Ник Хорнби
Ега ти животът (41)

Трийсет и пет

Всичко до излизането на бандата беше супер. Преди беше необходимо известно малко време, за да могат хората да загреят, но тази вечер бяха готови от самото начало. Причината за това отчасти беше, защото хората, които бяха дошли тази вечер, бяха с няколко години по-стари, отколкото бяха преди няколко години, ако разбираш какво имам предвид — с една дума, това беше абсолютно същата тумба, а не съответните еквиваленти на 1994-а — и не искаха да чакат до дванайсет и половина, за да почнат: вече бяха прекалено уморени за това, а и без друго някои от тях трябваше и да се връщат, за да сменят детегледачките. Но най-вече беше, защото имаше наистина купонджийска атмосфера, истинско празнично настроение, напомнящо на жътварско празненство, все едно беше нечий рожден ден или сватба, а не клуб, който щеше да се събира и следващия петък, а може би и по-следващия.

Но трябваше да отбележа, че бях адски добър и въобще не бях загубил старата магия. Малък пример — „Оу Джейс“ („Бек стабърс“), „Харолд Мелвин енд дъ блуноутс“ („Сатисфекшън гуърънтийд“), Мадона („Ваканция“), „Гетото“ (която получи одобрителни възгласи, все едно песента беше моя, а не на Дейвид Халоуей) и „Нелсън Мандела“ на „Спешълс“ — ги накараха да пощуреят. И тогава настана мигът за бандата.

Беше ми казано да ги обявя. Бари дори ми беше написал какво точно трябваше да казвам: „Дами и господа. Страхувайте се. Наистина се страхувайте. Защото идва… «СОНИК ДЕТ МЪНКИ»!“ Но можеха да си гледат работата и накрая просто измърморих името през микрофона.

Бяха облекли костюми и фини вратовръзки и когато си включиха техниката, се чу силна микрофония, като за миг се уплаших, че това беше първото им парче. Но „Соник дет мънки“ вече не бяха това, което бяха преди. Всъщност вече не бяха „Соник дет мънки“.

— Вече не се наричаме „Соник дет мънки“ — каза Бари, когато хвана микрофона. — Може би ще се наречем „Фючъристикс“, но още не сме решили. За довечера обаче името ни е „Бекбийт“. Едно, две, три… — И започнаха с „Туист енд шаут“, всичко по ноти, а хората полудяха.

И Бари наистина пееше.

Изсвириха „Роуд 66“ и „Лонг Тол Сали“ и „Мъни“ и „Ду ю лав ми“ и след това свириха на бис „Миднайт ауър“ и „Ла бамба“. С една дума всяка една песен беше проста и разбираема и със сигурност щеше да зарадва насъбралите се хора на трийсет и няколко години, които смятаха, че хип-хоп беше нещо, което децата им учеха в училище в часовете по музика и пластика. Всъщност всички бяха толкова доволни, че след като „Соник дет мънки“ ги оставиха с усещане за страх и объркване, те прекараха последвалите парчета, които им бях приготвил, в седене.

— Това пък какво беше? — попитах Бари, когато дойде до уредбата, запотен, полупиян и много доволен от себе си.

— Добре ли беше?

— Беше по-добре, отколкото очаквах.

— Лора каза, че можем да свирим единствено ако бяхме научили няколко истински песни. Но беше много яко. Момчетата замислят да зарежем цялата попзвездомания и да свирим на празненства по случай сребърни сватби.

— А ти какво мислиш за това?

— Става, да. И без това вече се чудех за музикалната ни насоченост. Предпочитам да гледам как хората танцуват на „Лонг тол Сали“, отколкото как бягат към изхода, хванали се за ушите.

— Харесва ли ти клуба?

— Не е зле. Малко е нали знаеш, популистко за мен. — Каза той. Не се шегуваше.

Останалата част от вечерта беше като края на филм. Всички участници танцуваха: Дик с Анна (той стоеше на едно място и леко се поклащаше, Анна го беше хванала за ръцете и се опитваше малко да го раздвижи), Мари с Ти-Боун (Мари беше пияна, Ти-Боун гледаше някого през рамото й, който явно го беше заинтригувал — Каролин), Лора с Лиз (която говореше оживено и явно за нещо беше ядосана).

Пуснах да свири „Трябва да те забравя“ на Соломон Бърк и всички отидоха на дансинга, ако ще и само от чувство за дълг, въпреки че само най-добрите танцьори биха могли да направят нещо с тази песен, а никой от събралите се не можеше да има претенции, че беше сред най-добрите, че дори и средно добър. Когато чу първоначалните акорди на песента, Лора се обърна, усмихна се и направи одобрителни знаци, а аз започнах наум да събирам парчета, които да включа в сборната касетка, която щях да й запиша, нещо с песни, които знаеше, и песни, които би слушала. Тази вечер за пръв път разбирах как се правеше това.