Ник Хорнби
Ега ти животът (2)

1. Алисън Ашуърт (1972)

През повечето вечери се шляехме из парка, който беше на една крачка от вкъщи. Живеех в Хертфордшир, а то е все едно да живееш в което и да било английско предградие. Типично предградие и типичен парк — на три минути път от вкъщи, точно срещу улицата с няколкото магазина (супер, будка за цигари, магазинче за нелицензирана продажба на алкохол и цигари). Наоколо нямаше нищо, което да ти даде географска представа къде точно се намираш. Ако магазините бяха отворени ( а те затваряха в пет и половина, в четвъртък — в един следобед, в неделя изобщо не отваряха), то би могъл да си вземеш местния вестник от будката за вестници, но дори това едва ли би ти помогнало кой знае колко да се ориентираш къде си.

Бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, току-що открили понятието ирония — или поне това, за което по-късно научих, че му се вика ирония: позволявахме си да се качваме на люлките и на въртележката и да играем на разните му там оставени да ръждясват детски съоръжения единствено, ако съзнателно успеехме да си придадем вид на иронично безразличие. Тоест или го правехме, като се преструвахме на небрежно разсеяни (обикновено прибягвахме до подсвиркване с неопределено зареян поглед, до уж оживено бъбрене или до безсмислено подхвърляне по съоръженията на цигарени фасове и кибритени кутии), или под формата на флирт с опасността (скачахме от люлките, когато ги бяхме засилили възможно най-високо; или от въртележката, след като я бяхме завъртели с бясна скорост; или висяхме от ръба на гондолата, когато беше в почти вертикална позиция). Неизвестно защо вече смятахме, че ни е позволено да играем само ако можем по някакъв начин да докажем, че подобни детински забавления крият потенциала да ни пръснат мозъка.

Що се отнася до момичетата обаче, всяка ирония ни беше чужда. Просто не бяхме имали достатъчно време, за да си изградим подобно отношение към тях. До един момент те просто не съществуваха — или поне не представляваха никакъв интерес за нас — но от следващия миг нямаше как да не ги забележи човек, накъдето и да погледнеш, те бяха навсякъде. В един момент ти се иска да пернеш някое момиче по главата, защото ти е сестра или е сестра на твой приятел, а само миг по-късно ти се иска да го… всъщност, не знаехме какво точно ни се иска да направим с него, но то беше нещо… НЕЩО. Почти за нула време всички тези нечии сестри (а за нас друг вид момичета нямаше, все още нямаше) станаха интересни, дори смущаващи.

Но всъщност какво толкова се беше променило в нас, момчетата? Какво бе станало по-различно от онова, което си имахме и преди? Пискливи мутиращи гласове, но те всъщност не ни вършеха кой знае колко работа — пискливият мутиращ глас те прави някак нелеп и смешен, а не неустоимо привлекателен. А пък появата на полово окосмяване бе съкровена тайна — нещо строго лично, притаено между нас и слиповете ни — и щяха да минат години преди някоя представителка на другия пол лично да се увери, че то наистина е там, където му е мястото. От своя страна момичетата вече имаха съвсем очевидно напъпили гърди, както и съпътстваща този факт по-различна походка, при която скръстените ръце едновременно и прикриваха, и привличаха вниманието към новите им придобивки. А едновременно с това се появиха гримът и парфюмите. И макар че те бяха неизменно евтини и използвани неопитно, понякога дори комично, това беше все пак един доста ужасяващ сигнал, че ние някак изоставаме от развоя на нещата; че всичко става без наше участие, един вид зад гърба ни…

Започнах да излизам с едно от момичетата… не, този израз не е точен, защото аз всъщност изобщо нямах думата при взимането на това решение. Но същевременно не бих могъл да кажа и че тя започна да излиза с мен. Проблемът е, че изразът „излизам с“ предполага някаква съвместност и равенство. Докато в действителност стана така, че една вечер сестрата на Дейвид Ашуърт, Алисън, се отлепи от момичешката групичка, която киснеше на пейките срещу гондолата, където пък беше нашият момчешки сборен пункт, и просто си ме присвои, гушна ме под мишница и ме отведе.

Вече не мога да си спомня как точно го направи. Дори не мисля, че тогава изобщо съм осъзнавал какво става, защото си спомням, че някъде по средата на нашата първа целувка — на моята първа целувка, — се почувствах тотално сащисан, напълно объркан и абсолютно неспособен да си обясня как аз и Алисън Ашуърт така бързо и неочаквано станахме толкова интимни. Дори не бях много сигурен как тъй изведнъж се озовах откъм нейната страна на люлките, далеч от брат й, от Марк Годфри и от останалите момчета; нито пък как стана така, че тя се отдели от нейната групичка приятелки; нито защо вдигна лицето си към моето, не знам и как разбрах, че от мен се очаква да залепя устата си върху нейната. Цялата случка противоречи на каквото и да било рационално обяснение. Но всичко това наистина се случи, а после се повтори и на следващата вечер, както и на по-следващата.

Какво си въобразявах, че правя? Тя какво си въобразяваше, че прави? В днешно време, когато по същия начин ми се прииска да целуна някое момиче така, по устата, с език и тъй нататък, то е защото ми се ще да изживея с него още много други неща: секс, кино в петък вечер, задушевна компания и разговори, мрежа от близки роднини и приятели, аспирин и чай, донесени ми в леглото, когато съм болен, човек, с когото да слушаме заедно моите плочи и компактдискове, може би момченце на име Джек и момиченце на име Холи или Мейзи (все още не съм решил окончателно кое от тези две имена да предпочета). Нищо подобно не исках от Алисън Ашуърт. Не исках деца, защото ние самите бяхме още деца; не исках и кино в петък вечер, защото и без това ходехме на кино в събота сутринта; не исках и аспирин и чай в леглото, защото мама ми ги носеше; не исках дори секс, особено пък не и секс — опази, боже! — защото по онова време, в началото на седемдесетте, на секса се гледаше като на някакво най-гнусно и ужасяващо изживяване.

Но какво в такъв случай означаваше тази целувка? Истината е, че за нас тя не криеше абсолютно никакво значение, просто двамата с Алисън се бяхме залутали в мрака на неведението. Целувката ни бе резултат от известна доза желание за подражание (хора, които докъм 1972-а вече бях виждал да се целуват: Джеймс Бонд, Саймън Темплър, Наполеон Соло, Барбара Уинзор и Сид Джеймс или може би Джим Дейл, Елзи Танър, Омар Шариф и Джули Кристи, Елвис и много други черни и бели кинозвезди от филмите, които майка ми обичаше да гледа — макар че когато се целуваха, те, за разлика от нас, никога не си сблъскваха носовете и не си въртяха главите като смахнати ту в една, ту в друга посока); от известна доза хормонална тирания; а също и от доза напрегнато желание да не изоставаме от връстниците си (Кевин Банистър и Елизабет Барнс „го правеха“ вече от две-три седмици); а до голяма степен и поради обзелата ни на момента сляпа паника… Накратко, целувката ни не беше резултат на осъзнато действие; при нея нямаше сексуална страст, нито дори удоволствие; физически не изпитвахме нищо по-особено, освен една непозната ни дотогава и умерено приятна топлинка някъде дълбоко в слабините. Бяхме като малки животинчета — което съвсем не означава, че към края на седмицата вече сме си разкъсвали дрехите, а просто че, образно казано, бяхме започнали да се душим взаимно под опашките и че не намирахме миризмата на другия чак толкова отвратителна и отблъскваща.

Но чуй какво стана по-нататък, Лора. Когато на четвъртата вечер от нашата „връзка“ отидох в парка, видях Алисън да седи на пейката, прегърнала през кръста Кевин Банистър, а от Елизабет Барнс нямаше и помен наоколо. Абсолютно никой — нито Алисън, нито Кевин, нито аз, нито все още непосветените сексуално бавноразвиващи се, които висяха по гондолата — не каза каквото и да било. Бях като поразен от гръм, изчервих се и внезапно забравих как да вървя, без да имам мъчителното усещане за непохватността на всяка отделна част от тялото ми. Какво да направя? Къде да отида? Не исках да се започват разправии, не исках да оставам там — не и с тях двамата — не исках да се прибирам вкъщи. Ето защо насочих вниманието си изцяло върху многозначително празните опаковки от презервативи, които очертаваха разграничителната линия между териториите на момчетата и на момичетата, и без да поглеждам напред, назад или встрани, тръгнах обратно към скупчилите се на гондолата момчетии без гаджета. Посред пътя си към тази доскоро привична за мен групичка, направих едно-единствено необмислено и погрешно движение: спрях и си по гледнах часовника, макар и да ме убиеш, до ден днешен да не знам какво точно се опитвах да внуша с този жест и кого точно се опитвах да заблудя. Кое е това време от денонощието, което би накарало едно тринайсетгодишно момче да обърне гръб на някое гадже и да поеме към детската площадка — с изпотени от притеснение длани, с разтуптяно от унижение сърце и отчаяно опитвайки се да не заплаче. Определено не и четири следобед, в края на септември.

Измуфтих една цигара от Марк Годфри и седнах самотно върху въртележката.

— Курва — изсъска братът на Алисън, Дейвид, и аз благодарно му се усмихнах.

И това бе всичко. Къде сбърках? Първа вечер — парк, цигара, натискане. Втора вечер — същото. Трета вечер — същото. Четвъртата вечер — зарязан. Е, да. Може би е трябвало да се усетя овреме. Може би съм си го търсил. След втората еднообразна вечер е трябвало да си дам сметка, че не правим нищо по-различно от предишната и че съм оставил нещата така да загният, че тя да си потърси някои друг, по-отворен. Но пък тя би могла да се опита да ми каже! Да ми отпусне още ден-два да оправя нещата!

Връзката ми с Алисън продължи шест часа (двучасовата дупка между края на часовете в училище и началото на новините по телевизията — докогато всички трябваше да сме се прибрали по домовете си — умножено по три). Едва ли би могло да се каже, че това време ми е било достатъчно, за да свикна с присъствието й до такава степен, та да не знам какво да правя сам, без нея. Всъщност вече дори не си спомням нищо по-конкретно за Алисън. Дали беше с дълга черна коса? Възможно е. Нисичка? Определено по-ниска от мен. С дръпнати, почти ориенталски очи и матова кожа? Може да е изглеждала точно така, но също така е възможно да си спомням и някоя друга. Това всъщност няма никакво значение.

Ако правех списък на гаджетата, заради които съм страдал най-много, а не просто на първите пет по хронологиченред, то без колебание бих поставил Алисън на челното второ място. Ще ми се да можех да кажа, че с течение на времето нещата са се променили; че взаимоотношенията ми с гаджетата са станали по-изтънчени; че те вече са били по-малко жестоки към мен; че съм станал по-дебелокож, с по-изострени реакции, с по-развити инстинкти. Но истината е, че във всичко, което ми се случваше от тогава насетне, винаги имаше по нещичко от онази четвърта вечер с Алисън, а всичките ми следващи любовни истории май бяха като някаква изкривена версия на това мое първо романтично изживяване. Разбира се, впоследствие никога повече не ми се е налагало да изминавам същия дълъг път като онзи до въртележката, нито пък ушите ми са горели от точно такова яростно унижение, както тогава, и никога друг път не е трябвало да броя така съсредоточено празните пакети от презервативи, за да избегна подигравателните погледи и потока от сълзи… Не по същия начин, не точно така, не и толкова унизително. Просто съм се чувствал по същия начин. Понякога.