъм, но след това пое дълбоко дъх и се изправи.

Каролин заговори отново:

— И сега какво?

— Ще трябва да се върна пак във вилата.

— Какво? Да не си се побъркал? Да не би окончателно да си мръднал? — отново изпадаше в истерия.

— Чуй ме — той седна и си наля отново. — Мога да се споразумея с Хортенз. Знам, че мога.

— И каква ще е тази сделка, на която ще се съгласи една френска селянка? Още тази вечер трябва да тръгнем за Рио, най-късно рано сутринта.

— Изслушай ме — повтори Тим. — Хортенз и съпругът й се опитват да ме изнудват. Досега не са казали на никого какво е станало. Анри явно е заровил тялото на Софи в маслиновата горичка. Хортенз ми каза преди малко по телефона, че няма да каже на никого какво се е случило преди две нощи, ако дам на нея и на съпруга й трите милиона.

— Откъде знаеш, че можеш да й се довериш?

— Чувствам, че мога. Французите са алчни. Нали помниш, когато ходихме на обяд във вилата, как ни гледаше? Вече е съучастничка в престъплението, защото с мъжа й са прикрили следите. Ще й кажа, че може да получи само половината пари, а ако иска повече, ще я заплаша, че ще я издам на френската полиция и ще докажа, че е участвала в убийството.

Каролин прехапа устни и скръсти ръце в скута си.

— Значи не е казала нищо на семейството на Софи?

— Твърди, че не била казала на никого — докато говореше, пресуши втората чаша с водка и си наля трета. Сега бе по-спокоен. Владееше се по-добре. Знаеше точно какво трябва да направи.

— Ти си откачил! — избухна изведнъж Каролин. — Забрави за Хортенз! Ако тръгнем веднага, няма да има значение дали тя ще се разприказва. Виновна е колкото теб, ако мъжът й е заровил тялото на Софи. Защо оставяш някаква френска чистачка да ти казва какво да правиш? Боже, трябваха ни месеци, за да стигнем дотук! Месеци наред планиране, тежка работа…

— Ти нищо не си направила — отвърна й троснато Тим, — само си стоя тук, а аз вършех всичко — спомни си Софи в леглото, знаеше, че не е справедлив, но каква лоялност дължеше на Каролин? Тя не бе по-добра от Хортенз, държеше го като заложник, защото знаеше какво се бе случило в Австралия, заплашваше да го предаде, ако не остане и не се грижи за нея, и с всеки изминат ден искаше все повече и повече.

Изведнъж от цялата тази работа му се догади. Преглътна питието си и неуверено се изправи.

— Ще трябва да замина и да се видя с Хортенз, за да уредя всичко с нея. Не искам да прекарам остатъка от живота си, оглеждайки се през рамо за преследвачи.

— Но след като стигнем в Рио и прехвърлим парите, ще сме в безопасност, не разбираш ли? — отново бе станала раздразнителна. — В безопасност и богати. Само си помисли, Тим. Най-накрая ще имаме всичко, за което сме мечтали.

Тим излезе от кухнята, като взе бутилката водка със себе си. След това се качи горе да си събере багажа.

 

 

Късно следобед Тим се събуди, беше се схванал и трепереше от студ и за миг се почуди къде е. Когато се огледа из малката ниска спалня на къщата, всичко се върна на мястото си сред прилив на съжаление и страх. До него лежеше празната бутилка от водка. Седна внимателно, като се опитваше да подреди мислите си, чудеше се със замъглено съзнание какво е трябвало да направи. Беше се качил на горния етаж да си събира багажа… Господи! Скочи на крака, главата му пулсираше от болка, а гърлото му беше сухо като чакъл.

В този момент забеляза, че стаята е в ужасен безпорядък, навсякъде бяха нахвърляни дрехи, а чекмеджетата зееха разтворени. Големият куфар, който държаха зад вратата, липсваше. Нямаше нужда да е гений, за да се сети, че Каролин си е събрала багажа и е заминала.

Тим не беше сигурен дали изпитва облекчение или гняв. От една страна, щеше да е голям късмет, ако изчезнеше завинаги от живота му, но, от друга, докато беше край него, можеше да я държи изкъсо. Бедата бе, че Каролин беше непредсказуема. Неконтролируема като заблуден куршум, отскачаше от лоялността към предателството за секунди. Нестабилната й натура бе способна на изключителна любезност, но и на безмилостно лукавство — всичко зависеше от това как се чувства в дадения момент. Не беше се чувствал в безопасност, откакто тя стана свидетелка на ужасния инцидент в Австралия преди единадесет години, и знаеше, че никога няма да се почувства отново така. На моменти тя се присламчваше към него, жадна и търсеща подкрепата му, но в следващия миг можеше да го заплаши, че ще го издаде, ако не прави каквото му каже. Най-страшното бе, че знаеше, че ако нещо се случи с нея, адвокатът й разполага с достатъчно доказателства в запечатан плик, които щяха да го изпратят в затвора до края на дните му.

Имаше махмурлук и бе объркан, затова му трябваше известно време, за да си подреди мислите, фалшивият му паспорт бе на нощното шкафче, но нейния го нямаше. Бавно събра няколко ризи, два чифта панталони, тъмносиния си блейзер и куп чорапи и бельо. Щеше да пътува с малко багаж. Щеше да има достатъчно възможности да си набави нов гардероб, когато стигнеше в Рио.

След половин час тръгна тромаво надолу по стълбите с пътна чанта в ръка, но телефонът отново иззвъня. Той уморено го вдигна.

— Да?

— Мосю Калторп?

Тим слушаше със свито сърце бръщолевенето на Хортенз, която искаше да знае кога пристига. Защо вече не бил на път? Не разбирал ли, че щяла да се обади в полицията, ако не дойдел скоро? Не спираше да бърбори, повтаряше всичко, което му бе казала и сутринта, но много по-грубо.

Изведнъж той изгуби търпение. Пискливата й тирада опъна и бездруго разстроените му нерви.

— Добре! Добре! — изкрещя той в слушалката. — Утре ще съм при теб, алчна кучко!

Каролин бе взела колата. Изруга, като осъзна, че трябва да отиде до центъра на Кардиф с автобус. След това щеше да вземе влак до Лондон, после — до Хийтроу, а оттам — самолет до Ница, откъдето трябваше да наеме кола, за да стигне до Ла Маделийн. Щеше ли да му се размине и за втори път? Не трябваше да напуска Кардиф, такива бяха условията на освобождаването му под гаранция. Стисна зъби и изруга наум Хортенз. Защо трябваше да се поддава на натиска й? Каролин му бе обяснявала жизнерадостно как ще отлетят за Рио, звучеше толкова лесно, защо тогава просто да не игнорира исканията на икономката на Ла Маделийн и да тръгне? Веднъж да стигне в Рио, грижите му щяха да свършат и щеше да забогатее с три милиона паунда. Така щеше да е най-разумно. Тогава защо, въпреки всичко, се чувстваше заставен да се върне във вилата? Убиецът винаги се връща на местопрестъплението? Гибелно влечение да види още веднъж мястото, на което се бе промъкнал зад Софи и бе стоварил железния прът върху главата й? Или искаше да се отърве от Хортенз, защото още една тайна щеше да му дойде прекалено?

Тим поклати глава. Вдигна пътната си чанта и пое към автобусната спирка, като си казваше, че не трябва да бърза с решението, докато не стигне до Хийтроу.