Ник Хорнби
Ега ти животът (16)

Десет

ФАКТ: над три милиона мъже във Великобритания са спали с по десет или повече жени. И нима всички те приличат на Ричърд Гиър? Всичките ли имат богатството на Крез, чара на Кларк Гейбъл, свръхестествените умения на Ерол Флин, чувството за хумор на Клайв Джеймс? Не. Едното няма нищо общо с другото. Може половин дузина сред тези три милиона мъже да притежават едно или повече от споменатите неща, но пак остават… ами… три милиона, плюс-минус половин дузина. И са си просто мъже. Ние сме просто мъже, защото аз, дори аз, съм сред тези облагодетелствани три милиона. Десет не е чак толкова много, ако си неженен и в средата на трийсетте си години. Като се позамисли човек, десет партньорки за две десетилетия всъщност е доста слаба работа: една на две години, и ако някоя от тях не е била просто еднодневка, появила се по време на двугодишна суша, то не си чак точно загазил, но пък не си и най-великият любовник на квартала. Десет не е много, не и за ерген на трийсет и няколко години. Пък и двайсет не са чак толкова много, ако гледаме на въпроса по този начин. А всичко над трийсет, по мое мнение, би заслужавало участие в шоуто на Опра на тема сексуален разврат.

Мари беше седемнайсетата ми любовница. Питате се, сигурно: „Тоя пък как го прави?“. Носи кофти пуловери, отнася се лошо с бившето си гадже, мърморко е, няма пукната пара, движи с „Музикалните Идиоти Близнаци“, а същевременно успява да си легне с издаваща албуми американска поппевица която прилича на Сюзън Дей. К’во става тука, бе? Как става’ тия работи?!

Първо, нека не се увличаме. Да, издава албуми, но записите са правени в някакво затънтеното студио в Блекпул с иронично звучащото име „Хит рекърдс“, при това с договор, който е толкова изгоден за нея, че е принудена сама да си продава касетите по време на паузите в лайфа си в престижното Лондонско нощно заведение „Сър Хари Лоудер“. И ако познавам достатъчно Сюзан Дей — а смятам, че я познавам от едно двайсетина години — то съм убеден, че тя ще е първата, която ще се съгласи, че да приличаш на Сюзан Дей в „Закона на Ел Ей“, не е като да приличаш на, да речем, Вивиан Ли в „Отнесени от вихъра“.

Е, да, но дори и така да е, нощта ми с Мари беше моят най-страхотен сексуален триумф, моето „чудо на чудесата“. И знаеш ли как стана работата? С въпроси. Това е всичко. Това е моята тайна. Ако някой иска да знае как става работата със седемнайсет жени, ни повече, ни по-малко, бих го посъветвал: Задавай въпроси, брато! Номерът със задаването на въпроси действа безотказно, защото не това е общоприетият начин на свалка, поне не и според обобщената мъжка мъдрост. Все още има достатъчно много старомодни устати себелюбци и его-маниаци наоколо, та да може някой като мен да изглежда освежаващо различен. Мари даже спомена нещо такова по време на срещата ни…

Нямах никаква представа, че Мари и Ти-Боун щяха да бъдат с Дик и Бари в кръчмата, които изглежда им бяха обещали една истинска английска събота вечер — бира, къри, дим, среднощния рейс и всичките му там други екстри. Все пак се зарадвах да ги видя — и двамата. Чувствах се наистина приповдигнато след триумфа си с Лора, а като се имаше предвид, че Мари ме беше виждала единствено несловоохотлив и намусен, сигурно се е чудила какво става. Да си се чуди. Не ми се случва често да съм загадъчен и различен.

Седяха около една маса и пиеха бира от халби. Мари се попремести навътре, за да ми направи място да седна и веднага щом го направи, разбрах, че съм загубен, нямаше ме, край. Мисля, че именно тя беше „видяната от таксито на път за сьботно веселие жена“, която ми даде начален тласък. Възприемах загрижеността на Мари да ми направи място като миниатюрен, но многозначителен романтичен жест: вижте, направи го заради мен!… Жалък съм, знам, но веднага след това започнах да се притеснявам, че Бари или Дик — Бари по-точно — са й казали къде съм и за какво. Защото, ако знаеше за Лора и за това, че в момента сме в процес на скъсване, поради което не съм много на себе си, тя сигурно щеше да изгуби интерес към мен, а като имаме предвид, че тя по принцип не се интересува от мен, то щях да се озова в ситуация на пълна липса на интерес от нейна страна. От гледна точка на нейния интерес, щях да съм на червено.

Бари и Дик питат Ти-Боун нещо за Гай Кларк. Мари ги слуша, но после се обръща към мен и ме пита, леко потайно, дали всичко е наред. О, Бари, шибан устат копелдак такъв!

Свивам рамене.

— Просто искаше да си прибере някои неща. Нищо особено.

— Боже, как мразя този момент. Момента „прибиране на неща“. Точно през това минах, преди да дойда в Лондон. Нали знаеш моето парче „Патси Клайн таймс ту“? Е, в него разказвам как аз и бившето ми гадже си делим колекцията от албуми.

— Страхотно е.

— Мерси.

— И го написа, преди да дойдеш насам?

— Написах го по пътя за насам. Или поне думите. Мелодията си я имах от край време, но не знаех какво да я правя, докато не ми хрумна заглавието „Патси Клайн делено на две“.

На мен пък ми хрумна, че ако мога по аналогия да си послужа с класация на видовете храни, то този Ти-Боун си пада малко нещо червен хайвер.

— Затова ли всъщност дойде в Лондон? Заради… така де, знаеш, заради разделянето на колекцията албуми и разни такива неща?

— А-ха.

Сви рамене, замисли се и после се изсмя, защото това потвърждение обясняваше всичко и нямаше нищо друго за казване, но тя все пак се опита:

— А-ха. Разби ми сърцето и внезапно повече не ми си искаше да съм в Остин, затова се обадих на Ти-Боун и той ме приюти, така да се каже, уреди ми един-два лайфа и къде да живея, и ей ме тук.

— Живееш с Ти-Боун, така ли?

Тя отново се изсмя, мощен гърлен смях, право в халбата си.

— Никога! Ти-Боун не би се навил да живеем заедно. Ще му подбия репутацията. Пък и на мен не ми се иска всяка нощ да трябва да слушам всичко, което става в съседната спалня. Прекалено съм независима за подобно нещо.

Свободна е. Свободен съм. Аз съм свободен мъж, който разговаря с привлекателна свободна жена, която пък току-що — може би да, а може би не — си призна наличие на сексуална неудовлетвореност. Господи боже!

Преди време, когато с Дик и Бари постигнахме съгласие, че важното е какво харесваш, а не какъв си, Бари подхвърли идеята за въпросник, предназначен за потенциални гаджета — документ, дълъг две-три страници, който под формата на тест покрива всичко, свързано с важните за нас неща относно музика/филми/телевизия/книги. Основната цел на въпросника беше: а) избягване на неудобни разговори, и б) предотвратяване на опасността човек да скочи в кревата с гадже, за което на по късен етап да разбере, че има всички издавани някога албуми на Хулио Иглесияс. Навремето, когато правихме вьиросника, ни беше забавно, но после Бари, бидейки Бари, реши да го изпробва на практика и го даде за попълване на някаква нещастна женица, по която си падаше, а тя взе, че го халоса с него по главата, и го заряза. И все пак, в идеята му се криеше една значима и съществена истина: всички тези неща са изключително важни и няма смисъл човек да се преструва, че за която и да било връзка има бъдеще, ако е налице силно противоречие в колекциите от албуми или в класацията на любими филми, защото двама такива души дори не биха и разговаряли, ако се засекат на купон.

Ако бях дал на Мари да попълни такъв въпросник, тя нямаше да ме удари с него по главата. Щеше да разбере важността на подобно нещо. Двамата проведохме един от онези разговори, в които всичко някак съвпада, слива се, прилепва и се напасва, където дори паузите ни, дори препинателните ни знаци сякаш кимаха в знак на съгласие. Нанси Грифит и Кърт Вонегьт, „Каубой джънкийс“ и хип-хоп, „Моят живот като куче“ и „Риба, наречена Уанда“, Пи-Уи Хърман и „Светът на Уейн“, спорт и мексиканска храна (да, да, да, не, да, не, не, да, не, да)… Нали помниш онази детска игра с конструктор „Лего“ и мишка, където строиш ли строиш, после разни топчета и частички започват да падат, да се повличат взаимно, докато най-накрая една клетка пада върху мишката и я пленява? Вечерта премина точно с такава върховно шеговита неизбежност — виждаш накъде вървят нещата, но пак не можеш да повярваш, че някога изобщо е възможно това да се случи, въпреки че впоследствие, когато то все пак се случи, всичко започва да ти изглежда напълно логично.

Когато започнах да усещам накъде отива работата, на няколко пъти дадох възможност на Мари да се измъкне: когато имаше пауза в разговора ни, нарочно се заслушвах как Ти-Боун разказва на Бари какъв човек бил Гай Кларк в истинския живот, но всеки път тя отново привличаше вниманието ми към себе си. А когато после тръгнахме от кръчмата към някакво ресторантче с индийска кухня и много къри, малко позабавих крачка, за да й дам възможност да остане с другите в челото на групата, ако иска, но и тя също забави крачка и тръгна редом с мен. В заведението седнах първи, за да може тя да седне където си поиска, но тя избра мястото до мен. Едва в края на вечерта направих нещо, което би могло да се нарече свалка: казах на Мари, че е добре да си ходим заедно с едно такси. То до известна степен си беше вярно, защото Ти-Боун живееше в Камдън, а Дик и Бари бяха точно в противоположната посока, така че не съм прекроил цялата пътна карта на Лондон за лични цели. И не съм й казвал, че е добре да прекараме нощта заедно — ако не е искала да бъде с мен, можеше просто да слезе от таксито, да се опита да натика петарка в ръката ми и да ми помаха за лека нощ. Но когато стигнахме до тях, тя ме попита дали искам да пием по едно и аз реших да се съглася. Та така стана цялата работа.

И тъй, жилището й доста напомняше на моето — тесен апартамент на втория етаж от триетажна сграда. Всъщност толкова много приличаше на моето, че чак започнах да се притеснявам. Толкова ли е лесно човек да получи всичко онова което смятах за върхови постижения в моя живот? Звънваш на приятел и готово, така ли? А на мен ми отне повече от десетилетие да пусна дори тези мои плитки корени! Но пък нещо куцаше, цялата й акустика беше някак сбъркана. Нямаше книги, нямаше стена, отрупана с албуми и имаше съвсел малко мебели, диван и един фотьойл. Нямаше стереоуредба, само едно малко касетофонче и няколко касети, част от които си беше купила от нас. И две китари, предизвикателно и вълнуващо облегнати на стената.

Отиде до кухнята, която на практика си беше част от хола. Донесе малко лед и две чаши (не ме пита дали искам лед или не, но тъй като това беше първата й фалшива нота за цялата вечер, реших да си трая) и седна до мен на дивана. Питах я разни работи за Остин, за клубовете и хората там. Също така й зададох и доста въпроси за бившето й гадже и тя каза хубави неща за него. Обясни за положението си и за раздялата по един мъдър и честен начин, с лека нотка на суха самоирония и вече разбирах защо песните й бяха толкова добри. Аз не казах хубави неща за Лора или поне не казах нищо чак толкова лично. Чупех ъглите и подрязвах завоите, и разширявах мащабите, и говорех сякаш с главни букви, за да изглежда всичко много по-подробно, отколко всъщност беше. Та по този начин тя успя да узнае по нещо и за Иън (въпреки че нямаше как да чуе среднощните звуци откъм неговия апартамент, както ги чувах аз), и за нещата с Лора (но нищо, свързано с аборти и пари, нито пък с вбесяващи ме симултантно-оргазмиращи жени). Звучеше интимно, дори на мен ми звучеше интимно: говорех тихо, бавно, замислено, изразих съжаление, казах някои по-кротки думи за Лора, намеквах за наличието на дълбок океан от меланхолия, някъде съвсем близо до повърхността. Но всъщност всички тези работи бяха пълна глупост, комиксов образ на свестен чувствителен мъж, но пък свърши работа, защото така можех сам да извая някаква реалност за мен самия и защото — поне така си мислех — Мари вече бе решила, че ме харесва.

Тревожа се, че напълно съм забравил как се правят нещата на следващия етап, макар че така и не бях сигурен дали ще има следващ етап. Помнех само най-детинските номера — пускаш ръка по облегалото на дивана и я оставяш да падне върху рамото й или докосваш крака й с твоя. Помнех псевдовъзрастните номера, дето ги използвах, когато бях на двайсет и няколко години — поглеждаш гаджето в очите и питаш дали иска на си легне с теб. Но сега вече нищо от всичко това не ми извежда подходящо. Какво се прави, когато си на възраст, на която вече знаеш, че тези номера не минават? Това, което се получи в крайна сметка бе един немарлив сблъсък насред хола. Аз станах, за да отида до тоалетната, тя каза, че ще ми покаже пътя, блъснахме се един в друг, тя залитна, аз я хванах, целунахме се и така отново се озовах в страната на сексуалната невроза.

Защо първото нещо, за което се сещам в подобна ситуация, е за провал? Защо не мога просто да се забавлявам? Но зададеш ли си веднъж този въпрос, значи вече си загубен: увереността в собствените сили е най-лошият враг на мъжа. А у мен вече се беше породила остро притеснение дали и тя усеща ерекцията ми така силно, както я усещах аз, и ако да, какво ли си мисли по въпроса. Но не можех да поддържам дори това си притеснение, камо ли нещо друго, защото веднага бях отрупан с други притеснения и така следващият етап започна да ми изглежда страховито труден, неизмеримо ужасяващ, тотално невъзможен.

Помисли си само за всички онези ужасяващи неща, които могат да потръгнат наопаки за един мъж. Първо, имаме проблема „нищо не се случи“, после проблема „случи се прекалено много, но прекалено бързо“, проблема „унил спад след едно толкова обещаващо начало“. Имаме и проблема „размерът е без значение, освен в моя случай“, проблема „не си свърши добре работата“… А жените, за какво има да се притесняват жените? Някакъв си нищо и никакъв целулит! Добре дошли в мъжкия клуб „На кое ли място се класирам“. Позната работа.

Радвам се, че съм мъж, поне така си мисля през повечето време, но пък понякога не се радвам да съм мъж в края на двайсети век. Понякога повече ми се ще да съм баща ми. Той никога не се е притеснявал от това дали си е свършил добре работата, защото просто не е имал работа за вършене. Никога не се е притеснявал на кое място се класира в хитовата първа стотица на майка ми, защото е първи и последен в класацията. Нямаше ли да е супер, ако човек можеше да разговаря за такива неща с баща си?

Може би бих пробвал някой ден да го попитам:

Тате, мислил ли си някога за женския оргазъм, било то клиторен или (възможно митологичния) вагинален? Всъщност знаеш ли изобщо какво е това женски оргазъм? Ами ерогенна зона? Какво означава да бъдеш „добър в кревата“ по твое време, през петдесетте, ако изобщо е значило нещо? Кога е била внесена във Великобритания модата на оралния секс? Завиждаш ли ми на половия живот, или цялата работа ти изглежда като ужасно тежък и безсмислен труд? Тревожил ли те е някога кошмарният въпрос дали издържаш достатъчно дълго, или по твое време не мислехте за такива глупости? Не се ли радваш, че никога не ти се е налагало да купуваш готварски книги за вегетарианци, за да се намъкнеш в нечии гащички? Не се ли радваш, че никога не ти се е налагало да провеждаш разговори от типа на: „Може да си голяма работа, но чистиш ли тоалетни“? Не се ли радваш, че си се спасил от кошмара да присъстваш на раждането на детето си, на който днес са подложени всички съвременни мъже?

И се чудя какво ли би ми отговорил баща ми, ако ги нямаше задръжките да говори, породени от социалната му класа, от неговите пол и неувереност? Вероятно нещо от сорта на; „Сине, престани да хленчиш. По мое време чукането за кеф още не беше измислено, така че колкото и тоалетни да чистиш, колкото и вегетариански рецепти да се пробваш да готвиш, пак се забавляваш повече, отколкото на нас ни беше позволено.“ И щеше да бъде напълно прав човекът.

Такъв вид сексуално образование никога не съм получавал — имам предвид този, който се занимава с ерогенни зони и разни такива. Никой никога не ми е казвал нещо, което да е от значение, като например как да си свалиш панталоните с достойнство или какво да кажеш на жената в леглото, когато не можеш да получиш ерекция, или какво значи да си „добър в кревата“ през 1975-а или през 1985-а, да не говорим пък за 1955-а. И чуй следното: никой никога не ми е споменавал каквото и да било за семенна течност, а само чат-пат за сперма, а между двете има все пак съществена разлика. Ето защо си мислех, че тези микроскопични нещица, с формата на попови лъжички, които изскачат изневиделица от връхчето на оная ми работа… Затова и при първото ми… А бе, дай по-добре да не говорим. Но това мое половинчато познание на мъжките полови органи породи у мен остро чувство на притеснение, на неудобство и срам, и то от такъв порядък, че когато веднъж, в петък следобед, някакъв съученик, с когото пиехме кола в едно кафене, неочаквано отбеляза, че слюнката, свлякла се към дъното на чашата му, прилича „на фръгня“, това енигматично наблюдение ме доведе до състояние на трескава и тревожна обърканост за през целия уикенд, въпреки че когато ми го каза, аз естествено се направих, че знам за какво говори и многозначително цъкнах с език. Невъзможно е да се прозре чудото на сътворението на живота въз основа на минималната информация, която човек получава, когато зяпа чужда слюнка, свлякла се към дъното на чаша с остатък от кола, но именно това ми се наложи да направя, пък и се направих, че го правя.

Както и да е. Та, сблъскахме се значи с Мари, целувахме се насред хола, после пак седнахме, целувахме се на дивана и едната половина на моето Аз се притесняваше и същевременно ми казваше да не се притеснявам, а другата беше доста доволна от постигнатото. Тези две половини се събираха в едно цяло и не оставяха никакво пространство за настоящето, за каквото и да било удоволствие и страст, затова в един момент започнах да се питам дали някога изобщо съм се наслаждавал на всичко това, по-скоро имам предвид физическото усещане за наслада, а не че се случва, и дали всичко това не е нещо като задължение, което просто ми се налага да свърша. Когато излязох от този псевдофилософски транс, двамата вече не се целувахме, а се прегръщахме, като аз зяпах към облегалката на дивана. Мари леко ме отстрани от себе си, за да може да ме види, и аз здраво стиснах очи, за да не ме гледа как зяпам безцелно в празното пространство. И това ме извади за малко от краткото затруднение, в което бях изпаднал, но пък, от гледна точка на цялостното развитие на нещата, вероятно бе грешка да го правя, защото поради замижаването сигурно изглеждам така, сякаш съм прекарал почти целия си живот в очакване на този миг, а пък това можеше или да я уплаши до смърт, или да й внуши предположения, които не бяха верни. А бе изобщо…

— Добре ли си? — пита тя.

Кимвам.

— А ти?

— Засега да. Но няма да съм, ако това ще е краят на вечерта.

Когато бях на седемнайсет, нощем си мечтаех как някоя жена ми казва подобни неща. А сега единственото, което усещам, е нов пристъп на паника.

— Сигурен съм, че не е краят.

— Радвам се. В такъв случай, ще сипя по още нещо за пиене. На уиски ли оставаш или предпочиташ кафе?

Останах на уиски, за да си имам извинение, ако нищо не се случи, или ако се случи прекалено бързо, или ако… и тъй нататък, и тъй нататък.

— Знаеш ли, мислех си, че ме понасяш — подхвърля изведнъж тя. — До тази вечер не ми беше казвал повече от две думи накуп, пък и онова, което казваше, звучеше доста мъгляво.

— Затова ли ти станах интересен?

— Ами, до известна степен, предполагам, че да.

— Това не е правилният отговор.

— Сигурно не е… Когато обаче някой мъж се държи странно с мен, ми се ще да разбера какво става.

— И сега вече го разбра, така ли?

— Ъ-ъ. А ти?

Ъхъ.

— Ъ-ъ.

Весело се разсмиваме. Може би, ако просто можех да продължа да се смея, щях да успея да отложа момента. Каза ми, че съм „сладък“ (определение, което никой никога досега не беше използвал по мой адрес) и че съм чувствителен (с което, предполагам, искаше да ми каже, че съм необщителен и винаги изглеждам объркващо мрачен). Казах й, че е красива (и май наистина беше красива) и талантлива (в което съм напьлно убеден). Говорехме си така известно време, като един вид се поздравявахме — всеки себе си за невероятния си късмет да срещне такова съкровище като другия, както и взаимно за добрия ни вкус — така, както обикновено се прави по време на тези разговори „след целувки преди секс“. И аз се радвах на всяка глупава дума, която си разменяхме, защото така печелех време.

Никога преди не ме беше хващало толкова силно шубе преди секс. Добре де, и преди съм се чувствал притеснен, но поне никога не съм се съмнявал в желанието си да го правя. Сега се чувствах така, сякаш знанието, че мога да го направя, стига да поискам, ми бе предостатъчно и ако имаше начин да заобиколя някак си или да се измъкна с измама от следващия етап — или примерно да накарам Мари да ми подпише клетвена декларация, че съм прекарал нощта с нея — щях да го направя, кълна се. Всъщност човек трудно може да повярва, че тръпката от самото правене на секс е много по-слаба от тръпката на осъзнаването, че си в позиция да можеш да го направиш, но пък за мен сексът май винаги е бил именно тази, втората тръпка. Май никога не съм се наслаждавал безпаметно на неговата най-първична и най-чисто гола част, а само на вечерята, на кафето и на „а стига бе, това е и моят любим филм на Алфред Хичкок“ част от секса, при условие, разбира се, че те са увод към секс, а не просто двусмислено дърдорене и …

Кого лъжа, по дяволите? Просто се опитвам да си внуша да се почувствам по-добре. Преди обожавах секса, барабар с всичките му части, и голите, и облечените, и в безоблачните дни, и при буря, и определено се справях добре — ако разбира се не бях пил прекалено много, и ако не бях прекалено уморен, и ако бях на подходящия за целта етап от връзката (не прекалено рано, когато човек има притеснения тип „първа нощ“, ; но не и прекалено късно, когато човек вече има нагласа тип „пак ли тая скука“). (Но пък какво точно имам предвид с това, че определено съм се справял добре? Де да знам. Предполагам, искам да кажа, че не е имало оплаквания, но пък от друга страна дори да е имало някакви поводи за оплаквания, в подобни случаи учтивите и добре възпитани хора никога не се оплакват, нали така?) Проблемът е в това, че не съм правил нищо такова от години насам. Ами ако ми се изсмее? Ами ако пуловерът ми се заклещи около врата? С пуловера, с който бях облечен, такива неща са се случвали и преди. По някаква незнайна причина, отворът за главата се е свил, а останалото — не (или е това, или пък главата ми е затлъстяла по-бързо от тялото) и ако сутринта знаех, че ще… Тури му пепел.

— Трябва да тръгвам — казах. И представа си нямах защо го казвам, но когато чух думите да излизат от устата ми, стори ми се, че в тях има желязна логика. Ами да, разбира се! Каква чудесна идея! Просто ставаш и си тръгваш! Не е нужно да правиш секс, ако не искаш, нали така?! Та ти си зрял човек, по дяволите!

Мари ме погледна.

— Когато преди казах, че се надявам това да не е краят на вечерта, аз, знаеш, имах предвид съвместна закуска на сутринта и разни такива неща. А не още по едно уиски и още десетина минути бъбрене. Искам да останеш с мен тази нощ, ако можеш, разбира се.

— Аааа — смутолевих — Аха. Ами добре.

— Господи, ама че резултат от деликатния ми подход. Следващия път, когато поканя някой мъж да прекара с мен нощта тук, в Лондон, ще го направя по американски. Бях чувала, че вие, англичаните, сте царе на скромното увъртане, на заобиколните изрази и тям подобни.

— Ами да, така си е, царе сме да ги използваме, но не загряваме, когато други ги използват.

— А сега вече загря ли за какво ти говоря? Дано да си ме разбрал, та да не ми се налага да казвам нещо наистина грубо.

— Не, това е напълно достатъчно. Просто мислих, че трябва, знаеш, да изясним нещата.

— Е, изяснихме ли ги?

— Да.

— И ще останеш ли?

— Да.

— Супер.

Човек трябва да е гений на гениите, за да направи това, което аз току-що направих. Имах идеалната възможност да си тръгна, а я опропастих. И същевременно се показах тотално неспособен на каквото и да било ухажване, което поне малко от малко да мине за изискано. Тя ми подхвърли супер секси реплика, за да ми намекне, че би желала да прекарам нощта с нея, а аз… к’во?… сякаш през едното ми ухо влязло, през другото излязло, като по този начин се показах като тип, с когото тя по принцип за нищо на света не би искала да си легне. Направо уникално!

По някакво чудо обаче, нямаше повече изцепки. Проведохме разговор, в смисъл, че аз й казах, че нямам нищо в себе си, а тя се изсмя и каза, че щяла да се отврати от мен, ако съм имал, и че тя пък си носела в чантата. И двамата бяхме наясно за какво говорим и защо го говорим, така че повече не мъдрихме по въпроса. (Пък и не беше нужно, нали? Ако поискаш от някой руло тоалетна хартия, после не подемаш разговор за това какво ще го правиш.) После тя си взе чашата, хвана ме за ръката и ме поведе към спалнята.

Кофти тръпка: имаше пишпауза. Мразя пишпаузите, всичките тия работи от сорта на „Ти използвай зелената четка за зъби и розовата хавлия“. Не ме разбирай погрешно: личната хигиена е изключително важно нещо и за мен, пък и не само за мен, хората, които не си мият зъбите, са пълни невежи и безкрайно глупави и аз за нищо на света не бих допуснал моето дете… и тъй нататък, и тъй нататък. Но пък не може ли все пак поне от време на време да пропускаме цялата тази работа? Нали уж се предполагаше, че и двамата изгаряме от неудържима страст? Е, как тогава тя намира време да мисли за разните му там екологично чисти деодоранти и кремове, и памуци, и всичко останало? Общо взето, аз предпочитам жени, които са готови в моя чест да изменят на ежедневните си навици, пък и честно казано, тези пишпаузи не действат особено добре на нервите на мъжа, нито пък на трудовия му ентусиазьм, ако разбираш за какво говоря. Особено силно бях разочарован от откритието, че Мари си пада по пишпаузи, защото си мислех, че тя ще е малко по-бохемски настроена по въпроса, имайки предвид, че е поппевица и всичко останало. Очаквах сексът с нея да е малко по-мръсен и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Щом ме заведе в спалнята, веднага изчезна, като ме остави да скучая и да се притеснявам дали да се съблека или не.

Защото, нали разбираш, ако се съблека, а тя после ми предложи зелената четка за зъби, направо съм за мустака: щото това значеше или дълга нудистка разходка до банята, а просто още не бях готов да изложа на критична оценка голите си прелести, или припряно обличане наново, но после пък проблемът със събличането на пуловера пак щеше да стане актуален. (По напълно логични причини отказването на зелената четка за зьби бе недопустимо, немислимо и невъзможно.) За нея обаче подобни дилеми просто не съществуват. Съвсем спокойно може да ги предотврати. Може да се върне, облечена в огромна фланелка с лика на Стинг, от която да се измъкне бързичко, докато аз се мотам в банята. Тя нямаше какво да губи, докато аз се гърчех в унизително колебание. После обаче се сетих, че бях с чифт относително гъзарски боксерки и с що-годе чист относително спортен потник, така че можех да се навия на варианта „по бельо в кревата“, което си беше всъщност един доста приемлив компромис. Когато Мари се върна от банята, свари ме вече в леглото — прелиствах книгата й на Джон Ървинг с цялото хладнокръвие, което ми беше останало.

А после и аз отидох до банята и си измих зъбите, а после се върнах, а после се сексихме, а после си поговорихме малко, а после изгасихме лампата — и това беше. Няма да разправям останалите работи, свързани с неща от сорта на „кой — на кого какво“ направи. Нали знаеш парчето на Чарли Рич „При затворени врати“? Върхът е.

Предполагам, че имаш правото да знаеш някои неща, Имаш правото да знаеш, че не се изложих; че никое от най-сериозните ми притеснения не се оправда; че не устисках да я доведа до прословутия край, но пък Мари каза, че и така й харесало и аз й повярвах. Също така имаш правото да знаеш, че и на мен ми хареса — дотолкова, че по едно време дори се сетих какво точно ме кефи в секса: това, което ме кефи в секса е, че мога тотално да се забравя, да изгубя всякаква представа за самия себе си. Всъщност, откакто пораснах, сексът е най-всепоглъщащото възрастно занимание, което изобщо някога съм откривал. Когато бях малък, имаше много неща, които ме караха да се чувствам точно по този начин — легото, „Книга за джунглата“, комиксите, героите от анимационните филми… когато се занимавах с тях, можех напълно да изключа, да забравя и къде съм, и кое време на денонощието е, и с кого съм. Откак възмъжах, единственото, за което съм открил, че ми действа точно по същия начин, като изключим някой и друг филм, е сексът: защото минеш ли веднъж пубертета, книгите вече не са същите като преди, а съвсем определено не откривам нищо подобно в работата си. По време на секс цялото ужасно предсексово напрежение ме напуска и напълно забравям и къде съм, и кое време на денонощието е, и… ами да, за известно време забравям и с кого съм. Сексът е единственото занимание за възрастни, което знам как става; откачена работа, защото той е и единственото, което може да ме накара да се почувствам отново като десетгодишно възторжено хлапе.

 

Събудих се около изгрев слънце и се чувствах по същия начин като вечерта, когато мъдрувах онази работа с Лора и Рей: че ми липсва баластра, нещо, което да ме задържа, че ако не се хвана здраво, ще бъда отнесен напосоки. Много харесвам Мари: тя е забавна и интелигентна, и красива, и талантлива, но пък иначе… коя е тя, по дяволите? Не се опитвам да разсьждавам философски, нито да се правя на интересен. Просто имам предвид, че за мен тя беше нещо като библейската Ева, но пък в такъв случай какво точно правя в леглото й? Няма ли на този свят някое по-добро, по-безопасно и по-уютно място за мен? Знаех, че няма, не и в момента, и това ме плашеше до смърт.

Станах, намъкнах относително гъзарските си боксерки и що-годе чистия си относително спортен потник, отидох в хола, поразрових из джоба на якето за цигарите и после запуших в мрака. След малко Мари също стана, дойде и седна до мен.

— Да не би да се чудиш какво точно правиш в леглото ми?

— Не. Просто, нали знаеш…

— Защото, ако това те успокоява, и аз се чудя какво точно правя в леглото с теб.

— Помислих, че съм те събудил.

— Не съм заспивала.

— Значи си се чудила доста по-дълго време от мен. И какво измъдри?

— Това-онова. Разбрах, че съм самотна и че скочих в кревата с първия, който ме пожела. И разбрах още, че трябва да се радвам, че това си ти, а не някой гаден гнусар, скучен досадник или направо откачен психар.

— Твърдо не съм откачен психар. Пък и ти не би легнала с някой гаден гнусар или скучен досадник.

— Не съм толкова сигурна. Имах кофти седмица.

— Какво се е случило?

— Нищо не се е случило. Просто имах кофти седмица в мислите си, това е всичко.

Преди да преспим заедно, поне се преструвахме, че и двамата горим от желание да го направим и че това е нещото, което… абе, един вид здравословно, силно начало на една вълнуваща нова връзка. А сега цялото това преструване някак изведнъж се беше изпарило и нямаше начин, принудени бяхме да проумеем истината, че сме тук, заедно, единствено защото нямаше къде другаде и с кой друг да бъдем.

— Не ми пука, че сега ти е тъпо и кофти — казва Мари — Така че споко. И изобщо не се хванах на нафуканите ти приказки за… как й беше името?

— Лора.

— Точно така, Лора. Но пък, знаеш, на човек му е позволено хем да се чувства разгонен и да му се чука, хем да се чувства кофти, че някой си го е преебал. Така че к’ъв ти е проблемът? Никакъв. Поне аз така смятам. Трябва ли да се отказваме от изконните си човешки права, само защото сме оплескали нещата с предишните си гаджета? Не трябва.

Започнах да се чувствам притеснен по-скоро заради разговора, който водехме, отколкото заради нещо друго. Разгонен ли? Ама те май наистина използват тази дума за секс. Господи! Цял живот съм мечтал да си легна с американка, а сега, след като вече стана, започвам да разбирам защо хората не си лягат с американки по-често. Като изключим американците, разбира се, които вероятно редовно си лягат с американки.

— Според теб сексът е изконно човешко право, така ли?

— И още как! И за нищо на света няма да позволя на оня скапан задник да се намърдва между мен и здравословното ебане.

Опитвам се да не мисля за тази картинно описана от нея, но все пак доста странна ситуация. И решавам да си трая по въпроса, че сексът може и да е изконно човешко право, но пък е много трудно да отстояваш това си право, като непрекъснато оплескваш нещата с хората, с които искаш да правиш секс.

— Кой скапан задник?

Изплю името на сравнително известен американски поп-певец, за когото вероятно всеки е чувал.

— Той ли е този, с когото е трябвало да делиш албумите на Патси Клайн?

Кимва и аз не успявам да сдържа изблика си на ентусиазъм.

— Невероятно!

— Кое му е невероятното? Че си спал с някоя, която е спала с…

(Повторно изплю името на сравнително известния американски поппевец, когото отсега нататък ще наричам „Стийв“.)

Права е! Точно така си беше! Спал съм с някоя, която е спала със… Стийв! (Това не е истинското му име, а и звучи изключително глупаво. Все едно да кажеш „Танцувах с мъж, който е танцувал с жена, която е танцувала с… Боб.“ Но я си го представи с името на някой, който не е наистина известен, но е все пак сравнително известен — оня грозник Лайл Ловет, да речем, кънтрипевеца, дето беше женен за кратко с Джулия Робъртс — но бързам да подчертая, че не е той, щото, знаеш, не ми се занимава с адвокати и съдилища — и ще ти светне какво имам предвид.)

— Не ме занасяй, Мари. Не съм чак толкова прост. Просто ми се струва невероятно, че човек, написал — (споменавам най-големия хит на Стийв, една лигава и отвратително прочувствена балада) — може да е такова тъпо копеле. — Горд бях с това си обяснение за изблика ми на възторжена изненада отпреди малко. То не само ме извади от неудобното положение, но беше остроумно и актуално.

— Това парче е за бившето му гадже, сещаш ли се, за тази преди мен. И да ти кажа, адски гот ми ставаше, като го слушах да го пее всяка вечер.

Страхотно! Точно така си представях нещата, ако гаджето ти е поппевица.

— Като скъсахме, написах „Патси Клайн делено на две“, а той вероятно пише песен за това как аз пиша песен за това, а тя пък вероятно пише песен за това как някой е написал песен за нея и…

Замълчава за кратко, а аз вметвам многозначително:

— Ами така е то. Всички го правим.

— Какво правите? Пишете песни един за друг ли?

— Е, не съвсем, но…

Щеше да ми отнеме много време да й обясня как Марко и Чарли един вид „написаха“ Сара за мен и как Сара и бившето й гадже, оня дето искал да се намърда в БиБиСи, бяха ме „написали“ мен, и как аз и онова подлудяващо ме симултантно-оргазмиращо момиче Роузи бяхме „написали“ Иън за Лора. Но ние просто нямахме нито достатъчно ум в главите, нито пък талант, за да напишем всичко това под формата на хитови балади. Ето защо го „написахме“ в живота си, което обаче води до доста по-страшни каши и отнема доста повече време и на всичкото отгоре не оставя след себе си нищо, достойно да бъде тананикано.

Мари става от мястото си.

— Сега ще направя нещо наистина много гадно, така че предварително те моля да ми простиш.

Отива до касетофона, изважда касетата, която е в него, изравя от купчината друга, пуска я да се върти и после двамата седим в сумрака преди зазоряване и слушаме песните на Мари Ласал. Струва ми се, че разбирам защо го направи. Мислех си, че и аз бих направил точно същото, ако тъгувах по дома си и ако се чувствах изгубен и неуверен в онова, което правя. В подобни моменти много помага да усетиш удовлетворение от добре свършената си работа — направо си е страхотно нещо. Добре де, но пък аз… аз какво трябваше да направя? Да отида до магазина, да го отключа и да се разхождам из него ли? Мамка му!

— Те това ако не е грозно, тури му пепел! — казва след известно време Мари. — Слушам собствените си песни за собствен кеф. Нещо като мастурбация. А, Роб, к’во ще кажеш? Няма и три часа, откакто се сексихме, а аз вече си бия чекия.

Ще ми се да не го беше казвала това. То някак си развали магията на момента.

 

Накрая пак легнахме да спим, а когато по-късно сутринта се събудихме, вероятно изглеждах, а сигурно и миришех по-зле, отколкото тя би искала да изглеждам и да мириша — в един идеален свят, естествено. Държеше се дружелюбно, но отчуждено. Имах чувството, че беше малко вероятно тази нощ да се повтори. Излязохме да закусим в едно кафене, пълно с млади двойки, прекарали заедно нощта, и макар да не изглеждахме не на мястото си, знаех, че не сме на мястото си: всички останали изглеждаха щастливи и спокойни, и улегнали, и не притеснени, и не току-що открили се, и не тъжни, а Мари и аз се заехме да четем всеки своя вестник, със спотаена напрегнатост, която изключваше възможността за каквато и да било по-нататъшна интимна взаимност. Малко по-късно, когато се сбогувахме на тръгване, се разграничихме окончателно от останалите: лепнахме си по една припряна и унила целувчица по бузата, което ми остави целия неделен следобед на разположение, независимо дали го исках или не.

Къде сбъркахме? Какво беше и какво не беше наред? Всичко и нищо. Всичко си беше наред: прекарахме приятна вечер, правихме секс, който не засрами никой от двама ни, дори имахме и „разговор на зазоряване“, за който аз, а вероятно и тя също, щях да си спомням още хиляди години. Нищо не беше наред: и онова мое тъпо колебание в началото, когато не знаех дали искам да си тръгна или не; и после тъпото ми неуверено държание, с което оставях впечатлението, че съм малоумен смотаняк; и това, че първо се разбирахме идеално, а после пък нямаше какво толкова да си кажем; и това как се разделихме на сутринта; и това, че сега има точно толкова голяма вероятност снимката ми да се появи на обложката на някой неин албум, колкото и преди да се запознаем. И всичко това изобщо не е въпрос на гледна точка — дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна. Защото в действителност ние с нея по-скоро пресипахме съдържанието от една препълнена догоре половинлитрова халба в друга, празна, но двойно по-голяма. Но аз просто трябваше да се уверя точно колко има. И сега вече знаех.